19Косриди

Мартук вдигна ръка.

Всички погледи бяха приковани в него. Четиримата човеци и дасатът стояха в широко помещение в място, което напомняше на магическата академия в Звезден пристан. Пъг бе изкарал последните дни в архивите и бе научил още много неща за дасатите. За съжаление повечето документирана история обхващаше периода след пристигането на Делекордия.

Както бе очаквал, отношението на ипилиакците към дасатите беше като на роби към потисник. Въпреки оскъдната информация Пъг се чувстваше готов, доколкото бе възможно, за това невероятно пътуване.

Помещението беше доста голямо и се използваше за социални събития. Ипилиакският магьосник им беше казал, че ще могат да осъществят прехвърлянето без никакви пречки. Бе се опитал да обясни подробно какво точно ще се случи, но дори Пъг, с целия си опит, не разбираше повечето неща.

— След малко ще започнем прехвърлянето — каза Мартук. — Изживяването е неописуемо. Аз съм го правил десетина пъти и всеки път казвам, че ще е за последно. Готови ли сте?

Пъг беше хванал Накор, който пък държеше Бек. Магнус беше застанал от другата страна и се държеше за Мартук. Дасатският воин беше обяснил, че ще пътуват през пространство, наречено „сивота“, където сетивата им ще са объркани. Пътуването траело само няколко мига, но човек имал чувството, че времето е спряло.

Местният магьосник, който надзираваше прехвърлянето, се бе опитал да обясни на Пъг, Накор и Магнус какво да очакват. Бек не се интересуваше от подобни неща и нямаше търпение да отиде на „следващото място“.

— Готов съм — каза Пъг и пое дълбоко дъх.

Мартук кимна и магьосникът подкара финалния напев на започнатото преди час заклинание.

Внезапно помещението изчезна. Пъг опита да си поеме дъх, въпреки че нямаше въздух. Познаваше това място! Беше идвал и преди! Тук го бе довел Макрос след затварянето на цуранския разлом в края на войната. Сега разбираше предупреждението на Мартук. Посегна с мислите си и заслони останалите, така както бе направил Макрос преди години.

Веднага усети мислите на Магнус. „Татко, къде сме?“

„В пространството между моментите. В тъканта на вселената. В самата бездна.“

— Може да се говори — обади се Накор. — Но пък не виждам нищо.

Пъг и останалите внезапно се появиха.

— Как? — възкликна Мартук.

— Бил съм тук и преди — обясни Пъг и се обърна към Магнус. — Дядо ти ме доведе. Това е бездната, където са се били боговете през Войните на хаоса.

— Никога не е продължавало толкова — обади се Мартук.

— Може би защото сме петима — предположи Бек, който явно бе очарован от преживяването. В бездната нямаше нищо: нито светлина, нито звук, нито усещане.

— Благодаря за това, Пъг — каза Мартук. — Предишните прехвърляния бяха студени и болезнени.

— Като пристигнем, няма да ни е приятно — отвърна магьосникът. Прехвърлянето се задейства, сякаш за да потвърди думите му. Сякаш всяка частица на разума и тялото опитваше да се изтръгне. Пъг зърна за момент нещо, докато пропадаше към света на дасатите. Опита да проследи движението, но бездната го погълна физически. Внезапно се озова на пода в помещение от черен камък.

Бяха на Косриди.



Пъг дишаше като след тежък спринт. По всеки нерв от тялото му течеше болка. Всички се държаха за ръце като при тръгването от Делекордия.

Магьосникът залитна леко, щом се пусна от Накор и Магнус.

— Имаше нещо…

— Какво? — попита Накор необичайно тревожно.

— Нещо. Ще говорим после.

Пъг се огледа и примигна няколко пъти, сякаш имаше нещо нередно с очите му. Осъзна, че в още по-голяма степен, отколкото на Делекордия, вижда неща, които не са пригодени за човешки ум. Навсякъде имаше отсенки от цветове и пулсиращи енергии. Помещението беше като на Делекордия, но тук всяка промяна караше камъка да блести с различни цветове. Ефектът беше поразителен.

В този момент осъзна, че не са сами. В стаята ги очакваха мъж и жена. Жената имаше царствено излъчване. Високите вежди и правилният нос я правеха привлекателна въпреки неземните й черти. Имаше котешки очи и месести устни.

Мъжът беше с доспехи и изглеждаше съвсем млад. Жената огледа Магнус и леко повдигна вежди.

— Сине, този изглежда почти като дасат. Даже е красив. Жалко, че не е воин.

Пъг погледна сина си и заклинанието, което бе наложено върху него. Виждаше Магнус хем нормално, хем като дасат, сякаш двата образа бяха наложени един върху друг. Височината и чертите на лицето явно го правеха красив според представите на тази раса.

— Аз съм лорд Валко — каза младият мъж и пристъпи напред. — Това е моят дом. Добре дошли, макар че, признавам, ми е трудно да не ви убия. Има нещо, което ме дразни в присъствието на чуждоземци. Въпреки това ще се опитам да потисна тези импулси.

— Смятайте това за най-топлото посрещане, което ще получите, приятели — каза Мартук и се обърна към Валко. — Аз съм Мартук, лорд на Сетвала. Яздя със Садхарин.

— Добре дошъл, Ездачо на Садхарин! — поздравът се стори искрен на Пъг. Двамата се прегърнаха и изпълниха ритуално ръкостискане, хващайки китката на другия. След това младият лорд се обърна към Бек.

Ралан Бек стоеше с наведена глава и го гледаше изпод гъстите си вежди. Очите му светеха като въглени и изражението му бе доста хищно.

— Мартук, може ли да го убия? — попита Бек.

Беше облечен като воин и влизаше в ролята си. Мартук поклати глава и каза:

— Това е нашият домакин.

— Аз съм Бек! — извика Ралан, сякаш се бе упражнявал цял живот. — Служа на Мартук от Сетвала и яздя със Садхарин! — усмихна се като вълк и посочи Валко. — Господарят ми казва, че не може да те убия и да взема жената до теб. Ще се подчиня и ще контролирам желанията си.

— Този откачен ли е? — попита Валко.

Майка му се засмя.

— Липсват му маниери, но играе добре ролята на млад воин — потупа сина си по рамото. — Повечето младежи не получават възпитание като твоето. Държането му ще служи добре на тези… лица.

Пъг разбираше избора й на думи. Не ги нарече Низши, но не бяха и точно дасати.

— В момента е полунощ — каза Валко. — Имате ли нужда от почивка?

— Не — отвърна Мартук. — Трябва ни информация. Нещата са много по-сериозни, отколкото очаквахме.

Пъг реши, че става дума за талноя. Всеки път, когато се опиташе да спомене за него, го прекъсваха.

— Да се оттеглим в покоите, където ще можем да поговорим свободно — предложи жената.

Валко изглеждаше напрегнат. Пъг беше учуден колко бързо е взел да разчита израженията по лицата на дасатите. Отчасти това се дължеше на обучението, а останалото идваше от заклинанията на ипилиакския магьосник.

— Те изглеждат като Низши, а трябва да ги третираме като гости! — каза младият лорд на Камарийн.

Това беше очевидна обида.

— Не се подлъгвай по външния вид — каза майка му. — Всяко от тези… лица притежава огромна мощ, в противен случай нямаше да е тук. Всеки от тях е по-могъщ и от най-опасните жреци. Запомни това.

Без повече думи, Валко се обърна и тръгна, сякаш очакваше всички да го последват. Пъг погледна Мартук, който показа с жест, че първо ще тръгнат двамата воини, а след това господарката на замъка. Всички трябваше да свикват с новите си роли в обществото.

Пъг се помоли на всички богове, които го чуваха, да успеят да оцелеят след това пътешествие.



Нищо от уроците на Делекордия не ги бе подготвило за преживяването на Косриди. Дори в относително безопасния замък на лорд Валко усещанията бяха поразителни. Пъг прокара ръка по една маса и се зачуди на вида й. Принципно изглеждаше направена от дърво, като всяка нормална маса на Мидкемия, но сетивата му казваха друго. Тук камъните и дървесината изглеждаха по същия начин, но пулсираха от енергия, сякаш бяха живи. Освен това излъчваха глад. Пъг имаше чувството, че масата иска да погълне енергията му през пръстите.

— Невероятно — каза той, докато чакаха в покоите, отредени им от домакина.

— Да, и аз реагирах така, когато за първи път отидох на Делекордия — каза Мартук. — Почти не можех да помръдна от почуда. От наша гледна точка, вашата реалност е толкова искряща и топла… Може да е фатално, ако нямаш дарбата да се концентрираш. Все едно опитваш да чуеш един разговор в огромна зала, пълна с говорещи. В началото трябва голяма концентрация, после става по-лесно.

— Защо някой от вашия свят би искал да нахлуе в първото ниво? — попита Накор.

— Защо всеки човек и всяка нация прави по нещо, което останалите смятат за налудничаво? — Мартук сви рамене. — Имат си причини. Затова ли сте тук? Страхувате се от нашествие?

— Може би — отвърна Пъг. — В началото имахме подобни притеснения. Но сега смятам, че твоята раса не заплашва нашия свят.

— Може би е време да говорим по-откровено — дасатският воин все още бе с бронята си и седеше на стол, а останалите се бяха настанили по дивани с възглавници. Бек зяпаше през прозореца, сякаш не можеше да се насити на гледката. Пъг разбираше очарованието му. Съпътстващата изгрева непрекъсната промяна на цветовете пленяваше окото. Дори най-дребният детайл в тази реалност си играеше с въображението. Пъг също бе усетил, че се захласва по гледката. Беше красиво, но трябваше непрекъснато да си напомня, че и най-дребното нещо, на което се натъкнат, може да е смъртоносно опасно.

— Ще се радвам на такъв разговор.

— Не бива да споменавате за талноя на вашия свят, докато не се срещнете с Градинаря — каза Мартук.

— Градинар? — попита Магнус. — Това име ли е, или титла? В нашия свят думата означава човек, който се грижи за растения… в градина.

— И тук е същото. Така го наричаме, за да не узнаят другите кой е всъщност.

— И кой е той? — попита Накор направо.

— Нашият водач, поради липсата на по-добър термин. Но по-хубаво Наруийн да ви обясни. Тя го е виждала, за разлика от мен.

— Той е твой водач, но никога не си го срещал?

— Нещата са сложни. Сред нас винаги е имало такива, които не могат да приемат ученията на Мрачния за единствената истина. Предполагам, че и при вас има хора, които постоянно се борят с общоприетото.

— Естествено — каза Пъг и погледна сина си. — Особено към края на детството. Питай който и да е родител.

Магнус се усмихна леко. Беше наследил твърдоглавието на майка си и бе имал не един спор с баща си, преди да оцени мъдростта и знанията му.

— Ние нямаме детство като при вас — отвърна Мартук. — Но предполагам разбирате за какво говоря. Който оспорва ученията на Мрачния, бива убит. Така че всички бързо се научават да си траят.

— Но в нашето общество винаги е имало непокорни фракции, сред които Кръвните вещици са най-известните. Те са враждували с жреците още от времето на равновесието и всяка страна е имала голямо влияние. После йерофантите се уплашили от Сестрите и накарали ТеКарана да ги анатемоса, за да бъдат унищожени. Все пак някои избягали и запазили древните знания. Сега отново са сред нас, макар че за мнозинството са само легенда. А има мъже, като мен, които почти без причина започват да оспорват естествения ред — Мартук стана и погледна през прозореца, покрай Бек. — За вас това място може да е необикновено, но за мен е дом. Тук всичко е наред, докато вашите светове са странни и екзотични. Но въпреки че тук е домът ми, усещах, че нещо не е наред и че балансът е нарушен. Само случайността ме направи такъв, какъвто съм днес.

Мартук се върна на стола си и седна.

— Бил съм на няколко свята в първата реалност. Виждал съм хора да настъпват насекоми, без мисъл, може би заради някакво дълбоко насадено отвращение. Това е най-близкото описание за реакцията на дасатските мъже към децата, което мога да дам. Когато за пръв път видях жени и мъже, от други раси, да разнасят децата си на обществени места и да ги държат за ръцете, не можех да повярвам. Не знам как да го обясня, но за мен това беше отблъскващо, перверзия на открито.

— Можех да разбера майките, които се карат на децата си, защото и нашите жени ги защитават до смърт по време на Криенето. Но когато видях баща да вдига детето си само за да го разсмее… — той въздъхна. — Едва ли ще разберете колко се разстроих. Направо ми причини физическа болка. Но вероятно ще ме разберете, ако бихте могли да видите прочистване. Да видите как бронирани мъже нападат през нощта лагер, пълен с жени и деца. Как майките се хвърлят под копията и мечовете, за да дадат шанс на малките да избягат. Как мъжете се смеят и шегуват, докато умират бебета. Вероятно тогава бихте изпитали това, което почувствах, когато видях как мъж целува бебето си по бузата… И дълбоко в себе си знаех, че грешката не е в тази раса, а в моя народ.

— Как успя да го осъзнаеш? — попита Накор. — И как въобще попадна в първата реалност?

Мартук се усмихна и го погледна.

— Всичко с времето си, приятелю — стана и закрачи отново, сякаш опитваше да подреди мислите си. — Първия път, когато почувствах тази нередност, беше по време на великото прочистване. Един търговец извести садхарините, че е видял пушек на половин ден езда от този замък. На изток оттук има верига хълмове, които са пълни с пещери и изоставени мини. Невъзможно е да се обиколят всичките за година, камо ли да се засече някой от подвижните лагери.

— Тръгнахме по залез, за да може да ги ударим в полунощ — продължи дасатът. — Когато наближихме, усетих миризмата на пушек и чух гласовете на майките. Изпълнихме се с жажда за кръв и горяхме от нетърпение да стъпчем тези неща с варнините си. Явно бяха оставили пост, защото чухме вик секунди преди да нападнем. Жените ни са умни и опасни, когато пазят малките. Няколко успяха да смъкнат воини от седлата, с голи ръце. Дори прегризаха гърлото на един.

— Убих три жени, за да помогна на един от братята ми да се качи на седлото, и дотогава лагерът се бе опразнил. В нощта се чуваха викове, писъци и свистенето на мечове, посичащи детска плът. Кръвта бучеше в очите ми и дишах тежко. Почти същото усещане, като при полов акт. При нас удоволствието от създаването на живот и от отнемането му е еднакво… Яздех през храсталаците около лагера и изведнъж усетих нещо. Погледнах надолу и видях клекнала жена, беше прегърнала малкия си син. Ако не бях погледнал точно натам, нямаше да я забележа. Тя щеше да остане назад и да се измъкне — Мартук спря да крачи и погледна Пъг. — Тогава се случи нещо невероятно. Вдигнах меча си и се приготвих да убия женската, защото тя беше по-голямата опасност. Вместо да скочи да защити сина си тя го прегърна по-силно и ме погледна в очите. Погледна ме и каза: „Моля те“.

— Предполагам е било доста неочаквано — обади се Пъг.

— Безпрецедентно — отвърна Мартук и отново седна. — Дасатите рядко употребяват думи като „моля“. Може би само Низшите, но никога в такъв контекст. В очите й имаше сила и воля. Това не беше молба на слаба жена, а по-скоро апел към нещо повече от малоумна касапница.

— И ти какво направи? — попита Магнус.

— Пуснах ги. Свалих меча и се махнах.

— Не мога да си представя как си се почувствал — каза Пъг.

— И аз едва осъзнавах — отвърна Мартук. — Намерих останалите и в крайна сметка се оказа, че сме убили тринадесет жени и двадесетина деца. На връщане ездачите се шегуваха и радваха, а аз бях потънал в себе си. Не усещах никакво постижение или гордост. Бях се променил и разбирах, че в избиването на по-слабите, които не могат да се защитят, няма нищо славно.

— Една жена с нож е опасен противник, но аз яздех боен варнин, имах пълни доспехи и носех меч, кама и лък. Нима трябваше да чувствам задоволство, че съм я убил? Нима трябваше да триумфирам, че съм заклал дете, което се защитава със зъби и нокти? — той поклати глава. — Не, знаех, че във всичко това има нещо ужасяващо сбъркано.

— Като мнозина изпитващи подобни колебания, реших, че има нещо нередно в мен и съм изгубил пътя на Мрачния, затова потърсих съвет от жрец — Мартук погледна Пъг и се усмихна. — Съдбата ме срещна с Джувон, Върховния жрец, който отговаря за този регион на Империята. Той изслуша историята ми и заяви, че всеки, който изрази подобни съмнения, трябва да бъде разпитан и екзекутиран. Оказа се обаче, че съм се изповядал пред най-високопоставения прелат, който тайно работи за Бялото. Така че той ме изслуша и ми каза да отида пак при него. Говорихме няколко месеца, преди да ми обясни, че съм чул призива на Бялото.

— По това време бях стигнал до заключението, че в мен има нещо повече от колебанието да убия една жена и детето й. След това сме говорили много пъти с него, с Наруийн, с други Кръвни вещици и жреци. Видях съвсем различни неща от това, на което ме учеха като дете — Мартук се наведе напред. — Така започнах да служа на Бялото. Нещо повече, започнах да го обичам и да мразя всичко свързано с Мрачния.

— А как попадна на първото ниво? — полюбопитства отново Накор.

— Бях изпратен от Градинаря.

— Защо? — попита Пъг.

— Той е най-близък до Бялото — чу се женски глас откъм вратата. — Ние не оспорваме заповедите му. Ако каже на мен, на Мартук или на който и да е от другите, без колебание ще отидем в първото ниво.

Пъг се обърна и веднага стана и сведе поглед към пода. Накор и Магнус го последваха след секунда.

— Трябва още по-бързо — каза Наруийн и влезе. — Секунда колебание и се набивате на очи. Забелязващият се Низш е мъртъв Низш. Запомнете, лечителите са полезни, но и презирани заради работата си.

Пъг стоеше неподвижно. Тя се приближи и зае мястото му.

— Седни до мен. Останалите също може да изоставите ролите си. Може би това ще е последният ви шанс за доста време напред, а трябва да поговорим сериозно, преди да тръгнете.

— Толкова скоро ли? — попита Пъг.

— Да — отвърна Наруийн. — Получих вест, че на Омадрабар се готви нещо. Върховният жрец Джувон е повикан в палата на Мрачния. Щом викат жреците от външните региони, значи нещата са сериозни.

— Имаш ли представа какво става? — попита Мартук.

— Обикновено подобно събрание се свиква, когато почине Великият прелат и трябва да се избере нов. Но не съм чувала да е болен. Ако беше мъртъв, щеше да се разбере. Теоретично такова събрание може да се свика, ако се обяви нова теологична доктрина, но Джувон щеше да знае за такова раздвижване в църквата — тя поклати глава в съвсем човешки жест. — Не, сигурно има нещо друго. Винаги сме се страхували да не ни разкрият. Единственото ни предимство е, че слугите на Мрачния не искат простолюдието да разбере, че не сме само мит.

— Като казваш „ние“, Кръвните вещици ли имаш предвид, или Бялото? — попита Пъг.

— И двете — отговори тя. — В моето съзнание те са едно и също от дълги години. Още преди да разберем, че служим на силата, която се противопоставя на Мрачния.

— Мартук ни разказа как пощадил една жена и сина й. Знаеш ли тази история? — попита Накор.

Наруийн кимна и за пръв път изражението й показа следи от емоция.

— Знам я, защото аз бях жената, а Валко — момчето. Криехме се в пещерите на изток и готвехме. Явно бяхме запалили огньовете твърде рано. На Валко му растяха зъби и го болеше. Хладният ветрец го успокояваше.

— Защо си казала само „моля“? — полюбопитства Магнус.

Тя въздъхна.

— Не знам. Инстинктивно видях нещо в него. Той беше здрав воин, от типа, който жените търсят за бащи на децата си. Беше готов за убийство, но нещо в очите му изпод шлема ме накара да помоля за пощада.

— И така животът ни се промени — каза Мартук. — Валко не знае историята и бих искал още да не му я казвате. Той скоро ще я научи, но трябва да знаете, че той зае позицията си едва преди седмица. Обезглави баща си само шест дни преди да дойдете. Празненството беше преди два. Ако бяхме дошли тогава, повечето от нас сигурно щяха да са мъртви.

— Винаги съм се чудел на тези малки съвпадения — каза Пъг. — Как нещо дребно накрая се оказва жизненоважно.

По време на този разговор Накор беше необичайно мълчалив и само наблюдаваше. Сега бръкна в торбата си и извади един портокал.

— Как го направи?! — изуми се Пъг.

Торбата съдържаше малък двупосочен разлом, който позволяваше на исаланеца да измъква портокали и други неща. От един склад в Кеш. Според всичко научено подобна магия не трябваше да работи на това място.

— Торбата е друга — Накор се ухили. — Само изглежда като онази. Взех малко портокали, но този е последният.

Обели кората, отхапа едно парче и се намръщи.

— Отвратително. Явно и вкусът ни се е променил. Май е по-добре да го изхвърля някъде.

— Аз ще се погрижа — каза Мартук и протегна ръка. — Не искам да обяснявам на някой жрец как си се сдобил с плод от първата реалност.

Накор му подаде портокала и се обърна към Бек, който гледаше мълчаливо през прозореца.

— Ралан, какво си се омаял толкова?

Бек отговори, без да се обръща.

— Тук ми харесва. Искам да остана — обърна се. Очите му искряха. — Искам да оправиш онова, дето ми го направи пред пещерата. Мисля, че тук мога да съм… щастлив. Това място е добро, Накор. Мога да убивам и наранявам, а всички тук смятат, че е забавно — младежът отново погледна през прозореца. — Освен това тук е много красиво.

Накор отиде до прозореца и погледна навън.

— Днес наистина е много ясно…

Начинът, по който гласът му заглъхна, накара Пъг да застане нащрек.

— Какво има?

— Ела тук — отвърна Накор.

Пъг се приближи до двамата. Дневната светлина на Косриди изискваше известно настройване, но щом възприемеш по-широкия спектър, в който виждаш над виолетовото и под червеното, както се изразяваше Накор, разликата между деня и нощта ставаше огромна. Сега, след изгрева, Пъг виждаше много по-ясно топлината и другите енергии. Не беше и предполагал, че ще вижда толкова подробно с дасатските си очи.

Днес нямаше облаци и слънцето грееше. Пъг виждаше града около замъка и океана. Внезапно осъзна, че в пейзажа има нещо познато.

— Бил съм само веднъж на това място — каза Накор. — Когато принц Николас отплава…

— Това е Крудий! — прекъсна го Пъг.

— Да, много прилича на Крудий — съгласи се комарджията.

— Ето там са Шестте сестри — Пъг посочи на югозапад.

— Да, така наричаме тези острови — обади се Наруийн.

— Наистина сме в Крудий — Пъг се огледа. — Градът си е дасатски, с всичките свързани сгради, като ипилиакските. Но онова там е Дългият нос!

— Какво означава това? — попита Магнус.

Пъг започна да задава географски въпроси на Наруийн и Мартук и стигна до извода, че Косриди е Мидкемия, но във второто ниво.

— Защо всичко останало е различно, а физически мястото е същото? — попита той след половин час.

— Въпрос за философите — усмихна се Накор. — Но аз обичам добрите въпроси, както и добрите отговори.

— Толкова мистерии! — възкликна Магнус.

— Утре ще тръгнем с каруца за град Косриди — каза Мартук.

Пъг беше разбрал, че столицата е приблизително на мястото на Звезден пристан, и попита:

— Няма ли да е по-бързо с кораб?

— Да, ако ветровете бяха подходящи, но по това време на годината са насрещни. Освен това има опасни места. Не знам как казвате на скали, които стърчат от водата.

— Рифове — отвърна Пъг.

— Щом стигнем Ладснау, ще вземем кораб през Диамантено море и нагоре по реката до Косриди — обясни Наруийн.

Горчиво море имаше приблизително формата на диамант.

— Колко време ще пътуваме? — попита Пъг.

— Три седмици, ако всичко е наред. Вече сме изпратили вест и ще спим на безопасни места.

— Трябва да обсъдим още много неща — каза Пъг.

— Ще имаме време. Всичко, което правим, се наблюдава от Градинаря. Ще пътувате в пашкул от спътници, които ще пазят тайните ви дори да не го осъзнават. Просто трябва да играете ролите си. Ще имаме достатъчно време, повярвайте ми.

Наруийн стана и посочи Магнус.

— Ти. Ела с мен.

Магнус се поколеба за момент, раздвоен между любопитството и желанието да играе покорен слуга, след което стана и с наведена глава я последва.

— Какво става? — обърна се Пъг към Мартук, който се усмихваше леко.

— Тя ще легне с него тази нощ. Той е доста красив според нашите стандарти. Много жени ще искат да лягат с него. Знам, че за вас това изглежда… как беше онази дума, с която обяснявахте странното си поведение?

— Морал? — подсказа Накор.

— Точно. При нас няма такова нещо, като стане дума за размножаване.

— Той ще може ли да…

— Не съм експерт, но мисля, че същността е еднаква навсякъде. Наруийн не го прави само за удоволствие, а и защото иска да е сигурна, че синът ти няма да загине по пътя.

— Не преувеличавам — продължи Мартук. — Той наистина е красив и много жени ще потърсят компанията му. Както и някои мъже. Ако не разбере ролята си, тоест кога трябва да се подчинява и кога може да откаже, няма да го видите повече — посочи Бек. — Ще изпратя някоя Низша и в неговите покои — понижи глас и добави: — Мисля, че ще убеди дасатските жени, че е воин, без проблеми.

— Аз съм женен — каза Пъг бързо.

Мартук се засмя.

— Не се притеснявай, приятелю. Според дасатските стандарти ти си твърде нисък и набит, за да заслужиш такова внимание.

— Аз харесвам момичета — обади се Накор.

Мартук се разсмя още по-силно, поклати глава и излезе.

Загрузка...