Сянката на Инквизитора

4 ТРИСКЪЛ

Открих го, докато се опитвах да отпуша с пръчка замръзналия канал като наказание за някакво дребно провинение. Лежеше на мястото, където пазителите на Мечата кула изхвърляха отпадъците — обикновено тела на животни, разкъсани по време на обучението. В нашето братство погребваме сами мъртвите си до външната стена, а затворниците в долната част на некропола, но пазителите на Мечата кула оставят това задължение на други. Той беше най-дребният мъртвец, който бях виждал.

Има срещи, които не променят нищо. Ърт обръща своето престаряло лице към слънцето, а то огрява затрупалите я снегове. Те проблясват и искрят, докато всяка частичка от снега, увиснал по тумбестите кули, заприличва на Нокътя на помирителя — най-прекрасният от всички скъпоценни камъни. Тогава всички, освен най-мъдрите, решават, че снегът ще се разтопи и ще даде път на едно безкрайно лято.

Но нищо подобно не се случва. Приказно красивата гледка се стопява след броени мигове, после синкавите като разредено мляко сенки се проточват върху снега, който пък подема наново танца си под напора на острия като шпора северен вятър.

Тъй стана и когато открих Трискъл. Почувствах, че всичко би могло и дори трябва да се промени, но това беше просто епизод от няколко месеца и когато той си отиде и епизодът приключи, оказа се само, че е превалила поредната зима, дошъл е празникът на Света Катерина и нищо не се е променило. Де да можех да ви обясня с думи колко окаян изглеждаше и колко доволен беше, когато го докоснах.

Лежеше окървавен на една страна. Кръвта беше твърда като замръзнала смола и въпреки това цветът й беше яркочервен, защото студът бе запазил цвета. Отидох до него и докоснах главата му — не знам защо. Изглеждаше не по-малко мъртъв от останалите, но едното му око се отвори и той се претърколи към мен, като че ли убеден, че най-лошото е преминало. Сякаш искаше да ми каже „Сега е твой ред да изпълниш дълга си към мен. Направих каквото можах.“

Ако беше лято, мисля че щях да го оставя да умре. Не бях виждал други живи същества освен гущерите, които се хранят с мърша. Аз го погалих отново и той близна ръката ми. След това вече не можех просто да му обърна гръб.

Вдигнах го на ръце (оказа се учудващо тежък) и се огледах наоколо, опитвайки се да реша какво да правя. Знаех, че ако го занеса в нашата спалня, там ще го открият, преди да е изгорял и един пръст от свещта. Цитаделата е необятна, сложна постройка, с малко посещавани помещения и ходници, пръснати из кулите й, из основния корпус, изпъкнал между тях, и галериите прокопани под него. Въпреки това не успях да се сетя за място, където можех да го отнеса, без да бъда видян поне десетина пъти и затова накрая занесох бедното създание, прилично на звяр, в помещенията на братството.

Там трябваше да го пренеса някак покрай пътуващия брат, който стоеше на пост в подножието на стълбището, водещо към килиите. Отначало ми хрумна да го сложа в една от кошниците, с които пренасяме чистите завивки на затворниците. Беше ден за пране и още един курс вероятно щеше да изглежда съвсем в реда на нещата. Вероятността пътуващият брат да се усъмни изглеждаше нищожна, но пък щеше да ми се наложи да изчакам доста време, докато сухите ленени чаршафи тръгнат към подземието. Освен това имаше немалък риск дежурният брат на трето ниво да ме види и да ме попита какво смятам да правя на изоставеното четвърто ниво.

Затова оставих звяра в стаята за прегледи — той беше прекалено слаб, за да се движи и предложих на пазача на рампата да го отменя за малко. Пазачът беше направо щастлив, че ще може най-после да се облекчи и тутакси ми връчи широкия ритуален меч (който по принцип не трябваше дори да докосвам) и опушения си плащ (който ми беше забранено да нося, макар да бях вече висок колкото повечето от пътуващите). Едва ли някой щеше да забележи подмяната. Наметнах плаща и още щом пазачът се скри от погледа ми, взех отново звяра. Плащовете на нашето братство по принцип са огромни, а този дори надхвърляше обичайните размери поради едрата фигура на брата, чийто пост бях заел. И тъй като платът на тази дреха има оттенък, по-тъмен дори от черно, това прави всичките й гънки почти незабележими и като цяло движещата се фигура се превръща просто в тъмно петно. За насядалите по своите маси пътуващи (при условие, че някой въобще ме е забелязал, докато слизах по стълбите) вероятно съм изглеждал просто като един по-закръглен техен брат, решил по някаква причина да слезе на четвъртото ниво. Дори на пазача на третото ниво, където обезумелите затворници вият и дрънчат с веригите си, сигурно се е сторило напълно в реда на нещата негов брат да посети изоставеното подземие, особено след слуховете за предстоящото му почистване, а също и това, че само минути след връщането на пътуващия брат, един от послушниците отново изтича на въпросното ниво — очевидно братът го бе изпратил, за да донесе някаква вещ, която той бе забравил.

Мястото не беше особено привлекателно. Около половината от старите осветителни тела все още работеха, но подът беше покрит с три-четири пръста кал. Някаква маса все още стоеше там, където вероятно я бяха зарязали може би преди двеста години. Беше толкова прогнила, че се разпадна само от докосването ми.

Все пак като цяло подземието не беше особено влажно, а в далечния край на коридора дори нямаше кал. Оставих звяра на едно от леглата за затворници и го почистих с гъбата, която бях донесъл от изпитната зала.

Под засъхналата кръв козината му беше къса, твърда и светлокафява. Опашката му беше подрязана толкова късо, че широчината й беше по-голяма от дължината. Ушите му също бяха отрязани почти издъно. На тяхното място стърчаха парченца, не по-дълги от става на палец. От последното изтезание върху гърдите му зееше огромна разкъсна рана. През нея широките му мускули се виждаха като бледорозова плетеница, Долната половина на предния му десен крак беше откъсната, а горната — размазана. Отрязах я, след което заших гърдите му както можах, и тя започна отново да кърви. Открих артерията и я притиснах, а след това нагънах кожата върху нея (както ме бе учил учителя Палемон), за да остане по-малък белег след като раната зарасне.

Трискъл близваше ръката ми от време на време, докато работех, а когато направих и последния шев, започна бавно да ближе онова, което бе останало от крака му, сякаш се надяваше да го възстанови отново. Челюстите му бяха големи колкото на арктотер, а кучешките му зъби дълги колкото показалеца ми, но венците му бяха побелели. В тези страховити челюсти сега нямаше повече сила, отколкото в ръката на скелет. Очите му бяха жълти, с налудничав поглед.

Същата вечер се размених с едно момче, което трябваше да разнесе храната на затворниците. Винаги оставаше по някоя свободна порция, тъй като някои от затворниците въобще не се хранеха. Занесох една от порциите на Трискъл, чудейки се дали е все още жив.

Жив беше. Явно жаждата му е била нетърпима, защото се бе довлякъл до ръба на калта, където се бе събрала малка локвичка. Там го намерих. Носех му топла супа, къшей черен хляб и две бутилки с вода. Той почти изпи купата със супа, но се оказа прекалено слаб, за да сдъвче или преглътне хляба. Накиснах хляба в останалата супа и му подадох водата, докато пресуши и двете шишета.

Когато легнах на нара си почти на върха на кулата, ми се стори, че все още чувам тежкото му дишане в тишината. Надигах се на няколко пъти и се заслушвах, но звукът затихваше всеки път, за да се възобнови отново още щом главата ми докоснеше възглавницата. Може би е било просто биенето на сърцето ми. Ако бях открил Трискъл една или две години по-рано, сигурно щях да приема случката за истинско чудо. Щях да кажа на Дрот и на останалите, за да стане това наша обща тайна. Сега той беше за мен просто едно клето същество, но освен това чувствах, че ако го оставя да умре, това ще промени безвъзвратно нещо в собствената ми съдба. Бях станал мъж (наистина мъж) толкова отскоро, че все още не можех да понеса мисълта, че съм се превърнал в нещо толкова различно от момчето, което бях преди. Помнех всеки миг от миналото си, всяка блуждаеща мисъл, всяка чудновата гледка, всеки сън. Как можех да разруша това минало? Вдигнах дланите си и се опитах да ги огледам в мрака. Знаех, че върху опакото им вече се виждат изпъкналите ми вени. Изпъкнат ли вените ти по този начин, значи вече си мъж.

В съня си отново вървях из четвъртото ниво и там открих един приятел с окървавени челюсти. Той ме заговори.

На следващата сутрин отново обслужвах затворниците и откраднах храна, за да я занеса на звяра, макар че се надявах да е мъртъв. Трискъл вдигна муцуната си и като че ли ми се ухили. Устата му беше толкова голяма, че когато я разтвори, главата му сякаш се разполови. Все още беше твърде слаб, за да се изправи. Нахраних го и тъкмо се канех да си тръгна, когато мисълта за окаяното му състояние просто ме закова на място. Той зависеше изцяло от мен. От мен! Някога го бяха ценили, дресьорите му го бяха подготвяли както се подготвя атлет за състезание. Трискъл сигурно бе вървял гордо, с гърди, широки колкото човешки, стъпил непоклатимо върху могъщите си предни лапи. Сега от живота му бе останала само една жалка, призрачна искрица. Изтеклата от раните му кръв беше отмила дори самото му име.

Преди бях ходил до Мечата кула в свободното си време и бях завързал нещо като приятелство с дресьорите. Те са обединени в своя собствена гилдия и макар тя да е по-малко значима от нашето братство, познанията на нейните членове са далеч по-необичайни. Техните най-съкровени традиции и знания, които естествено опознах най-бегло, просто ме изумяваха. За да се издигне до ранга на учител, всеки кандидат трябва да остане в заключена клетка с кървящ бик. В определен момент от живота си всеки брат от братството се „жени“ за лъвица или мечка, след което отбягва жените.

Накратко бих могъл да кажа само, че между тях и животните, които те отвеждат в бойните ями, съществува връзка, която е доста сходна с връзката между нас и нашите затворници. Сега, когато вече съм пътувал надалеч от кулата Матачин, мога да твърдя, че принципите на нашето братство се повтарят несъзнателно в общностите, свързани с кой да е занаят. Всички занаятчии в известен смисъл са инквизитори точно като нас. И за ловците техният улов е онова, което са за нас затворниците. Враговете на частната собственост пък са същото за войниците. Управляваните за управляващите. Мъжете за жените. Всички до един се стремят да унищожат любовта.

Седмица след като го бях занесъл долу, Трискъл остави първите си отпечатъци от лапи в калта. Нямаше го в килията, но аз бях сигурен, че не е избягал, защото тогава пазачът щеше да го е видял и щеше да ми каже. Скоро отпечатъците ме отведоха до една тясна врата, от която започваше плетеница от потънали в мрак коридори, за чието съществуване досега дори не бях подозирал. В тъмнината вече не можех да виждам следите му, но се надявах, че той ще надуши миризмата ми в застоялия въздух и сам ще дойде при мен. Не след дълго съвсем се изгубих и продължих да вървя, тъй като и без друго не знаех как да се върна.

Не знам колко древни са тези тунели. Все пак подозирам, без някакво конкретно основание, че възрастта им надхвърля тази на Цитаделата, разположена над тях. Цитаделата е била построена в края на епохата, през която все още е бил жив, макар и тлеещ, стремежът да се лети отвъд пределите на планетата и да се търсят нови, непознати слънца. Колкото и далечно да е това време, от което не се е запазило дори едно име, ние все още си спомняме за него. Преди това трябва да е имало друго време, време, в което са били прокопавани безкрайни мрачни галерии, време, напълно забравено в наши дни.

Когато и да е било това време, долу определено си беше страшничко. Бягах — блъскайки се на няколко пъти в стените — докато накрая погледът ми се спря на бледо петно, очертано от дневната светлина, процеждаща се през една дупка в тавана. Дупката се оказа толкова тясна, че едва успях да провра през нея главата и раменете си.

Измъкнах се пълзешком върху покрития с лед пиедестал на един от онези стари слънчеви часовници с много стрелки, всяка от които показва различно време. Тежкият му циферблат бе пропадал по малко през годините, за да застане накрая под ъгъл, който го правеше напълно неизползваем.

Часовникът беше обграден от нещо като градина, но не като тези, които се срещат из некропола — с полудиви дървета и неравни, хлътнали морави. През лятото на това място бяха цъфтели розови храсти в грижливо оформени гнезда, обградени по ръба с дребни камъчета. По четирите страни на правоъгълния двор бяха наредени статуи на зверове, вперили поглед в килнатия циферблат — гигантски бариламбди, арктотери — най-огромните измежду всички мечки, глиптодони, смилодони със зъби като ятагани, до един покрити от навалелия сняг. Огледах се за следите на Трискъл, но той не беше стъпвал тук.

По стените на двора имаше високи тесни прозорци. През тях не преминаваше светлина, нито пък можеше да се види нещо. Островърхите кули на Цитаделата се виждаха от всички страни, което означаваше, че не съм се отдалечил от нея, а по-скоро съм навлязъл в сърцевината й, място, на което не бях и стъпвал преди. Отидох до най-близката врата и ударих по нея с юмрук. Струваше ми се, че ако се върнех в тунелите, не беше никак изключено да се мотая из тях цяла вечност, без да успея да намеря друг изход. Затова бях готов по-скоро да счупя някой от прозорците. Ударих по вратата отново и отново, без това да предизвика някакъв осезаем ефект.

Не успях да доловя и най-леко раздвижване от другата й страна.

Наистина е невъзможно да се опише с думи усещането, предизвикано от нечий незабележим поглед. Чувал съм да казват, че в такива случаи настръхвали косъмчетата по гърба ти и че чуждият поглед бил не по-малко осезаем от докосването с ръка. Е, при мен не се случва нито едното, нито другото. Обикновено ме обзема някакво безпричинно притеснение, допълнено от усещането, че не трябва да се обръщам, защото тогава ще изляза глупак, вързал се на нечия елементарна уловка. Въпреки това, естествено, в повечето случаи се обръщам. И тогава се обърнах със смътното предположение, че някой ме е последвал през дупката в основата на слънчевия часовник.

Оказа се, че греша, защото до отсрещната врата на двора бе застанала млада жена, загърната в кожено палто. Махнах й и се насочих към нея с бърза крачка, тъй като беше доста студено. Тя ме попита кой съм и какво правя тук и аз й обясних, доколкото можах. Чертите на лицето й, обрамчено от мекия пух на качулката, бяха изящни. Връхната й дреха, украсените с кожа ботуши и всичко останало по нея, изглеждаше някак омекотено и въпреки това пищно. С неудоволствие си припомних, че съм облечен със закърпени панталони и риза, а краката ми са изцапани с кал.

Тя се казваше Валерия.

— Твоето куче не е идвало насам — каза тя. — Можеш сам да провериш, ако не ми вярваш.

— И аз не мисля, че е тук. Просто искам да се върна в кулата Матачин, където живея, но без да прекосявам отново онези тунели.

— Ти си много смел. Виждала съм тази дупка и преди, когато бях малко момиченце, но така и не посмях да сляза долу.

— Бих искал да вляза — казах аз. — Там вътре, ако може.

Тя отвори вратата, през която се бе появила, и ме въведе в стая със стени, покрити с гоблени. Там имаше и няколко старинни стола със строги очертания, подредени така, сякаш не трябва да бъдат размествани в никакъв случай. Зад металната решетка на разположената до близката стена камина пропукваше уютно огън. Отидохме до нея и Валерия свали палтото си, докато аз протягах дланите си към живителния пламък.

— В тунелите не беше ли студено?

— Не чак колкото навън. Освен това тичах, пък и нямаше вятър.

— Разбирам. Колко странно, че тези тунели излизат точно в Атриума на времето.

Тя изглеждаше по-млада от мен, но в украсените й с метални пластинки дрехи и сенките, пробягващи из тъмните й коси, я караха да изглежда по-възрастна от учителя Палемон. Заприлича ми на обитателка на отдавна забравен свят.

— Така ли го наричате? Атриум на времето? Сигурно заради часовника.

— Не. Сложихме часовника, заради името на това място. Обичаш ли мъртвите езици? Изтъкани са от сентенции. Lux dei vitae viam monstrat, което ще рече: „Лъчите на новото слънце огряват пътеката на живота.“Filicibus brevis, miseris hora longa — „Хората чакат щастието дълго.“ Aspice ut aspiciar…

Наложи ми се да призная леко засрамен, че дори родния си език не владея в кой знае каква дълбочина.

Преди да си тръгна, поговорихме още малко — толкова, колкото да се сменят постовите. Семейството й живеело в тези кули. Отначало те изчаквали само да дойде времето, когато да напуснат Ърт заедно със Самодържеца в онази далечна епоха, после продължили да чакат, защото не им останало какво друго да правят. От нейния род произхождали много от управителите на Цитаделата, но последният от тях умрял преди няколко поколения. Сега семейството й било бедно, а кулите се превръщали постепенно в руини. Валерия не се беше качвала нито веднъж на по-горните етажи.

— Някои от кулите са с по-здрав градеж от други — казах аз. — Но Кулата на вещиците също е полуразрушена.

— Наистина ли съществува такова място? Когато бях малка, дойката ме плашеше с него, но винаги съм си мислила, че това е само легенда. Казвали са ми, че има и Кула на мъченията. Всеки, проникнал в нея, умирал в страшни мъки.

Обясних й, че поне това със сигурност е измислица.

— Славното минало на тези кули ми се струва толкова нереално — каза Валерия. — Никой от роднините ми не носи вече меч, с който да защитава враговете на Всеобщото благоденствие. А някога сме давали дори заложници в Кладенеца на орхидеите.

— Може би скоро ще бъде призована някоя от твоите сестри — отбелязах аз. Незнайно защо никак не ми се искаше да призоват именно нея.

— Аз нямам сестри — отвърна ми тя. — Нито пък братя.

Един стар прислужник ни донесе чай и поднос с дребни, твърди сладкиши. Не беше истински чай, а онази билкова настойка от севера, която понякога даваме на нашите затворници, тъй като е невероятно евтина.

Валерия се усмихна.

— Както виждаш, успели сме да си създадем тук някакъв уют. Притесняваш се за горкото си куче, защото е куцо, но може би и то се е възползвало от нечие гостоприемство. Щом го обичаш, значи и някой друг може да го обикне. А можеш да обикнеш и друго някое същество.

Съгласих се, но тайничко си пожелах никога повече да нямам куче и желанието ми се сбъдна.

Не видях Трискъл почти цяла седмица. Но един ден, докато носех писмо за някого в трапезарията, той дотърча до мен. Беше се научил да тича на три крака. Заприлича ми на акробат, който ходи на ръце върху търкаляща се сфера.

До началото на пролетта го виждах по веднъж или два пъти на месец. Така и не разбрах при кого се беше подслонил, кой го храни и се грижи за него, но предпочитах да си мисля, че е бил някой, който го е отвел със себе си през пролетта, може би някъде на север, в някой тамошен град или лагер в планината.