В царството на Мрачния

14Празненство

Пъг замахна.

Мартук вдигна ръце и пред кръстосаните му китки се появи светлинен щит. Енергийната стрела беше отбита безпроблемно към небето.

Пъг, Накор и Магнус бяха излезли с Мартук на една поляна извън града. Наоколо имаше обработваема земя, но не се виждаха ферми.

— Ние имаме други обичаи — каза Мартук. И им обясни, че земеделските работници живеят във високите сгради, излизат с каруци всяка сутрин и се връщат вечер. Това било наследство от дасатите, където бройката означава сила. Хищниците на Дванадесетте свята били толкова свирепи, че едно семейство в изолирана ферма нямало да оцелее и година.

Пъг забеляза, че Мартук използва израза „наш обичай“. Явно смяташе ипилиакците за част от дасатите.

— Магията се смята за поредния инструмент. Тоест поредното оръжие. Според мен щом разберете как да я практикувате в нашите условия, Пъг ще е сред най-мощните. Всъщност и тримата ще сте измежду най-добрите. Но не подценявайте свирепостта на противниците. Половин дузина жреци не могат да се мерят с вас поотделно, но заедно ще ви пометат. Според вашите разбирания те са фанатици, както и всички мъже, жени и деца в нашия свят. Живеят по стандарти, които дори не могат да бъдат наречени „закон“. Става дума за безусловни реакции, развивани хиляди години в обстановка, в която колебанието носи смърт — Мартук огледа тримата магьосници. — Ако се замислите, ще загинете.

— Рисуваш мрачна картина — обади се Магнус.

— Такъв е техният начин. За тях не е мрачно, защото оцеляват и съответно са победители, с което се гордеят. Най-слабият сред низшите, изпълняващ най-мизерната работа, може да се почувства по-висш от провалилия се син на ТеКарана. Въобще не можете да си го представите.

— Започнах да разбирам — каза Накор. — Само че не разбрах защо ти си по-различен от сънародниците си?

— Това е тема за друг разговор, но скоро ще й дойде времето. Сега искам да ви съобщя решението си. Ще стана ваш водач. Нещо повече, ще направя всичко по силите си, за да ви върна невредими.

— Като заговорихме за това — включи се Магнус, — след всички промени, как ще оцелеем, когато се върнем?

— Мисля, че няма да е проблем. Такова е естеството на пътуването между първата и втората реалност. Щом се приберете, нещата ще започнат да се връщат към нормалното за вас. Несъмнено ще ви е неприятно, но ще го преживеете. Представете си особено тежък махмурлук, траещ около седмица. След това ще се оправите. Според законите на вселената нещата трябва да си стоят по местата. Вие се опитвате да ги заобиколите, но тя ще ви прости и ще ви приеме обратно — той се намръщи на Пъг, което изразяваше любопитство. — Може ли да знам причината да тръгнете на подобно безумно пътешествие?

Пъг погледна Накор, който му кимна, и попита:

— Какво знаеш за талноите?

Мартук се опули.

— Първо, не би трябвало въобще да сте чували тази дума, камо ли да знаете какво означава. Второ, те са богохулство. Защо питате?

— Имаме един.

Мартук вече бе наистина смаян.

— Как? Къде?

— Това е причината да посетим света на дасатите. Още не мога да ти разкрия подробности, но присъствието на талноя на нашия свят е причина за тревогите ни.

— И с право, човеко — отвърна Мартук. — Това нещо поражда страх и у най-смелия дасат. Чудовищно наследство от най-кървавите дни в мрачната история на моя народ — той направи пауза. — Това променя нещата.

— Как? — притесни се Пъг. — Нали няма да се откажеш?

— Не. Напротив. Сега съм още по-решен да ви отведа където искате. Бях прав, че играем играта на боговете, но залогът е още по-голям, отколкото си представях.

— Сега трябва да поговоря с някого, а той на свой ред с друг. Когато се върна, ще обсъдим неща, срещу които нито хората, нито дасатите трябва да се изправят — Мартук се огледа, сякаш се притесняваше да не го чуят. Това беше почти смешно, като се имаше предвид къде са, но не остана незабелязано от Пъг. — Ще се върна колкото се може по-бързо. Не говорете за това пред никого, дори пред Кастор. Да се връщаме в града, защото трябва да потеглям.

Пъг и останалите се спогледаха и последваха очевидно разтревожения дасат.

Валко не се наслаждаваше на празненствата. Чувстваше се неловко и неприятно, въпреки че майка му го беше подготвила добре. Сякаш притежаваше дарбата да вижда по-дълбоко от останалите, а може би просто не се захласваше толкова лесно. Майка му наричаше подобни мероприятия „социалната война на дасатите“.

Повечето младежи се държаха като таваци, точно както бе предположил Хиреа. Само Сиилет се беше дръпнал в един ъгъл, подобно на Валко, и наблюдаваше спокойно.

Няколко момичета вече му се бяха натиснали — дъщери на дребни воини и една особено красива, чийто баща бе търговец на брони и оръжия. От гледната точка на Валко бащата бе насекомо, но много проспериращо. Момичето, от своя страна, бе необичайно хубаво и използваше красотата си като таран. Младият воин знаеше, че след още малко вино спътниците му вероятно ще се сбият за нея и ще пролеят кръв. Валко я наблюдаваше как се движи, как роклята подчертава извивките на тялото й, гледаше я как се усмихва. Несъмнено тя беше най-опасната личност в помещението.

Замисли се за казаното от Хиреа за взаимоотношенията между клановете и семействата. Майка му го беше научила, в противоречие с общоприетата доктрина, че размножаването с дъщери на по-бедни воини не е съвсем лошо. Размножаването „нагоре“ не беше единственият път към могъществото. „Принизяването“ можеше да осигури широка основа и множество мечове.

Като се замисли и огледа стаята, осъзна, че няма голям избор за ухажване. Само едно момиче отговаряше на изискванията на Хиреа и вече бе наобиколено от петима кандидати.

— Не искаш ли да си легнеш с някоя, братко? — попита Сиилет.

Валко само го изгледа и поклати глава. Забеляза, че Сиилет си е сложил знака на Ремалу върху бронята. Това не беше забранено. И той можеше да сложи този на Камарийн, или на Садхарин, но бе предпочел да не го прави. Все пак беше странно, че другият младеж бе предпочел знака на обществото си пред този на семейството си. За момент се изкуши дали да не го попита защо, но реши да не го прави. Вече беше убеден, че няма подходяща партия за тази вечер и че Хиреа го знае. Старият воин стоеше до домакина и привидно участваше в разговора, но внимателно следеше действията на подопечните си.

Валко знаеше, че с течение на вечерта останалите ще се напият и ще направят глупави избори. Все още не беше сигурен дали това е нещо обичайно и от него се очаква същото, или трябва да го избегне. От една страна, не искаше да си пилее времето с глупави действия, но от друга, помнеше съвета на Хиреа да не се отличава твърде много.

— А ти не си ли търсиш женска, братко — обърна се той към Сиилет.

Младежът се усмихна като гладен заркис.

— Честно казано, тук няма нищо, което да си заслужава. Ти не мислиш ли така?

Валко отново огледа помещението. Вече бе взел решение.

— Мисля, че си харесах онази, която говори с Токам.

— Защо? Баща й е дребен рицар.

— Но майка й е сестра на високопоставен член на Кървавата гвардия — Валко тръгна напред, преди Сиилет да отвори уста. Момичето беше привлекателно и той усети, че се възбужда при мисълта да легне с нея или да се сбие с Токам. Знаеше, че няма да направи нито едното, нито другото, но така поне щеше да отклони подозренията, ако го наблюдаваха.

Хиреа го гледаше, докато се приближаваше към двойката. Дали пък това в очите му не беше одобрение?

Валко реши, че скоро трябва да проведат сериозен разговор.

Тад се мръщеше, Зейн зяпаше, а Джоми направо сияеше. Церемонията в двореца въобще не беше скромна. В дългата тронна зала имаше поне двеста придворни и две дузини гвардейци с кръгли бели кожени шапки с черни панделки, бели жакети с червени илици, черни панталони и високи черни ботуши.

На свой ред момчетата бяха облечени с най-добрите дрехи, които бяха успели да си купят за толкова малко време. Монасите не бяха доволни от прекъсването на учебния процес, но не можеха да противоречат на кралските заповеди.

Специално Джоми се беше нагиздил като каруцар на панаир. Носеше първия си наистина изискан жакет, от зелено кадифе със златни копчета. Бяла ленена риза с дантелена украса, по последната мода на Ролдем, която Тад смяташе за глупава, и черни панталони с къси ботуши.

Според Зейн от късите ботуши нямаше полза, защото нито бяха достатъчно удобни, нито вършеха работа като нормалните.

Всеки момент щяха да ги представят на краля на Ролдем.

— Така ви се пада, като спасявате живота на принца — прошепна Серван.

— Да ме беше предупредил — отвърна Джоми, без да спира да се усмихва. — Щях да оставя дребосъка да си виси там.

Серван отвърна на усмивката му.

Двамата не бяха станали приятели, но вече се разбираха. Серван и Годфри вече не се отнасяха с презрение към Джоми, а той бе спрял да ги бие.

Церемониалмайсторът удари с жезъла си по пода и в залата настана тишина.

— Ваши величества! Лордове и дами, които сте се събрали тук! Представям ви сър Джоми, сър Тад и сър Зейн от Кралския двор на Кеш!

— Сър ли? — възкликна Тад. — Това пък кога стана?

— Трябваше да ви измислят някаква представителна титла — прошепна Серван. — Сега се поклонете на краля, както ви показах, и не се препъвайте!

Момчетата тръгнаха по дългия килим, спряха на няколко крачки от подиума и се поклониха. На двата трона седяха крал Карол и кралица Гертруде. До кралицата стоеше принцеса Стефани, момиченце на осем-девет години, а до краля бяха тримата му сина. Престолонаследникът Константин беше на годините на момчетата, брат му Албер беше с две години по-малък, а принц Гранди се хилеше на приятелите си. Константин и Албер носеха флотски униформи, а Гранди беше облечен с относително проста туника със златно везмо и диамантени копчета.

— Дължим ви голяма признателност, млади господа, за това, че спасихте най-малкия ни син — каза кралят с усмивка.

Трите момчета бяха инструктирани да не говорят, ако не им бъде зададен директен въпрос, но Джоми не можа да се сдържи.

— Не искам да ви противореча, ваше величество, но синът ви не беше в чак такава опасност. Той е съобразително момче и може да се грижи за себе си. Просто имаше дребна неприятност.

Залата замълча за момент, след което кралят се разсмя. Гранди завъртя очи към тавана и се усмихна.

— Знаем, че животът на сина ни е бил в опасност и че вие сте го спасили с риск за своя. Затова с удоволствие ще ви наградим — той направи жест към церемониалмайстора.

— Нека се знае в цял Ролдем, че тези младежи са удостоени със званието Рицар на Кралския двор и получават всички привилегии и почести, които им се полагат, заради героичните си действия при спасяването на най-младия ни син, нашия обичан Грандпрей. Титлата им е доживотна и се потвърждава с този декрет.

— Грандпрей? — прошепна Тад.

Момчето пак завъртя очи към тавана, за да покаже, че изборът на име не е бил негов.

Придворните аплодираха учтиво, но поздравите от кралската двойка бяха истински. Очевидно Гранди беше описал случката в планината доста героично.

Кралят слезе от подиума и застана пред момчетата, а до него се появи паж с поднос. На подноса имаше три златни медальона с държавния герб. Кралят ги закачи на яките им и отстъпи.

Джоми погледна към Серван, който му махна да се поклонят. Трите момчета го сториха и монархът се върна на трона си и каза:

— Празненството ще започне веднага след съвета.

Серван им махна да се оттеглят и младежите заотстъпваха към изхода.

Щом излязоха, към тях се присъединиха Серван и Годфри.

— Добре мина. Не се спънахте, но ти наистина не можеш да си държиш устата затворена, нали?

Джоми изглеждаше леко засрамен.

— Знам, но ситуацията наистина не беше толкова опасна. Освен това ти рискува повече, като спаси моя живот. Трябваше да наградят и теб.

— Няма да споря, но принципно не раздават награди за спасяване на дебелоглави селяни. Освен това аз вече съм рицар.

— И за какво беше всичко това? — попита Зейн.

— Вие ще сте рицари до живот, но не можете да предадете титлата на децата си — обясни Годфри. — Те ще си останат селяни.

— Голяма работа.

Тад се засмя. Взаимоотношенията им с Годфри също се бяха променили в по-добра посока.

— Хайде — подкани ги Серван. — Трябва да сме на приема, преди да се появи кралската двойка. И гледайте да не поливате новите си дрехи с вино. Кой знае кога ще се облечете пак толкова хубаво.

Джоми го шляпна закачливо по рамото, от което коленете на младежа потрепериха.

— Ти си непоносим досадник. А тъкмо бях започнал да си мисля, че си поносим досадник.

Всички се разсмяха.

Влязоха в балната зала — грамадно помещение със стъклени стени, през които грееше следобедното слънце. Вътре беше пълно с придворни и Джоми веднага насочи вниманието на останалите към красивите момичета наоколо.

— Момичета! — почти извика Зейн и неколцина благородници се обърнаха и ги изгледаха строго.

— Дръжте се прилично — каза Годфри. — Това се благородните дъщери на кралството, а вие сте зле образовани негодници.

— Зле образовани рицари негодници — поправи го Тад. — Освен това кой ти помогна за изпита по геометрия вчера?

Годфри почти се изчерви.

— Добре де, вие сте добре образовани негодници.

— Добре образовани рицари негодници — поправи го този път Джоми.

Закачките престанаха, щом се приближиха до добре заредените маси. Наоколо стояха слуги, които да се грижат за нуждите на благородниците.

Кралското семейство се появи и всички се поклониха. Кралят се приближи до почетните гости и махна на церемониалмайстора.

— Техни величества ви приветстват с добре дошли!

Слугите започнаха да пълнят чашите и чиниите. Момчетата бяха инструктирани да не ядат и пият пред краля. Тад и Джоми нямаха проблеми, но Зейн гледаше тъжно бързо опразващите се маси.

— Виждам, че си скромен младеж, но никога не спори с монарх пред хората, особено когато раздава награди — каза кралят.

— Извинявайте, ваше величество — Джоми се изчерви.

Кралят махна с ръка и до него се появи паж с три малки торбички на поднос.

— Титлите ви идват с малко парче земя, от което ще получавате годишен доход. Това са таксите за първата година — той погледна въпросително стоящия до него придворен.

— Сто суверена, ваше величество.

Момчетата бяха смаяни. Сто ролдемски суверена се равняваха на повече от триста златни монети от Долината на сънищата. Подобен доход имаше мелничарят Ходовър в Звезден пристан, най-богатият човек, когото познаваха като деца. И тримата си мислеха едно и също: бяха богати!

— Порадвайте се на празненството — каза кралят. — После ще трябва да се върнете в университета, а доколкото знам, монасите хич не се впечатляват от титли и богатство.

Момчетата се поклониха и се отдалечиха. Годфри и Серван отидоха при тях, а след малко се присъедини и Гранди.

— Грандпрей? — подкачи го Тад.

Момчето сви рамене.

— Така се е казвал дядото на майка ми. Не съм си го избирал сам.

Джоми се поклони.

— Ваше височество.

— Сър Джоми — отвърна му закачливо момчето.

— Като си говорим за имена — обади се Серван, — що за име въобще е „Джоми“?

— Семейна история. Всъщност се казвам Джонатан, но не съм можел да го произнасям и така си остана Джоми. Никой не ме нарича Джонатан.

Няколко пажа им донесоха храна и напитки.

— Забавлявайте се — каза Серван. — По залез-слънце ще трябва да се върнем в университета под милостивите грижи на братята.

— Да — усмихна се Тад, — но дотогава имаме ядене, пиене и красиви момичета за флиртуване.

Джоми вдигна глава като подплашен елен.

— Момичета! — огледа се из залата. — А аз вече съм проклет рицар!

Останалите се засмяха.

— До тази сутрин бях беден селянин, но сега съм красив млад рицар, близък приятел на принца. А сега, разбойници, ще прощавате, но отивам да видя колко момичета ще впечатля, преди да ме замъкнете обратно в университета.

— Сърове разбойници! — поправи го Тад и подаде чинията си на един слуга.

— Ще ви настигна след малко! — извика Зейн с пълна уста и щом омете храната, побърза да се присъедини към двамата си братя.

— Боговете да пазят дъщерите на Ролдем — обади се Годфри.

— Познаваш тези момичета от дете — усмихна се Серван. — По-добре се притеснявай за момчетата.

Гранди се разсмя.