Сянката на Инквизитора

3 ЛИЦЕТО НА САМОДЪРЖЕЦА

Сутринта беше преполовила, когато се сетих да погледна монетата, която ми бе дал Водалус. След като обслужихме пътуващите братя в трапезарията, ние закусихме, както обикновено, изчакахме в класната стая учителя Палемон и след кратка подготвителна лекция го последвахме към по-долните етажи, за да огледаме работата от предишната нощ.

Но може би преди да продължа писанието, ще трябва първо да разкажа нещо повече за кулата Матачин. Тя се издига в задната част на Цитаделата, над западното й крило. На приземното ниво са кабинетите на нашите учители. В тях се провеждат консултациите с представителите на съдебната власт на другите гилдии. Нашата обща стая е точно над тези килии, с гръб към кухнята. На горния етаж е трапезарията, която освен за хранене служи и за заседателна зала. Над трапезарията са личните килии на учителите, които са били далеч по-многобройни в добрите дни на братството. Над тях са килиите на пътуващите братя, а над тях спалното помещение и класната стая на послушниците, няколко килера и няколко кабини, които вече не се използват. Почти на върха е оръжейната зала, с чийто оцелели оръжейни експонати ние, членовете на братството, би трябвало да защитаваме Цитаделата в случай на нападение.

Истинската работа на братството се извършва под всичко това. На първия подземен етаж се намира изпитната зала. Под нея и извън границите на кулата се простира лабиринтът на тъмницата. Той включва три използваеми нива, свързани с централно стълбище. Килиите са най-обикновени, сухи и чисти, снабдени с маса, стол и тясно легло.

Осветлението на тъмницата се осигурява от древни източници, за които се говори, че ще горят вечно, макар някои от тях вече да са изгаснали. Въпреки царящият в коридорите полумрак, мислите ми през онази сутрин не бяха никак мрачни — ето тук щях да работя, след като стана пътуващ брат, тук щях да изуча древното изкуство и да се извися до ранга на учител, тук щях да положа основите за възраждането на нашето братство и възстановяването на предишната му слава. Самият въздух на мястото ме обвиваше като одеяло, затоплено пред уютно, ухаещо на бор огнище.

Спряхме пред вратата на една от килиите и дежурният пътуващ брат завъртя ключа в проскърцващата й брава. Вътре затворничката вдигна глава и отвори широко тъмните си очи. Учителят Палемон носеше украсено със самур наметало и кадифена маска, отговаряща на ранга му. Вероятно точно маската или пък подаващото се през нея оптично устройство, което позволяваше на учителя да вижда, уплаши жената. Тя не промълви нито дума и, разбира се, ние също не я заговорихме.

— Ето — рече учителят Палемон с най-сухия си тон, — тук имаме нещо извън обичайната наказателна практика на правораздаване, илюстриращо добре модерната техника. Снощи затворничката е била подложена на разпит — може би някои от вас са я чули. Преди мъченията са й били дадени двайсет капки тинктура, плюс още десет след това. Дозата, предназначена да предотврати евентуален шок и загуба на съзнание, е оказала само частичен ефект, затова манипулациите са били прекратени след свалянето на кожата на десния крак, както сами виждате.

Той махна на Дрот, който започна да развива превръзките.

— Половин стяга? — попита Рош.

— Не, цяла. Тя е била прислужничка, а според учителя Гурлойс те имат здрава кожа. В конкретния случай неговото твърдение се оказа вярно. Под коляното е бил направен обикновен срез, разтворен чрез осем скоби. Прецизната работа на учителите Гурлойс, Одо, Менас и Ейджил е позволила отстраняването на всичко между коляното и пръстите на краката без допълнителното използване на нож.

Ние се събрахме около Дрот. По-малките момчета се бутаха едно друго, давайки си вид, че знаят къде точно трябва да гледат. Всички вени, включително и по-големите, бяха непокътнати, но все пак имаше слабо общо кръвотечение. Помогнах на Дрот да смени превръзките.

Тъкмо когато се канехме да напуснем килията, жената каза:

— Не знам нищо. Защо, ох, не ми повярвате, че бих ви казала, ако знаех? Тя излезе заедно с Водалус в гората, но не знам къде отидоха.

Отвън, разигравайки пълно невежество, аз попитах учителя Палемон кой е Водалус.

— Колко пъти съм ви казвал, че докато трае разпитът, трябва да сте глухи за думите на затворника?

— Много пъти, учителю.

— Явно без особен ефект. Наближава денят на маскирането и тогава Дрот и Рош ще станат пътуващи братя, а ти капитан на послушниците. Такъв пример ли ще даваш на момчетата?

— Не, учителю.

Зад гърба на стареца Дрот ми направи физиономия, че знае доста за Водалус и е готов да ми го каже в по-удобен момент.

— Някога са отнемали слуха на пътуващите братя от нашето братство. Тези дни ли искате да се върнат? Извади си ръцете от джобовете, докато ти говоря, Севериън.

Бях пъхнал ръцете си там нарочно, тъй като знаех, че това ще го ядоса още повече, но когато ги измъкнах, усетих, че стискам в единия си юмрук монетата, която Водалус ми бе дал предишната нощ. Споменът за схватката изплува в съзнанието ми. Ужасно ми се прииска да хвърля един поглед на монетата, което беше абсолютно невъзможно, докато блестящите лещи на учителя Палемон бяха вперени в мен.

— Когато затворникът говори, Севериън, ти не чуваш нищо. Абсолютно нищо! Все едно, че слушаш цвъртенето на мишка, чийто смисъл хората не могат да разберат.

Смръщих вежди, за да покажа, че съм се замислил дълбоко за мишките.

По целия уморителен път нагоре към класната стая изгарях от желание да зърна поне за миг парчето метал, което продължавах да стискам, но знаех, че момчето зад мен, Юсигниус, един от малките послушници, непременно ще ме види. В залата, където учителят Палемон се надвеси над един десетдневен труп, монетата изгаряше дланта ми като въглен. Не посмях да я погледна.

Едва следобед успях да се уединя, скрит сред покритите с мъх руини на външната стена на Цитаделата. Постоях за миг със стиснат юмрук, точно под един процеждащ се слънчев лъч. Не смеех да го отворя, защото се боях, че разочарованието ми може да се окаже твърде голямо.

Не ме притесняваше стойността на монетата. Макар да бях вече почти мъж, имах толкова малко пари, че всеки грош би ми се сторил цяло състояние. Плашеше ме по-скоро мисълта, че тази монета е единствената ми връзка със събитията от предишната нощ, с Водалус, с красивата тайнствена жена, здравеняка с лопатата и сблъсъка при отворения гроб. Моят живот в братството беше всичко за мен и той ми се струваше също толкова сив, колкото беше и дрипавата ми риза в сравнение с блясъка на меча и ехото от изстрела, отекнало сред надгробните плочи. Всичко това можеше да се стопи с отварянето на дланта ми.

Накрая, изцедил до капка приятната тръпка на очакването, разтворих юмрука си и погледнах. Монетата беше златен крисос и аз стиснах отново пръстите си, уплашен, че ми се е привидяло и всъщност държа само меден орикалк.

За пръв път ми се случваше да докосвам злато. Бях виждал доста орикалкове и дори бях притежавал няколко от тях. Сребърни асими бях мярвал веднъж или дваж. Но за крисосите знаех само че съществуват, точно както знаех, че съществува друг свят извън Несус и други континенти на север, изток и запад от нашия.

На този крисос бе гравирано нещо, което отначало сметнах за лицето на жена — същество с корона, нито младо, нито старо, просто кротко и съвършено върху жълтия метал. Измина още доста време преди да се престраша да обърна своето съкровище и тогава дъхът ми наистина секна. Върху обратната страна се виждаше същият летящ кораб, който бях открил над входа на любимия си мавзолей. Това беше направо невероятно. Не подлежеше на обяснение. Дори не се опитах да се замисля за някакъв отговор, толкова безсмислено ми се стори подобно усилие. Вместо това пъхнах монетата обратно в джоба си и тръгнах като в транс обратно към кулата.

Да разнасям монетата със себе си, беше изключено. Още при първата появила се възможност се спуснах към некропола и открих моя мавзолей. Времето се бе развалило. Пробивах си път през люшканите от вятъра храсталаци и през високата трева, която бе започнала да се сляга в очакване на зимата. Когато се добрах до скривалището си, то сякаш вече не беше познатата хладна, приканваща пещера, а по-скоро леденостуден капан, около който дебнеха всички мои врагове, всички противници на Водалус, които вече бяха научили, че съм негов поддръжник. Още щом влезех вътре, те тутакси щяха да се спуснат и да затръшнат металната врата със смазани тъкмо за целта панти зад гърба ми. Естествено, осъзнавах, че това са пълни глупости. Но знаех също, че в страховете ми има и истина, заключена вероятно в някой бъдещ миг. След няколко месеца или години може би тези врагове щяха да се появят наистина. И тъй като бях размахал оръжие, за да помогна на Водалус, аз вече бях избрал да приема битката, нещо, което инквизиторите обикновено не правят.

На пода, близо до бронзовата погребална статуя, имаше разместена плочка. Повдигнах я и сложих крисоса под нея. После промърморих едно заклинание, което бях научил преди години от Рош, няколко римувани реда, които трябваше да гарантират сигурността на скритите предмети.

За да стане заклинанието наистина безотказно, трябвало мястото да се обиколи в полунощ със свещ от мъртвец. Спомних си за глупостите, които Дрот бе изръсил пред доброволците, за това как билките трябвало да се берат в полунощ от гробовете и ме напуши смях. Реших да се задоволя само със стихчетата, макар да бях учуден от това, че вече съм пораснал достатъчно, за да гледам трезво на подобни неща.

Минаваха дни, а споменът за моето посещение в мавзолея си оставаше все така ярък и това ми помагаше да обуздая неудържимото си на моменти желание да отида отново дотам, само за да се убедя, че всичко е било наяве и съкровището ми е непокътнато. После падна първият сняг и той превърна руините на външната стена в почти непреодолимо хлъзгава бариера, а познатия некропол в пустош от ледени хълмчета, в която надгробните паметници неочаквано се оказваха далеч по-големи под новата си снежна покривка, а дърветата и храстите двойно по-малки.

Обучението в нашето братство е замислено така, че бремето му да нараства непрекъснато с възмъжаването на послушниците. Най-малките момчета не вършат абсолютно никаква работа. Първите задачи биват възлагани, когато хлапетата навършат шест години, и се изчерпват с разнасянето на съобщения нагоре-надолу по стълбите на кулата Матачин. Горди от указаното им доверие, малките послушници почти не го възприемат като задължение. Но с напредването на времето, прекарано в братството, работата им става все по-тежка. Не след дълго ги пращат по някакъв повод в казармите, където виждат, че военните чираци имат барабани и медни тръби, мундири и ботуши, а понякога дори позлатени ризници. В Мечата кула срещат момчета не по-големи от тях, които се учат да тренират великолепни бойни животни от най-различни видове — мастифи с глави не по-малки от тези на лъвовете, птици, по-високи от човешки бой, с обковани със стомана човки. Накратко, отиват на стотици подобни места, където за пръв път разбират, че нашето братство е презирано дори (или по-скоро именно) от онези, които му осигуряват най-много работа. Скоро се започва и с чистенето, и с кухненската работа. Нашият брат готвач се опитва да превърне готвенето си в истинско изкуство, което изисква куп допълнителни задачи. Освен това трябва да бъдат обслужвани нашите пътуващи братя и да бъдат мъкнати безбройни подноси по тясната стълба към тъмницата.

По онова време все още не знаех за това, но скоро животът ми на послушник, който, откакто се помнех, бе ставал от тежък по-тежък, щеше да премине в своята далеч по-приятна фаза. В годината преди да стане пътуващ брат, старшият послушник се занимава предимно с надзираването на работата на по-малките момчета. Храната и дори дрехите, които получава, са по-добри. По-младите пътуващи братя започват да го третират почти като равен и той най-сетне получава мечтаното право да раздава заповеди на другите и да следи за изпълнението им.

Дойде ли този момент, послушникът е станал вече мъж. Той не се занимава с друга работа, освен с тази, за която е бил обучаван, и е свободен да напусне Цитаделата след приключването на задълженията си, за които получава възнаграждение от общия фонд на братството. А ако евентуално се издигне до ранга на учител (чест, която се оказва само със съгласието на всички живи учители), той получава и привилегията да избира измежду задачите само онези, които му се струват забавни или интересни, както и да участва в управлението на братството.

Но вие сигурно се досещате, че по времето, за което пиша, в годината, в която спасих живота на Водалус, аз нямах ни най-малка представа за всичко това. Зимата (както научих) бе сложила край на земеделските работи на север и затова Самодържецът и неговите офицери се бяха заели отново с правораздаване.

— И тъй — обясняваше ми Рош, — скоро ще си имаме нови затворници. И други след тях… десетки, дори стотици. Може да ни се наложи да отворим отново четвъртото ниво.

Той махна с луничавата си ръка, сякаш искаше да каже, че е готов да се справи с коя да е възникнала задача.

— Той тук ли е? — попитах аз. — Самодържецът? Тук в Цитаделата? В Голямото укрепление?

— Разбира се, че не. Ако някога дойде, няма начин да не разбереш, нали така? Ще има паради, инспекции и други такива работи. Там има покои за него, но вратите им не са били отваряни от сто години. Той сигурно си е в тайния дворец — Домът на недостижимите, някъде на север от града.

— Не знаеш ли къде по-точно?

Рош като че ли се стегна.

— Дори да знаех, как бих могъл да ти кажа? Там няма никакъв друг ориентир освен самия Дом на недостижимите. Той е там, където е. На север, на другия бряг.

— Отвъд стената?

Рош се усмихна на наивността ми.

— Далеч отвъд нея. На седмици път пеш. Естествено Самодържецът може да се озове там на мига, стига да поиска. С летяща машина. Кулата на знамената, така се казва мястото, където кацат летящите машини.

Но новите ни затворници не пристигаха с летящи машини. Най-маловажните от тях биваха докарвани в клетки, от десет до двайсет души във всяка, мъже и жени, оковани с гръб един към друг. Пазеха ги даймарчи, калени в битките воини, облечени с брони, които явно често им бяха вършили добра работа. Всеки от затворниците носеше меден цилиндър, в който се намираха името му и отредената му съдба. Естествено всички до един бяха счупили печатите на контейнерите и бяха прочели съдържанието им — едни бяха унищожили бележките, други ги бяха разменили. Онези, които пристигаха без документи, биваха задържани, докато за тях се получеше ново нареждане, а това обикновено продължаваше до края на живота им. Другите, които бяха разменили бележките си, бяха разменили с тях и съдбата си — те щяха да бъдат задържани или освободени, изтезавани или екзекутирани вместо някой друг.

По-важните пристигаха в бронирани фургони. Стоманените стени и дебели им решетки бяха предназначени не само да предотвратят бягството на затворника, но и да попречат на неговите съмишленици да го освободят. Не след дълго първият от фургоните изтрополи по калдъръма източно от Кулата на вещиците и се появи в Стария двор. Из цялото братство плъзнаха слухове за самоотвержени нападения, планирани и осъществени от Водалус. Много от моите другари послушници бяха убедени, че голяма част от затворниците ни са негови сподвижници, съюзници или поне съмишленици. Аз не можех да ги освободя, защото това щеше да опозори братството и цялата ми симпатия към него и неговото движение не можеха да ме заставят да направя нещо подобно. Да не говорим, че това и без друго беше невъзможно. Но поне се надявах, че ще успея да помогна на тези клетници, на моите въображаеми братя по оръжие, поне с някои дреболии, които да облекчат пребиванието им в тъмницата — храна, взета от таблите на по-малко заслужилите я затворници, и понякога може би парче месо, откраднато от кухнята.

През един буреносен ден успях да разбера кои са те. Тъкмо чистех пода в кабинета на учителя Гурлойс, когато го извикаха спешно за нещо и той излезе, оставяйки бюрото си отрупано с новопристигнали досиета. Спуснах се още щом вратата се захлопна зад гърба му и успях да прехвърля по-голямата част от документите преди тежките му стъпки да затрополят отново по стълбите. Нито един от новопристигналите затворници не се оказа привърженик на Водалус. Имаше търговци, които се бяха опитали да натрупат тлъсти печалби за сметката на доставки за армията, шпиони на асианците и пъстра колекция от всевъзможни долни престъпници. Нищо повече.

Когато занесох празната кофа до каменната мивка в Стария двор, видях още един от бронираните фургони. Гривестите коне от екипажа потропваха с копита и пръхтяха, изпускайки вълма пара, а пазачите, надянали украсените си с кожа шлемове, приемаха неловко поднесените им бокали с подгрято вино. Слухът ми улови името „Водалус“ да трепти във въздуха, но като че ли единствен аз го бях чул. Изведнъж ми се стори, че Водалус е само призрак, който въображението ми е сътворило от мъглата. Досиетата, които бях претършувал неумело само преди броени минути, се пръснаха в лицето ми като подгонени от вятъра листа.

В онзи миг на объркване за пръв път осъзнах, че има нещо налудничаво у мен. В известен смисъл това беше най-ужасното прозрение в живота ми. Бях лъгал често учителя Гурлойс и учителя Палемон, учителя Малрубиус също, докато беше все още жив. Бях лъгал Дрот, защото беше капитан на послушниците, Рош, защото беше по-силен и по-голям от мен, бях лъгал и Еата, както и останалите по-малки момчета, а сега не знаех дали собственият ми мозък не ме лъже от време на време. Всичките ми измами се изсипаха върху ми и аз, обреченият да помни всичко, вече не бях сигурен дали спомените ми не са само илюзии. Спомних си осветеното от лунната светлина лице на Водалус, но нали бях искал да го видя? Спомних си и тембъра на гласа му, но нали бях жадувал да го чуя, него и гласа на жената?

В една леденостудена нощ се довлякох до мавзолея и измъкнах крисоса. Полуизтритото, ведро лице на хермафродит, гравирано върху монетата, не беше лицето на Водалус.