В царството на Мрачния

6„При Честния Джон“

Пъг отстъпи.

Виждаше кервана, който приближаваше по Пътя на световете, и знаеше, че на това място всичко е възможно. Пътят свързваше различните светове и човек можеше да обикаля планетите, ако разполагаше с необходимите умения. Огледа най-близките врати до позицията си, но за съжаление нямаше къде да изчезне. Две водеха към светове с отровна атмосфера и смазваща гравитация, а другите две — към места със съмнителна репутация, където не беше добре да се появява неподготвен.

Нямаше избор и трябваше да остане на място, защото пазачите вече го бяха забелязали. Приближаваха с извадени оръжия, в случай че се окаже заплаха за тях. Което щеше да се случи, ако му дадяха повод.

Стражите бяха хора — или поне така изглеждаха отдалече. Спряха по средата между него и водещия фургон, теглен от нещо, което приличаше на лилава неедра — шестокракото товарно животно, което използваха на Келеуан. Четирима от стражите бяха с прости сиви униформи и сиви тюрбани, а бронята им се състоеше от позлатени нагръдници. Всичките имаха странно закривени ятагани, а двама носеха някакви далекобойни оръжия — цилиндрични тръби на раменни стойки, които бяха насочени към Пъг.

Магьосникът не помръдна.

След като и двете страни постояха неподвижни известно време, един дребен мъж със светлосиня роба и бял тюрбан се приближи, спря зад стражите, огледа Пъг и извика нещо.

Чародеят не разбра езика. Според теориите Пътят даваше достъп до всички планети във вселената. Никой не беше стигал до края и в „Честния Джон“ непрекъснато идваха сведения за нови светове. В резултат на това можеше да се срещнат същества от стотици и хиляди раси, говорещи на различни езици.

В Прохода се срещаха три типа същества — обитатели, преминаващи и изгубени. Последните бяха бедни души, които някак бяха успели да попаднат тук, но не разполагаха със знанията и уменията да се върнат на собствените си светове и често ставаха жертва на по-хищните обитатели. Повечето, подобно на Пъг, преминаваха, за да преодолеят огромни разстояния максимално бързо. Все пак имаше и същества, които бяха избрали да живеят в Пътя, и те бяха установили някакви порядки и норми.

Една от тези норми беше Търговската реч. Пъг я владееше добре.

— Моля, повторете въпроса.

Дребосъкът се обърна за момент към фигурата на капрата на първия фургон, после погледна Пъг и заговори на Търговската реч:

— Попитах накъде отиваш.

Пъг посочи напред.

— Натам.

— А откъде си? — продължи леко раздразнено дребосъкът.

Магьосникът посочи с палец през рамо.

— От там.

— По каква работа? — настоя мъжът.

Пъг започна да се изнервя. Беше само на пет врати от най-близкия вход на „При Честния Джон“ и нямаше търпение да продължи пътя си. Все пак опита да прикрие раздразнението си.

— По моя си.

— Ходиш през прохода сам и не виждам оръжия. Или имаш невероятна мощ, или си глупак.

Пъг пристъпи напред и стражите леко вдигнаха оръжията си.

— Нямам нужда от оръжие. Ще ми попречите ли да мина?

— Господарят ми просто желае да се разминем възможно най-лесно — дребосъкът се усмихна хищно.

Пъг кимна и каза:

— Тогава вървете към мен, а аз към вас.

— Откъде да знаем, че няма да ни нападнеш, щом стигнеш до нас?

Магьосникът въздъхна гневно.

— Достатъчно.

Едно движение на ръката му предизвика въздушна вълна, която събори шестимата стражи и дребосъка. Пъг тръгна напред, но един от мъжете се окопити и замахна с ятагана си. Пъг вдигна ръка и острието срещна невидима бариера. Сблъсъкът накара ръката на стража да потрепери.

Един от мъжете с цилиндричните оръжия се обърна и изстреля към магьосника мрежа. Пъг очакваше стрела или нещо подобно и мрежата го изненада. Оплете се и останалите стражи го наобиколиха. Той затвори очи, съчета телепортационното умение, усвоено от Миранда, с нещата, които бе научил от цуранските Велики, и си се представи на двайсетина крачки встрани. В един момент се гърчеше под стражите, а след миг вече гледаше объркването им отстрани.

Обърна се към собственика на кервана, който гледаше смаяно от капрата.

— Ако предпочитате да ви изпепеля, мога.

— Не! — извика мъжът и вдигна ръце. — Не ни наранявай, страннико!

— Да ви наранявам ли? — възкликна ядосано Пъг. — Аз просто се опитвам да мина. Защо ми пречите?

— Хм… моят агент действа малко прибързано. Ще го порицая. Вероятно е видял в теб предмет с търговска стойност.

— Вероятно — сухо се съгласи Пъг. Керванът се състоеше от десетина фургона и върволица хора зад тях. — Търговец на роби ли си?

— В известен смисъл… би могло да се каже… да — мъжът разпери ръце. — Но това е странична дейност. Просто допълнителен източник на доходи. Не е основната ми търговия.

— А каква е тя? — Пъг не обичаше търговците на роби, особено след четирите години на Келеуан, преди да открият магическите му заложби. Но на Пътя имаше неписано правило, че не трябва да се пречи на търговията без сериозна причина. Вярно, че го бяха нападнали, но това можеше да се очаква от търговци на роби.

— Търгувам с уникални предмети, магически устройства и реликви. Може би мога да ти предложа нещо?

— Друг път. Сега бързам — Пъг се замисли. — Но вероятно можеш да ми продадеш информация.

Мъжът се усмихна, сложи ръка на сърцето си и се поклони.

— Вероятно.

— Търгувал ли си с някой, който знае пътя за втората реалност.

Търговецът явно се обърка.

— Май не разбирам достатъчно ясно Търговската реч. Втората реалност ли?

— Второ ниво. Вторият кръг. Това, което е под нас.

Очите на мъжа се разшириха.

— Ти си луд, но ако нещо подобно съществува, тогава потърси при Джон. Питай за Вордам от Ипилиак.

Пъг кимна и каза:

— Натам бях тръгнал. Но все пак благодаря за името.

— Може би ще се срещнем пак?

— Пъг от Мидкемия. Наричан също Миламбер от Келеуан.

— Аз съм Тосан Беада. От Дубенгее. Може би си чувал за мен?

— Съжалявам — Пъг се приготви да продължи. — Късмет в търговията, Тосан Беада от Дубенгее.

— Лек път, Пъг от Мидкемия, наричан също Миламбер от Келеуан — отвърна търговецът.

Пъг хвърли едно око на фургоните и се насили да не обръща внимание на робите. Бяха поне петдесет, приковани към обща верига, и изглеждаха мизерно. Повечето бяха хора, или поне достатъчно човекоподобни, за да могат да се движат в колона. Пъг можеше да ги освободи, но щеше да пропилее от безценното си време. А и какво щеше да ги прави? Повечето щяха да знаят само местното име на света си и едва ли имаха представа къде се намират съответните врати. Пъг беше научил още преди години, че когато пътува по Пътя, трябва да загърби етичните и моралните си ценности.

Нямаше проблем да стигне до най-близкия вход към „При Честния Джон“. Поколеба се за момент, защото колкото и пъти да го правеше, всеки път, като пристъпваше между вратите, го обземаше моментна паника. Разпознаваше символите и знаеше, че е на вярното място. Никой не знаеше какво би станало, ако залитнеш, докато минаваш между вратите. Никой не се бе завърнал да разкаже. Той потисна лекото свиване на стомаха и пристъпи, сякаш слизаше по стълбище.

Внезапно се появи в малко антре с фалшива врата на стената. Знаеше, че е нарисувана, но все пак вдъхваше спокойствие в процент от клиентите на „При Честния Джон“.

Над него се надвеси масивно същество, високо поне девет стъпки, с големи сини очи. Имаше бяла козина и приличаше на маймуна, освен лицето, което имаше малко кучешки черти. Щеше да изглежда добродушно, ако не бяха големите нокти и зъби.

— Оръжия? — попита коропабанът.

— Едно — отвърна Пъг и извади камата, която криеше в робата си. Съществото му махна да продължи и той пристъпи в „При Честния Джон“.

Салонът беше огромен като игрище. Покрай дясната стена имаше дълъг бар с множество бармани. От другата страна имаше две галерии, една над друга, претъпкани с маси и столове, които предлагаха гледка към долния етаж.

Имаше всевъзможни комарджийски игри. Карти, зарове, колела на късмета и дори малък пясъчен ринг за двубои. Клиентите бяха от всичките му познати раси, а имаше и множество нови, каквито не беше виждал. Повечето бяха двукраки, макар че някои имаха повечко крайници, включително едно същество с размер на човек, приличащо на кльощав дракон с ръце на върха на крилата. Обслужващият персонал се въртеше между масите и носеше подноси, отрупани с всевъзможни чаши, купи и ведра.

Пъг си проправи път и откри собственика на обичайната му маса. Джон с Неопровержимата Етика, както бе известен на планетата Сайношур, седеше до близкия край на бара, откъдето имаше добра видимост към входа. Видя го и се изправи. Имаше кафяви очи, нормален нос и комарджийска усмивка. Носеше лъскав черен костюм с жилетка и черни ботуши със заострени върхове. Ризата му беше бяла, с остра яка, а на врата си носеше лилаво шалче. Костюмът се допълваше от бяла шапка с широка периферия и червена копринена панделка.

— Пъг! Винаги се радвам да те видя! Миранда не е ли с теб? — мъжът подаде ръка за здрависване и му махна да седне.

— Няма я — отвърна Пъг и се настани. — В момента е заета с друго.

— Отдавна не сме се виждали.

— Както обикновено — отговори магьосникът, включвайки се в шегата. В „Честния Джон“ времето беше спряло. Съществата на Пътя не остаряваха. Тук нямаше дни, седмици и месеци, а просто часове. Пъг бе готов да се обзаложи, че Джон би могъл да му каже точно колко време е минало от последната му визита.

— Не че не се радвам да те видя, но предполагам си дошъл заради нещо. С какво да ти помогна?

— Трябва ми водач.

Джон кимна.

— В заведението ми има множество компетентни водачи, а ако се наложи, мога да извикам още повече. Въпросът е къде искаш да отидеш.

— В света на дасатите във Втората реалност — отвърна Пъг.

Джон имаше огромен опит. През годините си тук бе чувал всякакви неща. За пръв път оставаше без думи.

Миранда вървеше бавно до стария мъж в черна роба през градината от южната страна на сградата на Събранието. Беше приятен следобед, лекият ветрец от северните планини омекотяваше обичайно горещото цуранско време.

Масивната постройка на Събранието доминираше над острова, но отсрещните брегове бяха оставени непокътнати и предлагаха прекрасна гледка, която успокояваше нервите на Миранда. Никак не й беше приятно, че Пъг го няма.

— Радвам се, че те виждам, Миранда — каза старецът. — Но трябва да разбереш, че много от моите колеги са все още…

— Старомодни?

— Бих казал традиционалисти.

— С други думи, не обичат да приемат съвети от жена.

— Нещо такова — отвърна Аленка, най-старият член на Събранието. — Цураните преживяха много промени през последния век, като се почне от сблъсъка с вашия свят и действията на съпруга ти, но все още си оставаме консервативни.

Лицето на магьосника беше покрито с бръчки и старчески петна и бе останал почти без коса, но очите му бяха все така млади и жизнени. Миранда го харесваше.

— Работата с талноя предизвика спорове сред нашите групи и в крайна сметка слухът е стигнал до Свещения град.

— Някой е подшушнал на императора? — учуди се Миранда.

Старият магьосник махна с ръка.

— Нима си мислила, че такава потенциална заплаха като талноя ще остане в тайна от императора? Все пак първата ни задача е да служим на Империята.

Миранда се загледа към спокойните води на езерото.

— Не съм чак толкова изненадана. Всъщност дойдох да видя дали сте постигнали някакъв напредък.

— Предполагам, че Миламбер и Магнус са заети с друга работа, щом не могат да дойдат?

— Забрави да споменеш Накор — отвърна сухо Миранда.

Старецът се засмя.

— Той е изключително забавен. Смятам, че знае повече за Висшето изкуство от мен, а продължава да твърди, че няма магия и че всичко е въпрос на трикове и номера.

— Да, Накор е постоянен извор на забавление, но нека се върнем на основната тема. Императорът казал ли е нещо за талноя?

— Не, освен че не го иска на нашия свят.

Миранда мушна длани под мишниците си въпреки че ветрецът беше топъл.

— Издал ли е заповед?

— Ако го беше направил, вече щяхме да сме ви върнали талноя — отвърна Аленка и потърка длани. — Мнозина вярват, че сме изправени пред опасност, и се притесняват от произволните разломи. Един от нас вече загина при подобен случай.

Миранда кимна.

— Макалатана. Пъг ми каза. Но не знам подробностите.

— Някакво малко същество от друг свят се промъкнало и доколкото разбрах, избухнало. Можеш ли да повярваш?

— Мога да повярвам в много неща.

— Винтаката, който беше с него, се разстрои толкова много, че изкара цял месец в имението си в Амболена, преди да се завърне — Аленка понижи глас. — Ако питаш мен, и досега не се е оправил.

— Събранието ще поиска ли да преместим талноя?

— Да, ако не измислите начин да спрем тези разломи.

Миранда замълча за момент. Беше посещавала Келеуан само няколко пъти и не й допадаше. Мъжете бяха твърдоглави и се държаха отвратително с жените, особено с тези, които практикуваха магия, времето беше горещо, а градовете бяха претъпкани. Тя погледна към отсрещния бряг и величествените върхове в далечината. Трябваше да признае, че гледката бе пленителна.

— Колко време измина между пренасянето на талноя и появата на тези разломи?

— Няколко месеца.

— Тогава трябва да го върнем на Острова на чародея — заяви Миранда.

— Защо?

— Защото или разломите следват талноя по естествен път, или някой ги манипулира. Ако някой го прави съзнателно, ще му трябват месеци да открие талноя на Мидкемия — тя се обърна към Аленка. — Чудя се дали не можем да го пренесем на някой от безлюдните светове, за които знае Пъг, и да продължим проучванията там.

Въпросът беше риторичен и старият магьосник реши да не отговаря.

— Каза, че един от вашите членове е бил унищожен от избухнало създание. Пъг не ми обясни подробностите.

— По-добре аз да ти разкажа, Миранда — чу се глас зад тях.

Тя се обърна и видя набит мъж в черна роба. Носеше жезъл — нещо необичайно за цуранските магьосници. Явно беше чул част от разговора им.

— Радвам се да те видя — каза той, въпреки че Миранда не го познаваше.

— Срещали ли сме се? — не използва титлата „велики“, защото самата тя бе изключително могъща магьосница.

Мъжът се поколеба за секунда, после се усмихна. Черната му коса беше необичайно дълга, а лицето бе избръснато в съответствие с цуранските традиции.

— Не. Не мисля. Но репутацията ти те изпреварва. Трябваше да кажа „радвам се да се запознаем“ — мъжът наклони глава. — Аз съм Винтаката. Присъствах на смъртта на Макалатана.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми разкажеш?

— Получихме сведения, че един пастир е видял разлом на половин ден път североизточно от град Джамар, в провинцията Хокани. Когато пристигнахме, открихме, че разломът е не по-голям от две педи и е малко над земята. Пред него стоеше дребно същество. Исках да сме по-предпазливи, но Макалатана нямаше търпение да го проучи. Вероятно смяташе, че съществото не е опасно, заради размерите му. Но когато се доближи до него, то избухна и овъгли малко от земята наоколо. Разломът изчезна. Веднага се върнах в Събранието с лошите новини, а после колегите ми отидоха да приберат тялото на Макалатана.

— Успя ли да огледаш съществото? — попита Миранда.

— Не, за съжаление. Видях го само за няколко мига. Беше малко, стоеше на два крака и не носеше дрехи, нито някакви предмети. Вероятно беше диво същество, което случайно е преминало през разлома.

— Това е общото мнение — добави Аленка и се засмя. — Освен ако дасатите не разузнават голи.

— Имаме твърде оскъдна информация за тях — отвърна Миранда, без да обръща внимание на опита му за остроумие, — но едва ли ходят голи — обърна се към Винтаката. — С Аленка тъкмо обсъждахме идеята да върнем талноя на Острова на чародея.

— Това би било прибързано — каза той.

— Дали?

— Вярно е, че имаме сведения за разломи, но лично съм се нагърбил със задачата да проверя колкото се може повече от тях…

— И? — прекъсна го Аленка.

— … и мога да кажа, че повечето сведения са фалшиви. Породени от немагически неща, като природни явления и детски хвърчила! Единственият разлом, който открих, беше голям колкото юмрука ми и се затвори след няколко минути. Убеден съм, че тези малки разломи са естествено свързани с талноя и зад тях не стои съзнателна сила, търсеща път към Келеуан. Според мен скоро ще научим много за талноя и едно евентуално забавяне на изследванията ще е загуба на вече вложеното време.

— Ще предам това на съпруга ми — усмихна се Миранда. — Време е да се сбогуваме и да се върна у дома. Аленка, ще ме придружиш ли до разлома?

Старият мъж кимна. Винтаката се поколеба за момент, след което се поклони и тръгна в друга посока.

— Винтаката има странен акцент — каза Миранда, щом се отдалечиха достатъчно.

— Израснал е в провинция Дустари, отвъд Кървавото море. Там говорят доста меко.

Миранда се усмихна.

— Искам да питам още нещо.

— Кажи, скъпа?

— Чувал ли си слухове някой в Империята да практикува некромантство?

Старецът спря.

— Това е забранено! Дори в старите времена, когато бяхме на върха на могъществото си, подобно нещо се наказваше със смърт — отново продължиха напред. — Защо питаш?

— Пъг смята, че един от най-опасните некроманти от нашия свят се крие в Империята. Той е сериозна заплаха и може да се е спотаил навсякъде. Но природата му е такава, че няма да стои твърде дълго мирен.

— Ще поразпитам.

— Бих предпочела да не го правиш. Пъг е притеснен по много причини, но по-добре да ти обясни лично. Той вярва само на теб. Трябва да те предупредя, че този човек, Лесо Варен, разполага с умението да обсеби всяко тяло. Не знаем как точно, но включва некромантство и насилствена смърт. Много смърт. Смятаме, че може би е попаднал тук. В такъв случай трябва да го издирим и унищожим, веднъж завинаги.

— Мислиш, че е тук? — Аленка се огледа, сякаш внезапно се притесни, че може да ги наблюдават.

Миранда осъзна, че е допуснала грешка.

— Може би не. Изборът му на тяло изглежда случаен, но предния път беше обсебил доста влиятелна личност. Моля те да не разгласяваш тези неща, докато Пъг не дойде да поговори с теб.

— Разбира се — отвърна старецът, докато влизаха в сградата на Събранието. — Ще продължа работата по талноя. Моля те, като видиш Накор, му предай, че все още чакам теорията му за това как да контролираме талноя без пръстен — той я потупа по рамото с театрален жест. — Ще те уведомя, ако чуя нещо… по другия въпрос.

Миранда му позволи тази фамилиарност. По принцип не обичаше цуранските Велики, но Аленка беше изключение.

Влязоха в помещението, където беше разломът към Мидкемия. Пъг беше настроил машината така, че вече можеше да се излезе на няколко места, а не само в Звезден пристан. Миранда избра Острова на чародея и двамата магьосници, които отговаряха за уреда, започнаха работа.

Преди години магията на разломите беше слабо проучена. Проучванията на Пъг през четирите му години в Събранието, а и след това, бяха направили пътуването рутина, като да си вземеш карета в Ролдем, за да стигнеш до „Речната къща“.

Миранда пристъпи в разлома замислена за заплахата от нашественическа армия от втория кръг на ада.

Пъг вървеше в горната галерия на „При Честния Джон“ и търсеше споменатия търговец. Джон му бе признал, че няма представа как да се проникне във втората реалност, но бе предположил, че някой ще познава някой, който ще познава друг, който все ще знае…

Търговецът, когото бе споменал Тосан Беада, се казваше Вордам от Ипилиак и беше делекордиец. Пъг беше чувал малко за Делекордия. Най-забележителното за този свят беше местоположението му. Беше един от най-отдалечените от „Честния Джон“ цивилизовани светове и даваше достъп до други, непроучени места.

Откри магазинчето на Вордам и още щом пристъпи вътре, усети нещо странно.

Беше посещавал две места, които се намираха във вселената, но не бяха част от нея. Първото беше Вечният град и неговата Градина, за които не се знаеше от кого са построени. Второто беше Пътят и съответно „Честният Джон“.

Магазинчето беше нещо подобно, защото хем се намираше в заведението, хем на друго място. Докато Пъг се мъчеше да асимилира това, иззад завесата в дъното се появи някакво същество. Започна да говори, но Пъг разбираше, че думите са само илюзорни.

Магията не беше често срещана в „При Честния Джон“, защото създаваше предпоставки за конфликти. Имаше множество защитни заклинания, които пречеха на практикуването й. Така се поддържаше честността на хазартните игри и в преговорите между търговците и се избягваха кръвопролитията. Имаше само няколко заклинания, които се поддържаха постоянно от Джон и помощниците му. Едното позволяваше на всички да се разбират, въпреки че някои от посетителите, от по-далечните светове, бяха толкова различни, че на практика с тях почти не можеше да се общува. Друга магия поддържаше условия за живот, подходящи за всяка раса. Последното заклинание беше защитно, за да няма сериозни щети, ако някой се опита да нарани Джон или персонала му. От време на време ставаше по някое сбиване, но никой от посетителите не помнеше да е имало сериозен конфликт.

В този магазин имаше нещо магическо, което надхвърляше внушителния опит на Пъг. Съществото повтори въпроса си и той му кимна. Изглеждаше като човек, но тялото, ръцете и краката бяха малко по-дълги от нормалното. На лицето имаше уста, нос и две очи, но скулите бяха доста по-изпъкнали от човешките. Кожата му беше със синкав оттенък, а косата бе черна с виолетови проблясъци.

Пъг разтвори сетивата си, за да разбере разликите между това място и останалата част на „Честния Джон“. За момент му се стори доста познато. Внезапно се сети. Приличаше му на капаните, които бяха преодолели с Томас, докато търсеха Черния Макрос.

— Търся Вордам от Ипилиак — каза Пъг на търговеца.

Съществото — бе облечено в проста сива роба с бял колан — сплете ръце и се поклони.

— Аз съм.

Пъг замълча за момент, за да се настрои към вибрациите, които минаваха през магазина. Най-накрая разбра и се обърна към Вордам.

— Ти си дасат!