Сянката на Инквизитора

5 ЧИСТАЧЪТ НА КАРТИНИ

За нашето братство празникът на Света Катерина е най-таченият измежду всички празници. По това време пътуващите братя стават учители (ако, разбира се, им е писано да станат някога), а послушниците стават пътуващи братя. Ще прескоча описанието на съпровождащите церемонии и когато му дойде времето ще ви разкажа за моето собствено посвещение. През годината, за която разказвам, онази, през която участвах в схватката при гроба, Дрот и Рош трябваше да бъдат посветени, което означаваше, че аз ще стана капитан на послушниците.

Не бях особено впечатлен от разкриващата се пред мен перспектива, докато ритуалът не наближи своя край. Седях си в порутения параклис и се наслаждавах на зрелището, осъзнавайки съвсем бегло (по същия приятен начин, по който възприемах и празника), че след последното действие на ритуала ще се окажа най-старши измежду всички послушници.

И все пак, малко по малко, започваше да ме обзема безпокойство. Почувствах се нещастен още преди да разбера, че вече не съм щастлив. Огънах се под тежестта на отговорност, която дори не осъзнавах напълно. Спомних си за трудностите, които срещаше Дрот в опитите си да ни озапти. Сега тази задача стоеше пред мен и аз трябваше да се справя с нея без някой, който да ме подкрепи, така както го бе подкрепял Рош — негов лейтенант и връстник. И когато утихна и последната молитва, а учителите Гурлойс и Палемон, сложили своите украсени със злато маски, прекрачиха прага на параклиса, докато старите пътуващи братя вдигаха Дрот и Рош (затъкнали в поясите си огнивата, с които щяха да палят огън на открито) на раменете си, аз вече бях успял да се стегна и дори разполагах с нещо като план за бъдещето.

Ние, послушниците, бяхме длъжни да прислужваме на празника, но преди това трябваше да се преоблечем и да приберем сравнително новите и чисти дрехи, които ни бяха раздали за церемонията. След като гръмна и последният фойерверк, а моряците съгласно традицията разцепиха небето с няколко мощни оръдейни залпа, аз поведох своите подчинени — които като че ли бяха започнали да ми хвърлят първите си недоволни погледи — обратно към спалното помещение. Затворих капака на пода и го залостих.

Еата беше най-голям след мен и за мой късмет напоследък се бе държал достатъчно дружелюбно, така че не подозираше подобен ход от моя страна, а когато се усети, беше вече твърде късно, за да ми окаже някаква сериозна съпротива. Стиснах го за врата и му треснах главата десетина пъти в капака, после му подкосих краката и го повалих на пода.

— Е — казах накрая, — ще бъдеш ли мой пръв помощник? Отговори!

Той не можеше да говори от вълнение, но кимна.

— Добре. Аз ще се заема с Тимон. Ти хвани най-едрия след него.

И двете момчета бяха тутакси проснати с ритници под акомпанимента на стотина пресекливи (доста уплашени при това) въздишки. Изминаха цели три седмици преди някой да посмее да ми се възпротиви, а дори и след това не се стигна до нито един масов бунт. Имаше само отделни своеволия.

Като капитан на послушниците се сдобих с нови задължения, но и със свобода, на каквато дотогава не се бях радвал. Аз трябваше да следя пътуващите братя да получават храната си топла и да наглеждам момчетата, които се замерваха иззад мръсните табли с остатъци от храната на затворниците. В кухнята аз разпореждах кой и каква работа трябва да свърши, а в класната стая помагах на останалите в учението. Вече по-често ме пращаха да нося съобщения до по-отдалечени части на Цитаделата и дори започнах да изпълнявам някои, макар и дребни, но все пак реални задачи свързани с възлаганата на братството работа. Така видях за пръв път много от необичайните кътчета на Цитаделата — хамбари с огромни помещения, обитавани от демонични котки; пинакотеки, чиито преддверия имаха сводести, иззидани със стъклени тухли тавани. Подовете им бяха покрити с големи каменни плочи и застлани с килими, а по стените на мрачните им коридори бяха окачени безкрайни редици от картини.

Голяма част от картините бяха толкова стари и опушени, че не ми ставаше ясно какво точно е нарисувано на тях. За замисъла на други не можех дори да гадая — танцьор, чийто крила приличаха на пиявици; жена, сграбчила двуостър кинжал и свела глава над погребална маска. Един ден, след като извървях повече от левга сред тези енигматични рисунки, се натъкнах на някакъв старец, покачен на висока стълба. Понечих да го помоля да ми направи място, за да мина, но той беше толкова погълнат от работата си, че ми се стори неуместно да го притеснявам.

На картината, която той почистваше, беше изобразен облечен в броня мъж на фона на опустошен пейзаж. Мъжът беше невъоръжен, държеше само бойно знаме, направено от странна, твърда материя. Забралото на шлема му беше изцяло от злато, без отвори за гледане или дишане. Върху полираната му повърхност се отразяваше единствено пустинята.

Този воин от незнаен мъртъв свят ме порази дълбоко, макар да не можех да определя точно емоцията, която бе извикал у мен. Странно наистина, но ми се прииска да сваля картината и да я отнеса, не в нашия некропол, а в една от онези планински усои, в които некрополът беше (както осъзнавах дори тогава) само един идеализиран, макар и вече осквернен образ. Тя трябваше да стои сред дървета, с рамка, положена върху младата трева.

— … и затова — чух да казва един глас зад мен, — всички те избягаха. Нали Водалус беше взел онова, за което бе дошъл.

— Хей ти! Какво правиш тук?! — тросна ми се друг глас.

Обърнах се и видях двама армигери, дребни благородници, които имат право на фамилен герб, облечени в ярки дрехи, които наподобяваха тези на екзалтираните дотолкова, доколкото бе стигнал куражът на собствениците им.

— Имам съобщение, което трябва да занеса в архива — каза аз и подадох затворения плик.

— Много добре — каза армигерът, който се бе обърнал към мен. — Знаеш ли къде се намират архивите?

— Тъкмо се канех да попитам, господарю.

— В такъв случай, май са подбрали неподходящ приносител за това писмо, не мислиш ли? Дай ми писмото. Аз ще го отнеса където трябва.

— Не мога, господарю. Трябва да го предам лично.

Тогава се намеси другият благородник:

— Няма защо да бъдеш толкова рязък с този млад човек, Рачо.

— Ти не знаеш какъв е, нали?

— А нима ти знаеш?

Онзи, когото бяха нарекли Рачо, кимна.

— От коя част на Цитаделата си, пратенико?

— От кулата Матачин. Учителят Гурлойс ме праща при архиваря.

Лицето на другия армигер се изопна.

— Излиза, че си инквизитор, така ли?

— Само послушник, господарю.

— В такъв случай, нищо чудно, че моят приятел иска да му се махнеш от очите. Тръгни по този коридор до третата врата, там завий и продължи още около стотина крачки, изкачи се по стълбата до втората площадка и тръгни по южния коридор чак до двойните врати в дъното.

— Благодаря ви — казах аз и направих крачка в посоката, в която ме беше упътил.

— Хайде, тръгвай. Изобщо не си приятна гледка за очите.

— Бих предпочел да го виждам пред себе си, отколкото да е зад гърба ми — каза Рачо.

Все пак изчаках с ръка, подпряна на перилото на стълбата, докато двамата се скриха зад първия ъгъл.

Подобно на онези духовни братя, които се обръщат към нас в сънищата ни, старецът каза:

— Та значи ти си инквизитор? Знаеш ли, никога не съм идвал във вашата кула.

Погледът му беше немощен като на костенурките, които понякога подплашвахме на брега на Гиол, а брадичката и носът му почти се срещаха.

— И на мен ми се струва, че не съм ви виждал там досега — казах аз учтиво.

— Вече нямам от какво да се боя. Какво можете да направите с човек като мен? Сърцето ми може да спре ей така! — Той пусна гъбата си в кофата и опита да щракне с два пръста, но нищо не се получи. — Но иначе знам къде се намира. Зад Кулата на вещиците е, нали?

— Да — казах, леко изненадан, че вещиците са по-известни от нас.

— Така си и знаех. Хората никога не говорят за това място. Ядосан си на тези армигери и не мога да те виня за това. Но би трябвало да знаеш как стоят нещата с тях. Би трябвало да са като екзалтираните, но не са. Страхуват се да не умрат, страхуват се от болката, страхуват се да се държат естествено. Не им е лесно.

— Те са безполезни — казах аз. — Водалус би ги пратил да чукат камъни на кариерите. Те са само остатъци от минала епоха. С какво биха могли да помогнат на света?

Старецът вирна глава.

— А с какво трябва да му се помогне на този свят? Ти знаеш ли?

Аз си признах, че не знам и той се спусна от стълбата като престаряла маймуна, от която са останали само ръце, крака и сбръчкан врат. Ръцете му бяха дълги колкото краката ми, а сгърчените му пръсти бяха осеяни със синкави вени.

— Аз съм Рудезинд, куратор — уредник на музея. Сигурно се сещаш за стария Ултан? Не, разбира се, че не.

Ако се сещаше, щеше да знаеш как да стигнеш до библиотеката.

— Никога преди не съм бил в тази част на Цитаделата.

— Никога не си бил тук? Ами че това е най-прекрасната й част. Изкуство, музика и книги. Тук имаме една картина на Фечин, три момичета, които окичват четвърто с цветя. Толкова е реалистична, че човек очаква пчелите да излетят от нея всеки момент. Имаме и неща на Куртилоза. Вече не е толкова популярен, иначе нямаше да е още при нас. Но още в деня на раждането си той е бил по-добър живописец от който и да е от днешните драскачи и цапачи. Видиш ли, тук идва всичко, отказано от Двореца на Сюзерена. Което значи, че най-често ние получаваме по старите неща, а те по-хубавите. Идват тук, зацапани от дългото висене, и аз ги почиствам. Понякога ги почиствам повторно, след като са висели тук известно време. Имаме тук един Фечин. Истината ти казвам! Или предпочиташ повече тази? Харесва ли ти?

Стори ми се по-безопасно да кажа, че я харесвам.

— Трети път я минавам. Някога бях чирак на стария Брануаладер и той ме учеше как се чисти. Ето на тази ме учеше, защото смяташе, че е пълен боклук. Започна тук долу, от това ъгълче. И след като изчисти около една педя, ми я остави, за да я довърша сам. Чистих я още веднъж, докато жена ми беше все още жива. Май че беше, след като се роди второто ни момиченце. Не беше чак толкова зацапана, но аз си бях наумил някои неща и просто си търсех работа. Днес реших да я почистя отново. Тъкмо навреме. Виждаш ли как е светнала в единия край? Ето ти го синият Ърт, свеж като рибата на Самодържеца.

През цялото време в мислите ми отекваше името на Водалус. Бях убеден, че старецът слезе от стълбата, само защото бях споменал това име, и много ми се искаше да го попитам за него. Но колкото и да опитвах, все не можех да насоча разговора натам. И след като по някое време замълчах малко по-дълго и после се уплаших, че той ще се качи отново на стълбата си и ще продължи да чисти, все пак се осмелих да кажа:

— Това луната ли е? Казвали са ми, че била по-плодородна.

— Сега вече наистина е. Тази картина е рисувана, преди да започнат да я напояват. Виждаш ли това сиво-кафяво? Това се е виждало по онова време, когато погледнеш към нея. Не зелено, както е сега. Нито пък е изглеждала толкова голяма. Това е, защото е била по-далече, така казваше старият Брануаладер. Сега там има достатъчно дървета, за да скрият Ниламон, както се казва.

Сграбчих появилата се възможност, без да се колебая.

— Или Водалус.

Рудезинд се изкиска.

— Или него, точно така! Твоята пасмина сигурно им реже ръцете, за да изкопчи нещо за него. Сигурно използвате и някои специални трикове, а?

Дори нашето братство да предвиждаше някакви специални прийоми за специални случаи, аз поне не знаех нищо за това, но реших, че ще изглеждам глупаво, ако си го призная и затова казах:

— Ако се наложи.

— Има си хас. Преди известно време си мислех, че съм с него. Но ако се е скрил в горите на Луната, ще има да почакате, докато ви падне. — Рудезинд погледна картината с нескрито удоволствие и се обърна отново към мен. — Колко съм завеян! Ти искаше да посетиш учителя Ултан. Върни се обратно при онази арка и…

— Знам пътя — казах аз. — Благородникът ми каза как да стигна дотам.

Старият уредник изпуфка презрително и аз усетих неприятния му дъх.

— Ако го слушаш, ще се озовеш в Читалнята. Оттам можеш да се луташ с дни, докато се добереш до Ултан, ако въобще го откриеш някога. Не, върни се обратно при онази арка. Мини под нея и прекоси голямата зала, после слез по стълбището. Ще стигнеш до заключена врата. Почукай и изчакай някой да ти отвори. Ето това е мястото — кабинетът на Ултан.

Тъй като Рудезинд не отдели погледа си от мен, аз все пак се вслушах в напътствията му, макар частта със заключената врата никак да не ми беше харесала, а предхождащото я стълбище да ми бе напомнило за тунелите, в които бях търсил Трискъл.

Като цяло се чувствах доста по-неспокоен, отколкото когато ми се налагаше да се движа из онези части на Цитаделата, които познавах относително добре. Чувал съм да казват, че не само чужденците, но и жителите на града, разстлал се около Цитаделата, се дивяли на размерите на този необятен комплекс и нищо чудно, след като ние, израсналите в неговите предели, също не смогваме да се оправим задоволително със стотиците надписи и имена, които би трябвало да ни служат като ориентири.

И тъй, аз преминах под арката, която ми бе посочил старецът, обзет от подобни мисли. И тя като останалата част от галерията беше иззидана от неприветливи червеникави тухли. В двата й края се извисяваха колони, чийто капители бяха увенчани с по няколко спящи лица. Бледите стиснати устни и затворените очи на тези лица ми се видяха далеч по-ужасяващи от агонизиращите маски, изрисувани по стените на нашата кула.

Мотивът, който обединяваше картините в следващата зала, бяха книгите. Повечето от тях се забелязваха от пръв поглед, но имаше и няколко, които бяха умело прикрити — подаващи се иззад нечия дреха, оформени по странен начин и тъй нататък.

Стълбището бе тясно и стръмно, без перила. То се извиваше, спускайки се надолу и след не повече от трийсет стъпала светлината, идваща от залата над мен, почти се стопи. Накрая се видях принуден да протегна ръце пред себе си от страх да не си разбия главата в заключената врата.

Но протегнатите ми пръсти така и не успяха да я достигнат. Вместо това стъпалата свършиха (за малко не паднах заради едно липсващо стъпало) и кракът ми докосна неравен под, потънал в пълен мрак.

— Кой е там? — отекна нечий глас.

Беше необичайно пронизителен, като ехо от ударена насред пещера бронзова камбана.