В царството на Мрачния

11Делекордия

Гледката беше зашеметяваща.

Следвайки указанията на Вордам, Пъг, Накор, Магнус и Бек бяха излезли през точната врата от Пътя на световете. В момента се намираха на един планински връх над град Сюшар на света Делекордия. Тази врата беше най-слабо използваната от трите, защото излизаше на малка скална площадка, от която се спускаше тясна стръмна пътечка.

Пъг не се притесняваше от падане. Разполагаше с достатъчно умения, за да защити себе си и останалите, макар че те едва ли щяха да се нуждаят от помощ. Магнус можеше да левитира по-добре от всеки на Острова на чародея. Накор винаги разполагаше с някой „трик“ подръка. Колкото до Бек, след всичко, което бе демонстрирал, едно падане от скалите едва ли щеше да е достатъчно, за да го убие.

— Вижте — прошепна Бек. — Това е интересно.

— Наистина, много интересно — бе принуден да се съгласи Накор.

Никога не бяха виждали подобно небе. То преливаше във всички нюанси на цветовия спектър и непрекъснато се променяше. Сякаш всяко движение на вятъра и облаците беше оцветено.

— И преди съм виждал подобно нещо — каза Пъг след кратко мълчание.

— Къде, татко? — Магнус се наведе и погледна към стръмния склон.

— Като момче. Когато с Томас и лорд Боррик тръгнахме към Крондор, за да предупредим принца за цуранското нашествие. Под планините на джуджетата имаше водопад с подобни цветове. От скалите се утаяваха минерали и на светлината на факлите водата сияеше като дъга. Но тук са много по-живи.

— Харесва ми! — извика Ралан Бек, сякаш мнението му имаше нужда от повишаване на тона.

— Наистина ли? — учуди се Накор. От досегашното общуване с младежа не бе останал с впечатлението, че разполага дори и с най-малък намек за естетика.

— Да, Накор — на лицето му бе изписан възторг. — Харесват ми проблясванията и начинът, по който се вижда вятърът.

— Виждаш вятъра ли? — попита Магнус.

— Да. Ти не можеш ли?

— Не — призна магьосникът.

Накор присви очи.

— Аха. Виждам го. Ако се загледате в далечината, въздухът леко трепери. Опитайте.

След секунда Пъг започна да разбира за какво говорят.

— Прилича на маранята в пустинята.

— Само че е по-силно — каза Бек. — И може да се види зад него.

Пъг погледна въпросително Накор, но той само поклати глава и каза:

— Младежът има по-силно зрение от нас.

Магьосникът реши да изостави темата. Вятърът беше смразяващ, а въздухът имаше горчив привкус. В далечината се виждаше тяхната цел, град Сюшар.

— Градът е огромен.

Беше говорил с Каспар за видението в Павилиона на боговете и бе разпитал за всички подробности. Бившият херцог бе впечатлен от размерите на дасатските градове.

Пъг опита да се успокои, но пристигането на Делекордия го бе развълнувало.

— Ще ми трябва известно време, докато привикна.

— По-добре да тръгваме, татко — обади се Магнус. — Инструкциите на Вордам помагат, но вече почва да ми се гади. Да стигнем до Кастор колкото се може по-бързо.

Пъг се съгласи и тръгна по пътечката.

— Като слезем малко, ще опитам да се телепортирам, но подозирам, че няма да мога да се съсредоточа. Все едно не съм спал от дни.

Накор кимна и каза:

— Тук е интересно, но не е хубаво. Наистина е по-добре да намерим този Кастор.

Както и предполагаше, Пъг не успя да направи заклинанието си за пренасяне на кратко разстояние.

— Така си и мислех — обади се Накор, докато гледаше усилията му. — Тук нещата са по-различни. Някак изкривени… погрешно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Магнус, който се бе съсредоточил в спускането по пътеката.

— Не знам. Свързано е с моя начин на мислене. Нещата си имат правила. Реагират по определен начин, когато направиш нещо. Ако бутнеш отляво, ще отиде надясно. Ако натиснеш отгоре, ще потъне. На този свят… ако натиснеш, нещата натискат в отговор, а ако бутнеш отгоре, завиват наляво — Накор се усмихна. — Ако имам повече време, мисля, че ще му хвана цаката.

— Ако Кастор се погрижи за нас, както казва Вордам, ще имаме достатъчно време да се изучим. И тримата — отвърна Пъг.

Бек махна с ръка, обхващайки гледката.

— Това място е прекрасно, Накор. Наистина ми харесва.

— Как се чувстваш? — попита го исаланецът.

Младежът сви рамене и го подмина.

— Чудесно. Защо? На вас зле ли ви е?

— От нас четиримата само ти се чувстваш добре на това място.

— Това лошо ли е? — попита боецът.

— Очевидно не — отвърна му Магнус.

Когато се спуснаха в по-ниското, пътечката се разшири, а след още почти два часа стигнаха до пътя към града. Приближи се каруца, теглена от създание, подобно на кон, но с по-широк гръб и по-къс врат. Животното пръхтеше, защото водачът го ръчкаше непрекъснато с някакъв остен. Коларят ги изгледа, докато се разминаваха, но лицето му не изрази никаква изненада от четиримата човеци.

— Чудя се как ли спира? — обади се Пъг.

— Може би като престане да го ръчка и животното спира от благодарност — отвърна Накор.

Магнус се засмя достатъчно силно, за да накара Пъг да се обърне. Синът му рядко демонстрираше чувство за хумор и всеки път го изненадваше.

Тръгнаха по края на пътя, защото движението беше доста натоварено. Пъг бе посещавал множество чужди светове и бе общувал с най-различни същества. Но този свят го изумяваше като никой друг. Тукашните жители му изглеждаха неземни по немислим начин.

Вордам им бе дал изключително точни инструкции как да стигнат бързо и безопасно до търговеца Кастор. Въпреки това по някаква причина бе отклонил много от въпросите на Пъг — обясняваше, че ще им бъде отговорено, щом пристигнат.

Градът беше възхитителен. Камъните по тъмните стени отразяваха различните цветове на небето и създаваха илюзия за масло на повърхността на вода.

Щом наближиха градските порти, чудесата продължиха. Камъните бяха напаснати така, че не се виждаше следа от мазилка, а стените се издигаха на единадесет-дванадесет етажа според човешките стандарти.

— От какъв ли враг се пазят? — зачуди се Пъг.

— Може би просто харесват високите неща — предположи Накор, докато вървяха към огромния вход. — Охо, това вече е наистина интересно.

Нямаше ги типичните за човешкото строителство порти. Вместо това голяма част от стената бе отместена на огромни сложни панти.

— Не е затваряно от доста време — отбеляза Накор.

Някакво непознато дърво бе успяло да поникне в отвора.

— Да, затварянето ще е доста проблематично — каза Магнус.

— Сигурен съм, че ще намерят начин — отвърна баща му, докато влизаха в ипилиакския град Сюшар.

— А може би са унищожили всичките си врагове — предположи Бек.

Пъг се обърна към младежа, който се оглеждаше с ентусиазирана усмивка.

— Тези хора ми харесват, Накор. Това място е интересно.

Пъг не споделяше оценката на Накор за странното мислене на момчето, но виждаше, че това е най-близката проява на радост, демонстрирана от Бек. Явно удоволствията идваха от всичко, което му предоставяше силни емоции, било то секс, битки или красота. Магьосникът се зачуди за пореден път защо бе настоял в посланието си от бъдещето да вземе младежа със себе си. Сега сякаш започваше да осъзнава. От тях четиримата Бек изпитваше най-малко дезориентация и дискомфорт в този странен свят. Дори се радваше на преживяването, докато другите трима имаха физически проблеми.

Ипилиакците не показваха никакво притеснение от присъствието им. Повечето дори не ги поглеждаха.

Пъг трябваше да признае, че са красива раса, с царствени черти и грациозни движения. Жените изглеждаха възхитително, макар да не бяха точно красавици според човешките представи. В движенията им имаше повече грация и съвсем лека нотка на съблазън. Разменяха си шеги и поздрави и може би леко флиртуваха. Доколкото можеше да прецени, ипилиакците бяха щастлив народ.

Докато стигнат описания от Вордам площад, Пъг започна да изпитва болка в гърдите и се закашля. Всички с изключение на Бек имаха затруднения с дишането. Спряха пред един невероятно красив фонтан. В кристала, от който извираше водата, играеха светлинки, а капките издаваха хармоничен звук.

— Ето го — Пъг посочи. — Магазинът с червената врата.

През площада минаваше отряд ездачи. Всички носеха черни наметала с лилави ръбове, бели щитове, имаха филцови шапки и ботуши до коленете. Напереният им вид се допълваше от къси брадички.

Яздеха странните животни, които напомняха на коне.

— Ха! — засмя се Бек. — Дали могат да се бият?

Пъг го погледна, притеснен да не би младежът да реши да провери, но Бек просто ги гледаше с възхита. Магьосникът махна на останалите да го последват. Щом стигнаха до вратата, спря и се огледа дали в другите магазини се чука, преди да се влезе.

Видя, че няма никакви странни обичаи, и отвори вратата.

Изобщо не приличаше на човешки магазин. Нямаше рафтове, нито маси, нямаше никакви изложени за продан неща. Вместо това на пода имаше възглавници и някакво странно устройство с кристална купа отгоре и множество излизащи накрайници.

Иззад завесата в дъното се появи един ипилиак, висок и слаб дори за стандартите на расата си. Носеше роба в цветовете на дъгата — променяха се при всяко негово движение. Той спря за момент, огледа ги и произнесе фраза на непознат език. След като не му отговориха, опита на друг и този път Пъг го разбра.

— Ние не сме от този свят. Идваме от Мидкемия.

— Добре дошли в моя магазин — отвърна търговецът на кешийски. — Рядко работя с човеци. Вие сигурно сте онези, за които спомена Вордам. С какво да ви помогна?

— Търсим водач, който да ни заведе на Косриди.

На лицето на търговеца се изписа изненада.

— Искате да отидете в друга реалност?

— Възможно ли е? — попита Пъг.

— Да. Но е трудно. Все пак Вордам нямаше да ви прати, ако смяташе, че е невъзможно. Трябва да сте изключително силни същества, щом сте стигнали до магазина без помощта на мощна магия.

— Тя сякаш не работи на това място — обади се Магнус. — Освен това дишането е трудно.

— За това мога да помогна — каза Кастор, изчезна зад завесата, върна се с някаква торбичка и изсипа съдържанието й в купата на устройството. Добави някаква течност и купата се изпълни с мъгла. — Вдишайте това през накрайниците и ще оправите затрудненията.

— Аз нямам нужда — обади се Бек.

Ипилиакът го изгледа продължително.

— Да, мисля, че си прав.

Накор и Магнус започнаха да вдишват през накрайниците. Пъг знаеше, че нямат друг избор и трябва да се доверят на Кастор. Всмука силно и се помъчи да потисне пристъпа на кашлица. След няколко опита дискомфортът изчезна.

— Много е добро — каза Накор.

— Прощавайте за бързането — рече Кастор, — но ще откриете, че времето не е във ваша полза, ако решите да не продължавате.

— Нямаме намерение да се отказваме.

— Има много неща, за мястото, към което се стремите, които не разбирате, и няма да се съглася да ви помогна, докато не обясня всичко.

Пъг кимна.

— Дасатите ще ви убият веднага щом ви видят — почна Кастор. — Просто защото съществувате. Те са подобни на нас, но живеят по начин, който дори не може да проумеете. Всичко, което е заплаха, се унищожава. Всичко непознато е заплаха и подлежи на унищожаване. Те са завладели дванадесет свята, пет от които населени от други раси. Във всеки отделен случай са унищожавали местните напълно. Сега дори всяко насекомо и растение е от първоначалния им дом, Омадрабар.

Пъг позна името от бележката, която бе пратил до себе си, но не каза нищо. Трябваше му време да размисли защо трябва да ходи в сърцето на най-страшната заплаха, пред която се бе изправял.

— Разбирам предупреждението — отговори Пъг. — Дасатите са смъртоносно опасни.

— Неописуемо. Няма как да заговорите някой, камо ли да преговаряте. Така че, за да оцелеете повече от няколко минути на Косриди, ще е необходимо много повече от това да подготвите телата си за тамошните условия.

— Вордам засегна тази тема. Сравнението му беше за сламка в огъня.

— По-скоро масло — отвърна Кастор. — Ако оставим аналогиите и приемем, че някак сте подготвени за следващото ниво, все пак ще трябва да оцелеете и след срещите си с дасатите. За целта ще е необходима невероятно могъща магия. Ще трябва да изглеждате като тях по всеки възможен начин, не само външно. Например те, както и аз, виждат телесната топлина, а вашата е много по-висока. Трябва да се помисли за най-дребните подробности, като миризмата и гласовете например. Освен това заклинанието трябва да издържи седмици и дори месеци. Трябва да научите език и култура, и как да се държите като тях. Как да избягвате… — търговецът вдигна ръце. — Невъзможно е.

— Не мисля — контрира Пъг. — Според мен знаеш как може да го постигнем, само че не виждаш печалбата.

— Не е вярно. Въпреки че за това обучение ще поискам цена, която би се видяла голяма дори за кралете на вашия свят. Вордам нямаше да ви изпрати, ако не вярваше, че разполагате с необходимите средства.

— Мога да платя — отвърна Пъг.

— Само от любопитство, какво ще е заплащането? — попита Накор.

— Обичайното. Ценни метали. Среброто от вашия свят е добър реагент. Златото става, заради обратните свойства. Някои скъпоценни камъни, заради приложенията и красотата си. Ние, подобно на останалите раси, ценим редките и уникални предмети. Но на мен най-вече ми трябва информация.

— Достоверна и неопровержима.

— Да, виждам, че разбирате — Кастор се обърна към Магнус. — Ами ти?

— Не особено. Но съм син на баща си и ще го следвам докрай.

Кастор се обърна към Бек със същия въпрос.

— А ти, млади боецо?

Бек се усмихна и Пъг бе поразен от това колко млад изглежда в някои моменти.

— Не ми пука. Важното е да е забавно. Накор каза, че ще е забавно, и затова тръгвам с него.

— Много добре — ипилиакът се изправи. — Започваме веднага. Преди всичко друго трябва да решим първоначалните проблеми. Как да дишате на Косриди и да запазвате жизнената си енергия.

Махна им да го последват зад завесата. Отзад имаше коридор, който водеше до склад, пълен с редици рафтове.

След като го прекосиха, стигнаха до друг коридор с врати от двете страни. Търговецът спря в дъното.

— Настанете се в тези стаи. След час ще се върна с различни отвари и вещества. Без тях скоро ще се почувствате много зле. Трябва да се подготвите за дълги дни на дискомфорт. Щом се аклиматизирате към нашия свят, ще продължим с подготовката за пътуване до втората реалност, което ще ви се стори като започване отначало. След това ще се научите да преподреждате мислите си, за да може да използвате магическите си сили. Ще научите езика, вярванията и как да се държите като дасати, за да не ви убият. Тогава напълно ще разберем защо сте предприели това наистина ужасно глупаво пътуване.

И тръгна, като ги остави в коридора. Пъг отвори едната врата и кимна на Магнус да го последва. Бек и Накор влязоха в другата стая.

След две седмици храната започна да им се струва нормална и свикнаха с въздуха. Стомашните спазми, кашлянето и внезапното изпотяване бяха преминали. Кастор им беше уредил обучение при един местен магьосник, казваше се Данко. Двамата с Накор веднага си допаднаха и след уроците се скитаха из града, следвани от Бек. Пъг и Магнус бяха заети с други проблеми.

Пъг се опитваше да обясни основния въпрос: защо предприемат това пътуване.

— Честно казано, не знам.

Магнус седеше на матрака със скръстени крака и се усмихваше.

— Мама щеше да е много щастлива от това признание.

Пъг се колебаеше от месеци дали да каже на семейството си за бележките от бъдещето, но засега не смееше.

— В момента ми липсва повече, отколкото можеш да си представиш. Бих изтърпял едно от нейните мрънкания само за да чуя гласа й.

Магнус се усмихна широко.

— Представям си какво щеше да стане, ако чуеше за мрънкането.

Пъг се засмя. След това отново се угрижи.

— Знам само, че трябва да стигнем до сърцето на дасатската империя, като преди това минем през другия свят. Предполагам, че там ще открием причината за разломите на Келеуан и трябва да намерим начин да ги спрем.

— Не разбирам защо въобще се излагаме на риск? Талноят е на безопасно място в Събранието, а на Мидкемия няма разломи. Защо не унищожим талноите? Според спомените на Томас те не са неуязвими. А може да ги преместим на някой изоставен свят?

Пъг въздъхна.

— Мислил съм за това. Всичко, което научим от устройството в Събранието, си струва риска. В момента не искам да се занимавам с останалите талнои, които са защитени на Новиндус. Ако се наложи, цураните ще върнат талноя на нашия остров, а майка ти знае какво да прави след това.

Магнус се изправи.

— Нека се поразходим. Имам нужда от промяна, тази стая вече ме потиска.

Пъг се съгласи и излязоха. Трябваше да се приберат по залез, когато им предстоеше нов урок с Данко. Идеите на Накор, че всичко на този свят се движи различно, бяха верни. Беше им се наложило да свикнат с новите подредби и закони, за да могат да практикуват магия. Както се бе изразил Пъг след първия урок, беше като да учиш чужд език.

На площада течеше поредното празненство. Иплиакците имаха множество подобни дни, в които честваха свещени празници. Днешният явно бе свързан с храната, защото тези в парада хвърляха малки сладкиши в публиката.

Пъг си хвана едно кексче във въздуха и отхапа.

— Не е лошо — каза и подаде половината на Магнус, но той отказа.

Сградите бяха над десететажни, изградени от един и същи камък. Сюшар не приличаше на нито един от човешките градове, които бяха посещавали. Сградите нямаха нищо общо с грубоватите конструкции в Кралството, нито със строителството в Кеш, чиято основна цел бе да се осигури подслон от жегата; нито дори със сградите на Келеуан, които се строяха от дърво и хартия, за да може стените да се местят според нуждите.

По една от страничните улици се зададе процесия. Богата жена се возеше на носилка, носена от набити според ипилиакските стандарти мъже. Двамата магьосници се отдръпнаха от пътя им. Жената беше облечена доста провокативно: на кръста си носеше отрупан със скъпоценности колан, от който се спускаше къса пола, оставяща много малко на въображението. На гърдите си имаше странна плетеница от мъниста, под която изкусително проблясваше кожа. Черната й коса — най-често срещана сред ипилиакците — беше стегната на конска опашка със златен пръстен, а на ръцете си носеше диаманти.

— Аклиматизацията има странен ефект — обади се Магнус, когато носилката отмина. — Тази жена ми се стори привлекателна.

— Те са красива раса, след като свикнеш с вида им.

— Не. Говоря за начина, по който бих намерил човешка жена за възбуждаща. Което е странно.

Пъг сви рамене.

— Може, а може и да не е. За мен кралицата на елфите беше неземно красива, но не ме привличаше. От друга страна, Томас бе запленен от нея много преди да се превърне в това, което е днес. Може да е свързано с промените, на които се подлагаме, а може и просто да имаш по-различна идея за красота от баща си.

— Може — отвърна Магнус. — Чудя се каква ли е тя. В Кеш бих предположил, че е благородничка. В Крондор… може би куртизанка на някой богаташ — той поклати глава. — Тук? Дали въобще ще успеем да научим за дасатите достатъчно, че да оцелеем на техния свят?

Пъг въздъхна.

— Мисля, че до известна степен ще успеем, макар да не мога да кажа защо съм уверен в това — отново се замисли дали да не признае за бележките от бъдещето. — Да речем, че вярвам, че това пътуване ще е по-малко опасно, отколкото изглежда.

Магнус замълча за момент, после каза:

— Татко, трябва да спреш да ме третираш като син. От години съм най-талантливият ти ученик. В някои неща съм добър колкото теб и майка и вярвам, че един ден ще ви надмина. Знам, че се опитваш да ме предпазиш…

— Ако исках да те предпазя — прекъсна го Пъг, — щях да те оставя на острова при майка ти и брат ти.

Помълча, сякаш се опитваше да подбере правилните думи.

— Магнус, не казвай повече, че искам да те предпазя. Премълчавал съм поне дузина пъти, когато си се изправял пред опасности, и всяка частица от мен е крещяла да изпратя някой друг. Сигурно ще ме разбереш, ако станеш баща някой ден. Ако исках да си в безопасност, въобще нямаше да те взема… Ти само си чувал за брат си и сестра си, но аз ги обичах също както обичам теб и Калеб.

Магнус стоеше със скръстени ръце и Пъг видя стойката и изражението на съпругата си. Накрая синът му въздъхна и го погледна в очите.

— Съжалявам.

— Недей. Разбирам гнева ти. И аз го изпитвах, докато развивах способностите си, а знаеш, че моето израстване… Беше доста по-трудно от твоето.

Магнус се усмихна.

— Разбирам — знаеше, че баща му е изпитвал големи трудности при първия си наставник Кълган, магьосник от Низшия път. Самият Пъг беше от Висшия, което вече нямаше значение, но като момче му бе създало доста проблеми. След това бе изкарал четири години в робство и още четири като ученик в Конгрегацията на магьосниците на Келеуан. В сравнение с това обучението на Магнус си беше направо идилично.

— Все пак — продължи Пъг — остава да разберем как ще оцелеем по време на пътуването.

— И аз бих ви задал същия въпрос — каза някой зад тях на чист кешийски.

Пъг и Магнус се обърнаха рязко и посегнаха към камите си. И двамата не се чувстваха достатъчно уверени, за да опитат някоя магия.

— Успокойте се. Ако исках да ви убия, вече и двамата щяхте да сте мъртви — каза говорещият. Беше висок ипилиак, с най-човешкото лице от досега срещаните, може би заради скулите и гъстата черна коса. Носеше я дълга до раменете, което не бе обичайно за расата му. Имаше бръчки по лицето, което подсказваше за над средната възраст, но погледът му беше остър и носеше дрехи на боец — подплатен жакет с колан, от който висяха най-различни оръжия, и панталони и ботуши, подсказващи, че е ездач.

— Аз съм Мартук, вашият водач — каза той спокойно. — Дасат съм.