Сянката на Инквизитора

27 „МЪРТЪВ ЛИ Е?“

Полето на двубоите, за което всички мои читатели са чували, макар някои от тях, надявам се, да не са го виждали, се намира северозападно от жилищните квартали на нашата столица Несус, между луксозния благороднически анклав и казармите на Ксенаджий. То е разположено недалеч от стената поне според представите на хора като мен, които никога не са стигали до нея, но все пак от нейните основи го дели час здраво ходене през криволичещите улички на града. Цялата площ е оградена от удобни перила, на които зяпачите се облягат. Ходил съм на това странно място само веднъж и споменът, който то е оставило у мен, е някак мъгляв и меланхоличен.

На около стотина стъпки от мястото дочухме участниците да назовават високо и отчетливо своите имена.

— Кадро от Седемнайсетте камъка!

— Шабас от Разделни дол!

— Лауреция от Дома на харпиите!

— Кадро от Седемнайсет камъка!

Попитах Аджиа какъв е смисълът на това надвикване.

— Като викат имената си, те дават да се разбере, че са пристигнали според уговорката и са готови да започнат дуела. Някои си дерат гърлата, само за да сплашат противниците си, с надеждата, че онези ще се стреснат и няма да се явят.

— Кадро от Седемнайсетте камъка!

Изчезващото слънце, което вече едва-едва надничаше иззад непроницаемата преграда на стената, бе оцветило вечерното небе наситеновиолетово. На този фон всичко наоколо изглеждаше някак по-драматично и дори дребните скандалджии, дошли да се бият заради някой пиянски спор, добиваха ореола на безстрашни бойци, готови да умрат за честта си.

— Лауренция от Дома на харпиите!

— Аджиа — казах аз и някъде наблизо се разнесе предсмъртен хрип, — Аджиа, би ли извикала и моето име.

— Аз не съм ти слугиня. Като ти се вика, викай си го сам.

— Кадро от Седемнайсетте камъка!

— Не ме гледай така, Севериън. Ще ми се въобще да не бях идвала. Севериън! Севериън Инквизитора! Севериън от Цитаделата! Севериън от Кулата на мъченията! Вестителят на смъртта!

Пръстите ми докоснаха една точка точно под ухото й и тя замлъкна така, сякаш някой й бе запушил устата.

Доркас сграбчи китката ми.

— Не трябваше да го правиш, Севериън.

— Нищо й няма, само за минута-две ще бъде леко замаяна и трудно ще се държи на краката си.

— Сега тя ще те намрази още повече.

— Значи мислиш, че вече ме е намразила?

Доркас не ми отговори, а скоро и аз самият забравих за въпроса си, тъй като сред тълпата се появи друг аверн и се понесе право към мен.

Арената представляваше заравнен кръг, около петнайсет крачки широк, с два разположени един срещу друг входа.

— Предизвикателство за двубой с аверни беше отправено и съответно прието — провъзгласи ефорът — или с други думи съдията. — Тук е мястото. Време е. Остава само да се реши дали ще участвате голи или защитени. Какво ще кажете?

Преди да успея да отворя уста, Доркас извика:

— Голи. Този мъж е с броня.

Шлемът на северняка се поклати енергично в знак на несъгласие.

— Отказвате ли, коннико? — попита ефорът.

— Мъжете от моя край не се показват голи току-тъй, особено в присъствието на жени.

— Но той носи броня — повтори настойчиво Доркас. — Този мъж тук няма дори риза. — Иначе тихият й, мелодичен глас този път прозвуча като камбанен звън.

— Добре, ще я махна — извика ядосано севернякът. Той свали първо офицерските си ръкавици, после разкопча с нервни движения токите на бронята си и я остави да падне на земята. Очаквах фигура, солидна поне колкото тази на учителя Гурлойс. Оказа се, че раменете на гвардейския офицер са по-тесни от моите.

— Шлемът също.

Севернякът отново поклати решително глава, а ефорът го попита:

— Отказът ви окончателен ли е?

— Окончателен. — И все пак в гласа му долових леко трепване. — Мога само да кажа, че ми е заповядано да не го свалям.

Ефорът се обърна към мен:

— Мисля, че никой от нас не желае да подлага конника, а също и господаря, на който той служи, на подобно унижение. Мисля, че най-мъдрото решение в случая, господине, би било да дадем и на вас някакво предимство като компенсация. Можете ли да предложите такова?

— Откажи двубоя, Севериън — обади се най-неочаквано Аджиа, която не ми бе проговорила от скарването ни насам. — Или запази предимството си за мига, в който наистина ще ти потрябва.

— Откажи двубоя! — присъедини се Доркас.

— Отидох твърде далеч, за да го сторя точно сега.

— Взехте ли решение, господине? — попита учтиво ефорът.

— Мисля, че да. — Маската ми беше все още в пътната торба. Като всички останали маски в нашето братство и тя бе направена от кожа и подсилена с ивици, изрязани от кост. Дали щеше да спре листата на аверна или не, това нямаше как да преценя, но с нея определено се почувствах по-уверен.

— Готови ли сте вече? Коннико? Господине? Господине, ще трябва да дадете меча си на съхранение у някого. Не е разрешено да се носи друго оръжие освен аверна.

Огледах се за Аджиа, но тя бе изчезнала в тълпата. Доркас ми подаде смъртоносното растение, а аз й връчих Терминус Ест.

— Започнете!

Едно листо профуча близо до ухото ми. Севернякът напредваше със странна стъпка, стиснал с лявата си ръка аверна точно под най-долното листо и протегнал дясната напред, вероятно за да опита да ме сграбчи или да изтръгне оръжието ми. Спомних си, че Аджиа ме бе предупредила за подобна опасност и стиснах стъблото на аверна доколкото ми позволи куражът.

В първите няколко секунди само се обикаляхме един друг. После аз атакувах протегнатата му ръка. Той парира със своето растение. Вдигнах моето над главата си като меч и тутакси осъзнах, че тази позиция е доста изгодна. Така моят аверн беше извън обсега на ръцете му, можех във всеки момент да го стоваря върху атакуващия противник пък, а нямаше да е трудно и да отчупвам от листата без да се разсейвам.

Веднага реших да разбера доколко съм прав за последното, прекърших с рязко движение най-долното листо и го запратих право към лицето на северняка. Макар шлемът му да го предпазваше, той падна на коляно, за да се предпази, а зяпачите зад него се пръснаха изплашени. Без да се колебая и миг, запратих второ листо. После още едно, което срещна във въздуха хвърленото от моя противник.

Резултатът беше впечатляващ. Вместо да отскочат, както би могло да се очаква, двете листа сякаш се сгърчиха от болка и още преди да паднат на земята, вече се бяха превърнали в изсъхнали шушулки…

Усетих нечий лек допир. Като че ли нещо или някой непознат бе опрял гръб в моя и едва-едва се притискаше. Тялото ми се бе смръзнало от изстиналата на студения вятър пот и аз посрещнах почти с благодарност топлината, която се разля по кожата.

— Севериън! — Гласът беше на Доркас, но сякаш идваше доста отдалеч.

— Севериън! Няма ли да му помогне някой? Пуснете ме!

Пред очите ми се разля странен калейдоскоп. Нужно ми бе малко време, за да осъзная, че това всъщност бяха лилавите оттенъци на прошареното от тъмни облаци небе. Току до ухото ми някой се поинтересува:

„Мъртъв ли е?“ Нечий друг глас изломоти нещо, от което разбрах само: „Свършено е с него. Тези листенца не прощават на никого.“

Гласът на северняка (сега вече странно познат) каза:

— Като победител предявявам правото си над неговите дрехи и оръжия. Дайте ми този меч.

Понадигнах се и седнах. Първото нещо, което забелязах, бяха пожълтелите, съсухрени листа на аверна, на една-две педи от краката ми. На около метър от тях бе застанал и севернякът, все още стиснал своя аверн. Поех въздух, за да попитам какво е станало, и нещо падна от гърдите в скута ми. Оказа се листо с окървавен връх.

Севернякът отстъпи крачка назад и вдигна заплашително оръжието си. Ефорът тутакси застана между нас с вдигнати ръце. Някой се провикна сред публиката:

— Честна игра! Честна игра, войниче! Остави го да се изправи и да вземе оръжието си.

Краката едва ме държаха. Огледах се глуповато за аверна си и го открих само защото лежеше в краката на Доркас, която се бе сдърпала за нещо с Аджиа.

— Той трябваше да е мъртъв! — извика севернякът.

— Но не е, коннико — отвърна му ефорът невъзмутимо. — Веднага щом вземе оръжието си, двубоят ще продължи.

Хванах стъблото на аверна и за миг ми се стори, че държа в ръката си не растение, а опашката на студенокръвно, но живо животно. Авернът като че ли се размърда, а листата му прошумоляха. „Светотатство!“, крещеше Аджиа и аз я потърсих с поглед. После стиснах здраво отровното си оръжие и се обърнах към северняка.

Очите му бяха скрити в сянката на шлема, но всяко очертание на фигурата му издаваше зле прикрит ужас. Той като че ли премести за секунда погледа си върху Аджиа. После хукна през глава към изхода на арената. Зрителите му препречиха пътя, но той размаха неистово аверна си срещу тях. Някой изкрещя ужасено и крясъкът му бе последван от нестроен хор от други крясъци и писъци, изпълнени с уплаха и болка. Някой бе сграбчил китката ми и ме дърпаше нанякъде. Доркас. Някъде, далеч от мен, Аджиа извика: „Аджилус!“, и непознат женски глас и отвърна: „Лауренция от Дома на харпиите!“