Сянката на Инквизитора

21 ПАВИЛИОН СРЕД ДЖУНГЛАТА

Стълба водеше към верандата. Беше направена от същото подобно на бамбук дърво и овързана с някакъв вид лиана.

— Нали не мислиш да се качиш горе? — запротестира Аджиа.

— Щом сме решили да огледаме градината както се полага, значи трябва — отвърнах й аз. — Освен това, като се има предвид състоянието на дрехата ти, едва ли ще е добре да те пускам горе сама.

Тя се изчерви и това ме изненада.

— Стана дума за най-обикновена къща, като онези, които са били използвани в по-топлите места на света в древни времена. Скучна гледка, повярвай ми.

— Тогава просто ще хвърлим един поглед и ще продължим по пътя си. Едва ли ще ни отнеме много време.

И аз тръгнах нагоре по стълбата. Тя заскърца заплашително, но аз реших, че на подобно място, отворено за публично посещение, всички рискове сигурно са добре преценени. Бях преполовил стълбата, когато усетих, че Аджиа ме последва.

Обзавеждането на павилиона беше също тъй оскъдно, както и това в нашите килии, но с това се изчерпваха всички прилики. В тъмницата преобладава усещането за масивност и непоклатимост. Павилионът, който бяхме открили, имаше коренно различно излъчване. По всичките му стени зееха прозорци, по които не се забелязваха не само решетки, щори или дори завеси, но и каквито и да е капаци. Самите стени, както и подът, бяха направени от същите бамбукоподобни стволове. На места се виждаха доста широки процепи, които никой не си бе направил труда да запуши по какъвто и да е начин. През тях спокойно се виждаше почвата или пък листата на околните дървета. Таван просто нямаше. Няколко греди, по които бяха окачени всевъзможни торби, деляха помещението от покрития с листа покрив.

Някаква жена четеше на глас в единия ъгъл, а в краката й се бе свил на кълбо гол мъж. Мъжът, който бях мярнал от пътеката, бе застанал до един от прозорците и гледаше навън. Бях сигурен, че ни е забелязал още навън и знае, че сме влезли в павилиона, но въпреки това си даваше вид, че не долавя присъствието ни.

Жената четеше:

— „И той се изкачил на планината Небо по склона, който се възправял над града, и там Всемилостивият разкрил пред очите му цялото царство, чак до бреговете на Западното море. И той му рекъл: — „Пред бащите ви се заклех, че ще предам тази земя на техните синове. Можеш да я видиш, но не бива да стъпваш на нея.“ И затова той умрял там и бил погребан в съградения параклис.“

Голият мъж в крата й кимна.

— Точно като нашите господари, наставнице. С върха на показалеца си дават, а вземат с шепи…

Жената, явно раздразнена от забележката му, го прекъсна:

— Не, Исангома…

Мъжът до прозореца се намеси сприхаво:

— Млъкни, Мари! Искам да чуя какво ще каже. Можеш да му обясниш и след това.

— Един мой племенник — продължи голият мъж, — от моя собствен лагерен огън, все не можеше да хване риба. Един път се решил, отишъл до непознато езеро и зачакал, надвесен над водата, без да помръдва дори с пръст, все едно че бил дърво, израснало на брега. — Мъжът скочи неочаквано на краката си. — Дълго, дълго чакал той, докато накрая маймуните престанали да се боят от него, а птиците сякаш не го забелязвали. По някое време близо до повърхността се появила голяма риба и започнала да плува насам-натам. Моят племенник я следял неотлъчно с поглед и тъкмо когато успял да измъкне тризъбеца си, рибата изчезнала и на нейно място се появила красива жена. Отначало моят племенник си помислил, че това е Кралят на рибите, който е променил формата си, за да не бъде прострелян с тризъбеца. После мернал рибата да се движи по лицето на жената и разбрал, че вижда нечие отражение. Вдигнал мигом глава, но на брега нямало жива душа. Жената била изчезнала! — Голият мъж вдигна глава и изимитира чудесно изненаданата физиономия на рибаря. — Същата нощ моят племенник отишъл при Нумен Гордия и прерязал гръкляна на едно младо добиче, казвайки…

Аджиа ми прошепна:

— В името на Теоантропос, колко време смяташ да седиш тук? Това може да продължи цял ден.

— Само да огледам павилиона — отвърнах й аз шепнешком — и ще си тръгнем.

— Могъщ е Нумен и всички негови имена са свещени. Всичко под листата принадлежи нему, бурите и мълниите се раждат в ръцете му, дори отровата е безобидна докле не придобие сила чрез неговото проклятие.

— Можеш да ни спестиш възхвалите на своя идол, Инсангома — каза жената. — Моят мъж иска да чуе историята ти.

— Нумен закриля своите следовници! Нима няма да е срам за него, ако някой от онези, които го боготворят, изгуби живота си?

— Инсангома!

Мъжът на прозореца каза:

— Той се страхува, Мари. Не го ли долавяш в гласа му?

— Тези, що носят знака на Нумен, няма от какво да се боят!

— Робърт, щом ти не искаш да направиш нещо по въпроса, аз ще го сторя. Млъкни, Инсангома. Ако ли пък не, върви си и не се връщай повече.

— Нумен знае, че Инсангома обича наставницата. Той би спасил и нея, ако може.

— Да ме спаси от какво? Да не мислиш, че някой от твоите ужасни зверове се навърта наоколо? Само да се мерне някой от тях и Робърт тутакси ще го застреля с пушката си.

— От токолоше, наставнице. Токолоше ще дойде. Но Нумен ще ни спаси. Той е могъщият властелин на всички токолоше! Чуят ли рева му, те ще се крият под падналите листа.

— Робърт, мисля, че той е луд.

— Но той има очи, Мари, а ти нямаш.

— Какво искаш да кажеш с това? И защо непрекъснато гледаш през прозореца?

Мъжът се обърна съвсем бавно с лице към нас. Той погледна за миг към мен и Аджиа и после отвърна очи. Изражението му беше като на затворник от братството, на който учителят Гурлойс току-що е показал инструментите, които смята да използва при екзекуцията му.

— Робърт, за Бога, кажи ми какво ти става?

— Както Инсангома вече каза, токолоше са тук. Не неговите, струва ми се, а нашите. Смъртта и Дамата. Чувала ли си за тях, Мари?

Жената поклати глава. Тя се надигна и отвори капака на един малък сандък.

— Разбира се, че не си. Трябваше да се сетя. Това са снимки. Снимки на няколко артисти. Инсангома, не мисля, че твоят Нумен има кой знае каква власт над тези токолоше. Те идват от Париж, Инсангома, градът, в който учих като студент. Идват, за да ме накажат, задето се отказах от изкуството в името на всичко това.

— Ти имаш треска, Робърт — каза жената. — Очевидно е. Сега ще ти дам нещо и скоро ще се почувстваш по-добре.

Мъжът погледна отново към нас. Първо се взря в лицето на Аджиа, после в моето. Явно никак не му се искаше да го прави, но не можа да се сдържи.

— Ако съм болен, Мари, то тогава болните виждат неща, които здравите лекомислено подминават. Забрави ли, че и Инсангома знае, че те са тук? Не усети ли как подът се разклати, докато му четеше? Това бяха техните стъпки, струва ми се,

— Току-що ти налях чаша вода, за да си изпиеш хинина. Не видях никакви вълнички по повърхността.

— Какво са те, Йнсангома? Токолоше, знам, и все пак какво по-точно?

— Лоши духове, наставнико. Щом в главата на някой мъж се роди лоша мисъл или пък някоя жена направи нещо лошо, тогава се ражда нов токолоше. После веднага се скрива. Мъжът си мисли: — „Никой не знае, всички са мъртви.“ Но токолоше ще дочака края на света. И тогава всички ще видят какво е направил мъжът.

— Каква ужасяваща мисъл! — възкликна жената.

Пръстите на мъжа й се вкопчиха в перваза на прозореца.

— Не разбираш ли, че те са просто последица от нашите постъпки? Те са духовете на бъдещето и ние сме техните създатели.

— Разбирам, че това са куп дивашки недомислици, Робърт. Защо не се заслушаш поне за миг?

— Слушам те. Какво искаш да ми кажеш?

— Нищо. Искам просто да се заслушаш. Какво чуваш?

Павилионът потъна в тишина. Аз също се заслушах, без дори да се замисля защо всъщност го правя. Отвън маймуните продължаваха да си бъбрят, а папагалите да крещят. После сред звуците на джунглата долових леко жужене. Сякаш някакво гигантско насекомо, не по-малко от лодка, се носеше из въздуха някъде далеч от нас.

— Какво е това? — попита мъжът.

— Пощенският самолет. С малко късмет скоро ще можеш да го зърнеш.

Мъжът протегна врат през прозореца. Любопитен какво точно се опитва да види, аз отидох до друг прозорец и също надзърнах навън. Растителността беше толкова гъста, че в първия момент ми се стори невъзможно да видя каквото и да е, но след като се взирах напрегнато няколко секунди, все пак успях да открия едно малко късче небе сред морето от зеленина.

Жуженето се засили и пред очите ми се появи най-странния летател, който бях виждал през живота си. Явно беше построен от някаква странна раса, чийто конструктори не се бяха досетили, че след като няма да маха с крила като птица, летателят явно не се нуждае от тези глупави плоскости, които да стърчат от корпуса му. На носа на летателя се въртеше бляскаво витло, за чието предназначение, също не можах да се досетя.

— Можем да стигнем до площадката за кацане за три дни, Робърт. Можем следващия път да изчакаме самолета там.

— Щом Господ ни е изпратил тук…

— Да, наставнико, ние всички трябва да следваме заповедите на Нумен Гордия! Няма друг като него! Наставнице, позволи ми да изпея песента на Нумен и да потанцувам в негова чест. Така може би ще успея да прогоня токолоше.

Голият мъж изтръгна книгата от ръцете на жената и започна да пляска по корицата й с отворена длан, отмервайки някакъв странен ритъм. Краката му се заклатиха непохватно насам-натам и той запя с гласа на дете:

— Аз си тръгвам, Севериън — каза Аджиа и се запъти към вратата. — Ако искаш да догледаш представлението, твоя си работа. Но в такъв случай ще трябва сам да си намериш аверн и сам да откриеш Полетата на битките. Имаш ли представа какво ще стане, ако не го сториш?

— Те ще наемат убиец, както сама каза.

— Убийците тук си служат най-често с една отровна змия, която наричат „жълта брада“. И обикновено не започват от нарочения човек, а от неговото семейство. Ако ли пък няма такова, първо се захващат с приятелите му. И тъй като вече прекосихме цял квартал заедно, те най-вероятно ще потърсят именно мен.

Мъжът продължи да мърмори напевно все в същия дух, но тъй като забеляза, че се каним да си тръгнем, строфите му започнаха да придобиват тържествуващ оттенък. Изчаках Аджиа да се спусне по паянтовата стълба и я последвах.

— Помислих, че ще си останеш там — каза тя. — Я ми кажи, моля те, какво му беше толкова интересното на това място? — Лицето й, поруменяло от гняв, ми се стори още по-привлекателно.

— Мястото е по-скоро странно — отвърнах й аз. — Видя ли летателя им?

— Не съм чак толкова любопитна като теб.

— За пръв път виждам такъв. Сякаш въобще не принадлежеше на този свят. Точно като в историята, която ти разказвах. За момиченцето, което попаднало в един друг свят и дори след като се завърнало, не било съвсем сигурно дали се е добрало до своята, позната реалност. Докато гледах тези хора, си помислих точно затова — дали пък ние не сме попаднали по някакъв начин в техния свят, а не те в нашия, както смятаме.

Аджиа вече бе поела по пътеката, а слънчевите зайчета придаваха на кестенявата й коса златист оттенък. Тя се обърна и каза през рамо:

— Предупредих те, че някои от биоскопите не са подходящи за част от посетителите.

Ускорих крачка, за да я настигна.

— Когато прекарат тук твърде много време, съзнанието им започва да се изкривява в съответствие със заобикалящата ги среда. Ние с теб също не сме застраховани. Може би си видял най-обикновен летател.

— Но мъжът ни видя. Дивакът също.

— Чувала съм, че колкото по-дълго се застои тук човек, толкова по-голям е рискът посещението да остави в съзнанието му остатъчни видения. Затова, когато срещна в тези градини чудовища, диваци и прочие, това не ме учудва особено, дори да ми се стори, че някое от виденията уж долавя моето присъствие.

— Обясни ми тогава „видението“ на мъжа? — не отстъпих аз.

— Не аз съм създала това място, Севериън. Знам само, че ако сега се обърнеш, едва ли ще видиш някъде последното място, където сме били. Виж, искам да ми обещаеш, че след като се измъкнем оттук, ще ми позволиш да те отведа право в Градината на безкрайния сън. Нямаме време за каквото и да било друго посещение. Не ни остана време дори за Градината на удоволствията. А дори да имахме, не бих рискувала повече, като виждам как ти въздейства това място.

— Само защо ми се прииска да поостана в Пясъчната градина?

— Отчасти, да. Рано или късно ще си навлечеш сериозни неприятности тук, поне така си мисля.

Кривнахме за пореден път от привидно безкрайната и неводеща никъде пътека и най-неочаквано до един от храстите мернах табела, която вероятно съдържаше описание на растението. Дори не се зачетох тъй като вдясно от нас, сякаш от нищото се бе материализирала врата, точно като тази, през която бяхме влезли. Наместих Терминус Ест на рамото си, отворих вратата и отстъпих встрани, за да направя място на Аджиа да премине първа.