В царството на Мрачния

15Бялото

Валко вдигна меча си.

В далечината баща му, застанал на стената на замъка, отвърна на поздрава. Хиреа яздеше до младежа. След приключването на обучението го бе уведомил, че ще го съпроводи до бащиното му владение, преди да се прибере в Талидан, град близо до източните планини. На почтително разстояние зад тях яздеха двамата слуги на Хиреа.

— Време е да поговорим открито, млади Валко — каза ветеранът.

— Онзи разговор, за който стана дума на арената ли? Дето го чакам напразно от много време?

— Такива са обстоятелствата — отвърна старият инструктор. — Аз ще ти кажа малко, а баща ти ще ти обясни останалото. Като за начало, трябва да знаеш, че майка ти е скрила от теб някои неща, за да не предадеш нея или себе си, преди да си готов. Срещал съм я и тя е изключителна жена. Всичко, което ти е казала, е истина, а всичко, което виждаш, откакто си излязъл от Криенето, е лъжа.

Валко рязко се обърна и погледна стария мъж.

— Какво?

— Кръвожадността, която чувстваме, желанието да убиваме малките, всичко това е лъжа. Тези неща са ни наложени, но не са част от истинския път на дасатите.

Валко слушаше с отворена уста. Нищо чудно, че ветеранът не можеше да му каже тези неща на публично място. Сърцето му заби учестено.

— Баща ти ще ти обясни повече. Не говори с никого за това и не ме закачай на тази тема. Сега ще се разделим, но повярвай ми, утрешният ден ще е ключов за оцеляването ти. Когато се видим отново, ще разбереш защо съм толкова потаен — той махна за поздрав към бащата на Валко, кимна на слугите си да го последват и пое по източния път.

Валко гледаше как тримата се отдалечават и мислеше за мрачните думи на Хиреа. „Утрешният ден ще е ключов за оцеляването ти.“ Какво ли означаваше това? Определено един обучен син щеше да се окаже сериозно предизвикателство за бащата. Валко знаеше, че Аруке едва ли е срещал толкова сериозен противник от години. Но и обратното беше вярно. Най-добрите дни на Хиреа бяха минали, но баща му си оставаше опасен боец.

Валко подкара варнина бавно, защото не искаше да изглежда нетърпелив. Стигна до замъка и видя, че двете крила на портата са отворени. Оценяваше жеста. Обикновено за един ездач отваряха само едното крило.

Баща му стоеше на балкона и го наблюдаваше. Един от Низшите, управителят на имението, се приближи със сведен поглед.

— Господарю, баща ви иска да си отдъхнете. Ще ви види в личните си покои, след като се нахраните.

— Няма ли да вечерям с него?

— Не, господарю — мъжът потръпна, сякаш очакваше наказание за неприятната новина. — В момента баща ви има други грижи, но иска да ви види веднага щом обстоятелствата му позволят. Вечерята ще бъде сервирана в покоите ви.

Валко реши да не тормози слугата. Не му се нравеше да вечеря сам. Беше свикнал да се храни с деветимата оцелели и се радваше на компанията им, каквато не бе имал през детството си.

Остави Низшите да отведат коня му и бавно влезе в замъка. Като повечето неща при дасатите, по-голямото означаваше по-могъщо. Осъзна, че постоянното дострояване на помещения за слугите и покои за гостуващите садхарини е създало трудна за защитаване позиция. Докато минаваше през големите врати, си помисли, че може да излезе с поне три успешни плана за обсада на владението.

Реши, че първата му работа като управник ще да е да коригира тези слабости.

Вървеше през обширните зали и навсякъде виждаше дасатските традиции. Масивни колони и гладки стени с прецизно напаснати камъни, което означаваше по-малко места за стрелци. Древният замък не беше лесен за превземане, но и нямаше да е невъзможно. Докато се качваше по стълбите, реши, че най-добрата защита ще е разполагането на повече стражи по стените.

Стигна до покоите си и се зачуди дали всеки син вижда бащиното си владение като нещо, което трябва да бъде спечелено. Баща му бе наредил да направят промени в стаята му. Вече имаше широко легло, отрупано с кожи. Вместо простия сандък имаше гардероб с орнаменти и манекен за поставяне на бронята. По стените висяха шарени гоблени, които внасяха допълнителен уют.

Низшите му помогнаха да смъкне доспехите си и донесоха корито за къпане. Валко бе схванат и уморен и наистина имаше нужда от баня.

Отпусна се в топлата вода, а слугите започнаха да мият косата и тялото му с благоухания. Досега не беше попадал сред такъв разкош и почти не знаеше как да реагира.

След като се изкъпа, прегледа богатия си гардероб и си хареса красива синя роба със златни орнаменти.

Ваната беше заменена от широка маса, внесена от четирима Низши, отрупана с ястия и различни видове вино и ейл.

Валко беше огладнял от пътя и се нахвърли с апетит върху храната. Слугите вече се бяха махнали и бе останала само една красива девойка да му прислужва.

— Господарю, тук съм за ваше удоволствие — каза тя. — Ако зачена, детето няма да има право на претенции към фамилното име.

Валко я огледа. Колкото и да искаше да легне с нея, думите на Хиреа и странното поведение на баща му не му даваха покой.

— Не тази вечер. Как се казваш?

— Найла, милорд.

— Утре ще те повикам, но тази вечер имам нужда от почивка.

— Както пожелае младият господар. Да остана ли, или да изляза?

— Остани, докато се нахраня, и ми разкажи какво става тук. Нещо случило ли се е, докато ме нямаше?

— Сигурна съм, че има други, които ще ви осведомят по-добре, господарю.

— Несъмнено — отвърна Валко и й махна да седне до него. — Но предпочитам да науча нещо и от теб. Какво видя, докато ме нямаше?

Низшето момиче започна несигурно да разказва клюки и слухове, повечето от които бяха скучни. Но от време на време Валко успяваше да научи и по някой полезен факт.

В крайна сметка това бе доста по-полезно от обикновеното съвкупяване. Затова той потисна желанията на тялото си и продължи да й задава въпроси дълго след като се бе нахранил.

В полунощ на вратата се почука. Джоми се надигна първи и видя брат Кинан.

— Облечете се. И по-тихо — нареди той на тримата младежи.

Джоми погледна Серван, който сви рамене. Годфри примигваше объркано.

Навън ги чакаха Тад, Зейн и Гранди. Монахът сложи пръст на устните си и им махна да го последват.

Стигнаха в кабинета на проктора безмълвно, но в този момент Годфри не можа да се сдържи и прошепна на Серван:

— Колко е часът?

Младежът изсумтя предупредително, а от тъмното се разнесе глас:

— Мисля, че е около един след полунощ.

Отец Елиас, който седеше зад бюрото, отвори капаците на фенера.

— Братко, би ли изчакал навън?

Кинан кимна и веднага излезе.

— Доколкото разбрах, вие шестимата се изгладили противоречията си — започна абатът и се надигна. — Вярно ли е?

Джоми се спогледа със Серван и само кимна.

— Да, отче. Постигнахме… разбирателство — каза Серван.

— Добре. Надявах се на приятелство, но ще се примиря и с взаимно уважение. Повиках ви тук, за да се сбогуваме.

Момчетата се спогледаха изненадано.

— Отче, нима заминавате? — попита Джоми.

— Не аз. Вие. Не ми е позволено да ви кажа всичко, но ето какво трябва да знаете. Вие шестимата сте рицари и като такива имате задължения, а не само привилегии. Освен това сте талантливи младежи с блестящо бъдеще.

Абатът се обърна към Гранди.

— Особено вие, принце, имате сериозен дълг и отговорности.

Джоми започна да се мръщи и това не остана незабелязано.

— Не се притеснявай, млади Джонатан. Говорих с Турган Бей и той се съгласи със следващата ви задача.

При думата „задача“ Джоми, Тад и Зейн се напрегнаха. Абатът се опитваше да им каже без думи, че инструкциите идват от Конклава.

— За известно време всички ще служите в армията.

Шестимата се спогледаха с различни степени на учудване.

— Армията ли? — попита Гранди.

— Баща ви вече има двама сина във флота, млади принце. Ролдем има нужда както от адмирали, така и от генерали — абатът се обърна към Джоми, Тад и Зейн. — Вие тримата се справяте много добре, като се има предвид липсата на предишно обучение. От друга страна, нямахме за цел да ви превръщаме в учени. Трябваше просто да ви образоваме малко. Службата в армията е подобно нещо. Ще научите военните тактики и как да командвате.

— Назначени сте като младши лейтенанти в Първа кралска армия — продължи абатът. — Отвън ви чака фургон, който ще ви откара до пристанището. Оттам ще пътувате с кораб до Инаска. Изглежда, някакъв разбойнически главатар е нахлул в Аранор, като се е възползвал от хаоса, който настана, след като анексирахме Оласко. В ролята си на млади офицери ще помогнете на генерал Бъртранд да отблъсне това нападение. Нека Ла-Тимса ви закриля. Да живее Ролдем.

— Да живее Ролдем — отвърнаха в хор Серван, Годфри и Гранди, а трите момчета от Долината на сънищата го повториха по-вяло.

Излязоха и брат Кинан ги отведе до конюшнята.

— Ами багажът ни? — попита Серван.

— Ще получите всичко необходимо — отвърна намусеният монах и махна на коларя да тръгва.

Пъг се събуди в задната стаичка на магазина на Кастор. Имаше нещо различно, може би навън? Не чуваше звуци, които да са го събудили. Всички останали спяха спокойно, само Бек се въртеше от някакви неспокойни сънища.

В този момент Пъг осъзна, че промяната не е навън, а вътре в него. Изправи се и погледна през прозореца.

Виждаше света по начина на дасатите! Въобще не можеше да го опише с думи. Имаше цветове отвъд червения и виолетовия спектър, цветове, които направо го оставяха без дъх.

В небето виждаше звезди, невидими за нормалното човешко око. Те нямаха светлина, но долавяше топлината им; и се намираха на толкова голямо разстояние, че нямаше число, което да го опише.

— Невероятно, нали? — разнесе се глас зад него.

Пъг въобще не беше усетил кога Ралан Бек се е събудил и е застанал зад него. Фактът, че бе успял да го засече, го тревожеше, но успя да преглътне изненадата си.

— Да, наистина е невероятно.

— Няма да се върна — продължи младият воин.

— Къде?

— На нашия свят. Мидкемия. Аз… не принадлежа там.

— Тук ли принадлежиш?

Бек помълча известно време, взираше се в небето.

— Не, не тук. На следващото място, където отиваме.

— Откъде знаеш? — попита Пъг.

— Не знам как, но съм сигурен.

Пъг замълча. Постоя още малко до Бек, после пак си легна. Лежеше в мрака и се чудеше на собствения си налудничав план. Знаеше, че е негов, защото съобщенията бяха написани от неговата ръка и досега нито едно не се бе оказало лош съвет.

Понякога се чудеше на краткостта на бележките и на липсата на по-точни инструкции. Знаеше, че вероятно за това си има причина, но въпреки това се ядосваше. Направо му идеше да изкрещи. От времевите парадокси го заболяваше глава.

Остана буден до зори, бореше се със стотиците колебания и притеснения, които го измъчваха.

Валко се събуди внезапно. Някой говореше. Гласът беше нежен и не носеше заплаха. Обърна се и видя Найла. Беше легнала до него и го бе прегърнала, както го прегръщаше майка му, когато беше малък. Усещането беше учудващо приятно и носеше сигурност.

— Баща ви иска да ви види — каза тя тихо.

Валко облече робата си и я последва до вратата към бащините му покои. Момичето почука веднъж и се отдалечи.

Вратата се отвори, но вместо баща му го очакваше друг мъж. Валко посегна за оръжието си, но осъзна, че го е оставил заедно с бронята на манекена в стаята си. Беше мъртъв, ако този мъж се окажеше враг.

Но другият не направи нищо заплашително. Само каза:

— Баща ви ви очаква.

Валко нямаше друг избор, освен да влезе. Ако съдбата му бе да загине тук и сега, нямаше как да й се противопостави.

В средата на помещението имаше стол, а срещу него в полукръг бяха наредени други четири. Три бяха заети. Аруке седеше в средата. До него се бе настанил мъж в робата на жрец. Ако се съдеше по знаците, беше с доста висок ранг. От другата страна на баща му седеше Хиреа, който се усмихна, като видя изненадата на Валко. Мъжът на вратата беше непознат, но бе облечен като воин, с доспехи и меч.

— Седни — нареди баща му и посочи празния стол срещу четирите.

Валко мълчаливо се подчини. Непознатият воин зае последното празно място.

— Намираш се на кръстопът, сине — заговори Аруке, бавно изтегли меча си и го положи в скута си. — Един от нас ще умре тази вечер.

Валко скочи на крака и сграбчи стола, за да го използва като импровизирано оръжие. Жрецът направи някакъв жест и младежът усети как силата му започва да го напуска. След няколко секунди изтърва стола. Мъжът отново направи жест и спря действието на заклинанието.

— Не би могъл да ни спреш, ако желаехме смъртта ти, млади воине. Но знай, че искрено искаме да останеш жив.

— Как така? Баща ми каза, че един от нас ще умре тази нощ. Не вярвам да се чувства остарял и да иска почетна смърт толкова скоро.

— Напротив — отвърна жрецът.

Аруке му направи жест да седне и младият воин колебливо се подчини.

— Това, което ще чуеш сега, започва преди векове. В една подобна нощ един от прадедите ми бил повикан от баща си в тази стая, в която имало четирима мъже. Разказали му неща, които му се стрували немислими, но когато слънцето изгряло, бил все още жив и вярвал на всичко научено. Това се случва от поколения, защото дълбоко в историята на Камарийн лежи тайна. Тайна, която или ще пазиш през годините, или ще отнесеш в гроба тази нощ.

— Преди години аз бях на твоето място, както баща ми и дядо ми преди мен. Слушах и не можех да повярвам, но когато всичко бе казано, започнах да разбирам. А щом разбрах, животът ми се промени завинаги — баща му го погледна право в очите. — Освен това и аз като всички положих клетва да се отправя на пътешествие.

— Пътешествие ли? — възкликна Валко. — Къде?

— Навътре, в душата — отвърна му жрецът.

Валко мислеше трескаво. Майка му го бе предупредила да не вярва на жреците на смъртта, защото те бяха най-яростните слуги на Мрачния след ТеКарана. Можеха да обявят всяко отклонение от нормалните порядки за богохулство и да предизвикат мигновено унищожение. Според майка му мнозина използвали тази сила за кръвни разплати и лични интереси, а не заради самата доктрина.

Жрецът явно успя да разчете нещо в изражението му, защото каза:

— Знам, че майка ти те е предупредила да не ни вярваш. Но сега трябва да оставиш предразсъдъците и да се учиш.

— Откъде знаете какво ме е предупреждавала майка ми? — попита разтревожено Валко.

Аруке се засмя.

— Защото майка ти е една от нас и ако можеше, щеше да седи тук на пети стол. Въпреки че не присъства физически, духовно тя винаги е с нас.

Валко не разбираше какво става, но усещаше, че през следващите минути животът му ще виси на косъм.

Аруке погледна останалите трима и те кимнаха.

— Сине, много преди да бъдеш заченат, е задействан план, който изисква създаването на някой като теб.

Валко се учуди от избора на думата „създаване“, но запази мълчание.

— И аз, като предците ми, съм отгледан с една-единствена цел, която, надявам се, ще се изпълни тази нощ — той замълча за момент, очаквайки коментар от сина си, или просто за да си подреди мислите. — Или ще разбереш това, или няма, но от твоето разбиране зависят съдбите и на двама ни. Слушай добре. Всичко, което знаеш за нашия народ, е лъжа.

Този път Валко не можа да издържи.

— Лъжа ли? Как така? Кое точно?

— Всичко — отвърна баща му.

— Аз съм отец Джувон — намеси се жрецът. — Като дете знаех, че имам друго призвание, а не да стана воин. След като се върнах в бащиното си имение и победих всички, които застанаха срещу мен, тръгнах за най-близкото абатство. Там се обучавах, станах лектор, а после и дякон. В момента съм Върховен жрец на Западните земи. Но още от първия момент знаех, че съм призован не от Мрачния, а от нещо друго.

Валко настръхна. Нима този високопоставен жрец богохулстваше? Думите му не можеха да се тълкуват другояче, защото не можеше да има друго призвание освен от Мрачния. В това вярваха и това повтаряха всички… Освен майка му.

Реши да не казва нищо.

— Аз съм Деноб, от Ядмундийр — каза мъжът с бронята. — Аз, баща ти и Хиреа се обучавахме заедно. Съдбата бе избрала да станем братя, макар и отначало да не го знаехме — той погледна към Хиреа.

— Аз погледнах в теб, млади Валко — каза старият инструктор. — По-дълбоко, отколкото си мислиш. Говорих с майка ти и тя ми каза какво да търся в теб.

— Защо тогава бе целият фарс, когато те победих с голи ръце? — извика Валко. — Защо се правеше, че не познаваш майка ми, а после каза, че е Кръвна вещица?

Хиреа се усмихна.

— Мисли ли над това, което ти казах?

— Да, много.

— И до какво заключение стигна? — попита жрецът.

Валко замълча за момент, след което отговори тихо:

— Вярвам, че майка ми е Кръвна вещица.

— Значи си направил първата стъпка — каза баща му. — Дълго преди да се срещнем с майка ти, беше решено, че трябва да заченем специално дете. Поколения дасати са се размножавали и селектирали, за да може да седнеш един ден на този стол.

— Много гадания и поличби са начертали пътя ни още преди векове — каза отец Джувон, наведе се напред и погледна Валко в очите, което в друг случай щеше да е знак на директно предизвикателство. — Ти си това специално дете и пророчеството започна да се сбъдва.

— Какво пророчество? — попита младежът.

Жрецът се облегна назад и зарецитира уверено:

— В началото имаше равновесие и то обхващаше всички неща. Имаше наслада и болка, надежда и отчаяние, победа и загуба, начало и край, и всички неща живееха и умираха според естествения ред. Но един ден започна конфликт. След множество епични битки и ужасяващи саможертви равновесието беше унищожено.

— Не разбирам — каза Валко. — За какво равновесие говорите?

— За равновесието между доброто и злото — отвърна жрецът.

Младежът примигна.

— Не разбирам тези думи.

— Думите са забравени, защото сме изгубили основните концепции — обясни Аруке. — Защо мислиш, че лечителите се занимават с професията си?

Валко сви рамене.

— Те са слаби. Те са… — не довърши, защото всъщност не разбираше защо наистина избират такъв живот.

— Защо едно разумно същество би избрало да бъде презирано от тези, на които служи? — попита Хиреа. — Нищо не им пречи да са търговци или занаятчии. Но те избират професия, която им носи постоянно презрение от другите. Защо?

Валко не можеше да обясни, но усещаше, че има нещо нередно.

— Те се подлагат на униженията, защото са добри мъже и жени — обясни отец Джувон. — Те са добри, защото помагат на другите само заради удоволствието от лекуването и поставят чуждите нужди над своите.

— Не разбирам — каза Валко с тон, който показваше, че наистина се опитва да вникне в нещата. Всъщност дълбоко в себе си знаеше, че започва да разбира.

— В древни времена във всеки човек е имало два импулса — заговори отново жрецът. — Единият те подтиква да правиш каквото пожелаеш без значение от последствията за другите. Да убиваш и да вземаш каквото поискаш. Този живот не води до никакъв прогрес, а носи само безкрайно кръвопролитие.

— Но винаги е било така — прекъсна го Валко.

— Не! — извика Аруке. — Ние четиримата сме живото опровержение. Всеки от нас доброволно би се жертвал за останалите.

— Но защо? — попита Валко и посочи Деноб. — Той е Ядмундийр, Хиреа е от Опустошителите, а той — младежът посочи отец Джувон — е жрец. Вие не сте роднини, нито сте обвързани от едно общество или по друг начин.

— Не е вярно — отвърна баща му. — Садхарините може да са съюзници с Опустошителите и да се бият с Ядмундийр, но ние тримата сме като братя.

— Това е другият импулс — обясни отец Джувон. — Този да споделяш трудностите и да помагаш. Нещо, което е отречено, но някои все още го чувстват, в противен случай не биха станали лечители. Защо да избираш живот, в който всички ще те ненавиждат?

Валко се чувстваше победен.

— Не разбирам.

— Нарича се „висш интерес“, сине. Или „висша цел“. Затова воините понякога забравят различията си и си помагат. Ние четиримата в тази стая сме сред малцината осъзнали, че нашият народ е изгубен без този втори импулс. Единственото, което е останало от него, може да се види във връзката на майката с детето. Спомни си как майка ти се е грижила за теб по време на Криенето и се замисли защо само в този момент дасатите проявяват това качество.

— И вие четиримата сте го открили отново?

— Ние имаме друго призвание — каза Аруке. — Ние имаме друг господар, а не Мрачния.

— Кой? — почти извика Валко.

— Ние служим на Бялото — отвърна Аруке.

Валко беше зашеметен. Бялото беше приказка, с която майките плашеха децата. А ето, че трима воини и един жрец стояха пред него и твърдяха, че служат на мит.

— Не казваш нищо — обади се Аруке в проточилата се тишина.

Валко подбра внимателно думите си.

— Майка ми ме научи да подлагам всичко на съмнение — той се намести на стола, сякаш търсеше по-удобна поза за мислене. — До този момент, ако ме бяхте попитали, щях да отговоря като всеки друг, че Бялото е мит. История, измислена от жреците, за да държат невярващите в страх, или пък съчинена от предците на ТеКарана, за да придаде тежест на твърденията, че родът им е избран лично от Мрачния. А дори и обикновена безсмислена легенда.

— Според легендата Бялото подмамва невярващите и ги докарва до лудост, за да може всички дасати да видят заразата. Казват, че дори да се мисли за него твърде дълго е опасно. За мен Бялото винаги е символизирало лудостта — Валко ги огледа един по един. — До тази вечер не вярвах, че Бялото наистина съществува. Но ето че вие четиримата седите срещу мен и се кълнете, че е така. Би трябвало да приема, че и четиримата сте побъркани, щом твърдите, че служите на един мит. От друга страна, не съм виждал нищо налудничаво нито в баща ми, нито в Хиреа. Така че съм принуден да призная, че Бялото наистина съществува и светът е по-различен от това, на което са ме учили.

Аруке се усмихна гордо и погледна отец Джувон.

— Добре размишляваш, млади Валко. Приеми, че Бялото съществува. Какво би предположил, че е?

Младежът поклати глава.

— Дори не бих могъл да опитам да предположа.

— Предположи все пак — каза баща му.

— Бялото не е същество — започна Валко бавно. — Иначе щеше да има по-правдоподобни истории. Свидетели, доказателства, такива неща. Освен това би трябвало да е безсмъртно, защото легендата съществува от векове. Не съм чувал някой да е виждал каквито и да било проявления на Бялото, така че не може да е същество.

Отец Джувон кимна одобрително.

— Така че би трябвало да е нещо абстрактно — продължи Валко и огледа четиримата мъже. — Може би общество, като Садхарин или Опустошителите.

— Да, но и нещо повече — каза Аруке и се обърна към Хиреа.

— Виждал съм те да убиваш, млади Валко — каза ветеранът. — Но ти не изпитваш удоволствие от това.

Валко сви рамене.

— Така е. Чувствам…

— Какво? — попита Деноб.

— Чувствам… някаква загуба. Дори когато съм разгневен и настървен, щом това отмине, чувствам някаква празнина. Младият воин, с когото се бих на изпитанието, синът на лорд Кеско… Виждал съм и по-слаби от него. Просто нямаше късмет да се изправи срещу мен. Ако се биеше с друг противник, днес щеше да служи на Садхарин. Не бях по-добър, а просто имах късмет. А късметът един ден се обръща.

Отец Джувон кимна.

— Така е. Заради шанса губим много добри воини, а запазваме някои по-слаби.

— Това е загуба — повтори Валко.

— Неправилно е — каза Аруке. — Щом си разбрал тази концепция, то аз съм готов да умра тази нощ.

— Защо искаш да умреш тази нощ? Защо въобще някой трябва да умира? Още ми е трудно да повярвам, но щом служиш на Бялото, то и аз ще служа с теб. Имам да науча много от теб и не е нужно да те обезглавявам още дълги години.

— Не. Трябва да се случи тази нощ.

— Но защо?

— Защото утре Камарийн трябва да има нов господар. Ще издигнеш майка си за управител и ще почнеш да правиш синове. Тя ще ти подбере подходящите жени, с добри връзки. Ще трябва да разбереш много неща, на които не мога да те науча. Настъпват времена на промяна, а ти трябва да се задържиш като владетел на Камарийн, за да изпълниш съдбата си.

— Каква е съдбата ми, че трябва да повярвам на всичко това?

— Майка ти ще ти обясни всичко, когато пристигне след два дни. Но преди да приключим си запазвам удоволствието да ти кажа главното.

Баща му го гледаше право в очите.

— Ти ще изградиш съюз, невиждан от Дните на Изковаването. Ще прекосиш с армия Звездния мост до Омадрабар и ще извършиш нещо, което никой в историята на дасатите не е постигал. Трябва да обезглавиш ТеКарана. Трябва да унищожиш Империята на Дванадесетте свята и да спасиш дасатите от Мрачния.