В царството на Мрачния

1Преследване

Една жена изпищя ядосано.

Тримата младежи събаряха сергии и блъскаха купувачи, докато си пробиваха път през вечерния пазар. Водачът им, висок, широкоплещест и червенокос, посочи гърба на отдалечаващата се плячка и изкрещя:

— Ето го!

Нощта се спускаше над пристанищния град Дърбин. Търговците се мъчеха да приберат по-ценните вещи от сергиите си, защото младежите прегазваха всичко, което пречеше на преследването им. Въобще не обръщаха внимание на хаоса и гневните крясъци, които оставяха зад себе си.

Лятната жега от пустинята Джал-Пур бе попила в стените и плочниците на града въпреки лекия бриз от морето. Дори чайките бяха накацали мързеливо и очакваха някаква плячка да падне от количките на търговците. По някоя от по-амбициозните се издигаше с крясъци за момент-два, след което бързо се връщаше при останалите.

Вечерните пазари бяха препълнени, защото повечето жители на града бяха изкарали горещия следобед по сенките. Животът течеше бавно в най-горещите дни на лятото. Жителите на пустинята знаеха, че не могат да се преборят с природата. Нещата се движеха по волята на боговете.

Така че гледката на трима въоръжени и опасни мъже, преследващи друг, не беше необичайна, но бе неочаквана с оглед на времето. Просто бе твърде горещо, за да се тича.

Мъжът, когото преследваха, приличаше на жител на пустинята — носеше свободна роба, широки гащи и син тюрбан. Бе обут с ниски ботуши. Водачът на преследвачите приличаше на северняк, вероятно от Кралството или Свободните градове. Рижата му коса беше необичайна за Велики Кеш.

Спътниците му също бяха младежи — единият широкоплещест и с тъмна коса, другият малко по-слаб и русоляв. Всичките имаха слънчев загар и бяха мърляви, а навъсените им изражения сякаш им добавяха още години. Вместо обичайните роби и сандали носеха дрехи като жителите на Долината на сънищата — бричове, ленени ризи, ботуши за езда и кожени елеци. Най-вероятно бяха наемници.

Излязоха на широк булевард, водещ към доковете, и мъжът се шмугна между търговците и минувачите, които се прибираха към къщи. Водачът на преследвачите за момент спря и каза:

— Насочва се към зърнения кей.

Посочи на русокосия младеж да поеме по успоредната улица и махна на тъмнокосия да го последва.

— Надявам се, че си прав. Почнах да се изморявам от цялото това търчане.

— Прекарваш твърде много време по кръчмите, Зейн — усмихна се водачът. — Май трябва да те върнем на острова под нежните грижи на Тиленбрук.

По-ниският младеж изръмжа — не виждаше и капка хумор в изказването — и обърса потта си с ръкав. След това побърза да настигне спътника си.

Жителите на Дърбин имаха опит с дуели, побои, гангстерски войни и безредици и когато Джоми и Зейн стигнаха до ъгъла, зад който бе изчезнал мъжът, новината за преследването вече ги бе изпреварила и улицата бе почти опустяла. Минувачите бяха усетили приближаващата опасност и бяха изчезнали кой където свари. Вратите се затваряха, кепенците се затръшваха, а който нямаше къде да се прибере, търсеше подходящо укритие.

Джоми Килироо се беше съсредоточил върху гърба на мъжа, а Зейн оглеждаше всяка врата и прикритие за евентуална засада. Но засега виждаше само жители на Дърбин, които се скатаваха, за да изчакат опасността да премине.

Беглецът се шмугна зад ъгъла в края на булеварда и Джоми каза:

— Право в ръцете на Тад, ако е бърз както обикновено.

— Сури няма да му избяга — ухили се Зейн.

От месец Джоми, Тад и Зейн бяха по следите на този мъж, Азис Сури, търговец, който внасяше подправки и масла от Свободните градове. Освен това знаеха, че е шпионин и търговец на информация, с връзки с Нощните ястреби, Гилдията на смъртта. Преди месец, по време на Средилетните празници, бе имало опит за дестабилизиране на Империята, предотвратен от агенти на Конклава на сенките, и сега те издирваха оцелелите убийци, за да довършат делото си.

Зейн се мъчеше да не изостава от Джоми. Беше не по-малко издръжлив, но не можеше да се мери с дългата крачка на приятеля си. А може би наистина прекарваше твърде много време по кръчмите. Напоследък панталоните малко му стягаха.

Озоваха се на зърнения кей, каменен док с три високи крана и два големи склада откъм брега. От другия край се показа Тад и изкрещя, че плячката им се е вмъкнала в тясната уличка между двата склада.

Джоми и двамата младежи не опитаха да се прикрият, защото вече познаваха прилично града и знаеха, че мъжът е влязъл в задънена уличка. Внезапно той изскочи от нея и хукна право към пристана. Залязващото слънце го заслепи и той вдигна ръка да заслони очите си.

Джоми посегна да го сграбчи за едната ръка, но мъжът отскочи, залитна и загуби равновесие. Джоми опита да хване робата му, но пак не успя. Мъжът отскочи заднишком, блъсна се в централния кран и падна през ръба на кея.

Изквича като куче, на което са прегазили лапата. Тримата младежи побързаха да надникнат през ръба. Дребният мъж беше сграбчил въжето на товарната мрежа и гледаше скалите долу. Беше отлив и само няколко пръста вода покриваха ръбестите камъни. Плоскодънните баржи, които прекарваха жито, бяха изтеглени и закотвени на по-дълбокото.

— Изтеглете ме! — изкрещя мъжът.

— Че защо? — обади се Джоми и обърса потта от челото си. — Накара ни да те гоним из целия град в тази убийствена жега. А ние просто искахме да поговорим.

— Знам ви, кръвожадни главорези — отвърна търговецът. — Вашите разговори докарват беля на хората.

— Кръвожадни главорези ли? — възкликна Тад. — Тоя май ни бърка с някого.

Зейн измъкна ножа от колана си.

— Брат ми по-скоро иска да каже, че ни бъркаш с други кръвожадни главорези. Аз не съм съвсем сигурен. Ако срежа въжето, какви ли са му шансовете?

Тад се наведе, сякаш проучваше въпроса.

— До скалите има двадесетина стъпки. Мисля, че шансът да се отърве само със счупен крак и ръка, или и двете, е доста голям.

— Зависи как ще падне — каза Джоми. — Веднъж видях как един падна от най-долното стъпало на стълба, по гръб, и си счупи черепа. Не умря веднага, а след известно време. Много се мъчи. Не че има значение.

— Да взема да го срежа и да видим — предложи Зейн.

— Не! — изпищя търговецът.

— Скоро ще дойде вечерният прилив — отвърна му Тад. — Ако повисиш още два часа, вероятно ще може да се пуснеш и да доплуваш до стъпалата — и посочи другия край на пристанището.

— Стига акулите да не му видят сметката — подметна Джоми.

— Не мога да плувам!

— Да, сигурно няма много възможности да се научиш в пустинята.

— Значи си загазил сериозно, приятел — каза Джоми. — Какво ще кажеш за сделка? Ти ще ни отговориш на един въпрос и ако харесаме отговора, те изтегляме.

— А ако не го харесате?

— Тогава той ще резне въжето — Джоми посочи Зейн. — И тъкмо ще видим дали падането ще те убие, или само ще те осакати, стига, естествено, да не се удавиш, като дойде приливът.

— Варварин!

— Да, често ми викат така, откакто съм в Кеш — усмихна се Джоми.

— Какво искате да знаете? — попита търговецът.

Джоми спря да се усмихва.

— Само едно. Къде е Йомо Кетлами?

— Не знам! — изпищя мъжът, докато се опитваше да намери опора за краката си във висящата мрежа.

— Знаем, че е някъде в града! Не се е измъкнал. И знаем, че работиш с него от години. Ето сделката: казваш къде е и те издърпваме. След това го намираме, научаваме каквото ни трябва и го убиваме. Няма за какво да се притесняваш.

— Или пък не ни казваш и те оставяме да висиш. Може пък някак си да успееш да се изкатериш и да се измъкнеш. Само че ще пуснем мълвата, че си издал Кетлами. И след това само ще те наглеждаме и ще го пипнем, като дойде да ти види сметката. Изборът е твой, приятел — усмивката на Джоми се върна.

— Не мога! — изпищя ужасено мъжът.

— Пет имперски сребърника, че няма да умре, като падне на скалите — предложи Тад.

— Не знам — отвърна Зейн. — Мисля, че шансовете не са съвсем равни.

— Добре, моите пет срещу четири твои?

— Става! — съгласи се Зейн.

— Чакайте!

— Да? — обади се Джоми. — Какво има?

— Моля ви, не режете въжето. Имам деца!

— Лъжец. Много добре знаем, че казваш на курвите, че нямаш жена.

— Не съм казал, че имам жена — призна дребосъкът. — Но се грижа за няколко копелета, които съм направил.

— Брей, ти си бил истински щедър — отбеляза Джоми.

— Има хора, които и това не правят. А аз взех най-голямото си дете да го уча на занаят.

— Какъв? — попита Зейн. — Търговия, шпионаж или мамене на карти?

— А бе — намеси се Тад, — ние стоим и си говорим глупости, а приливът идва.

— Е, и? — обърна се към него Джоми.

— Ами, ако не отрежем въжето скоро, тоя ще се удави и това ще провали облога.

— А, не — отвърна Зейн и започна да прокарва широкия си ловджийски нож по въжето.

— Не! — изпищя мъжът. — Ще говоря!

— Ами говори де — каза Джоми.

— Първо ме издърпайте!

Зейн огледа спътниците си и каза:

— Справедливо искане.

— Не мисля, че ще може да се опъне и на трима ни — отвърна Тад. — Все пак е невъоръжен и кльощав, а ние сме… как беше?

— Кръвожадни главорези — припомни му Зейн.

— Изтеглете го — нареди Джоми.

Тад и Зейн хванаха тежката макара, с която се теглеше мрежата, и започнаха да я въртят. След малко главата на мъжа се показа над ръба.

— Оставете го ей там — посочи Джоми с върха на меча си.

Тад и Зейн застопориха макарата и завъртяха дървения лост, с който се контролираше кранът. Мъжът се пусна от мрежата и тупна на камъните.

Джоми насочи меча си към гърлото му, преди да е помислил за бягство.

— Та къде е Йомо Кетлами?

— Обаче трябва да го намерите и да го убиете бързо, както и тези, които му служат, защото ако някой се измъкне, с мен е свършено.

— Такъв е планът. Та къде е той?

— Грешите, като мислите, че е в града. Той знае повече пътища през стената и от плъховете. На половин ден път езда на югоизток има пещери по крайбрежието. Там се крие.

— А ти откъде знаеш? — попита Тад.

— Изпрати ми вест, преди да избяга. Има нужда от мен. Иначе няма как да прати съобщение на другите си сподвижници по градовете край Горчиво море. Трябва да отида при тези пещери след две нощи, защото има да праща съобщения на останалите си братя.

— Май трябва да го убием — обади се Зейн. — Доста по-навътре е, отколкото си мислехме.

— Не — отвърна Джоми и отмести меча си, докато Тад вдигаше Азис. — Ще го заведем в странноприемницата и ще оставим баща ви да реши — младежът се обърна към търговеца. — На мен ми е все едно дали ще умреш, така че на твое място щях да впрегна всички усилия в това да ни убедя, че е по-добре да останеш жив.

Мъжът кимна.

— Хайде. Ако ни лъжеш, копелетата ти ще трябва да се научат да се грижат сами за себе си.

— Кълна се в живота им, че казвам истината.

— Сега става дума за твоя живот, Азис.

Придвижваха се безшумно към тесния вход на пещерата, над който бяха приклекнали двама стрелци, готови да поразят всеки, който излезе без позволение.

Откъм Горчиво море се носеше мъгла, небето бе безлунно. Нощта беше абсолютно непрогледна и мъжете едва се различаваха един друг.

Калеб, син на Пъг, махна на трите момчета да изчакат. Зад него брат му Магнус беше готов да отговори на всяка магическа опасност. На стотина метра от тях десетина мъже бяха блокирали друг вход към пещерата.

Двамата братя си приличаха много. Бяха високи и стройни, с коса до раменете и царствени черти, които бяха наследили от майка си. Единствената разлика беше в цвета. Косата и очите на Калеб бяха тъмнокафяви, а Магнус беше съвсем рус и с бледосини очи. Калеб носеше ловджийските си дрехи и широкопола шапка, а Магнус бе облечен с проста черна роба с качулка.

Предишната нощ бяха разпитали Азис. Магнус не разполагаше със заклинание за откриване на истината, но след няколко демонстрации на мощта му търговецът толкова се наплаши, че въобще не помисли да излъже. Малко преди зазоряване двамата братя се промъкнаха до пещерите и като използваха уменията си в проследяването и магията, се увериха, че плячката им е там. Преди да се съмне, двама убийци излязоха да разузнаят около пещерите и Магнус използва левитиращо заклинание, с което издигна себе си и брат си на стотина стъпки над земята. В подобен мрак стражите нямаха никакъв шанс да ги забележат дори да погледнеха директно към тях.

След това оставиха скрит наблюдател да държи пещерите под око и Магнус замина за Велики Кеш. Трябваше да доведе Чезарул, един от най-доверените агенти на Конклава. След залез-слънце се приближиха и заеха позиция пред пещерите.

Според информацията им Йомо Кетлами се криеше в пещерите с неколцина от хората си и чакаше Азис да им осигури безопасно бягство от Империята. С оглед на събитията от последния месец това трябваше да са най-опитните и фанатизирани оцелели от Нощните ястреби.

След опита на Лесо Варен за завземане на Империята войниците, водени от агенти на Конклава, бяха ударили всяко известно скривалище. Според имперската заповед Нощните ястреби трябваше да се убиват на място.

Подобна кампания бе предприета и в Кралството, в Ролдем, в Оласко и другаде. Конклавът беше убеден, че е открил всички бази освен главната, в която се спотайваше Великият майстор на гилдията, като паяк, чиято мрежа обхващаше целият континент. А мъжът, който се бе укрил в тези пещери, знаеше къде е въпросното седалище.

Калеб даде сигнал. Един мъж до стрелците отвори капака на фенера си и хората на Чезарул бавно се вмъкнаха в другия вход на пещерата. Магнус бе използвал всичките си умения, за да се увери, че не ги очакват магически капани. Разбира се, нямаше как да научи за обикновените. Мъжете, които влизаха в пещерата, бяха от най-опитните агенти в Кеш и изключително умели в ръкопашния бой. От тях се очакваше да изчистят завинаги Мидкемия от напастта на Нощните ястреби дори с цената на живота си.

Над другия вход също имаше стрелци. Заповедта беше ясна: на всяка цена да заловят Йомо Кетлами жив.

Калеб махна на хората си да застанат по-близо до входа, за да хванат всеки, който се опита да избяга. С жестове, които почти не се виждаха в мрака, им нареди да заемат позиции от двете страни на тунела. След това махна на мъжа с фенера да затвори капака и всичко отново потъна в мрак.

Минутите течаха бавно. Единствените звуци бяха шумът на прибоя и редките писъци на нощните птици. Джоми кимна на Калеб, който стоеше срещу него, и се обърна да види по-младите си спътници. Тад и Зейн чакаха в готовност, притиснали се към скалите. През месеците, откакто живееха заедно, Джоми се бе привързал към тях и бе поел ролята на по-голям брат. Семейството го бе приело добре и му предоставяше дом, макар и доста странен. Откакто бе срещнал Калеб и осиновените му синове обаче той вече бе започнал да свиква с необикновените неща. Беше готов да умре, за да защити момчетата, и знаеше, че може да очаква същото от тях.

Внезапно от пещерата се разнесе вик и мигновено започна битка.

Първият убиец, който изскочи от тунела, беше посрещнат от Калеб с удар с плоското на меча в лицето. От счупения му нос потече кръв. Джоми го удари с дръжката на оръжието си по главата, а Зейн сграбчи зашеметения мъж и го издърпа настрани.

Вторият убиец видя, че другарят му пада, но не можа да различи какво се случва и се поколеба, преди да излезе, вдигнал меча си за удар. Нападението му почти изненада Калеб. Джоми пристъпи напред, за да го удари по главата, усети нещо да го парва по гърба и осъзна, че за малко не е бил посечен от трети мъж, застанал на изхода.

Не обърна обаче внимание на болката и халоса мъжа, който бе нападнал Калеб. Онзи зад него замахна пак, но Калеб дръпна младежа извън обсега му. Зейн удари третия Ястреб по главата и в същия миг някой профуча покрай него и хукна към плажа.

— Спрете го! — извика Калеб.

Чу се пращане и от пръстите на Магнус изскочи кълбо енергия. Нощта се озари от синя светлина, а сферата настигна бягащия и го обгърна. Той изпищя, падна и започна да се гърчи, по тялото му пробягваха малки светкавици. Неприятният шум допринасяше за плашещата гледка.

Калеб и Магнус забързаха към него, докато момчетата и останалите агенти довършваха убийците.

— Излизаме! — извика познат глас и от пещерата се показа Чезарул. — Добре ли се справихме?

Джоми посочи поваления мъж.

— Светлина! — извика Калеб.

Хората му отвориха капаците на два фенера и всички погледнаха лежащия, който се гърчеше под енергийното заклинание.

— Овържете го, преди да прекратя магията — каза Магнус. — Няма да може да използва отровата, но все пак го претърсете добре.

Калеб погледна мъжа, когото преследваше от седмици. Лицето на Йомо Кетлами беше разкривено от яд. Ръцете му бяха свити безпомощно в юмруци, а краката му подритваха пясъка. Претърси го набързо и откри две капсули с отрова, както и добре познатия амулет на Нощните ястреби. Разви въжето около кръста си и овърза здраво Кетлами.

— Провери му устата — обади се Магнус.

— Дайте светлина.

Един от хората с фенери се надвеси над Кетлами. Калеб отвори челюстите му и огледа внимателно.

— Я, какво е това?

Протегна лявата си ръка и някой му подаде клещи. Калеб бръкна в устата на Кетлами и извади един зъб. Пленникът започна да стене — не можеше да реагира по никакъв друг начин.

— Кух зъб — обясни Калеб и се обърна към брат си. — Мисля, че вече можеш да го пуснеш.

Магнус освободи заклинанието и мъжът се отпусна, дишаше като изтощено куче.

— Двама се мъртви, един няма да преживее нощта, но успяхме да пленим трима — обясни Чезарул.

Калеб кимна.

— Проверете ги за отрова. Джоми, ранен си.

— И по-зле е било — ухили се младежът. — Предния път, като се дуелирахме, Талвин Хокинс ме поряза три пъти, без да се напъва.

Калеб погледна кървавите петна по гърба на туниката му и каза:

— По-добре се превържи, че Мари ще ми скъса ушите.

Джоми намигна на Тад и Зейн.

— Майка ви наистина се грижи за мен, нали?

Тад се намръщи.

— Мисля, че теб харесва най-много.

— Така си е — съгласи се Зейн.

Джоми се усмихна широко.

— Това е, защото вие я разстройвате цял живот. А аз я дразня само от няколко месеца. Скоро ще й писне от мен.

— Несъмнено — намеси се Магнус и погледна червенокосия младеж. Всички на Острова на чародея бяха харесали Джоми и той бързо се бе вписал в семейството на Калеб. Освен това бе доказал куража и лоялността си и не губеше чувство за хумор дори в най-трудните ситуации.

Тад погледна стенещия Кетлами и попита:

— Сега какво?

— Трябва да го заведем при баща ни — каза Калеб и се обърна към Чезарул. — Преместете пленниците в града и научете каквото можете. Това трябва да са последните Нощни ястреби, но за всеки случай изцедете цялата истина от тях. След това се погрижете да не вредят на този свят повече.

Чезарул кимна и започна да дава заповеди на хората си.

— Момчета, приближете се — каза Магнус и извади една сфера. Калеб хвана с една ръка робата на брат си, а с другата рамото на пленника. Джоми положи длан на рамото на Магнус, а Тад и Зейн се притиснаха към Калеб.

Магнус натисна копчето и шестимата изчезнаха. Хората на Чезарул останаха на плажа с последните Нощни ястреби в Дърбин, а може би и в целия Велики Кеш.