Момчетата се приближаваха бавно.
Джоми, Тад и Зейн чакаха търпеливо. Бяха дошли пеша от пристанището, след като Магнус ги бе телепортирал в един склад на Конклава. Бяха мърляви, както се полагаше след няколкоседмично пътуване. Носеха прости туники и панталони и раници с багажа си.
Десетината студенти се подредиха в полукръг и започнаха да ги оглеждат, сякаш купуваха добитък. Варираха от около дванадесетгодишни до тяхната възраст, но Джоми вероятно бе най-старият с неговите двадесет.
Всички носеха официалната униформа на университета: черна филцова барета, наклонена наляво, бледожълта риза със син табард, жълти панталони и черни ботуши.
В лявата си ръка държаха кожени торбички. Няколко по-мургави момчета очевидно бяха от Кеш, имаше и от други нации.
Едно от по-големите момчета, с тъмна коса и злобна усмивка, се приближи до Джоми и го огледа от главата до петите. След това се обърна към един надменно изглеждащ русоляв младеж.
— Какво си имаме тук?
— Очевидно селяни.
— Познават се по миризмата на тор.
Джоми пусна торбата си.
— Виж, приятел. Току-що пристигаме след тежко плаване и преход по суша, така че не сме в настроение. Защо не почнете да тормозите новобранците от утре? Какво ще кажеш?
— Този дръвник иска да отложи посрещането, Годфри — каза тъмнокосият. — Какво мислиш?
— Мисля, че е нагъл, Серван.
— Значи да се държиш дружелюбно е наглост? — попита реторично Джоми.
Серван присви очи, сякаш се колебаеше.
— Не, започваме от днес — и ръчна Джоми с пръст в гърдите. — Селянче, сега ще те науча да не отговаряш на по-висшите!
Джоми въздъхна.
— Значи така — усмихна се и пристъпи напред. — Виж, аз по принцип съм дружелюбен, но съм пътувал доста. Знам, че където и да отидеш, без значение от нацията, ранга, денем, нощем, по което и да е време — внезапно замахна, стовари дясно кроше в челюстта на Серван и го повали в несвяст, — винаги се сблъскваш с идиоти!
Спря и се обърна към русия.
— Ти искаш ли?
— Не — отвърна стреснатото момче.
— Тогава бъди така добър и ни кажи къде да отидем, като новодошли.
— В кабинета на брат Кинан — Годфри посочи към главния вход. — Втората врата вдясно.
— Благодаря, приятел — усмихна се Джоми. — Когато твоят човек се свести, му кажи да не се притеснява. Вярвам, че всеки има право на грешка и утре можем да започнем на чисто. Но ако пак вземе да ми излиза със селските номера, ще се ядосам наистина.
Годфри само кимна.
Джоми вдигна раницата и се обърна към спътниците си.
— Да вървим.
Тръгнаха през широкия двор между главната порта и голямата сграда на Ролдемския кралски университет. „Посрещачите“ наобиколиха падналия си другар. Едно от по-малките момчета обаче закрачи до Джоми и каза с ослепителна усмивка:
— Ще ви покажа пътя.
— Благодаря. Как се казваш?
— Гранди. А ти?
— Джоми. Това са Тад и Зейн.
Момчето беше някъде на тринадесет и имаше заразителна усмивка. Лицето му беше обсипано с лунички, а косата му бе тъмнокафява.
— Винаги ли си в толкова добро настроение? — попита Тад.
Гранди поклати глава.
— Не. Само когато някой цапне Серван в лицето.
— Често ли се случва? — включи се Зейн.
— Не. Днес беше за пръв път. Но ще гледам с удоволствие, ако решиш пак да го направиш.
— Голям досадник, а? — подсмихна се Джоми, докато изкачваха стъпалата към вратата.
— Не само. Той е побойник и… а бе гадняр. Не знам защо. Има си всичко, което може да поиска.
— Изненадан съм, че не го бият по-често.
— Може би защото кралят му е чичо — обясни Гранди.
Джоми внезапно спря и Зейн се блъсна в него, след което тупна по задник на земята. Тад се бе опулил като заслепен бухал.
— Кралят му е чичо? — възкликна Зейн, докато се изправяше.
— Не точно — отвърна весело момчето. — Баща му е някакъв братовчед на стария крал. Но той твърди, че му е чичо, и никой не спори. Все пак е някакъв принц, нали така.
— Този път загазих — умислено каза Джоми.
— И какво ще правиш? — попита Тад.
— Ами… или трябва да станем добри приятели, или да го опердаша така, че да го е срам да каже.
Гранди се засмя високо.
— Няма да стане така. Кой е вашият покровител?
— Покровител ли? — попита Зейн. — Какво искаш да кажеш?
— Кой ви вкара в университета? — обясни момчето, докато завиваха по широкия коридор. — Баща ми е бивш капитан от кралската флота, а дядо ми — адмирал при стария крал. И двамата са учили тук, така че ме вкараха по наследство. Като завърша, и аз ще отида във флота. А вас кой ви вкара?
Тад се замисли за инструкциите на Калеб.
— Ние сме от Долината на сънищата и познаваме хора от Кралството и Кеш…
— Турган Бей, канцлерът на Велики Кеш — прекъсна го Зейн. Момчетата го бяха видели само веднъж при осуетяването на заговора. Едва ли можеше да ги разпознае сред тълпата, но все пак се бе съгласил да направи услуга на Пъг и да се застъпи за тях.
Гранди се засмя отново.
— Е, това е достатъчно високопоставена личност, че Серван да се замисли, преди да се оплаче на баща си. Или поне баща му ще се замисли, преди да прати някой да ви пререже гърлата. Стигнахме — спряха пред дебела дървена врата с малко прозорче. — Почукайте три пъти и изчакайте. Ще се видим после — Гранди се отдалечи бързо, а тримата новодошли свиха рамене.
Джоми се обърна и почука три пъти.
След секунда капакът на прозорчето се открехна. За момент през процепа се показаха две очи и вратата се отвори. На прага стоеше висок широкоплещест монах на Ла-Тимса, облечен с дълга роба. Качулката му бе смъкната и се виждаше обръснатата му според традициите на ордена глава.
— Да?
Джоми погледна спътниците си, които очевидно очакваха той да вземе инициативата.
— Казаха ни да дойдем при вас… сър.
— Братко, не сър. Влезте и затворете вратата.
Монахът се настани зад една широка маса.
— Аз съм брат Кинан, управител на университета. Ще се обръщате към монасите с „братко“, а към жреците с „отче“. Ясно ли е?
— Да… братко — отвърна Тад, другите повториха след него.
— Кои сте вие?
— Аз съм Джоми, а това са Тад и Зейн. Ние сме от…
— Знам откъде сте — монахът имаше гъсти вежди и хлътнали очи, които създаваха впечатление, че постоянно се взира. А може би наистина се взираше. — Очаквах нещо по-различно, когато от Имперския двор на Кеш ме помолиха да приема „трима многообещаващи младежи“ по средата на годината — замълча и се втренчи в тях.
Джоми понечи да каже нещо, но монахът го прекъсна.
— Ще говориш само когато се обръщат към теб. Ясно ли е?
— Да, братко — Джоми очевидно не беше доволен от това отношение.
— Ще трябва да се стараете много, за да наваксате изпуснатото. Ние предлагаме най-доброто обучение в света и трябва да се смятате за привилегировани, че сте тук. Ще изучавате най-различни предмети: история, изкуство, ученията на Ла-Тимса, както и военни стратегии и тактики. Най-добрите млади благородници на Ролдем се готвят тук за служба в армията, флота или двора. След като завърши, всеки студент трябва да изкара десет години в служба на Короната. Мнозина приемат тази кариера за цял живот.
Тад и Зейн се спогледаха разтревожено. Никой не им беше казвал нищо за служба на Ролдем. Нищо не пречеше на Пъг да им нареди да изкарат десет години в двора или пък да се сражават по земя и море, но шокът щеше да е по-малък, ако ги бяха предупредили. Брат Кинан сякаш прочете мислите им.
— Гражданите на други страни нямат тази привилегия. Вместо това заплащат сериозна сума — огледа Джоми от главата до петите. — Имате мизерен вид, но това не е проблем. Като приключим, ще отидете при брат Тимоти и той ще ви даде униформи. Трябва да ги носите, докато не завършите. Сред студентите няма ранг и титли, така че ще се обръщате един към друг по име. Правилата ни са строги и не търпим неподчинение. Сега си свалете туниките.
Момчетата се спогледаха и започнаха да се събличат.
— Коленичете пред масата. Коленичете! — извика монахът, като видя, че се колебаят.
После се изправи и взе една дълга пръчка.
— Това е възпитателен инструмент. Всяко провинение се наказва с бой. Броят на ударите зависи от сериозността на провинението — той внезапно замахна и удари момчетата едно по едно. — Това е, за да знаете какво ви чака. Имате ли въпроси?
— Само един, братко — обади се Джоми.
— Питай.
— Какво е наказанието за удряне на друг студент?
— Десет пръчки.
Джоми въздъхна.
— Тогава по-добре започвайте. Преди да дойдем, ударих едно момче, казва се Серван.
Монахът удари десет пъти Джоми. Тад и Зейн стояха на колене и се мръщеха.
— Изправете се и се закопчайте. Джоми, ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш. Ако не си признаеш, наказанието се удвоява. Щеше да отнесеш двадесет, ако някой друг ми беше казал, че си ударил Серван.
Джоми само кимна.
— Продължете по коридора. Брат Тимоти е в последната стая вляво. Той ще се погрижи за вас.
Щом излязоха, Тад попита:
— Боли ли?
— Разбира се, че боли. Но едно време баща ми ме биеше по-тежко. А и не искам да доставям удоволствие на подобни хора.
— Какви? — обади се Зейн.
— Има два вида хора, които изпълняват наказания. Такива, които знаят, че е необходимо, и такива, които изпитват наслада. Брат Кинан е от вторите. Колкото повече показваш, че те боли, толкова по̀ ще се радва.
Стигнаха до последната врата и почукаха.
— Не стойте под дъжда. Влизайте — чу се глас отвътре.
— Дъжд ли? — учуди се Зейн.
Джоми се засмя и отвори вратата. Помещението беше много по-голямо от кабинета на брат Кинан и представляваше някакъв склад. Покрай стените имаше дълги полици с грижливо надписани кутии. Сигурно бяха стотици, защото складът не беше никак малък. Освен рафтовете в помещението имаше маса и стол, на който седеше невероятно дребен монах — дори джудже щеше да изглежда внушително пред него. Главата му бе традиционно обръсната, но имаше голяма червеникава брада със сиви нишки. Плюс живи очи и сърдечна усмивка.
— Нови момчета! Разбрах, че ще имаме нови! Това е чудесно!
— Брат Кинан ни каза да дойдем тук — започна Тад. — Вие ли сте брат Тимоти?
— Да, позна, аз съм — мъжът продължи да се подхилва. — Да започваме. Смъквайте си дрехите — надигна се, тръгна покрай левия рафт и изчезна някъде навътре.
— Сигурно отиде за униформи — прошепна Зейн.
— Да бе. Вярно ли? — заяде се Тад.
Джоми си свали ризата, като се мръщеше от болка. Брат Тимоти се върна с три големи кутии, които едва крепеше.
— Братко, нека ви помогна — обади се Тад и взе най-горната.
— Благодаря. Ето и на вас — в кутиите имаше туники, панталони, барети, ботуши и бельо. — Не стойте като глупаци. Обличайте се. Да видим дали са ви по мярка.
Наложи се Джоми и Зейн да си разменят униформите. С ботушите беше още по-сложно и монахът направи няколко пътешествия между рафтовете, за да намери подходящи. Накрая и тримата бяха облечени еднакво.
Тад погледна другите и се засмя.
— Какво? — намръщи се Джоми.
— Съжалявам, но…
— Изглеждаш нелепо — довърши Зейн.
— И вие няма да впечатлите момичетата около фонтана в Кеш, където се срещнахме.
Тад се засмя още по-силно.
— Момичета — намеси се брат Тимоти. — Не може да говорите за момичета. Забранено е.
Тримата спряха да се смеят.
— Без момичета? — попита Тад.
— Никакви — отвърна монахът. — О, добре си спомням как беше едно време. Това, че сме положили клетва за целомъдрие, не значи, че не помним. Въпреки че не е много хубаво. Като бях млад… — той направи пауза. — Не, никакви момичета. Трябва да учите. Да, да учите и да се упражнявате, много. Но никакви момичета.
Старият монах очевидно се отплесна.
— Братко, а сега какво?
— Какво какво?
— Какво ще правим?
— А, какво ще правите! — монахът отново се усмихна. — Ами ще учите и ще се упражнявате.
Тад завъртя очи, а Зейн се опита да помогне.
— Пита какво да правим след като излезем оттук.
— Ако ви свършат пособията, елате пак. Или ако си скъсате дрехите и обувките. Но отецът хич не обича такива работи.
— Какви пособия? — попита Тад.
— О, да, пособия! — дребният монах отново изчезна някъде и след малко се върна с три кожени торбички, каквито носеха останалите студенти. — Ето ви учебните пособия. Вижте вътре.
В торбичките имаше нож, мастилница, пера, хартия, някаква кутия и няколко пакета, увити в промазана хартия.
Джоми понечи да извади кутията, но брат Тимоти го спря.
— По-късно. Просто исках да съм сигурен, че комплектът е пълен. Трябва да се научите да пишете ситно.
— Ситно ли? — попита Зейн.
— Така хартията ще ви стигне за повече време.
— А сега къде да отидем, братко? — обади се Джоми.
— В спалните помещения. Търсете брат Стивън. Той е прокторът. Тръгвайте!
— Братко, къде са спалните? — попита Тад, докато отваряше вратата.
— В другото крило. Върнете се по коридора.
След малко тримата се озоваха в обширно помещение, в което се влизаше през арка без врата. Покрай стените бяха наредени легла, а до всяко имаше сандък.
Покрай редиците вървеше монах, този път без брада.
— Вие сте новите момчета — беше твърдение, а не въпрос.
— Да — отвърна Зейн и добави бързо, — братко.
— Аз съм брат Стивън, прокторът. Аз отговарям за студентите, когато не са в клас или не се занимават с други задачи. Последвайте ме — поведе ги към дъното на помещението и посочи едно легло от дясната страна. — Един от вас ще спи тук. Другите двама са от лявата страна.
Момчетата свиха рамене и Тад и Джоми се отправиха наляво, а Зейн взе дясното легло.
— Недей да сядаш! — спря го монахът.
— Извинявайте, братко.
— Вижте в сандъците си.
Вътре имаше четка за ботуши, гребен, кърпа, бръснач и парче твърд сапун.
— Не пипай нищо! — извика монахът, когато Зейн посегна към гребена.
Момчето го погледна измъчено.
— Извинявам се, братко…
— Вижте как е подредено всичко. Всяка сутрин ставате, оправяте си леглата и отивате в банята. Къпете се, бръснете се и давате кърпата на слуга, който ви дава чиста. Връщате се и обличате дрехите си, които са сгънати и поставени в сандъка. Всички останали предмети трябва да са подредени, както ги виждате. Ако нещо не е на мястото си, ще получите пет тояги, ако липсва — двадесет. Разбрахте ли?
— Да, братко.
— Не може да седите на леглата си, докато не мине вечерната молитва. Ако ви хванат да седите преди това, ще получите пет тояги. Идете при ректора и той ще ви обясни останалото. Кабинетът му е срещу входа.
Зейн се застоя за момент, взрян в сандъка, след което затвори капака.
— Кой от вас удари Серван? — попита брат Стивън.
— Аз, братко — отвърна Джоми тъжно.
Монахът само изсумтя и се отдалечи.
— Зейн, какво гледаше? — попита Тад, докато излизаха от спалното.
— Опитвах да запомня подредбата на предметите. Нямам желание да ям бой.
— Ще свикнеш — обади се Джоми. — Освен това ще имаш цял час преди лягане да ги запомниш.
— Вярно — отвърна Зейн без ентусиазъм.
Трите момчета се намръщиха. Какво им беше натресъл техният пастрок?