В царството на Мрачния

17Войници

Джоми размаха меча си.

Гранди, който бе в подножието на хълма, отвърна на сигнала. Момчетата бяха получили относително безопасна задача — да надзирават група ранени в тила. Джоми, Серван и Тад бяха изкачили хълма, за да проучат най-добрия път за изтегляне. Зейн, Гранди и Годфри бяха долу при каруците с ранените. Някои от по-здравите вървяха покрай фургоните, понеже теренът и без това не позволяваше висока скорост. Придвижваха се през планинска местност, осеяна с дивечови пътеки. Денят беше горещ, но слънцето хвърляше дълбоки сенки, които правеха намирането на пътя трудно. Без трите момчета, които разузнаваха, отрядът като нищо можеше да се набие в някое задънено дере. Джоми знаеше, че щом превалят последния хълм, ги очаква спускане към реката и баржите.

Конфликтът беше достигнал връхна точка на пет мили североизточно. Генерал Бъртранд и Каспар бяха разбили пехотата на Бердак. Нашествениците се бяха укрепили в една полусрутена гранична крепост. Обсадните машини на Ролдем — два малки требушета и две балисти, бяха сринали другата половина. От конницата на противника нямаше и следа и мнозина предполагаха, че вече се е изтеглила оттатък границата.

Серван се обърна към Джоми.

— Щом прехвърлим последния хълм, би трябвало да нямаме проблеми до реката. Баржите сигурно още са там… — младежът внезапно спря.

Джоми ги чу в същия момент.

— Конници!

И двамата знаеха, че ролдемската кавалерия е на фронтовата линия и подсигурява обсадните машини. Джоми се юрна надолу, на половин стъпка зад Серван и малко пред Тад, който още не бе осъзнал какво става. Едновременно с вика му се разнесе чаткане на подкови по камъните.

Гранди, Зейн и Годфри също ги бяха чули. По-леко ранените се втурнаха да помагат на другарите си, защото всеки хванат от кавалерията на открито нямаше шанс.

Към шестимата млади офицери бяха придадени четирима стрелци и двама пехотинци. Докато Джоми се чудеше какво да прави, Серван започна да крещи заповеди.

— Ти, ти и ти — обърна се той към първите трима стрелци. — Качете се на онези скали и стреляйте при първа възможност. Хора, коне, не ме интересува — махна на четвъртия. — Иди на онази скала на десния фланг и опитай да я удържиш. Вие двамата, разпрегнете каруците и ги обърнете на една страна! По-бързо!

Джоми реши да не спори кой е по-старши, защото нямаше ясна представа какво да прави, а и мъжете очевидно слушаха Серван.

— Който може да държи оръжие, да застава зад каруците! — крещеше кралският роднина. — Останалите тръгвайте нагоре по пътечката и се скрийте, доколкото можете!

Неколцина мъже се присъединиха към защитниците, а останалите закретаха нагоре.

Серван се обърна към Гранди.

— Тръгвай с ранените — принцът се поколеба и той му изкрещя: — Върви и ги защитавай!

Момчето кимна и се подчини. Джоми знаеше, че би оказал съпротива колкото катерица, но така поне запазваше достойнството си.

Каруците вече бяха преобърнати и всички се подготвяха, доколкото могат. Освободените коне се разбягаха. Джоми се опита да отгатне откъде ще дойде атаката.

Внезапно въздухът се изпълни с бойни крясъци и свистене на стрели.

Тримата стрелци свалиха поне четирима ездачи, а когато врагът опита да се престрои, четвъртият успя да повали още двама.

Останалите се приведоха над седлата и атакуваха. Очевидно бяха наемници, защото нямаха униформи и някаква организация. Джоми знаеше, че ако успеят да ги отблъснат, вероятно ще се разбягат, и се обърна към Серван.

— Ако побегнат на север, ще ги оставим.

— Да ги оставим ли? — попита младият благородник.

— Да. Това са наемници и няма да умрат за загубена кауза.

В следващия миг враговете връхлетяха. Джоми видя как Тад посича един, а Зейн подскача и смъква друг ездач от седлото. Точно както очакваше, нападателите бързо заобиколиха каруците и той се озова срещу двама противници.

Ранените се опитваха да окажат съпротива, но врагът ги превъзхождаше. Стрелците бяха свършили стрелите и вадеха дългите си ножове, защото не разполагаха с щитове и мечове. Джоми си избра по-близкия ездач и замахна, но той парира, след което прибягна до любимите на кавалерията къси удари, които не позволяваха на пехотинците да приближат, и младежът бе принуден да отстъпи. Отляво приближи друг противник и Джоми бързо приклекна и замахна нагоре. Оръжието на мъжа мина безопасно над главата му, а мечът на червенокосия нанесе сериозна рана в крака на ездача. Мъжът извика и се свлече от седлото.

Джоми скочи на коня. Беше приличен ездач и добър боец, но никога не се бе сражавал на конски гръб, дори на тренировки. Калеб, Каспар и Талвин Хокинс казваха, че опитният боен кон изпълнява командите на ездача, но младежът не знаеше дали това е обучено животно, нито пък как да го управлява. Сграбчи юздите с лявата си ръка и вдигна дясната, за да отблъсне удара на първия ездач.

Замахна рязко и за малко щеше да падне от седлото. Конят се обърна на място! Лекият натиск с колената и придърпването на юздите го бяха накарали да последва движението му. Джоми смушка коня и препусна след противника си.

Той опита да се приведе, но Джоми го удари в гърба и го свали от седлото.

Обърна коня и видя, че Тад, Зейн, Годфри и Серван са притиснати от половин дузина ездачи.

Препусна като луд и се заби право между две животни. Реши да не обръща внимание на левия противник — надяваше се, че това няма да му струва главата — и се метна върху десния.

След секунда се търкаляха по земята. Джоми риташе, хапеше и удряше с дръжката на меча си, защото нямаше възможност да го размаха. Конете подскачаха разтревожено над тях и младежът се молеше да не отнесе някое копито в главата.

Удари с дръжката мъжа в лицето, но противникът му бе опитен и вероятно би издържал и на по-сериозни удари: само разтърси глава и опита да замахне, но в този миг един ботуш го изрита в слепоочието. Наемникът подбели очи и рухна.

Една здрава ръка сграбчи Джоми за яката и го вдигна на крака.

— Радвам се, че дойде да помогнеш — каза Зейн.

Джоми се обърна и замахна към един ездач, който опитваше да се измъкне. Както бе предположил, противниците се оттегляха на север.

— Оставете ги! — извика той и осъзна, че никой от малкия отряд не е във форма за преследване. Остави меча да се изплъзне от пръстите му и седна на земята. Остатъците от силата му го напускаха, сякаш се изливаха в земята.

Серван приседна до него.

— Беше на косъм.

Джоми кимна.

— Да. Ти се справи добре със заповедите и организирането. Много впечатляващо.

— Благодаря — отвърна Серван.

— Отивам да видя как е Гранди — обади се Тад.

— И аз ще дойда — каза Годфри и Джоми им кимна.

— Видях как се вряза с коня си, откачалко — каза Серван. — За малко да си загубиш главата, като събаряше онзи. Другият, от сляпата ти страна, те пропусна наистина на косъм.

— Знаеш какво казват: „Пропускът си е пропуск.“

— Така е — засмя се Серван. — И как само се въргаляхте по земята. Дращене, ритане. Наистина ли опита да му отхапеш ухото?

— Хапеш каквото ти падне — отвърна Джоми. — Така им отвличаш вниманието.

Серван се засмя.

— Сега вече разбирам.

— Кое?

— За какво говореше по време на тренировъчния бой. Когато ме удари в лицето.

— За какво съм говорил?

— Че трябва да си готов на всичко, за да победиш. Фехтовката не те подготвя напълно за подобни схватки.

— Като гледам, не си ранен, така че явно си се справил добре.

Серван се засмя пак.

— Вярно. Винаги ли е така?

— Кое?

— Това чувство. Почти ми се вие свят.

Джоми кимна.

— Понякога. Радваш се, че още дишаш. Не като онези там — посочи труповете. — За момент сякаш оглупяваш съвсем.

— Аха — Серван се облегна на преобърнатата каруца.

— Друг път ти прилошава и имаш чувството, че ще умреш — Джоми си спомни измъчването на Нощния ястреб Йомо Кетлами и наведе глава. — Но най-често си уморен и просто не можеш да помръднеш.

Серван си пое дълбоко дъх.

— По-добре да организираме момчетата — изправи се и подаде ръка на Джоми.

Едрият младеж я пое и застана лице в лице с него.

— Още нещо.

— Какво?

— За онзи ден в Двора на майсторите. Значи все пак аз спечелих?

Серван се засмя и вдигна ръце.

— Не съм казал такова нещо.

— Но нали точно това каза… — започна Джоми, но Серван го загърби и почна да раздава заповеди.

Валко се приближи до широкия прозорец към вътрешния двор.

Майка му яздеше дребен варнин и беше облечена с дрехите, с които я помнеше от Криенето. Не беше сигурен какво бе очаквал, може би да носи царствена мантия или да пристига на носилка. Тя подаде юздите на един слуга и бързо влезе в крепостта.

Валко излезе от покоите, които използваше, докато слугите преустроят бащините му. Беше накарал да махнат всички лични предмети, защото все още имаше горчив привкус от убийството. Нямаше нищо общо с триумфа, който си бе представял като дете.

Майка му влезе в коридора, водещ към покоите на владетеля, и той я повика.

— Майко! Тук съм!

Изглеждаше точно както я помнеше. Висока, с горда осанка и красива. Тъмната й коса беше съвсем леко прошарена по слепоочията. Разбираше защо толкова много мъже я желаят и вече осъзнаваше защо е единствено дете. Всичко беше част от план.

Имаше необичайно остър поглед, от който Валко изпитваше ужас като малък. Връзката между майка и син беше уникална за дасатите. Тя нямаше да се поколебае да загине, за да го спаси.

Тя го прегърна нежно за секунда.

— Трябва да останем насаме.

Валко посочи към покоите до тези на баща му, които бе подготвил за нея.

— Утре ще се настаня в господарските покои.

Майка му го изгледа изпитателно, но не каза нищо, докато не останаха сами. Валко понечи да заговори, но тя вдигна ръка и годините на подчинение си казаха думата. Жестовата комуникация ги бе спасявала неведнъж по време на Криенето. Тя затвори очи и прошепна няколко думи, след което отново го погледна.

— Никой не ни наблюдава.

— Значи е вярно? Наистина си Кръвна вещица.

Тя кимна.

— Радвам се да те видя жив. Това доказва, че си се превърнал в мъжа, за който се молех.

— Молила си се? На кого? Доколкото разбирам, не е било на Мрачния.

Тя кимна и му махна да седне на един стол. След това огледа стаята и поклати глава одобрително. Стените бяха от черен камък, като останалите в замъка, но Валко бе накарал две жени да ги украсят. Бяха провесили най-добрите гоблени, на пода имаше дебел килим от вълна на ахасан, а леглото бе отрупано с кожи. Освен това имаше цветя и ароматни свещи.

— Посрещането ми харесва, сине — каза тя и седна на леглото.

— Ти си ми майка — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко.

— А ти си ми син — тя го погледна в лицето. — Освен това си син на един изключителен мъж.

Валко внезапно усети задушаваща болка в гърдите.

— Знам. Усещам някаква болка, която не знам как да нарека, когато си помисля за Аруке.

— Нарича се съжаление. Едно от многото чувства, изгубени за дасатите — тя погледна към осветеното от залязващото слънце море. — Попита ме на кого се моля. Нямаме име за тази сила и я наричаме Бялото. Дори не знаем дали е бог, или богиня.

— Мислех, че всички са били унищожени при издигането на Мрачния.

— Това се опитват да ни накарат да повярваме жреците. Защото е абсолютна противоположност на всичко, което олицетворява Мрачният.

— Имам толкова въпроси… — започна младият воин.

— Ще имаме време, но сега трябва да научиш някои неща, за да останеш жив. Бялото се използва за плашене на децата. Така карат дасатите да смятат, че е незначителен мит, който се надраства. Това е много по-добре за каузата им, отколкото ако го отричат напълно.

— Преди векове Кръвните вещици са били със същия статут като жреците в нашето общество. Жреците служели на всички богове, а не само на Мрачния. Сестринството обръщало повече внимание на природата и жизнените сили. Кръвта не е само нещото, което проливаш на арената, а основата на живота. Вещиците символизирали всичко противоположно на Мрачния и когато той се издигнал, Сестринството било анатемосано и разбито — тя го погледна решително. — Ние съществуваме в тайна от векове, сине. И се мъчим с всички сили да попречим на замислите на Мрачния.

— Според мен сте се провалили — Валко се облегна назад. — По време на Криенето ти ме учеше на много неща. Сега разбирам, че си ми подхвърляла парченца. Когато се подредят по един начин, те показват картина, но ако ги погледнеш от друга страна…

Тя кимна.

— Мъдри думи за толкова млад мъж. Ти си този, когото очаквахме, Валко от Камарийн. Кръвните вещици те очакват от векове, защото има пророчество, което никой извън Сестринството не знае напълно. Баща ти, Деноб, Хиреа и другите, които служат на Бялото, са запознати само с част от него. Ти си първият, който ще чуе целия текст — майка му направи пауза, сякаш обмисляше как да започне, след което се усмихна. — През отминалите векове е имало равновесие и всичко е вървяло както трябва. Но за да съществува това равновесие, се води постоянна битка и съответно то се променя.

— Когато силите на Мрачния се надигнали, насреща им се опълчили последователите на другите богове, чиито имена вече са изгубени — продължи тя. — По време на Великото прочистване на всеки дасат бил даден избор: да почита Мрачния или да умре. Мнозина избрали смъртта, защото осъзнавали, че ги очаква тъжен и отчаян живот.

— Но Мрачният винаги е бил върховен — прекъсна я Валко, след което сведе глава. — Говоря прибързано.

— Така си научен. По време на Криенето имаше неща, които не можех да ти обясня, за да не се изтървеш пред някого. Тези вярвания са така насадени, че има майки, които биха рискували децата си, за да предупредят жреците за подобно богохулство.

Валко се изправи и тръгна към прозореца, клатеше глава.

— Имаш да учиш още много — каза майка му. — След една седмица трябва да поканиш всички садхарини на празненство по случай издигането ти като лорд на Камарийн. Дотогава трябва да разбереш напълно какво се очаква от теб през следващите години. Имаш възможност, която не се е откривала пред никого от падението на расата ни.

Валко погледна навън и се намръщи.

— Пророчеството, за което говореше?

— Да, сине. Ще ти го обясня подробно, наред с останалите неща. Защото според него скоро ще настъпи промяна и ние трябва да се подготвим. Знаем, че някой ще се изправи и ще предизвика Мрачния, и ще бъде наречен Богоубиеца.

Валко пребледня.

— Аз ли…

— Ти не си Богоубиеца, сине. Но ще трябва да проправиш пътя му.

— Как?

— Никой не знае — тя се изправи и застана до него. Слънцето се бе скрило зад облаците. — Днес е хубав ден, но мисля, че утре ще вали.

— И аз мисля така. Какво ще правя, докато науча задачата си?

— Ще играеш ролята, която ти е отредила съдбата — ще си владетел на Камарийн. Вече изпратих вест и скоро ще започнат да идват мои сестри. Някои млади и красиви, други с привлекателни дъщери. Всички ще са умни и ще знаят повече от останалите жени, които би срещнал. Ще направиш много синове, Валко. Освен това в момента много синове на Сестринството се издигат в бащините си имения. Когато дойде времето и се появи Богоубиеца, ние ще се надигнем и ще унищожим жреците, ТеКарана, дванадесетимата карани и ще освободим дасатите.

Валко беше поразен. Умът му едва побираше подобна концепция, камо ли начините за нейното постигане. Детето в него знаеше, че ТеКарана е най-върховен сред смъртните, благословен от Мрачния, и армиите му владееха Дванадесетте свята. Империята съществуваше от хиляда години…

Той подпря чело на стената.

— Идва ми в повече.

— Затова ще караме полека, сине. Ще вечеряме, а след това ще поговорим и ще се наспим добре.

Валко си пое дъх и я погледна.

— Има нещо, което искам да знам още сега.

— Какво?

— Разкажи ми за баща ми — каза Валко със странна влага в очите.