Сянката на Инквизитора

25 ГОСТИЛНИЦАТА „НЕЩАСТНИ ЛЮБОВИ“

За мой късмет (или пък за нещастие, кой знае), всички места, свързани с някой по-голям период от живота ми, винаги са се отличавали със своята неизменчивост. Мисля си, че ако утре реша да се върна в Цитаделата, сигурно ще намеря леглото си в кулата Матачин, онова, на което спах през годините си като послушник, такова, каквото го оставих някога. И Гиол ще си е все същата, както и стария Несус, когото тя разделя на две. Ботаническите градини ще са същото странно здание, потънало в своето безвремие. Като се замисля, най-ефимерната част от живота ми винаги са били хората, с които съм се срещал. Има наистина и няколко сгради, които също ми се струват илюзорни и първа сред тях е гостилницата в началото на Полето на двубоите.

Бяхме провървели целия следобед по широките булеварди и тесните странични улички на Несус. Накрая уличните павета преминаха в обикновена пръст. Помня, че предупредих Аджиа за наближаващата буря. Отпърво бях усетил само напрежението във въздуха, но после мярнах и черната линия на хоризонта.

Аджиа се изсмя.

— Буря, друг път. Всичко е от градската стена. Тук винаги става отвратително течение.

— А онова смрачаване на хоризонта?

— Стената — изсмя се отново Аджиа.

Доркас се притисна към мен.

— Страх ме е, Севериън.

Аджиа я чу.

— От стената? Какво може да ти направи? Да ти падне на главата? Доколкото знам, такова нещо не е ставало от столетия насам. — Аз я погледнах въпросително и тя добави: — Изглежда поне толкова древна, а може и да е още по-стара. Кой я знае.

— Би могла да е и стената на нашия свят. Целият град ли заобикаля?

— По принцип, да. Казват, че в северната част на града имало отворен пасаж. Говори се още, че на юг имало руини, дълги десетки левги, в които не живеел никой. Сега погледни между онези две тополи. Виждаш ли гостилницата?

Не виждах нищо.

— Под онова дърво. Ти обеща да ме почерпиш едно ядене. Ей там искам да си го получа. И ти ще имаш тъкмо време колкото да похапнеш, преди да се срещнеш със северняка.

— Не сега — казах аз. — С удоволствие ще вечерям с теб, след като дуелът приключи. Ако искаш бих могъл да уредя всичко предварително.

Все още не виждах никаква сграда, но успях да забележа, че около дънера на дървото се увива стълба.

— Направи го. Ако те убият, ще поканя северняка. Ако той не се навие, ще извикам онзи куц моряк, дето все ме моли да изляза с него. Ще пием за теб.

Един слънчев лъч огря дървото и аз видях, че към стълбата води пътека, а точно в основата й е окачена табела с нарисувана на нея плачеща жена, повлякла след себе си окървавен меч. Един чудовищно дебел мъж, препасал престилка над дрехите си, изникна незнайно откъде и потърка ръце в очакване на нашето пристигане. След още няколко крачки дочух лекото потракване на съдове и прибори.

— Аббан на вашите услуги — каза дебелакът, след като застанахме пред него. — Какво ще желаете?

Забелязах, че току хвърля нервни погледи на моя аверн.

— Искаме вечеря за двама да ни бъде сервирана след… — Аджиа ме погледна въпросително.

— След час — довърших изречението й аз.

— Добре, добре. Само че няма да може да стане толкова бързо. Ще ни е нужно повече време, за да я приготвим. Освен ако не искате да вечеряте със студени мезета, салати и бутилка хубаво вино, да речем?

Аджиа взе да губи търпение.

— Искаме печено птиче месо. При това прясно.

— Както желаете. Ще наредя на готвача да се захване веднага с приготовлението му. В такъв случай ще можете да се насладите на крехкото птиченце, веднага след като младият господар спечели двубоя. — Аджиа кимна и двамата си размениха поглед, който ме накара да се замисля дали всъщност не се познават отпреди. — А дотогава — продължи съдържателят, — стига да разполагате с известно време, мога да подготвя една вана с топла вода и калъп сапун за младата дама, а след това и бутилка прекрасен „Медок“ и бисквити за всички ви.

Изведнъж гладът сръга стомаха ми и аз си спомних, че след закуската с Баландерс и доктор Талос не бях слагал цял ден и залък в устата си. По всичко личеше, че същото важи и за Аджиа, и за Доркас. Кимнах и съдържателят тръгна нагоре по стълбата. Дънерът, който тя опасваше, беше около десет крачки широк.

— Идвал ли сте и преди при нас, сеньор?

Поклатих глава.

— Тъкмо се канех да попитам що за гостилница е това. За пръв път виждам нещо подобно.

— Няма и да видите, сеньор. Тази е единствената. Сигурен съм, че пак ще ни навестите. Кухнята ни е превъзходна, а храненето на чист въздух засилва апетита.

Помислих си, че сигурно казва истината, щом успява да поддържа такава впечатляваща талия, въпреки че е съдържател на заведение с толкова висока стълба.

— Видите ли, сеньор, законът забранява да се строят сгради толкова близо до стената. Не ни е разрешено да имаме дори стени или покрив. Но пък всички, които посещават Полето на двубоите, отсядат тук, известни бойци и герои, зрители, лекари и прочие. Ето, това е вашата стая.

Беше кръгла платформа със съвършено равен под, заобиколена от зеленина, която я изолираше от околния шум. Аджиа седна на един платнен шезлонг, а аз (ужасно изморен, признавам) се проснах на коженото канапе до Доркас. Въпреки умората бързо оставих аверна зад канапето, измъкнах Терминус Ест от ножницата и се заех да лъсна острието му. Една прислужница донесе леген с топла вода и сапун за Доркас, а след като видя с какво се занимавам, намери отнякъде и парцали и смазка за мен. Тъкмо се канех да отделя острието на меча си от ръкохватката, за да се заема сериозно с почистването му, когато видях, че Доркас е застанала неподвижно до легена.

— Не можеш ли да се измиеш? — попита я Аджиа.

— Бих искала, разбира се, но не мога, докато вие ме гледате.

— Севериън ще се обърне на другата страна, ако го помолиш.

— Вие също, мадам — настоя тихо Доркас. — Предпочитам и вие да не ме гледате. Най-добре би било, ако можех да си намеря някое закътано местенце, стига това да е възможно.

Аджиа се засмя, но аз извиках прислужницата и й платих един орикалк, за да донесе параван. След като уредихме и този проблем, казах на Доркас, че съм готов да й купя рокля, стига в гостилницата да се продават такива неща.

— Не — каза тя.

Шепнешком попитах Аджиа какво според нея е прихванало Доркас.

— Очевидно й харесва да е полуразголена. И аз не бих придържала непрекъснато това скъсано парче от роклята си, ако не бях толкова срамежлива. — И тя пусна разпраното парче, а бронзовото зарево на залязващото слънце заля високите й, добре оформени гърди. — С тези дрипи на малката й се вижда почти всичко. Включително някои от най-интересните местенца, но се обзалагам, че ти още не си забелязал.

Съдържателят ни прекъсна с появата си, следван от сервитьор, който носеше поднос със сладкиши, бутилка и чаши за трима ни. Обясних му, че дрехите ми са мокри и той нареди да донесат разпален мангал, след което се настани до него, за да се сгрее сякаш се намираше в личните си покои.

— Обичам това време на годината — измърка той. — Слънцето вече е мъртво, макар още да не го знае. Но ние знаем, че е така. Ако ви убият, ще изпуснете следващата зима, а ако ви ранят тежко, ще трябва да я пролежите на закрито. Така казвам на всички. Разбира се, повечето двубои се провеждат в средата на лятото и тогава тази фраза е още по-уместна. Не знам дали това ги утешава или не, но поне не им вреди.

Свалих мантията и инквизиторския плащ, сложих ботушите си на един стол, близо до мангала, и на свой ред се настаних до него, за да се постопля. После попитах дебелака дали всички, които идват тук, за да отговорят на предизвикателството, се отбиват в гостилницата. Както всеки друг човек, който чувства, че животът му виси на косъм, и аз намирах известна утеха в мисълта, че съм част от някаква вече утвърдена традиция.

— Всички ли? О, не. Все пак ще приема предположението ви като благопожелание и нека Свети Аманд да ви закриля, сеньор. Ако всички, които идваха тук, се отбиваха в моята гостилница — и защо не? — отдавна вече да съм я продал и да съм заживял в голяма, хубава каменна къща насред града. Щях да мога дори да си позволя една малка гвардия от способни момчета с ножове, които да ме пазят от враговете ми. Не, твърде много мъже минават оттук, без дори да хвърлят един бегъл поглед на моето заведение и без дори да се замислят, че на връщане могат да минат край него с краката напред и тогава за тях ще бъде твърде късно, за да опитат моето вино.

Отпих една малка глътчица от кървавочервената течност в чашата си. Да, това не беше просто вино. Езикът ми леко потръпна от великолепния му букет. Виното наистина си го биваше. Нещо повече, то беше просто превъзходно. Аджиа също бе вдигнала чашата си и сякаш оглеждаше света през нея. По руменината и доволната й усмивка си личеше, че вече е успяла да пресуши поне една чаша. Казах й да остави малко и за Доркас.

— За това сукалче? За тази нещастна девственица? Тя няма дори да го помирише. Освен това от кураж се нуждае не тя, а ти.

Аз заявих (не съвсем искрено), че не се страхувам.

— Така ви искам! — възкликна възторжено тлъстият съдържател. — Никакъв страх, никакви празни мисли за смисъла на живота и стойността на последните му мигове. Точно онези, които си пълнят главите с подобни глупости, най-често не се връщат от полето, уверявам ви! Сега, доколкото си спомням, вие се канехте да си поръчате вечеря. За вас и вашите две млади дами, предполагам?

— Вече я поръчахме — казах аз.

— За поръчване, поръчахте я, но не ми предплатихте нищо, това имах предвид. Нека не забравяме също за виното и за тези превъзходни сладкиши. Те не са за сметка на заведението. За вечерята ще искам три орикалка в предплата и още два, след като ви бъде сервирана.

— А ако не дойда, за да си я получа?

— Тогава няма да ви се наложи да плащате другите два орикалка, млади ми господине. Вие как мислите, че успявам да поддържам толкова ниски цени?

Безочливата му прямота ме обезоръжи напълно и аз му платих на мига, след което той бързичко се изнесе.

Аджиа надзърна любопитно зад паравана, където се миеше Доркас, после се отпусна отново в шезлонга си, взе си сладкиш от подноса и се зае да пресуши остатъка от виното.

— Чудя се — каза тя, — дали няма някакъв начин да затворим момиченцето зад този параван. Да го подпрем с някой стол или нещо подобно. Така бихме могли да се усамотим за известно време, само че нищо чудно малката да ни прекъсне на най-интересното.

Тъкмо се канех да направя някоя закачлива забележка, когато забелязах изпод подноса, точно откъм моята страна, да се подава бележка.

— Е, това вече е прекалено — казах. — Първо ме предизвикват на дуел, без да знам защо, а сега почнаха да ми подхвърлят и тайнствени бележки.

Аджиа се приближи, за да погледне.

— Какви ги приказваш? Кога успя да се напиеш?

Сложих ръка на приятно закръгленото й бедро и тъй като тя не се възпротиви, използвах удобния случай, за да я придърпам в скута си.

— Какво ли пише вътре? „Негово Величество се нуждае от помощта ви. Яхвайте веднага коня…“ „Ще познаете нашия пратеник по розовата перука…“ „Пазете се от Еднокракия…“

— Искам да прочета бележката, а ти ме разсейваш — отбелязах аз.

Разпраното парче плат пак се бе смъкнало кажи-речи до кръста й.

— Прикрий гърдите ми с ръка и така ще можеш да се съсредоточиш — предложи тя.

Последвах съвета й, без да обръщам внимание на бележката.

— Това наистина е прекалено, както вече казах. Първо онзи северняк и неговото предизвикателство, после Хилдегрин, сега това. Аз споменах ли ти за благородната Текла?

— На няколко пъти, докато се разхождахме.

— Бях влюбен в нея. Тя четеше доста. Не че в тъмницата имаше кой знае какъв избор от забавления. Заедно често се смеехме на някоя любопитна историйка, която тя беше прочела в някоя от книгите. Особено ме забавляваха писанията за обикновени хорица, въвлечени в мелодраматични премеждия, за които не са ни най-малко подготвени.

Аджиа се засмя с мен и после ме целуна, доста продължително при това. След като устните ни бавно се отделиха, тя каза:

— Какво ще кажеш за Хилдегрин? На мен ми се стори безобиден.

Взех си бисквита от подноса, разчупих я и сложих едната половина в разтворената уста на Аджиа.

— Преди известно време спасих живота на един човек на име Водалус…

Аджиа се задави и се отблъсна леко от мен.

— Водалус? Шегуваш се!

— Ни най-малко. Така го нарече неговият приятел. Аз бях кажи-речи още момче, но успях да отклоня един смъртоносен удар от главата му. Брадвата със сигурност щеше да пръсне черепа му. Той ми даде един крисос.

— Чакай малко. Какво общо има това с Хилдегрин?

— През онази нощ с Водалус имаше един мъж и една жена. Враговете им ги застигнаха и Водалус остана последен, за да ги спре и да осигури бягството на жената. (Реших, че ще е по-разумно да не споменавам за изровения труп и за това, че бях убил човека с брадвата.)

— Продължавай, слушам те.

— Хилдегрин беше мъжът с Водалус, това е. Ако го бях срещнал преди северняка, щях поне да имам някаква представа защо офицер от гвардията на Самодържеца иска да се бие с мен, както и какво прави тази странна бележка на масата ми. Знаеш ли, с благородната Текла често се смеехме на историйките за дворцови интриги с маскирани пратеници и подхвърлени бележници. Какво има, Аджиа?

— Сигурно ме смяташ за отблъскваща. Толкова ли съм грозна?

— Прекрасна си, но имаш доста отнесен вид. Май малко бързо обърна чашите с вино.

— Добре тогава.

Тя скочи на крака, освободи с едно рязко движение някаква скрита закопчалка на странната си рокля и тя се свлече в краката й. Вече бях виждал Аджиа гола в шатрата на Пелерините, но сега беше по-различно. Дали заради последните лъчи на залязващото слънце, които хвърляха бронзовите си отблясъци върху стройното й голо тяло, дали заради жеста, с който без всякакъв излишен свян разкри пред мен най-съкровените кътчета на своята женственост, или пък заради изпитото вино, привличането, което изпитах тогава към нея, беше почти неудържимо. Почувствах се оглупял от възбуда, със сковано лице и вдървен език, когато притиснах горещата й плът към студеното си тяло.

— Севериън, почакай. Каквото и да си мислиш за мен, аз все пак не съм проститутка. Имам едно условие.

— Какво е то?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да прочетеш тази бележка. Хвърли я в мангала. Още сега!

Освободих я от прегръдката си и отстъпих назад.

От ъгълчетата на очите й, като изворчета от скална пукнатина, рукнаха сълзи.

— Де да можеше да видиш изражението си отстрани, Севериън. Не, не знам какво пише в нея. Просто… Никога ли не си чувал за шестото чувство на жените? Наречи го суеверие, ако искаш.

Страстта бе почти изтляла във вените ми. Бях едновременно изплашен и ядосан, макар да не знаех защо точно.

— В Цитаделата има женско братство и жените от него твърдят, че притежават нещо подобно. Но те не са нито толкова красиви, нито толкова стройни, колкото си ти.

— Не казвам, че съм с нещо по-различна от всяка друга жена. Но моля те, послушай съвета ми. Никога преди не съм имала толкова ясно и толкова силно предчувствие за нещо. Изгори тази бележка.

— Някой се опитва да ме предупреди за нещо, а ти искаш да изгоря бележката. Попитах те дали севернякът е твой любовник, ти каза, че не е и аз ти повярвах.

Тя понечи да каже нещо, но аз й махнах с ръка да замълчи.

— Все още ти вярвам. По гласа ти личеше, че казваш истината. И все пак си мисля, че сега се опитваш да ме предадеш по някакъв начин. Кажи ми, че не е така. Кажи ми, че действията ти се ръководят само от загриженост за мен и от нищо друго.

— Севериън…

— Кажи ми го!

— Севериън, ние се запознахме тази сутрин. Аз почти не те познавам, ти мен също. Не искаш ли твърде много от мен? Опитвах се да ти помогна от време на време. Сега също се опитвам да ти помогна.

— Облечи се.

Измъкнах бележката изпод подноса. Тя се спусна към мен, но аз успях лесно да я задържа и само с една ръка. Бележката беше изписана с разкривен, почти неразбираем почерк, сякаш авторът й бе бързал ужасно. Едва успях да различа няколко думи.

— Можех да те блъсна и да изгоря проклетата бележка. Точно това трябваше да направя. Севериън, пусни ме…

— Замълчи.

— Жалко, че брат ми продаде любимия ми нож миналата седмица. Сега като нищо щях да те пробода с него!

— А ако се замислиш, може и ножът да е все още скрит в роклята ти, която е ей там — казах аз и след това я отблъснах силно. После отидох в едно по-добре осветено ъгълче и прочетох следното:

„Жената с теб е идвала тук и преди. Не й се доверявай. Трудо каза, че мъжът е инквизитор. Ти си моя майка, ела пак.“