В царството на Мрачния

2Оракул

Пленникът гледаше свирепо.

Висеше окован на каменната стена. Бяха му свалили дрехите — не толкова за да го лишат от достойнство, а защото Пъг бе преценил, че е необходимо: по тялото на Йомо Кетлами бяха татуирани множество магически символи.

Беше едър мъж. Според трите момчета в дъното на помещението беше достатъчно силен, за да изтръгне оковите от стената. Главата му бе обръсната и лъщеше от пот. Имаше врат и мускули като на борец. В черните му очи нямаше следа от страх и той ръмжеше гневно срещу мъчителите си.

Пред вратата имаше шестима пазачи, а Магнус стоеше вътре, за да предотврати евентуални магически опити за спасяването или премахването на Кетлами. Калеб и момчетата се бяха дръпнали до отсрещната стена. В помещението влязоха двама мъже.

Първи вървеше Пъг, а зад него ситнеше Накор.

— Къде е Бек? — попита Магнус.

— Чака отвън, ако потрябва — отвърна Накор. — Няма нужда да вижда това.

Магнус погледна въпросително брат си. „А момчетата имат нужда, така ли?“ Калеб кимна кратко. Магнус го изгледа още веднъж и отвърна на кимването. Засега момчетата се бяха доказали с желязна воля и младежки кураж пред опасностите. А и с времето започваха да гледат по-трезво на нещата и младежката храброст се превръщаше в истинска смелост. Но битките бяха едно, а мъченията — съвсем друго.

Кетлами изкрещя на Пъг:

— По-добре ме убий, магьоснико! Заклел съм се да отнеса тайните на гилдията ни в царството на Лимс-Крагма!

Пъг не отговори, а се обърна към вратата, през която влязоха още двама души. Момчетата се дръпнаха към лявата стена, за да освободят място на новодошлите.

Единият мъж носеше черна кожена качулка и избеляла туника, покрита със стари петна. Тад погледна приятелите си и разбра, че всички се досещат от какво са петната. Палачът застана до пленника, а вторият мъж се приближи до Пъг.

Беше среден на ръст, с незапомнящи се черти и облечен като търговец или фермер. Носеше простички кожени ботуши. Погледна затворника и той внезапно обърна главата си към него и очите му се разшириха. След секунда Кетлами стисна клепачи и на лицето му се изписа болка. Започна да се поти още повече и нададе вой, наполовина от болка, наполовина от раздразнение.

— Махни се от главата ми! — изкрещя той и след миг на лицето му се изписа триумфална усмивка. — Не ти мина номерът, а?

Пъг се обърна въпросително към другия мъж. Той само поклати глава и отново погледна Кетлами.

— Започвай — каза Пъг. Палачът пристъпи напред и светкавично заби юмрук в корема на Кетлами. Отдръпна се, докато затворникът стенеше с насълзени очи. След малко пленникът си пое дълбоко дъх.

— Бой? Какво следва? Нажежено желязо и клещи?

Палачът отново замахна и му нанесе два светкавични удара в корема. Стомахът на жертвата изпразни съдържанието си на пода.

Джоми се обърна намръщен към останалите. Един от първите уроци в ръкопашния бой беше за двата удара в корема. Силен мъж можеше да понесе един, без да трепне, но ако вторият удар беше достатъчно бърз, преди мускулите да са се оправили, се постигаше въпросният ефект.

Магнус, Калеб, Пъг и Накор наблюдаваха безизразно. Това унижение беше първото от дългия процес на пречупване на затворника, докато не им кажеше къде е водачът на Нощните ястреби, техният Велик майстор.

Палачът удари Кетлами по лицето с опакото на ръката си. Ударът беше по-скоро обиден, отколкото болезнен, и докара отново сълзи и гневен поглед.

— Ще мине известно време, преди наистина да се почувства безпомощно — прошепна Калеб. — Той е силен, а освен това е фанатик.

Трите момчета стояха мълчаливо и наблюдаваха намръщено неприятната сцена. Палачът действаше бавно и методично. Удряше окования няколко пъти, после го оставяше да си поеме въздух; редуваше различните части на тялото.

След половин час Йомо Кетлами увисна на оковите. Беше на ръба да загуби съзнание.

— Свести го — нареди Пъг.

Палачът отиде до ъгъла на стаята, където имаше масичка, отрупана с различни инструменти и торби, и взе една малка стъкленица. Приближи се до Кетлами и я поднесе пред лицето му. Пленникът потръпна и си пое остро дъх.

— Къде се крие господарят ти? — попита Пъг.

Кетлами вдигна глава. Очите му бяха подути, а устните сцепени. Почти не можеше да говори, но гледаше все така гневно.

— Няма да ме пречупите, магьоснико. Убийте ме и да се свършва.

Пъг се обърна към невзрачния мъж, който пак само поклати глава.

— Продължавай — нареди Пъг.

Палачът прибра стъкленицата и отново застана пред пленника. Кетлами го гледаше предизвикателно. Мъжът вдигна коляно и го заби в слабините на Нощния ястреб. Кетлами изстена от болка и отново увисна на оковите си.

Побоят продължи.

Към средата на втория час Тад беше на ръба да припадне. Потръпваше забележимо при всеки следващ удар. Калеб забеляза и му махна да излязат, като с жест нареди на Джоми и Зейн да останат.

В коридора чакаха стражите, а Ралан Бек, странният и опасен младеж, оставен под надзора на Накор, невъзмутимо седеше, опрял гръб на стената.

— Добре ли си? — попита Калеб.

Тад си пое въздух и го изпусна бавно.

— Не особено. Знаеш, че съм виждал схватки, но това…

— Различно е — довърши пастрокът му.

Тад отново си пое дъх.

— Знам какъв е, но…

Калеб го погледна в очите.

— Брутално е. Зло, но необходимо. Знаеш, че би те убил, без да помисли, мен, майка ти, всеки — и после ще спи като бебе. Не си струва да изпитваш угризения.

— Знам, но се чувствам…

Калеб пристъпи към него и го прегърна — почти никога не го правеше.

— Знам, повярвай ми, знам. Човек губи нещо и никога не може да си го върне. Но противниците ни мислят злото на всички, които обичаме, и трябва да бъдат спрени. Това ще отнеме още известно време. Ако не разполагахме с ресурси, щяха да ни трябват дни. Но този мъж ще каже това, което искаме, до час-два. Ако искаш, остани тук.

Тад помисли за момент и поклати глава.

— Не. Някой ден може да ми се наложи да правя същото.

Калеб кимна. Джоми и Зейн щяха да изтърват този аспект на урока.

Влязоха в помещението и видяха, че палачът отново свестява Кетлами.

— Едва ли ще издържи дълго — прошепна Зейн, когато застанаха до него.

— Ще откриеш, че хората са доста по-издръжливи от очакваното, ако силно вярват в нещо. Този човек вярва, че служи на по-висша кауза, и това го прави по-корав. Питай Талвин Хокинс — Калеб си спомни историите на баща си за пленничеството му при цураните — или дядо си какво са изтърпели. Обзалагам се, че ще се изненадаш.

След около час палачът внезапно спря, обърна се мълчаливо към Пъг и магьосникът кимна. Пъг на свой ред погледна мъжа до себе си и той махна неопределено с ръка.

— Дай му вода — нареди Пъг.

Двете глътки вода сякаш освестиха Кетлами и той успя да заплюе палача. Той само невъзмутимо избърса качулката си и погледна Пъг за инструкции.

— Къде е вашият Върховен майстор?

— Никога няма да ви кажа — отвърна Кетлами.

Мъжът до Пъг го дръпна за ръката и каза:

— Готово.

— Сигурен ли си? — попита Накор.

— Напълно — отговори мъжът.

Пъг си пое дъх и погледна Кетлами. Разкривените черти на подпухналото от бой лице не можеха да скрият злобата му.

— Приключвай — каза тихо магьосникът.

Без да се колебае, палачът измъкна от колана си нож и с едно бързо движение сряза някаква артерия, която изхвърли фонтан кръв. Очите на Кетлами внезапно се разшириха.

— Какво…

Устата му се напълни с кръв и главата му клюмна.

Накор се обърна към тримата младежи и обясни:

— Ако спрете достъпа на кръв до главата, той губи съзнание, преди да разбере, че е наръган. Прилича на клане, но е много по-милостиво от останалите удари.

— Милостиво или не, смъртта си е смърт — прошепна Джоми.

Пъг махна на останалите да излязат, а палачът започна да сваля тялото на Кетлами.

Щом ги видя да излизат, Бек се изправи и каза нетърпеливо:

— Ще се махаме ли? Вече ми е скучно.

— Скоро ще имаме предостатъчно кървава работа — успокои го Накор и се обърна към Пъг. — Ще се видим горе.

И поведе Бек по коридора.

Намираха се в мазето на един от големите складове на Чезарул в покрайнините на град Кеш. Магнус беше пренесъл пленника тук, в случай че в Дърбин са останали агенти на Нощните ястреби. Бяха почти сигурни, че са унищожили култа в Империята — но само почти.

Пъг се обърна към мъжа, който го следваше като сянка.

— Къде?

— В цитаделата Кавел.

Пъг сякаш се опита да си спомни нещо.

— Сещам се. Благодаря — и махна на мъжа и на стражите да тръгват.

След секунди в коридора останаха само Магнус, Калеб и момчетата.

— Татко, кой беше този човек? — попита Калеб.

— Джовал Делан. Не е от нашата общност, но дължи една-две услуги на Конклава. Той е най-добрият четец на мисли, когото съм срещал, но използва дарбата си само за печалба — погледна към гърба на отдалечаващия се мъж. — Срамота. Би могъл да ни научи на много неща. Знаеше, че Кетлами ще има достатъчно силна воля, за да се предпази от него, но накрая ще помисли за това, което крие — обърна се към момчетата. — Затова беше побоят. Помните ли детската игра, в която казваш: „Не мисли за дракона в ъгъла“? Е, ако имаш достатъчно силно и тренирано съзнание, можеш да не мислиш за нещо дълго време. Но ако те бият дълго, рано или късно нещото ще изплува в съзнанието ти. Така че вече знаем, че Върховният майстор на Нощните ястреби се крие в цитаделата Кавел.

— Цитаделата Кавел ли? — попита Калеб. — Чувал съм за такъв град, на север от Литон, но не знаех, че има цитадела.

— Изоставена е — отвърна Пъг. — Високо в хълмовете над пътя. Отдалече се слива със скалите и не се вижда. Трябва да се загледаш, за да я различиш. Последният барон Корвалис отказа да живее в нея… Дълга история. Едно време цитаделата е пазела търговския път между Литон и Слууп. Дъщерята на барон Корвалис се оженила за човек от простолюдието и кралят отнел титлата. Владението било дадено на граф Слууп, въпреки че е по-близо до Литон. Както и да е, цитаделата беше свързана с Нощните ястреби още преди век и тогава един от моите ученици, Оуин Белфот, заедно с Джеймс, премахна заплахата.

Пъг почука с пръст по брадичката си и се замисли за момент.

— Сигурно са решили, че е изминало достатъчно време и могат да се завърнат. Добър избор, защото селяните се страхуват от суеверията, а случаен пътник няма как да попадне на цитаделата. Докато хората мислят, че е изоставена, Ястребите няма от какво да се притесняват.

— Ще отидем ли в Литон? — попита Калеб.

— Не — отвърна Пъг. — Тази задача остава за Накор. Той е най-близък с херцог Ерик, а Кралството трябва да премахне тази заплаха — обърна се към Магнус. — Ще те пратя с Накор, за да сме сигурни, че ще имате достатъчно защита срещу евентуалните магии на Нощните ястреби. Ако се наложи, ще дойда за броени мигове. Ще помоля майка ти да посети Събранието и да види докъде са стигнали с талноя.

Магнус се усмихна кисело.

— Леле колко ще им допадне на Великите!

Пъг се усмихна за първи път от дни.

— Да, те все още гледат скептично на жените магьосници, но майка ви… Ще й кажа да се държи прилично.

— А тя откога почна да прави каквото й казваш? — засмя се Магнус. Намръщването на Пъг показа, че стрелата е попаднала в целта. — Да кажа ли на Накор да се приготви?

— Накор е готов. Наследство от дните му като комарджия. Ще дойда горе след няколко минути. Искам да кажа няколко думи на Калеб и момчетата.

Магнус тръгна и Пъг се обърна към останалите.

— Да, беше наистина жестоко.

Джоми погледна Тад и Зейн и отвърна:

— Но той си го заслужаваше.

Пъг сложи ръка на рамото му. Въпреки че червенокосият младеж не беше осиновен като другите двама, той се беше привързал към него и го приемаше за внук.

— Никой не заслужава това, Джоми — изгледа за миг Тад и Зейн и отново се обърна към Джоми. — Мнозина заслужават смърт за деянията си, но причиняването на такава болка наранява повече нас, отколкото тях. Това, което ни различава от противниците ни, е, че ние знаем кога правим злини. И това ни отвращава. Дори когато се оправдаваме, че е било необходимо и неизбежно — Пъг се обърна за момент към вратата, зад която палачът се оправяше с трупа на Кетлами. — Това е цената, която плащаме, и тя ни носи скръб — изгледа момчетата поред. — Единствената ви утеха е да знаете, че ако не участвате в това, близките ви ще са изложени на по-големи опасности — обърна се към Калеб и добави: — С Мари не прекарвате много време заедно, откакто се оженихте.

Калеб се усмихна малко криво.

— Факт, който тя ми припомня, въпреки че не се оплаква гласно.

— За момента нещата са под контрол. Каспар е на Новиндус с Росенвар и Джейкъб. Накор и Магнус отиват в Кралството, за да приключат с Нощните ястреби. В момента нямам нужда от теб.

Калеб го погледна въпросително.

— И?

— Защо не вземеш жена си и не я заведеш с една сфера до личното ми убежище? Не е нещо особено, на Островите на залеза, но си има къщичка с провизии и ще можете да прекарате няколко дни насаме.

— Звучи чудесно. А тези тримата?

Пъг се усмихна.

— Прати ги при Талвин. Ще поработят в „Речната къща“ и ще поупражнят фехтовката.

— „Речната къща“! — зарадва се Зейн.

Джоми го сръчка в корема.

— А уж щеше да свалиш няколко кила? — „Речната къща“ беше най-добрият ресторант в Опардум и може би в целия свят. Зейн беше развил влечение към ястията, откакто майка му се бе омъжила за Калеб и можеше да си позволи по-богата храна.

— Ще се упражнявам повече, повярвай — обеща набитият младеж.

— Сигурен съм, че Талвин все ще ви намери някаква работа.

— Ами ти, татко? — попита Калеб.

— Трябва да направя едно пътуване. Кратко, но го отлагам от много време. Ще се върна след един ден, но кажи на майка си да не ме чака. Направо да заминава на Келеуан и да провери докъде са стигнали с талноя.

Пъг ги прегърна, след което помаха за сбогом и изчезна.

Джоми поклати глава и си пое дъх.

— Никога няма да свикна с тези изчезвания.

Калеб се засмя.

— Тепърва ще свикваш с много работи, момче. Прибираме се вкъщи и после заминавате за Оласко! — каза той и извади една сфера.

— Радвам се, че свършихме с тази част — обади се Тад и хвърли поглед към вратата на стаята за мъчения.

Без повече думи всеки хвана рамото на другия, Калеб натисна копчето и четиримата изчезнаха.

Внушителното присъствие беше скрито в мрака и едва се различаваше на светлината на единствения фенер окачен на отсрещната стена.

„Добре дошъл, Пъг от Крудий“, долетяха беззвучните думи.

Пъг се засмя и отвърна на глас:

— Не са ме наричали така от години, госпожо — знаеше, че няма нужда от титли, и че тази, която бе избрал, въобще не е подходяща, но усещаше нуждата да демонстрира уважение.

— Както желаеш, магьоснико — отвърна плътен глас. — Искаш ли повече светлина?

— Няма да е лошо — отговори Пъг.

Помещението се освети внезапно, сякаш слънцето проникваше през стъклени стени. Пъг се огледа, защото не бе идвал тук от години. Намираше се в подземие под град Сетанон, където Томас се беше сразил с Драконовия господар Дракен-Корин, а Пъг и останалите се бяха мъчили да затворят разлома и да спасят Мидкемия.

Пред него беше тялото на великия дракон Риатх, в което се намираше съзнанието на Оракула на Аал. В битката с Властелина на ужаса драконът бе дал всичко и бе поел невероятни количества магия, но тялото бе останало живо, за да може да приеме оракула. Много от люспите му бяха опадали и бяха заменени от скъпоценни камъни от огромното съкровище. Светлината, която се отразяваше в скъпоценностите, караше кожата на дракона да блещука и да изглежда все едно се движи дори когато лежеше в покой.

— Цикълът по обновяването добре ли мина? — попита Пъг.

— Да — отвърна оракулът. — Цикълът мина и отново разполагам с всичките си знания — отправи телепатичен зов и в стаята се появиха дузина мъже с бели роби. — Това са моите спътници.

Пъг кимна. Тези мъже бяха дошли да проучат великия дракон и доброволно бяха заменили свободата си за продължителен живот в служба на доброто.

Оракулът беше нещо повече от обикновен гадател. Притежаваше дарбата да вижда множество вероятности в зависимост от избора и можеше да предупреди тези, на които вярва, за приближаването на голяма опасност. А на този свят вярваше най-много на Пъг. Без неговата помощ последният представител на Аал, може би най-старата раса във вселената, щеше да е загинал отдавна. Пъг кимна на мъжете и те отвърнаха на поздрава му.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита магьосникът.

— Защото приближава голяма заплаха, дори по-бързо, отколкото си мислиш, но…

— Какво?

— Не е това, което си мислиш.

— Дасатите?

— Те са намесени и засега са основният ни враг, но зад тях има нещо по-опасно.

— Безименният?

— Още.

Пъг беше зашеметен. Според неговата перспектива не можеше да има нещо по-висше от „Върховните богове“.

— Нима има по-голяма заплаха от Безименния?

— Мога да ти кажа само това, Пъг от Крудий: борбата между доброто и злото предхожда всичко останало — замълча, после продължи: — Това, което усещате, е само една малка частичка от тази борба. Започнала е отпреди първите Аал да изпълзят от калта на родната ни планета и ще завърши чак когато загине и последната звезда. Това е част от тъканта на реалността и всички създания са замесени в този конфликт, дори да не го осъзнават. Някои изкарват цял живот в мир и спокойствие, докато други се борят постоянно. Някои светове са плодороден рай, докато други са умиращи пустини. Някои поддържат баланс — оракулът направи пауза, — а други са на ръба на хаоса.

— Мидкемия?

Драконът кимна.

— Твоят живот е по-дълъг от този на нормалните хора, но събитията, които ни се случват, са съизмерими с примигването на един бог. Мидкемия беше лишена твърде дълго от влиянието на Богинята на Доброто. Това, което правите с твоя Конклав, притъпява опитите на Безименния през последния век. Но той продължава да спи и слугите му са само сънища. Колкото и могъщи да са, не представляват нищо в сравнение с това, което ще настъпи, щом се събуди.

— Буди ли се?

— Не, но сънищата му стават все по-трескави. Освен това каузата му е подхваната от друго, по-могъщо и смъртоносно същество.

Пъг се слиса. Не можеше да си представи нещо по-могъщо и смъртоносно от Бога на Злото.

— Какво би могло… — той не довърши въпроса.

— Мрачният бог на дасатите — отговори Оракулът.

Пъг се пренесе в кабинета си. Огледа се набързо, за да се увери, че е сам. Жена му имаше навика да се усамотява и да чете в ъгъла, когато той отсъстваше. Все още беше под влияние на думите на оракула. Смяташе се за опитен човек, преживял всякакви опасности и перипетии, дори се бе изправил пред Смъртта в собственото й царство и се бе измъкнал. Но този път се чувстваше съкрушен. Повече от всичко му се искаше да отиде на някое тихо място и да спи цяла седмица. Все пак знаеше, че подобни чувства са плод на шока и ще отминат, щом се захване сериозно с проблема. Само че откъде да започне? С толкова огромен проблем, пред какъвто бе изправен Конклавът, се чувстваше като дете, което трябва да премести планина с ръце.

Отиде до един шкаф в ъгъла, отвори го и извади бутилка с уискито, донесено му миналата година от Калеб. Напоследък бе почнало да му се услажда. Извади една кристална чаша от комплект, подарък от императора на Кеш след последните събития, и си наля няколко глътки.

Отпи от силното питие и остави топлината да се плъзне в гърлото му. Затвори шкафа и отиде до една широка дървена кутия на библиотеката. Беше проста, но красива, без следи от пирони. Остави питието и вдигна капака, като устоя на изкушението веднага да надникне в пергамента.

Въздъхна. Очакваше, че ще го намери тук.

Кутията се бе появила на писалището му в Звезден пристан преди много години. Имаше магическа защита, но това, което го изненада повече, беше познатият характер на заклинанията. Сякаш самият той ги бе правил. Понеже очакваше капан, се пренесе на изолирано място и чак тогава я отвори. Вътре имаше три бележки.

Първата гласеше „Това беше много работа за нищо, нали?“

Във втората пишеше: „Когато Джеймс тръгне, му предай да каже на странния мъж, когото срещне, че няма магия.“

„Каквото и да се случи, не губи тази кутия“ пишеше в последната.

Всичко това със собствения му почерк.

Пъг пазеше тази тайна от години и се опитваше да разбере механизма на устройството, защото все някога щеше да му се наложи. Не можеше да измисли друго обяснение, освен че сам си праща бележките.

През следващите години беше получил още осем известия. Не знаеше как, но всеки път усещаше кога е пристигнало ново.

Едното гласеше „Вярвай на Миранда“ и го бе получил, преди да я срещне. Щом я видя, разбра за какво се е предупредил. Тя беше опасна, могъща и по онова време непозната.

Дори сега не й вярваше напълно. Знаеше, че тя го обича, че обича и синовете им и че е дълбоко отдадена на общата им кауза. Но все още си позволяваше да отхвърля водачеството му и да действа на своя глава. От години поддържаше собствена агентурна мрежа, в допълнение към Конклава. Бяха се карали горещо на няколко пъти и тя все обещаваше, че ще се придържа към неговите изисквания, но винаги успяваше да постигне онова, което искаше.

Пъг се поколеба. Каквото и да пишеше на пергамента, трябваше да го узнае, макар че изпитваше лек ужас. Преди година беше казал за съобщенията на Накор, но без да споменава за кутията. Жена му продължаваше да я смята просто за украса.

Докато развиваше пергамента, се зачуди за пореден път дали съобщението цели да осигури, че нещо ще се случи, или по-скоро да го предотврати. Може би всъщност нямаше разлика.

Писмото съдържаше два реда, написани с неговия почерк. „Вземи Накор, Магнус и Бек, без други. Отиди на Косриди и оттам на Омадрабар.“

Пъг затвори кутията и седна зад писалището. Прочете бележката още няколко пъти, сякаш това щеше да хвърли повече светлина върху двата прости реда. След това се облегна назад и отпи от чашата. Косриди беше светът, показан на Каспар от бог Банат. Един от няколкото светове на дасатите. Нямаше никаква представа къде е Омадрабар. Но знаеше едно: трябваше да намери достъп до второто ниво на реалност. Нещо, което не бе правено от никой от този свят. Заедно със спътниците си трябваше да посети Косриди и после да отиде на Омадрабар. За едно обаче беше съвсем сигурен. Омадрабар щеше да е най-опасното място, на което е попадал.