В царството на Мрачния

20Премеждие

Дъждът валеше като из ведро.

Шестимата нещастни лейтенанти от армията на Ролдем се бяха сгушили в импровизираната палатка от походни одеяла. Валеше от три дни и всички бяха премръзнали, схванати и не помнеха кога за последно са спали.

След конфликта със Стегата на Бердак шестимата бяха получили заповед да се спуснат до Портал Оласко заедно с първа и трета пехотна рота и да доложат на генерал Деврийс. Пътуването с лодка бе преминало без особени събития и момчетата се радваха на първия си успех. Ветераните от първа и трета не им обръщаха внимание — бяха виждали подобен оптимизъм и преди и знаеха, че не трае дълго.

Особено старши сержант Валенски, който командваше двете роти, които бяха останали с половин състав още от свалянето на Каспар. Оттогава оперираха като обща единица, а Ролдем не бързаше да ги попълва с новобранци.

Трябваше да помогнат в прочистването на границата със Салматер. Там съществуваше хроничен проблем, защото стотиците островчета предлагаха убежище на пирати, контрабандисти и всякакви бандити. Ролдем искаше да изпрати предупреждение на всички, които се опитваха да извадят изгода от дестабилизиране на региона.

— Защо все избират дъждовните сезони? — попита Джоми и потрепери под завивката. Шестимата бяха облечени в армейски униформи: тъмносиня туника, сиви панталони и табард. Освен това им бяха дали конични шлемове с предпазител за носа. Този на Гранди беше от най-малкия размер, но пак му хлопаше.

— За да оценим всеки възможен аспект на преживяването? — предположи Годфри.

— Поне дъждът не е студен — обади се Тад.

— А и пречи на комарите да хапят — допълни Гранди.

— Винаги си оптимист — каза Серван и разроши мократа коса на братовчед си. — Добре, че има поне един като теб.

— Поне да имаше какво да правим — въздъхна Зейн.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза Джоми и посочи с пръст навън. Сержант Валенски тъкмо се изкачваше по пътеката откъм командната шатра.

Сержантът спря при тях и поздрави достатъчно небрежно, за да покаже какво мисли за „шестте деца“, които му бяха натресли.

— Млади господа, ако благоволите, генералът би искал да ви каже няколко думи.

Джоми и останалите се измъкнаха от убежището си и го последваха.

— Предполагам, че все още не сте успели да ни намерите истинска палатка, сержант?

— Не, сър. Съжалявам — сержантът беше набит, с правоъгълна челюст и тежки мустаци. Косата му все още бе предимно черна. Беше се издигнал през редник и ефрейтор за двадесет и пет години служба и нямаше голямо търпение към млади офицерчета. Особено измъкнати от университета и пратени да си играят на война, докато истинските мъже се сражаваха и умираха. Държеше се на ръба на неподчинението, без да нарушава устава, и демонстрираше, че би предпочел момчетата да са на което и да било друго място. — Съжалявам, сър. Интендантът още не е получил.

Джоми го изгледа накриво.

— Благодаря ви за усилията, сержант. Сигурен съм, че са били героични.

— Винаги се стараем, млади сър. Сега, ако благоволите, генералът ви очаква.

Момчетата тръгнаха по калния склон към командната шатра.

— Сержант, какво е струпано на ой онази каруца? — попита изведнъж Джоми.

Ветеранът престорено сви очи към каруцата.

— Я! Май са палатки, сър. Явно съм ги пропуснал.

— Надявам се, че няма да пропуснете врага — Джоми го изгледа злобно и продължи напред.

В генералската шатра имаше маса с карти, два стола и прост матрак. Всичко беше подгизнало в различна степен в зависимост от това къде се намираше.

— Неприятно време, нали? — посрещна ги генералът.

— Да, сър — съгласи се Джоми.

— Получихме сведения за контрабандисти на остров Фалкане — младежите се струпаха около картата. — Освен това знаем, че Салматер изпраща експедиция някъде в този район. Затова трябва да задържа по-голяма част от първа и трета. От вас искам да вземете двадесет мъже и да проверите дали в слуховете има нещо вярно. Не искам да се сражавате. Гледката на две дузини мъже би трябвало да е достатъчна, за да ги разгони.

— Не искам проблеми на южния си фланг, ако Салматер започне нещо — продължи генералът. — Не искам да проявявам и непочтителност, но какво търсите тук, ваше височество?

Гранди сви рамене.

— И двамата ми братя са във флота, сър. Баща ми реши, че е време да почна военното си образование.

— Забавен избор — промърмори генералът. — Няма да е добре, ако загинете из блатата. Адютантът ми беше ранен от стрела и когато се върнете, искам да заемете мястото му. Четирима от останалите ще получат взводове от първа и трета, а последният ще остане в щаба с принца. Можете да се присъедините към отряда си на пристана и да тръгвате.

Джоми и Серван хвърлиха по един последен поглед на картата, след това отдадоха чест и излязоха. Навън ги очакваше сержант Валенски.

— Предполагам, че вече сте наясно със заповедите — започна Серван. — Отрядът събран ли е?

— Да, сър — отвърна ветеранът, като някак си успя да произнесе „сър“ като обида.

Младежите го последваха до пристана, където ги очакваше баржа. Наоколо бяха насядали двадесетимата войници.

— О, богове! — изстена Джоми.

Серван поклати глава.

— Събрали са всички отрепки и негодници в армията.

— Подбрали сме много добри момчета за младите офицери — каза Валенски. — Е, имат някои неприятни черти, но съм сигурен, че ще се справите без проблеми.

Джоми огледа мъжете. Половината се звереха на лейтенантите, а другата половина се правеха, че не им пука. Всички носеха стандартната синя униформа, както и щит и меч.

— Строй се! — извика Валенски. — Пред вас стоят офицери!

Мъжете се подредиха демонстративно бавно, неколцина се подхилкваха и говореха.

— Ясно — въздъхна Джоми, свали шлема си и подаде меча си на Валенски. — Сержант, подръжте за момент.

Ветеранът изглеждаше озадачен, но се подчини.

Джоми се обърна към Серван и останалите.

— Я направете малко място.

И се засили и стовари юмрук в челюстта на най-едрия войник от отряда. Мъжът падна в безсъзнание, като повлече още двама със себе си. Джоми се обърна към Валенски.

— Сержант, върнете ми меча.

Докато се оправи, двамата мъже се надигнаха, а удареният още лежеше в несвяст. Джоми спокойно закопча шлема си и се обърна към войниците.

— Така. Някой да не е наясно кой командва тук? — никой не отговори и той повиши глас. — Бегом на баржата!

— Чухте лейтенанта! Качвай се! — изкрещя Валенски. — Вие двамата, вдигнете този глупак и го пренесете!

Войниците се разбързаха. Офицерите ги последваха на баржата.

— Сър, може ли за момент? — обърна се сержантът към Джоми.

Младежът спря.

— Ще прощавате за откровеността, но с малко работа можете да станете отличен сержант някой ден. Жалко, че си пилеете таланта като офицер.

— Ще го запомня. Сержант, още нещо.

— Сър?

— Като се върнем, палатките ни ще са опънати, нали?

— Гарантирам, сър.

— Добре — отвърна Джоми и побърза да настигне другите.

— Джоми? — обади се Серван.

— Да?

— Помниш ли първия ден в университета?

— Разбира се.

— Благодаря, че ме удари по-леко.

— Няма проблеми, приятел — засмя се Джоми.

Пъг гледаше с удивление гребците. През цялото пътуване изпитваше раздвоение между познатото и различното. Фактът, че светът бе идентичен на Мидкемия, поне му помагаше да се ориентира.

В библиотеката си имаше най-богатата колекция карти и въпреки че някои бяха остарели и неточни, имаше доста добра представа за географията на света. Накор и Магнус също се бяха запознали с повечето карти при престоя си на Острова на чародея.

Бяха прекосили аналога на планините Сиви кули и пътуването бе отключило позабравени спомени от детството на Пъг. Преди много години с Томас и лорд Боррик бяха минали по същите места, за да предупредят принца на Крондор за цуранското нашествие.

Тукашните дървета бяха доста различни и повече приличаха на борове. Освен това всички птици бяха хищни, дори врабчетата. Само размерът на дасатите ги предпазваше от нападение.

Накор бе отбелязал, че през хилядолетията тази екосистема е постигнала баланс. За да оцелееш просто трябваше да си непрекъснато нащрек.

След като прекосиха планините, се спуснаха до един пристанищен град, който не съществуваше на Мидкемия. Според представите на Пъг беше някъде около Свободния град Бордон. Приличаше на умалена версия на ипилиакско поселище. Сградите бяха плътно долепени една до друга, сякаш негостоприемната природа бе развила групов рефлекс в иначе индивидуалистичното общество. Накор бе казал, че с интерес би останал, за да проучи дасатите. Магнус подметна, че дасатите също щели да се зарадват на възможността да проучат дребния исаланец отблизо.

Бяха прекосили Диамантено море — Горчиво на Мидкемия — до град Декса, съответно Порт Викор. За съжаление на Пъг не минаха близо до аналога на Острова на чародея. Щеше да му е интересно да види как изглежда домът му на този свят.

От Декса взеха широка лодка, която всъщност си беше шлеп. Задвижваше се от по шестима дасати на всеки борд — забиваха дълги прътове в дъното и създаваха илюзията, че се движат назад. Беше бавен, но ефективен метод и със сигурност щяха да пристигнат по-свежи, отколкото ако бяха взели каруца. Пъг не беше попитал защо не използват някаква магия за придвижване. Предполагаше, че за това си има основателна причина.

Морето на сънищата на Мидкемия всъщност беше едно голямо солено езеро. На север беше Ландрет, а на юг кешийският град Шамата. На този свят целият източен бряг бе зает от огромната столица Косриди.

Започнаха да виждат следи от цивилизация веднага щом влязоха в езерото. Гребците оставиха непотребните прътове и опънаха платно. Шлепът не беше предназначен за ветроходство, но лекият вятър щеше да ги закара до някое пристанище след няколко часа.

Леко стържене по дъното предупреди Пъг, че се е приближил някой от водните хищници. Той погледна през парапета и видя нещо черно и влечугоподобно. След секунди водата закипя и се изпълни с още хищници.

— Не става за плуване — засмя се Накор. Дребният комарджия се забавляваше от всичко и Пъг му бе благодарен, защото той самият се тревожеше достатъчно за всички.

Вече знаеше, че дасатските фермери живеят по градовете, а това предполагаше, че Косриди е огромен. По-голям от Кеш и дори от столицата на цураните, Кентосани, която имаше повече от милион жители. По неговите изчисления столицата на този свят беше поне три пъти по-голяма.

— Скоро ще пристанем — каза Мартук. — През остатъка от пътя ще яздим.

Пъг кимна умислено. Бяха го уверили, че капитанът е член на Бялото, а останалите са все доверени лица.

Бек играеше ролята си на протеже перфектно. Пъг се притесняваше от вродената му способност да мисли като дасат и от сляпата вяра на Накор, че може да го контролира. Беше започнал да се чуди кой е Бек и какво представлява още от първата им среща. Нямаше нужда от Накор, за да усети скритата мощ и неземното присъствие у младежа. Описанието на битката между него и Томас го бе стъписало. Приятелят му вероятно бе най-опасният боец на Мидкемия, но след прекараното време с Бек Пъг бе започнал да мисли, че ще дойде ден, в който младежът ще го изпревари.

Стига да се върнеха някога на Мидкемия.

Пъг беше попитал Мартук и за това, но воинът бе отвърнал уклончиво, че всичко е уредено. Тонът му загатваше, че не вярва напълно някой от тях да оцелее.

Стигнаха пристана по залез и Мартук уреди местните ездитни животни — варнини.

— Тази нощ ще останем в една странноприемница, защото до Звездния мост имаме почти цял ден езда.

Той отново влезе в ролята си на воин и махна на Бек да го последва. Двамата тръгнаха, без да обръщат внимание на тримата Низши. Пъг, Накор и Магнус се затътриха след господарите си. Магьосникът се молеше всеки да играе ролята си добре, защото вече не бяха в относителната безопасност на замъка на Валко.

Младият дасатски воин му бе направил впечатление. Пъг усещаше вътрешната битка на Валко и се молеше майка му да удържи влиянието си. У дасатите имаше толкова отблъскващи неща. Все пак трябваше да си напомни, че това не е просто различна култура, а различна реалност. Приликите между дасатите и хората бяха абсолютно случайни.

Магнус вървеше зад Накор, който следваше Бек, за да наблюдава поведението му. Пъг се тътреше най-отзад.

Косриди беше всичко от видението на Каспар, че и отгоре. Стените бяха високи двадесет етажа, а портите имаха някакъв гигантски механизъм. Пъг не можеше да си представи, че могат да бъдат отворени от каквото и да било товарно животно. Ставаше дума за магия или за някакъв друг, непознат източник на енергия. Ако трябваше да се отварят с човешка сила, щяха да са необходими поне хиляда души.

Пъг се опитваше да запомни всичко, но много от нещата си оставаха удивителни. Жените се движеха на групи по четири-пет и обикаляха сергиите.

Той знаеше, че тези привидно безгрижни жени скоро ще бягат, за да скрият децата си от убийствените импулси на бащите.

Осъзна, че се заплесва, и се съсредоточи. Не биваше да мисли. Сега трябваше само да гледа, анализите щяха да дойдат по-късно.

Четирима души с черни роби с бели ивици на кръста отпред и отзад се движеха през тълпата. Мартук бе обяснил, че това са свещенослужители на Мрачния. Те трябваше да напомнят непрекъснато на дасатите за присъствието на техния бог и да следят за богохулства.

На едно кръстовище трябваше да намалят заради тълпата, която слушаше някакъв оратор. Той говореше на Низшите как всеки член на обществото има роля и че те трябва да се радват, че живеят под сянката на Мрачния.

Пъг се опитваше да отгатне какво мислят тези същества. Мартук очевидно се бе променил, а Наруийн беше достатъчно умна и образована, за да водят диалог. От друга страна, младият Валко едва сдържаше отвращението си от човеците въпреки маскировъчното заклинание, а той все пак бе на тяхна страна.

Как ли щяха да реагират обикновените граждани, ако заклинанието внезапно изчезнеше? Най-вероятно щяха да връхлетят и да ги разкъсат с голи ръце много преди да се появи някой воин. Всякакви илюзии за прилики със собствения му свят бяха изчезнали на сутринта, преди да тръгнат, когато бе видял как готвачката се бори с кокошка, за да й вземе яйцата. На тази планета дори и пилетата се биеха, както бе отбелязал Накор.

Всяка гледка и звук от града ги разсейваха. Пъг се стараеше да не зяпа и на няколко пъти направи забележка на Накор.

Най-накрая стигнаха до странноприемницата, в която уж щяха да са в относителна безопасност. Бек и Мартук изчезнаха, а останалите трима бяха отведени в помещението за прислугата.

В него имаше трима Низши мъже и една жена; други две жени се въртяха около печката. Пъг реши, че всеки сам се грижи за храната си, но преди да посегнат към порционите си, едната готвачка се приближи.

— По две су за храна. И още по едно, ако искате нещо за пиене.

Пъг извади девет монети и ги сложи на масата; чудеше се дали трябва да каже нещо. Подозираше, че ако благодари, ще си навлече сериозна неприятност.

Жената прибра монетите в кесия на колана си. Пъг седна и мълчаливо загледа приготвянето на храната.

Двете жени говореха за нещо, което не можеше да схване, но постепенно осъзна, че клюкарстват за трета, която отсъства. Пъг реши, че ще е полезно да наблюдава останалите слуги.

Щом храната бе готова, тримата дасати, които бяха дошли първи, си взеха купи от масата и се върнаха на местата си. Пъг кимна на спътниците си и те направиха същото.

Една от жените не спираше да заглежда Магнус.

— Така и не ми каза какво се случи с Наруийн — каза Пъг.

Синът му не вдигна поглед от купата.

— Няма и да ти кажа.

— Трудно ли беше?

— Не точно — Магнус се усмихна. — Има неща, които синовете не споделят с родителите си. Дори с баща, който е… пътувал толкова.

Пъг го разбра. Преживяването не беше неприятно и Магнус очевидно се чувстваше неловко.

Синът му преглътна поредната хапка ориз с месо и зеленчуци и смотолеви:

— Моля те, не казвай на майка.

Пъг сдържа смеха си.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Пъг се зачуди дали ще имат проблем с жените и Магнус. Наруийн очевидно правилно бе отбелязала, че е доста красив според дасатските стандарти. В момента нямаха нужда от нежелано внимание. Вярно, че всеки от тях можеше за няколко мига да срине странноприемницата при първата опасност. Вероятно щяха да създадат достатъчно суматоха, за да избягат. Но накъде? Още не бяха сигурни каква въобще е целта на мисията им. Пъг не виждаше причина, поради която тези хора да нападнат първото ниво, освен тезата на Накор за лудостта на злото. От друга страна, дори и лудо, злото можеше да действа рационално. Лесо Варен го бе доказал многократно.

Пъг се замисли за Варен, който се криеше на Келеуан, което на свой ред го подсети за жена му. Искаше да може да поговори с нея дори само за момент. Да се увери, че е добре, и да я пита дали е открила следа от Варен в Цуранската империя.

Винтаката куцукаше след нетърпеливата Миранда, която бързо крачеше към един хълм.

— Моля те — Миранда се обърна и той посочи жезъла си. — Кракът ми.

— Извинявай, но ти каза, че е спешно.

— Така е. И мисля, че ще разбереш защо поисках да дойдеш сама. Но вече не съм млад и ще е добре да вървим малко по-бавно.

Миранда бе получила съобщението му преди часове и бе дошла веднага, без да обръща внимание на часовата разлика. На Мидкемия беше ранно утро, а на Келеуан — късен следобед.

Винтаката отново спря да си поеме дъх.

— Ох… Човек би решил… че с цялата тази мощ някой ден ще преборим остаряването — той се засмя. — Не е ли странно, че този мъж, когото преследвате, може да скача от тяло в тяло? Един вид е безсмъртен.

— От известна гледна точка — съгласи се Миранда. Нямаше търпение да разбере защо я е повикал.

Набитият магьосник си пое дъх и махна да продължат нагоре.

— Разбра ли, че старият Синбоя умря миналата седмица?

Миранда спря.

— Ти познаваше ли го?

— Че кой не го познава? — Винтаката отново се запъхтя. — Той беше най-добрият майстор на магически устройства. Мнозина от Събранието се възползваха от полезните му играчки.

От билото се виждаше малка долина. На дъното й имаше купол от черна енергия, по който играеха отблясъци, като масло, плуващо на повърхността на вода. Миранда веднага разбра, че това е някаква бариера, макар да не виждаше източника й.

— Чух, че Пъг го посетил точно преди смъртта му — обади се Винтаката.

Миранда се поколеба за секунда.

— Не ми е казвал — знаеше, че е примамена в капан. Магьосникът не бе използвал цуранското име на съпруга й, Миламбер.

Понечи да събере енергия, но мигновено усети парализираща болка. Сякаш някой внезапно изсмука въздуха от дробовете, кръвта от вените и мислите от съзнанието й. Погледна надолу и видя светещите черти по земята. Самото място беше капан. Заклинанието блокираше силата й и я бе зашеметило като удар по главата. Опита да помръдне, но тялото й не се подчиняваше.

Винтаката се усмихна неприятно.

— Грешката ви беше, че решихте, че беглецът ще се държи по същия начин като на вашия свят.

— Виж — продължи мъжът, в когото вече разпознаваше Лесо Варен, — толкова старателно търсехте следи от некромантство, че пренебрегнахте очевидното. Тези хора са толкова могъщи магьосници, че можех да се държа почти както си искам, без да привличам внимание, стига да спазвам малкото правила. Много ми допада фразата „Както пожелаете, велики.“ Като отида в имението си, се надпреварват да ми угодят. Все едно си имам малко кралство.

— Да, цураните ценят мощта — той се засмя. — Но са нищо в сравнение с новите ми приятели.

Миранда падна на колене, отслабваше с всяка секунда. Винтаката вдигна глава, махна на някого, после приклекна до нея.

— Жалко, че нямам избор чие тяло да обсебя, но скоро това няма да е проблем. Трябва да призная, че откакто открих дасатския разлом, съм твърде зает, за да си направя нов съд. Но ще се погрижа за това веднага щом намеря място, на което да практикувам некромантство, без да ми се изсипят сто разгневени Велики. Мисля, че скоро ще си имат по-сериозни проблеми от мен.

Хвана брадичката й с ръка и я огледа.

— Ти си красива жена. Досега не го бях забелязвал. Нищо чудно, като все се мръщиш и гледаш сърдито. Разбирам защо Пъг се е влюбил в теб, макар че аз предпочитам… по-покорни жени. Щеше да е забавно да те закова на някоя стена и да си поиграя с теб. Цуранските приспособления за разпит са чудесни. Имат доста внушителна колекция в Събранието.

Някой се приближаваше, но Миранда бе твърде вцепенена, за да помръдне. Усети как могъщи ръце я хващат за раменете и я повдигат. Лесо Варен също се изправи с помощта на жезъла си.

— Запознай се с новите ми приятели. Ако не се лъжа, това са Десодо и Мираб.

Миранда видя някакви същества с издължен череп и сивкава кожа.

— Това са дасатски жреци. Те ще се позабавляват добре с теб. Жалко, че имам друга работа и не мога да остана.

— С новите ми приятели направихме договорка — продължи Варен. — Аз ще им помогна да завладеят Келеуан, а в замяна те ще ми помогнат да завзема Мидкемия. Не е ли прекрасно?

Дасатите помъкнаха Миранда към черния купол, без да кажат и дума. Последното, което чу, преди да изпадне в несвяст, бе странната мелодия, която си тананикаше Варен.

— Проклятие — възкликна Тад, щом погледна през ръба.

— Наистина проклятие — прошепна Серван.

— Какво ще правим? — попита Зейн, който лежеше малко по-назад.

Джоми се намръщи. Четиримата лежаха на върха на един хълм, а долу зад тях ги очакваха двадесетимата войници заедно с Годфри и Гранди.

— Колко бързо можеш да се върнеш при генерала? — попита Джоми.

Тад се замисли.

— Ще тичам до баржата. Не повече от половин час. Ако пресека реката и тичам по-другия бряг, което ще е по-бързо от гребане срещу течението, ще ми трябват около четири часа.

Тад несъмнено бе най-добрият бегач сред тях, а може би и в цялата армия.

— Значи ще стигнеш преди залез. Ако вземеш шестдесет войници с баржа, ще се върнете до зазоряване. От нас се иска да ги задържим до утре.

Той отново се надигна и погледна противника. Офанзивата на Салматер не започваше от мястото, от което очакваше генералът, а точно тук. Щом войската навлезеше в Оласко, щеше да е трудно да бъде открита и спряна сред стотиците островчета. Но ако успееха да я задържат до сутринта… С шестдесет души на билото и още подкрепления на път…

— Как ще им попречим да ни заобиколят? — попита Джоми.

Серван махна да се спуснат от хълма и обясни:

— Ако мислят, че държим само този хълм, ще минат от юг. Трябва да ги заблудим, че имаме войска навсякъде. Чакайте малко — той отново пропълзя на лакти, за да погледне армията на Салматер, след което се върна. — Все още разтоварват. Вече е следобед и може би няма да тръгнат днес. Ако не разберат, че сме ги разкрили, едва ли ще бързат.

Джоми се обърна към Тад.

— Ти тръгвай. Кажи на генерала да прати възможно повече хора — посегна и го стисна за лакътя. — Баржата да се спусне по течението, за да не я забележи врагът. Да се скрият някъде.

— Разбрано — отвърна младежът.

— И гледай да не те убият — обади се Зейн.

Тад се ухили и тръгна.

— И как ще ги убедим, че разполагаме с армия, ако решат да потеглят? — попита Джоми.

— Нямам представа — отвърна Серван.