В царството на Мрачния

21Предателство

Миранда се събуди от болка.

Двете фигури над нея разговаряха, но тя не можеше да разбере за какво. Не знаеше езика, а и гласовете им бяха приглушени, сякаш говореха под вода. Беше вързана на някаква маса и можеше да мърда единствено главата си.

Опита да поеме дъх, но беше неприятно. Дробовете й горяха сякаш от пушек. Пробва да събере енергия, за да се освободи, но нещо й пречеше.

— Будна е — нямаше нужда да вижда кой говори. Беше Лесо Варен, в тялото на магьосника Винтаката.

По-близката фигура се наведе и заговори на цурански със странен акцент.

— Не мърдай — каза дасатът. Гласът му не звучеше заплашително. — За известно време ще усещаш болка, но ще премине. Това място е годно и за двете раси, но трябва време за адаптация.

— Какво търсите тук? — успя да попита тя.

— Ако може — намеси се Лесо Варен, наведе се над нея и заговори на Кралската реч, очевидно за да не го разберат дасатите. — Много е просто. Дасатите са като деца, ако си представиш няколко милиона двегодишни с остри мечове, унищожителна магия и желание да изпочупят всичко. И като всички хлапета, като видят нещо ново и лъскаво, го пожелават. За тях световете от първата реалност са много по-блестящи и красиви от техния. Много скоро хиляди от тези деца ще търчат облечени в брони из тази империя и ще викат: „Мое е!“, докато палят и плячкосват. Не е ли прекрасно?

— Ти си луд!

— Със сигурност — отвърна Варен и погледна жреците. — Но в сравнение с тях съм самата разумност. Ще ти липсват моментите, прекарани с мен, когато те се заемат с теб — обърна се към дасатите. — Готов съм.

Един от дасатите лепна нещо горчиво на носа и устата й и мракът отново я погълна.

— Май измислих нещо — каза Серван.

— Чудесно — прошепна Джоми. — На мен нищо не ми хрумва.

— Качи се и виж какво правят.

Джоми изпълзя до билото и надникна. Салматерските войници бяха облечени като наемници — похват, който често се използваше при подобни нападения. Само един поглед към лагера му бе достатъчен.

— Приготвят се да нощуват тук.

Слязоха при войниците и Серван каза:

— Оттатък хълма има около двеста войници на Салматер. Ние сме само двадесет и пет.

— Да изчезваме тогава — обади се един от бойците.

— Точно това искам да направите — отвърна Серван. — Минете през брода и се спотайвайте до сутринта.

— А след това какво, сър? — попита друг.

— Като чуете викове, изтичайте по брега и започнете да вдигате шум, но не минавайте отсам. Опитайте да вдигнете колкото се може повече прах.

— Защо? — обади се Джоми.

— Слънцето ще изгрява зад тях — обясни Серван. — Ще заслепи съгледвачите на Салматер, ако се качат на билото, и ще виждат само сенки. Така няма да разберат колко сме.

— А какво ще правим ние през това време? — попита Годфри.

— Ще вдигаме шум и ще ги накараме да си мислят, че имат насреща си три отряда.

— И как точно ще стане това? — попита Джоми.

Серван клекна и започна да чертае с пръст по земята.

— Това е хълмът. Ние сме от тази страна. Аз ще взема Зейн и ще покрием южната част. Вие с Годфри поемате северната. Стойте зад дърветата. Тичайте и крещете заповеди. Нека си помислят, че са обградени.

— Това няма да ги заблуди задълго.

— Не е нужно. Просто трябва да ги забавим, докато генералът пристигне с войската. Мисля, че ако спечелим час, ще е достатъчно. Когато ги нападне истинска рота, а ние сме вдигнали достатъчно шум, ще си подвият опашките и ще отстъпят.

— Може и да имаме шанс — каза Джоми. — Стига генералът да не се забави със закуската. Предполагам, че мога да се справя с двама, но осем към едно?

— Ами аз? — попита Гранди.

— Ти ще минеш с тези момци и ще се увериш, че изпълняват заповедите — отвърна Серван на братовчед си. — Тръгвай — след това се обърна към войниците. — Грижете се за безопасността на принца.

— Да, сър — отвърна най-близкият войник и отдаде чест, преди да тръгне.

— Дали е разумно? — попита Зейн.

— Тези мъже са нехранимайковци, но не са дезертьори. Иначе отдавна щяха да са се махнали. Ще се погрижат за Гранди. Едно е да се скатаваш от задължения, друго — да оставиш кралска особа да загине.

— Надявам се да си прав — отвърна Джоми и махна на Годфри. — Ела да намерим някакъв подслон за нощта. Ще се видим утре — каза на Серван и Зейн и закрачи на север.

— До утре — отвърна Серван и се обърна на юг.

Призоваха ги в ранното утро. Един безшумен слуга се появи и събуди Пъг, Накор и Магнус.

— Господарят ви вика.

Те се облякоха бързо, без да обръщат внимание на спящия на пода дасат. Бяха им дали дюшеци, но трябваше да се завиват със собствената си екипировка. Нощта беше хладна, но не чак неприятна.

Мартук и Бек ги чакаха на двора. Младежът гледаше над къщата, от която току-що бяха излезли. Пъг се приближи, за да види какво е привлякло вниманието му, и за малко да ахне.

— Невероятно — прошепна Магнус.

— Това наистина си струва да се види — съгласи се Накор.

В небето се издигаше светлинен стълб. От мястото, на което се намираха, изглеждаше тънък, но Пъг не се съмняваше, че е огромен. Издигаше се право нагоре и пулсираше от енергия. Цветът му варираше между синьо-зелен и виолетов. По протежението му сякаш преминаваха бели енергийни частици.

— Това е Звездният мост — каза Мартук. — В момента изпраща хора до първия ни свят.

Пъг знаеше, че става дума за Омадрабар, планетата, от която идваха дасатите.

— Трябва да тръгваме. Ще работи само още два часа. Подсигурих пътуването ни — воинът ги изгледа твърдо. — Досега не направихте никакви глупости, но вече трябва да сте двойно по-внимателни. Нищо от видяното не може да ви подготви за света на ТеКарана.

Махна им да го последват: Бек на една стъпка зад него, а останалите в колона и със сведен поглед.

Вървяха пеш, защото вероятно беше близко, а и сигурно нямаше да пуснат варнините по моста. Пъг крачеше умислено. С наближаването на деня улиците и площадите започваха да показват признаци на живот. Празни каруци се изнасяха от града, за да се върнат с така необходимите продукти за населението.

Стотици Низши излизаха, всеки зает със собствената си работа. Незначителна в очите на воините, но жизненоважна за оцеляването на града. Пъг се зачуди дали не би могъл по някакъв начин да образова дасатите и да им покаже ползата от общество, в което убиването не е най-върховното умение. След това се порица. Продължаваше да мисли за тези същества като за хора въпреки очевидните доказателства за противното.

Звездният мост ставаше все по-голям с всяка минута. Вече приличаше на огромна тръба или колона с блестяща прозрачна повърхност. По цялата й дължина пробягваха искрици. Когато се приближиха, чуха леко бучене и сякаш самата земя под краката им трепереше. Пъг усещаше огромната енергия.

— Щом могат да подчинят такава мощ… — прошепна на Магнус.

Синът му кимна. Нямаше нужда да довършва мисълта. „Щом могат да направят това, какъв шанс имаме срещу тях?“ Колкото и могъщи да бяха Магнус и Пъг, не можеха да построят подобно нещо дори с помощта на всичките ученици в Звезден пристан и на Острова на чародея. Идеята, че някой е свързал пространството между два свята, се виждаше на Пъг по-неизмерима и от концепцията за разломите.

Стигнаха до желязна ограда с орнаментирана врата, до която се бе подредила дълга опашка. Това беше единственият случай, в който благородниците се нареждаха зад Низшите, защото всеки минаваше по реда на пристигането си. Мартук ги остави на опашката и подаде някакви документи на мъжете с черни роби с бродирани златни очи на гърдите, които стояха до вратата. Йерофанти. Тези жреци отговаряха за тайните и мистериите на ордена. Според Пъг се явяваха еквивалент на Низшия път. Колкото и фантастично да изглеждаше, Звездният мост си беше просто гигантско устройство.

— Много впечатляващ трик — прошепна Накор.

Пъг го бутна по рамото да мълчи. Мартук се върна и заговори на Бек, но така, че да го чуват всички.

— Всичко е наред. След малко ще преминем.

Продължиха с опашката, докато стигнаха портата. Йерофантите караха всеки да спре за секунда. Когато дойде редът на Мартук и Бек, Пъг успя да чуе какво казват.

— Влизаш бързо и излизаш бързо.

Пъг побърза да настигне Бек и видя как младият воин пристъпва в светлината. Поколеба се за момент и посегна със сетивата си към Звездния мост.

Залитна и за малко щеше да падне. Костваше му неописуемо усилие на волята да остане на крака. Съзнанието му не можеше да обхване това устройство.

След миг вече бе вътре. Сякаш отново попадна в бездната, защото загуби сетивност, след което усети, че се ускорява към някакво неземно красиво място.

За момент усети част от устройството на тази реалност. Имаше някаква система и естествен ред. Може би щеше да я разбере, ако имаше повече време за проучване. Внезапно почувства, че е стъпил на земя, и видя отдалечаващия се гръб на Бек. Спомни си, че трябва да се дръпне бързо, и го направи. Какво ли щеше да стане, ако се бе забавил, докато Накор пристигне? Вероятно нещо неприятно.

Чу, че и останалите му спътници са пристигнали зад него. Искаше да се обърне, но образите, които заливаха сетивата му, бяха твърде впечатляващи. Ако Делекордия въобще не го бе подготвила за шока на Косриди, то Косриди изобщо не можеше да се сравни с това, което виждаше на Омадрабар.

Миранда дойде в съзнание и усети, че крайниците й отново са вързани. Намираше се в нещо като спалня, а въжетата бяха стегнати за таблата на леглото. Един дасат седеше на стол до нея и я гледаше с черни студени очи.

— Разбираш ли ме? — попита той. Мозъкът на Миранда не разбираше самите думи, но осъзнаваше значението им. Очевидно съществото използваше някаква магия.

— Да — отвърна тя едва-едва. Гърлото й беше пресъхнало, устните й се бяха напукали. — Може ли малко вода? — беше твърде изтощена, за да се бори. Всичко я болеше. Колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи и да намери някаква магическа енергия в себе си. Самата магия на това място беше неземна и нямаше как да я овладее.

Дасатът носеше черна роба с червена мъртвешка глава и лилава украса по ръбовете. Качулката беше смъкната и Миранда виждаше лицето му.

Нямаше представа как трябва да изглеждат тези същества. Огледа чертите и установи, че не са много по-различни от хората. Очите, носът и устата бяха където трябва. Брадичката и скулите бяха по-издължени, но с изключение на сивкавата кожа не изглеждаха толкова неземни. Приличаха повече на нея, отколкото магьосниците Чо-джа от Чакахал например. Но тя знаеше, че Чо-джа всъщност са много по-близки до нея от тези същества.

— Варен каза, че си опасна — проговори дасатът. Миранда отново по-скоро почувства думите му, отколкото ги чу. — Няма да те подценя — надвеси се над нея. — Ще те проучим, защото ако си опасна и има още като теб, трябва да сме готови да ви се противопоставим. По волята на Мрачния ще отнемем вашия свят.

Дасатът излезе и затвори вратата. Миранда се замисли. Най-лошите страхове на Пъг се бяха сбъднали. Дасатите се готвеха за инвазия. Ако не на Мидкемия, то на Келеуан — и със сигурност нямаше да спрат само с това. Опита да се огледа. Намираше се в стая без прозорци. На стената гореше факла и с изключение на леглото и столчето нямаше никакви мебели.

Беше вързана стегнато. Всеки път, когато опиташе да започне някакво заклинание, главата й изтръпваше, сякаш нещо блокираше способностите й. Може би я бяха упоили.

Зачуди се каква е причината за загуба на концентрация и след малко припадна отново.

Джоми лежеше сред дърветата на север от лагера и наблюдаваше. Часовете се точеха едва-едва. Постовете бяха нащрек и покриваха широк периметър, така че нямаше как да се види какво става около огньовете. Мъжете говореха доста високо и явно не се притесняваха чак толкова от това да бъдат открити.

Годфри, скрит зад едно дърво наблизо, почти не се различаваше в спускащия се мрак.

Джоми подсмръкна — носът му бе почнал да тече. През деня беше топло и задушно, но вечер ставаше доста хладно. Зачуди се как ли се справя Гранди.

— Защо въобще всички сме тук? — прошепна на себе си. Откакто бе срещнал Тад и Зейн, бе осиновен от това странно семейство, което предлагаше изпълнен с авантюри живот. Магьосници, живеещи на странен остров, преследване на убийци, обикаляне на света. Обаче някои от нещата, които го караха да прави, му се струваха безсмислени.

Във всички случаи обаче бе по-добре от фермерство или каруцарство. Освен това сега правеше важни неща, дори да не разбираше половината. Тад и Зейн му бяха като братя. Всъщност даже ги харесваше повече от истинските си братя, защото не го биеха. А Калеб се отнасяше с всички еднакво.

Но защо си играеха на войници в Оласко? И защо бяха пратили момче като Гранди с тях?

Явно имаше причина. Може би забележката на Каспар, че предстои голяма война. Но в такъв случай защо бяха избрали тази армия? И защо точно сега?

Заряза тревогите си. Зората наближаваше, а заедно с нея и генерал Деврийс с хората си. Джоми погледна на изток за следи от слънцето. Нямаше представа колко е часът и колко още трябва да чакат.

Чу някакъв звук зад себе си, обърна се и посегна към меча.

— Спри — чу се тих глас.

Един от мъжете, които Серван бе изпратил с Гранди, стоеше зад него с извадено оръжие. Друг бе хванал Годфри. Джоми бавно подаде меча си с дръжката напред и мъжът го взе и го хвърли настрани.

— Тръгвай.

Джоми бавно тръгна между дърветата и видя, че и останалите войници се придвижват към лагера. Двама държаха Гранди.

— Ей вие, в лагера!

Салматерските постове мигновено вдигнаха тревога.

— Искаме да преговаряме! — извика същият войник.

Докато Джоми и Годфри стигнат до лагера, целият отряд беше готов за бой. Няколко мъже водеха Серван и Зейн от южната част на острова.

— Какво става? — извика командирът на салматерците. Беше висок и тъмнокос и изглеждаше доста опитен.

— Ще бъдем кратки — отвърна войникът, който бе поел ръководството на ролдемската част. — Към вас се приближава войска. Не искаме да се бием. Ние сме от Оласко и не желаем да служим в тяхната армия. Няма повече да носим гадните ролдемски униформи — мъжът — беше набит и русоляв — скъса отличителните си знаци и ги хвърли на земята.

— Насам идва войска?

— Да — отвърна войникът и хвърли на земята и куртката си. — Искаме да дойдем в Салматер с вас.

— Защо да ви вземаме? Ще имаме късмет, ако ни оставят живи след провала на тази операция.

— Не е провал — отвърна войникът и избута Гранди напред. — Това е синът на краля, принц Грандпрей. Минава военно обучение. Помислете какъв откуп ще му вземете.

— Принц ли? Очакваш да повярвам, че синът на краля на Ролдем скитори из тези блата?

— Вижте — каза войникът от Оласко. — Какво има да губите? Ако лъжа, ще ми отсечете главата в Салматер. Ако казвам истината, ще станеш герой и вашият владетел ще може да поставя условия на Ролдем.

— Или ще ни довлече целия им флот.

— Това са дворцови проблеми, нали? Чуй сега какво знам. Очакват нещо голямо и повечето войска е изтеглена в Ролдем. Затова не бързат да попълват отрядите от Оласко. Ние не искаме да имаме нищо общо. Местни сме и ако трябва, ще се скрием из тези острови. Ако Ролдем ще води война с Кеш или друга държава, нека някой друг се бие. Пък ако идва голяма война, тогава направо ще ви платят откупа, нали?

— А какви са другите момчета?

— Офицери. Може да струват нещо. Тези двамата — той посочи Джоми и Зейн — имат връзки с двора на Кеш. Онзи там пък е братовчед на принца.

— Вземаме всички. Ще оставя генералите в Станция Майцел да се оправят с това.

— А нас ще вземете ли? — попита русият войник, щом няколко салматерски бойци грубо дръпнаха младежите настрани.

— Какво да правя с предатели като вас? — отвърна офицерът. — Убийте ги!

Салматерците се нахвърлиха върху мъжете от Оласко и след секунди на пясъка лежаха двадесет окървавени трупа.

— Разваляйте лагера! Искам всички да са минали границата преди изгрев! — закрещя командирът, после се обърна към пленниците. — Не ме интересува дали сте благородници. Ако създавате проблеми, ще ви убием.

Четирима стражи останаха да ги пазят, а останалите бързо почнаха да се подготвят за път. Серван сякаш бе позагубил куража си. Годфри и Зейн също изглеждаха уплашени, а Гранди трепереше от студ и страх.

Джоми се надяваше, че Тад се е справил и генералът наближава. Може би щяха да пристигнат, преди противникът да мине границата. Погледна на изток и видя, че небето изсветлява.

Пъг се стараеше да не зяпа, защото повечето Низши вървяха с наведени глави и си гледаха работата. Накор не се притесняваше и оглеждаше огромните кули, които се извисяваха на стотици стъпки.

— Как ли ги изкачват?

— Сигурно има някакво устройство, което те вдига и смъква — предположи Магнус.

Омадрабар не можеше да се опише с човешки термини. Нямаше бедняшки квартали и гета. Нищо, което да определя класата на гражданина като на познатите му светове.

Тук сградите бяха свързани с мостове над широките булеварди, които пък често минаваха по тунели под някои постройки. Според човешките мерки такъв град щеше да се строи хилядолетия, стига някой въобще да може да си го представи като самостоятелна структура.

Минаха през един от малкото паркове — просто незастроено място, на което растяха дървета и папрати. Пъг осъзна, че стремежът към тези свързани структури е същият, който свързваше социалното и политическото общество в тази култура.

— Дали някога ще разберем тези същества? — тихо попита той спътниците си.

Накор се усмихваше и очевидно бе възхитен.

— Вероятно не. Но бихме могли да постигнем някаква взаимноизгодна спогодба, ако се свържем с точните хора.

— И кои са те? — попита Магнус.

Накор сви рамене.

— Тези, с които сме в момента, надявам се.

Бяха продължили с каруца от Звездния мост заедно с четирима подбрани воини от обществото на Мартук. Пъг усещаше, че се готви нещо грандиозно.

Навсякъде се виждаха въоръжени мъже, жреци и фургони с провизии. Сякаш градът се готвеше за инвазия — но това бе невъзможно.

Това беше родната планета на дасатите и наоколо не бе останал нито един враг.

От опита си с Войната на разлома и Войната на студенокръвните Пъг знаеше, че врагът може да удари навсякъде с магия. Но кой щеше да е луд да нападне това място? Този свят не беше населен с милиони, а с милиарди. Освен това дасатската армия се състоеше само от най-коравите оцелели. Те се подлагаха на изпитания непрекъснато, след като навършеха петнадесет години. И бяха толкова много! Според Мартук само в града имаше седем милиона жители, от които поне милион воини от различни общества. Това беше почти колкото населението на Кеш и много повече от това на Кралството.

Пъг се замисли дали дасатите изобщо имат души. Ако не бяха писмата, които си беше пратил, щеше да е напълно поразен. Возеше се в каруца заедно със сина си и Накор, заобиколен от милиарди същества, които щяха да го убият като част от ежедневната си работа, и нямаше представа какво прави тук. Някъде на този свят беше отговорът, макар той още да не знаеше въпроса.

Във всички случаи искаше да узнае защо е тази мащабна мобилизация на Омадрабар. От това, което знаеше, дасатите вече нямаха врагове. ТеКарана бе накарал йерофантите да търсят нови светове за завладяване. Пъг и Мартук си бяха говорили няколко пъти на тази тема, но не бяха стигнали до съществени заключения.

Влязоха в някакъв малък двор, над който се извисяваше сграда или може би част от стената — бяха стигнали дома на Мартук.

Пъг изчака, докато дасатът инструктираше воините да обезопасят къщата, макар че това не беше никак точен термин. По-скоро беше серия от апартаменти, вградени в градската стена. Или в една от многото стени.

Пъг продължаваше да се изумява. Това беше най-неземният свят, който посещаваше. Делекордия имаше общи неща с първата реалност и населението беше миролюбиво. Косриди пък беше копие на Мидкемия и му изглеждаше познато.

Тук беше различно. Въобще не можеше да обхване мащабността и липсата на нещо познато. Едно време смяташе, че първият му сблъсък с цуранската култура в робския лагер е бил трудна работа. Но цураните бяха хора и обичаха семействата си. Ценяха героизма, лоялността и саможертвата. Дасатите вероятно нямаха думи за подобни концепции. Опита да ги опише, но стигна само до кураж, прецизност и себеотрицание.

Отведоха ги в една стая и Мартук заповяда на слугите си да не ги закачат. Не трябваше да разговарят с тях и да ги товарят със задачи.

Изминаха няколко часа и най-сетне ги повикаха в личните покои на Мартук, които гледаха над централния площад.

В помещението ги очакваха Мартук и още трима. Наруийн и Валко стояха до вратата. Младежът изглеждаше някак несигурен и притеснен.

До домакина стоеше висок мъж с тъмна коса и брада. Изглеждаше като дасат, но в него имаше нещо… Пъг внезапно усети как светът му се преобръща, сякаш сетивата го предаваха напълно. Пред него стоеше същество, което не можеше да съществува. Беше дасат, но и някой добре познат на Пъг.

Мъжът пристъпи и заговори с познат глас на Кралската реч.

— Тук ме наричат Градинаря — застана пред новодошлите и погледна Пъг. След това кимна на Накор, който зяпаше с отворена уста.

После застана пред Магнус и попита:

— Това ли е внук ми?

— Макрос — прошепна Пъг.