В царството на Мрачния

12Врагове

Миранда хвърли една ваза.

Гневът й бе надделял над самоконтрола и трябваше да изпусне парата. Мигновено съжали за вазата. Простата керамична изработка й харесваше, затова тя се пресегна с мисъл и я спря на милиметри от стената. След това с едно махване с ръка я върна на мястото й.

Калеб, който бе влязъл в стаята само преди секунди, попита:

— Татко ли?

Миранда се намръщи.

— Липсва ми и това ме…

Калеб се ухили и за момент тя видя усмивката на съпруга си.

— Малко те изнервя?

— Да. Само мъничко. Има ли някакви новини?

— От татко и Магнус не, а и не очаквам скоро. Но от Събранието настояват да отидеш на Келеуан максимално бързо.

Миранда пресметна набързо заради разликата в денонощията и установи, че и на двата свята е сутрин.

— Тръгвам веднага. Докато ме няма, ти си начело.

Калеб вдигна ръце.

— Знаеш, че мнозина не…

— Магьосниците не одобряват ти да командваш. Знам и не ми пука. Този остров е мой и на баща ти, така че е и твой. Росенвар е на Новиндус, а Накор и брат ти са с Пъг. Едва ли ще има сериозно недоволство. Ако възникне някакъв спор, опитай да го разрешиш, или поне го отложи, докато се върна. Предполагам, че няма да се бавя на Келеуан.

— Надявам се.

— Имаш ли вести от момчетата? — попита майка му, преди да тръгне.

Калеб сви рамене.

— Нямат възможности за бърза комуникация. Помолил съм няколко от агентите да ги наглеждат, но едва ли биха могли да загазят в университета сред всичките монаси на Ла-Тимса.

— Страшно си загазил — каза Зейн.

— Страшно — повтори като ехо Тад.

Джоми ги изгледа навъсено и пристъпи на арената. Студентите се упражняваха с тренировъчни мечове. Джоми знаеше как да халоса някой с дръжката, как да му пререже гърлото, след като го е ритнал в слабините, и всички останали трикове, на които го бе научил Калеб, но това беше турнирен дуел, с правила и съдия. Отгоре на всичко противник му беше Годфри, най-добрият приятел на Серван, и по начина, по който държеше меча си, си личеше, че знае какво прави.

Майсторът на меча махна на двамата противници да застанат в центъра и Джоми закопча яката на жакета си. Останалите ученици наблюдаваха отстрани, имаше и неколцина монаси.

Майсторът на меча заговори достатъчно високо, за да го чуят всички, но без да вика.

— Целта на това упражнение е да се демонстрира контраатака — той се обърна към Джоми. — Годфри е по-опитен, така че ти ще атакуваш. Може да избереш всякакъв замах, но само с лек контакт. Ясно ли е?

Младежът кимна и се върна при братята си. Тад му подаде учебния шлем с мрежа пред лицето.

— Старт — даде команда Майсторът.

Джоми се поколеба, след което замахна високо, все едно да отнесе главата на противника си.

Годфри лесно отби удара, протегна ръка и го ръгна силничко в гърдите. След което дръпна меча си назад и го плесна по незащитената длан.

Джоми извика и изтърва меча си, което предизвика смях.

— Вдигни оръжието — нареди Майсторът.

— Това беше нарочно — оплака се младежът и клекна да вземе меча.

Годфри махна шлема си и се ухили в знак, че е познал.

— Само слабият боец обвинява противника за собствените си недостатъци — отвърна инструкторът с неприязън.

Джоми го изгледа продължително.

— Аха. Да опитаме отново.

Свали шлема си и го подаде на Тад, за да обърше изпотеното си чело. После си го сложи и се обърна към Годфри.

— Не ми харесва този поглед — каза Тад.

— Помниш ли какво стана предния път?

— В онази таверна в Кеш ли?

— Да. Онзи войник каза нещо на момичето…

— Онова дето го харесваше Джоми?

— Същото.

— Тогава стана лошо.

— Наистина лошо — съгласи се Зейн.

— И сега ще стане.

— Да, ще стане — отново се съгласи Зейн. — Лошо.

Майсторът махна на дуелистите да заемат позиции, след което се обърна към останалите студенти.

— Преди малко този младеж — той посочи Джоми — пресили удара си и излезе от равновесие и позиция, което позволи лесно париране. То, от своя страна, наруши съвсем баланса му и го остави открит за контраатака. Започвайте!

Джоми повтори атаката си — до момента, в който Годфри парира. Този път, вместо да изпъне ръка, Джоми направи въртеливо движение и дръжката на оръжието му застана от вътрешната страна на тази на противника. Това принуди Годфри на свой ред да направи същото движение, за да го отблъсне.

В този момент Джоми неочаквано вдигна меча си като за поздрав и това извади противника му от равновесие. Вместо да отстъпи в позиция и да го мушне за туш според правилата, младежът сви лакът и замахна силно към главата му.

Тренировъчните шлемове бяха направени да отбиват върховете на мечовете, а не да устояват на гневен удар на як младеж.

Маската поддаде и Годфри падна на колене.

— Фал! — извика Майсторът.

— Може — отвърна Джоми. — Но съм виждал и по-лошо.

Майсторът на меча се обърна към старшия монах брат Самюъл, който едва сдържаше смеха си — беше бивш ролдемски войник и отговаряше за военното обучение на студентите. Тад, Зейн и Джоми го бяха харесали мигновено, а и той очевидно се забавляваше от по-грубоватия им подход. Трите момчета изоставаха в литературата, философията и историята, но имаха прилично бойно обучение. Брат Самюъл наклони глава и сви вежди, сякаш казваше на Майстора да се оправя сам.

— Това е Дворът на майсторите! — извика мъжът, сякаш това обясняваше всичко. — Тези уроци трябва да усъвършенстват боравенето ви с мечове.

— Значи аз печеля — каза Джоми.

— Какво? — инструкторът го погледна невярващо.

— Със сигурност — младежът хвана шлема си с дясната ръка, за да може да жестикулира с лявата.

— Това е възмутително! — извика Серван.

Джоми си пое дълбоко дъх и заговори с тон, сякаш пред него стоеше малко глупаво дете.

— Знам, че не можеш да разбереш, Серван — след това се обърна към Майстора на меча. — Противникът ми се опитваше да ме накара да отстъпя, за да можем да освободим мечовете си, нали?

Мъжът кимна.

— Ако бях направил това, оръжието ми щеше да иде настрани и понеже не съм по-бърз от него, той щеше да ме удари и да загубя. Или щеше да ме отблъсне навътре, да се върне по-бързо в позиция и отново да спечели точка. А при още една точка губя дуела. От друга страна, ако го ударя в лицето, ще има фал и ще почнем отново, и имам шанс да спечеля.

— Това е… — Майсторът на меча направо нямаше думи.

Джоми се огледа.

— Какво? Нали така се прави след фал?

Инструкторът поклати глава.

— Дуелът свърши. Обявявам Годфри за победител.

Годфри стискаше окървавения си нос и изобщо не приличаше на победител. Джоми му се усмихна мило и сви рамене.

Брат Самюъл обяви, че урокът е свършил, и им каза да се преоблекат. Серван пошушна нещо на Годфри.

Монахът тръгна между момчетата, като коментираше бойните им стилове и грешки.

— Тад, добре се справяш. Бързината е хубаво качество, но се постарай да предвидиш следващия ход на противника си. Зейн, ти си твърде предпазлив — след това се обърна към Джоми и му намигна. — Момче, не бих те завел на турнир, но нямам нищо против да си от лявата ми страна във всеки бой.

Джоми се усмихна на братята си и каза:

— Хубаво е да виждаш, че някой все пак цени добрите ти качества.

Зейн погледна към Серван и Годфри и понижи глас:

— Той май е единственият. На път си да си създадеш двама могъщи врагове. Няма вечно да стоим в университета, а роднините на краля имат дълги ръце.

Джоми въздъхна.

— Прав си. Но не мога да се стърпя. Както с момчетата в Кеш. Побойниците ме изкарват от нерви. Може би защото бях дребосъкът в семейството.

— Ти дребосък?! — Тад се опули.

— Като бълха — отвърна младежът, докато се преобличаше. — Виж, братята ми бяха наистина едрички.

— Направо не искам да си го представям — обади се Зейн.

— Хайде, трябва да тръгваме.

Студентите последваха брат Самюъл до университета и се пръснаха по другите класове. Трите момчета от Острова на чародея се насочиха към една малка стаичка, в която брат Джереми се мъчеше да им преподава основи на математиката. Зейн, който явно имаше природна дарба, не можеше да разбере трудностите на Тад и Джоми с този предмет.

След двучасовия урок следваше вечерята, която се провеждаше в мълчание, защото присъстваха монаси и жреци на Ла-Тимса. Закуската и обядът бяха шумни, точно както можеше да се очаква от голяма група момчета. Вечер се чуваше единствено тракането на приборите, и то тихо.

Джоми не можеше да говори, но това не му пречеше да ръчка Зейн, който от своя страна ръчкаше Тад. Джоми кимна леко, че начело на масата седи непознат. Мъжът беше висок и възрастен и според расото имаше висок ранг. Погледът му се насочи към трите момчета и Джоми наведе глава от неудобство.

След вечеря студентите се редуваха да дават дежурства в кухнята, но преди братята да се отправят натам, при тях дойде брат Стивън и каза:

— Елате с мен — и се обърна, без да поглежда назад.

Момчетата последваха проктора до кабинета му. Вътре ги очакваше монахът, който бе седял начело на масата. Той им махна да затворят вратата, седна зад писалището на брат Стивън и ги огледа внимателно.

— Аз съм отец Елиас, абатът на университета. Може и да не знаете, но университетът всъщност е абатство — присви устни и продължи: — Вие тримата сте успели да ядосате някои много могъщи хора. Вече получих множество запитвания, включително от кралски служители, за причините, поради които сте тук. И защо влиятелен кешийски благородник, близък до императора и брат му, ви е спонсорирал. Все трудни и неприятни въпроси. През последните седмици, откакто сте тук, получих наистина много досадни съобщения.

Джоми понечи да отвори уста, но се сети, че е забранено.

— Искаш да кажеш нещо?

— Да, отче.

— Ами кажи, момче.

— Ами… Отче, ние не искахме неприятности, когато пристигнахме. Не знам дали е обичайно, или просто така решиха за нас, но започнаха да ни тормозят от първия ден. Ние просто искахме да се представим на брат Кинан и да спазваме правилата. Но Серван реши, че неговата цел в живота е да ни прави мизерии. Аз не се паля лесно, но не виждам как бих могъл да го издържа… за колкото се очаква да сме тук.

— Продължителността на престоя ви също е едно от нещата, за които ще поговорим — абатът присви леко очи. — Какво ви казаха да очаквате от това място?

— Отче, истината е, че не ни казаха много. Само, че трябва да дойдем от…

— Знам, че идвате от Оласко. Историята за кервана от Долината на сънищата е измислена, както и за пътуването по море.

— Казаха ни да дойдем тук и да научим всичко, което преподавате.

Абатът забарабани с пръсти по масата. Привидно безсмислен жест, който изправи Джоми на нокти.

— Имаме специални взаимоотношения с вашите наставници — абатът отново проучи лицата им. — Може да не одобряваме много от методите им, но знаем, че служат на доброто, и им се доверяваме — той се облегна назад и спря да барабани с пръсти, с което си спечели благодарността на Джоми. — Предполагам, че ако спомена за един мъж на име Пъг, няма да сте го чували.

— Не се сещам, отче — отвърна Джоми, а Тад и Зейн поклатиха глави.

Абатът се усмихна.

— Добре. Ще продължим шарадата. Както всичко останало около този мъж, дето не сте го чували, но всъщност ви е дядо, нещата ще останат в сянка.

— Но има нещо, което Турган Бей трябваше да ви каже — продължи той. — Това е най-доброто учебно заведение на света и тук обучаваме синовете на Ролдем и другите нации за лидери. Много от младежите отиват във флота, защото сме островна държава, но има и такива, които избират армията. Не дискриминираме чуждестранните студенти. Много представители на страни, с които сме воювали, са учили тук. Обучаваме ги, защото хората не се боят от познатото. Сигурни сме, че през годините мнозина управници са изпитвали симпатии към Ролдем заради прекараното тук време и това ни е спасявало от войни… Сега ме чуйте добре. На вас ви се предоставя обучение като на всички други. Няма значение дали ще сте тук седмица, месец или година, всеки ден научавате нови неща. Освен това ще прекратите враждата с останалите момчета. Затова ще направя някои промени. Ще бъдете преместени в крилото на старшите студенти. По трима в стая.

Тази новина ги изненада. За старши се смятаха момчетата, които завършваха тази година, или по-напредналите, като Гранди, за които се смяташе, че печелят от общуването с по-големите. Братята се усмихнаха, но радостта им бе кратка.

— Вие двамата — отец Елиас посочи Тад и Зейн — ще делите стая с Гранди. А ти, Джоми, ще отидеш при Серван и Годфри.

Младежът едва сдържа стона си.

— Отче, защо направо не ме обесите?

Абатът се усмихна.

— Ще свикнеш. Всички ще свикнете. От днес, ако един сгреши, и шестимата ще страдат. Ако един заслужи бой, всички ще изядат тоягите. Ясно ли е?

Джоми бе изгубил дар слово и само кимна.

— Добре, вървете да се преместите. Новите ви задачи са при брат Кинан, а той няма да ви пожали, ако закъснеете.

Момчетата кимнаха и излязоха. В коридора Джоми направи две крачки, спря, вдигна ръце и изрева гневно.

Джоми отвори вратата и трите момчета го погледнаха изненадано. Гранди се усмихна, Годфри се намръщи, а Серван скочи на крака.

— Какво правиш тук?

— Проверявам дали съм улучил стаята — отговори Джоми с нагла усмивка и се огледа демонстративно. — Да, тази е.

— Какво искаш да кажеш, Джоми? — попита Гранди.

— Че се нанасям тук — отговори младежът и придърпа сандъка си от коридора. — Ти се местиш отсреща при Тад и Зейн. По-добре побързай.

— Наистина ли?

— По чие нареждане!? — извика Серван.

— Мисля, че се казва отец Елиас — Джоми вмъкна сандъка си през прага. — Виждал ли си го? Той е главният…

— Кой?!

— Отец Елиас, абатът…

— Знам кой е! — извика Серван и тръгна заплашително към Джоми.

Червенокосият младеж вдигна дясната си ръка.

— Да не стане като предния път?

Серван се поколеба и спря.

— Ще проверя.

— Приятно прекарване — отвърна Джоми весело и се обърна към Гранди. — Ти също тръгвай.

— Стой — нареди Годфри.

Гранди се разколеба.

— Тръгвай, няма проблеми — каза Джоми.

— Казах да изчакаш! — извика Годфри.

— А аз му казах, че няма проблем! — Джоми застрашително направи крачка към него.

Годфри се опули и седна на леглото.

Гранди вдигна сандъка си и излезе от стаята. Джоми сложи своя на опразненото място и се обърна към Годфри.

— Значи в тази стая е разрешено да се седи на леглото?

Момчето подскочи като опарено.

— Само на затворена врата!

Джоми се усмихна. Минутите до завръщането на Серван преминаха в мълчание.

— Явно ще трябва да се примирим — каза Серван, щом влезе.

Джоми затвори вратата и седна на новото си легло.

— Чудесно. За какво искате да си говорим?

Миранда вървеше бързо по коридора, без да обръща внимание на слисаните цурански магьосници. В стаята с талноя я очакваха четирима Велики.

— Счупихте ли го? — попита тя безцеремонно.

— Миранда! Изглеждаш прекрасно — усмихна се кисело Аленка.

— Счупихте ли го? — повтори тя.

— Не. Не сме го чупили. В съобщението си казах, че внезапно спря да работи.

Миранда мина покрай стария магьосник и тримата му колеги и се отправи към масата, на която лежеше талноят. Нямаше нужда да го докосва, за да усети, че нещо се е променило. Беше почти незабележимо, освен за най-развитите магически сетива, но нещо… сякаш си бе отишло.

— Празно е. Каквото и да е имало вътре, вече не е там.

— И нашето заключение е такова — съгласи се Винтаката и махна с ръка; с другата държеше жезъла си. — Опитвахме ново защитно заклинание, изготвено от най-добрите ни експерти в Низшия път. Дадохме му проста команда и то не помръдна. След множество тестове можем да кажем, че движещата му сила я няма.

— Душата е изчезнала — каза Миранда по-меко.

— Да, ако приемем, че вътре имаше душа — отвърна Аленка колебливо.

Миранда нямаше намерение да им разкрива за останалите талнои, които лежаха кротко на Новиндус. Въздъхна, сякаш беше разочарована, и каза:

— Е, поне няма да се тревожим повече за разломите.

— Де да беше така — унило каза Аленка.

— Днес имаше нова вест, доста след спирането на талноя — почна Лодар, когото Миранда познаваше само по име. — Както обикновено изпратихме двама да проверят.

— Казаха, че видели потресаваща гледка — продължи Аленка. — Целият живот от едно широко парче земя бил изсмукан от новоотворен разлом. Наложи се да изпратим Матемосо и Гилбаран да го затворят. Не им е било никак лесно. А най-озадачаващото е, че това е бил разлом от тук до света на дасатите и вятърът от изсмукваната енергия е бил достатъчно силен да събори възрастен човек.

— Не — отвърна Миранда. — Най-озадачаващо е как е възможно да се отвори разлом от тук до техния свят. Обикновено става обратното. Което означава, че са били два — тя се обърна и сграбчи Аленка за рамото. — Някъде отвън има още един. Трябва да го откриете!