За времето, прекарано във вехтошарския магазин, шепотът на ранната утрин се бе превърнал, в хаос от трополене на дървени и метални колелета, рев на впрегатни животни и нестроен хор от подвиквания и разговори. Едва бяхме излезли на улицата заедно със сестрата на вехтошаря, когато над главите ни профуча летателен апарат и бързо се отдалечи, провирайки се между градските кули. Погледнах нагоре, но едва успях да го мярна — гладък и лъскав като дъждовна капка върху стъклото на прозорец.
— Трябва да е конникът, който те предизвика — отбеляза тя. — Връща се обратно в Двореца на Сюзерена. Конникът от Северната гвардия, нали така каза Аджилус?
— Брат ти ли се казва Аджилус? А, на теб, как ти е името?
— Аджиа. Значи не знаеш нищо за единоборсвото? И се надяваш аз да те науча? Е, всемогъщият Хипогеон — владетелят на подземното царство, да ти е на помощ. Ще трябва първо да отидем до ботаническите градини, за да ти отсечем аверн. За наш късмет те не са далеч оттук. Имаш ли достатъчно пари, за да наемем фиакър?
— Мисля, че да. Ако се налага.
— Значи не си просто предрешен благородник. Ти си… каквото си там всъщност.
— Инквизитор. Да. Кога ще трябва да се срещна с конника?
— Чак привечер, не по-рано. Тогава започват боевете на Кърваво поле, след като се разтворят цветовете на аверна. Имаме достатъчно време, но ще е най-добре да не го пилеем на вятъра. Трябва да те науча как да се биеш. — Към нас се зададе фиакър, теглен от две азиатски магарета и Аджиа махна на кочияша. — По-добре отсега се прости с живота.
— Като съдя по онова, което чух досега, май ще ми се наложи.
— Почти сигурно е, тъй че не се притеснявай за парите си.
Тя вдигна още веднъж ръка и застина така за миг, а аз не изпуснах възможността да се насладя на извивките на тялото й. Стори ми се, че съзнава, че също ще бъде убита. Фиакърът спря, Аджиа се качи и макар да беше съвсем лека, возилото се разклати под тежестта й. Аз я последвах и двамата се озовахме на задната седалка, притиснати плътно един до друг. Кочияшът се обърна към нас и моята спътница каза:
— Към площадката пред Ботаническите градини. — После се обърна към мен и добави: — Значи смъртта не те плаши. Колко интересно!
Потърсих опора в седалката на кочияша, за да се наместя по-удобно.
— Това едва ли е чак толкова необичайно. Сигурно има хиляди и дори милиони хора, които са привикнали с мисълта за смъртта и смятат, че по-важната част от живота им е преминала.
Слънцето вече се бе издигнало над върховете на най-високите кули и струящата от него светлина, която оцветяваше прашните павета на улицата в златисточервено, ме настройваше философски.
— Вече съм решил — продължих — и нищо не би могло да ме разубеди. С какво ще ме убие конникът тази вечер? С растение? С цвете? Всичко това ми се струва толкова измислено. Само преди броени часове си мислех, че ми е отредено да стигна до град, наречен Тракс, и да изживея там остатъка от живота си. Оттогава ми се случиха толкова невероятни неща. Снощи например делих легло с някакъв гигант. Вече нищо не може да ме учуди.
Тя не каза нищо и след известно време аз попитах:
— Каква е онази сграда ей там? Онази с яркочервения покрив и раздвоените колони? И какъв е този аромат на бахар, който ми се струва, че долавям?
— Подправката на монасите — отвърна ми тя, пренебрегвайки умишлено или несъзнателно първия ми въпрос.
— Знаеш ли, че видът ти предизвиква страх? Когато влезе в магазина ни, аз си помислих, че си просто поредният благородник с празна кесия. После, като разбрах, че наистина си инквизитор, си помислих, че едва ли си толкова страшен, колкото изглеждаш. Просто млад човек като всички останали.
— А ти, предполагам, познаваш доста млади мъже. — Всъщност ми се искаше да е така. Искаше ми се тя да е по-опитна от мен. Смятах себе си за доста порочен и въпреки това се надявах тя да е още по-порочна.
— И все пак в теб има още нещо. Имаш лицето и изражението на наследник на два разкошни двореца и, да речем, остров в добавка, но обноските ти са като на обущар. Освен това, когато казваш, че не се боиш от смъртта, си личи, че си вярваш, но според мен не е така. Ти просто не си наясно какво да мислиш за смъртта. Освен това не би се поколебал да ми отсечеш главата, ако ти се наложи, нали?
Намирахме се сред море от най-разнородни возила — колесни или безколесни, теглени от волове, от едногърби камили и кираджийски коне. Отзад ни наближи друг фиакър, подобен на нашия.
— Ще има да ни дишате прахта! — извика Аджиа.
— Докъде? — отвърна й мъжът от другия фиакър и аз го разпознах. Беше Рачо, един от охранителите на учителя Ултан.
Сграбчих ръката на Аджиа и я дръпнах силно:
— Кой от двама ви е по-луд?
— До площада пред градините. Залагам един крисос! — викна тя, без да ми обърне никакво внимание.
В този миг вторият фиакър се стрелна и ни подмина.
— По-бързо! — извика Аджиа на нашия кочияш. После се обърна към мен. — Имаш ли кинжал? Ако имаш, най-добре ще е да опреш върха му в гърба на този мързеливец, за да не изгубим облога.
— Защо правиш това?
— Изпитвам те. Дрехите не правят човека. И ти си инквизитор само на думи. Душата ти е на страхлив благородник. — Фиакърът профуча на косъм край една улична сергия и стресна до смърт продавача. — Освен това ние ще спечелим. Другият кочияш е въртял камшика цяла нощ и животните му са уморени.
Осъзнах, че Аджиа очаква да получи парите от облога, ако спечелим, а спътницата на Рачо пък е намислила да прибере моите пари, в случай, че загубим. И все пак усещането беше прекрасно! Скоростта, примесена с мисълта за близката смърт, просто ме подлудяваше. Изтеглих Терминус Ест от ножницата и с острието му лесно достигнах ребрата на магаретата, теглещи нашия фиакър. Гърбовете на животните вече бяха плувнали в пот и няколкото бързи резки, които направих по тях, сигурно са ги изгаряли като нажежено желязо.
— Това ще свърши по-добра работа от кой да е кинжал — казах на Аджиа.
Тълпата се разделяше като вода под звука от плющящите камшици на кочияшите, майки сграбчваха децата си, войници използваха копията си, за да се покатерят на прозоречните первази. Събитията се развиваха в наша полза, тъй като фиакърът пред нас просто разчистваше пътя, закачайки нерядко други возила, и така животните, които го теглеха, постепенно губеха сили. Бавно, но сигурно ние стопявахме преднината, а нашият кочияш, който определено надушваше вече тлъстия бакшиш, продължаваше да налага безмилостно гърбовете на магаретата. На един завой фиакърът поднесе и се заби в чемширена стена, висока над два метра, премина през нея, помете масата, подредена в градината отвъд, и преди още да сме разбрали в чий двор сме връхлетели, отново излезе на улицата.
Две преки по-нататък закачихме количката на някакъв хлебар и по уличния калдъръм се пръснаха всевъзможни симитчета, а Аджиа политна към мен. Не можах да се сдържа, прехвърлих ръка през раменете й и я притиснах леко към себе си. Усещането от допира на стройното й тяло беше просто неописуемо и все пак някак непознато за мен — с особен тръпчив привкус.
— Радвам се, че го направи — прошепна ми тя. — Ненавиждам мъже, които направо ме сграбчват — и после покри лицето ми с целувки.
Кочияшът се извърна и ни хвърли триумфиращ поглед, оставяйки пощурелите добичета сами да се оправят с посоката,
— Спуснаха се по Кривата улица. В кърпа са ни вързани.
Миг по-късно пред нас се изпречи странна на вид порта, водеща към още по-странна шатра с внушителни размери. Кочияшът се опита да накара добичетата да завият, но вече беше закъснял. Разбихме двете крила на вратата с гръм и трясък и влетяхме в просторна, полутъмна зала с дъх на сено. Фиакърът се понесе право към огромен олтар, обсипан със синкави светлинки. Погледнах към мястото на кочияша, но то се оказа празно. Кочияшът или бе успял да скочи навреме, или някое от крилата на портата го беше помело. Аджиа изкрещя.
Фиакърът се разби в олтара. Пространството пред мен се превърна в хаос от летящи предмети и отломки. Подът сякаш подскочи към мен и ме тресна с такава сила, че ушите ми запищяха.
Малко преди да политна от седалката на фиакъра, успях да сграбча ръкохватката на Терминус Ест, но явно при удара все пак съм го изпуснал, защото усетих, че ръцете ми са празни. Опитах се да надигна глава и да потърся меча с поглед, но не успях да го сторя. Някъде в далечината се разнесе мъжки вик. Тогава все пак успях да се мобилизирам, претърколих се на една страна и със сетни сили свих безжизнените си крака към гърдите.
Стори ми се, че шатрата е не по-малка от голямото укрепление на Цитаделата, но залата беше абсолютно празна, без допълнителни преградни стени, без стълбища, без мебелировка. През златистия, прашен въздух успях да различа силуетите на няколко потрошени стълба, като че ли направени от боядисано дърво. Лампи, чиято светлина едва проблясваше, висяха окачени на една или повече вериги някъде над мен. Далеч над тях многоцветният таван потръпваше и скърцаше под напора на вятър, който не можех да доловя.
Лежах върху купчина слама. Сламата покриваше като неравномерен жълт килим целия под чак докъдето ми стигаше погледът, досущ като поле след жътва. Навсякъде около мен бяха пръснати отломки от олтара, който бяхме разрушили. Тънки дървени елементи, украсени с листенца от чисто злато, тюркоази и виолетови аметисти. Изправих се със смътната мисъл, че трябва да намеря меча си, направих няколко несигурни крачки и няколко мига по-късно се спънах в останките на фиакъра. Едното от магаретата лежеше недалеч от него — вероятно си бе счупило врата, защото дори не помръдваше. Някой извика „Инквизитор!“, аз се огледах наоколо и забелязах Аджиа. Беше се изправила и стоеше, макар краката й да трепереха леко. Попитах я дали е добре.
— Жива съм, поне това е сигурно. Трябва веднага да се махнем от това място. Това животно мъртво ли е?
Кимнах.
— Можех поне да го яхна. Сега ще трябва да ме носиш, стига да можеш. Не мисля, че десният ми крак ще издържи тежестта. — Тя залитна още преди да е завършила фразата си и аз трябваше да се втурна, за да я уловя. — Да вървим! Огледай се наоколо… Виждаш ли врата? По-бързо!
Не можах да открия вратата.
— Защо трябва да се махнем толкова бързо?
— Използвай носа си, щом очите не могат да ти помогнат да огледаш пода.
Подуших въздуха. Миризмата вече не беше просто на слама, а на горяща слама. Почти в същия миг зърнах и пламъците, ярки, но все още толкова малки, че само преди няколко мига трябваше да са били просто искри. Опитах се да хукна, но резултатът беше просто тромаво накуцване.
— Къде сме?
— Това е храмът на Пелерините. Някои го наричат храма на Нокътя. Пелерините са свещенослужителки, които пътуват из целия континент. Те никога…
Аджиа млъкна, тъй като наближихме група от облечени в пурпурно хора. Или пък те се приближаваха към нас. Мъжете бяха с бръснати глави и носеха скиптри, увенчани с бляскав полумесец. Между тях се извисяваше жена с ръст на екзалтирана, стиснала в ръцете си прибран в ножницата двурък меч — моят Терминус Ест.
Беше с наметало със спусната качулка, богато украсена с пискюли.
— Животните ни пощръкляха, Пресвета… — поде Аджиа.
— Не му е сега времето — каза жената, като все така стискаше меча ми. Чертите й бяха много красиви, но не с онази красота, която извиква страст у мъжете. — Това принадлежи на мъжа, който те носи. Кажи му да те пусне и да си го вземе. Ти можеш да вървиш и сама.
— Направи, както ти каза тя, инквизиторе.
— Не знаеш ли името му?
— Забравих го.
Аз казах „Севериън“ и я спуснах на пода с една ръка, докато поемах Терминус Ест с другата.
— Използвай го, за да прекратиш крамолите — каза ми жената с пурпурното наметало, — а не, за да ги започнеш.
— Сламата по пода на тази огромна шатра гори, господарко. Не го ли забелязахте?
— Пожарът ще бъде потушен. Сестрите и нашите слуги вече са се заели с това. — Тя замълча и погледът й се стрелна към Аджиа, после към мен и накрая пак към Аджиа. — Сред останките на свещения олтар, който вие разрушихте с возилото си, намерихме само една вещ, която ви принадлежи и вероятно представлява ценност за вас — този меч. Вече ви го върнахме. Вие имате ли да ни върнете нещо ценно, което да сте намерили?
Спомних си за аметистите.
— Не съм намирал нищо ценно, господарке. — Аджиа поклати глава и аз продължих: — Около мен имаше дървени отломки, украсени със скъпоценни камъни, но аз ги оставих там, където си бяха.
Мъжете сграбчиха ръкохватките на оръжията си и застанаха в позиция за атака, но високата жена остана неподвижна, вперила поглед в мен, после в Аджиа и отново в мен.
— Ела, Севериън.
Приближих се. Едва устоях на изкушението да изтегля Терминус Ест от ножницата и да го развъртя срещу въоръжените мъже. Жрицата хвана двете ми китки и се взря право в очите ми. Нейните собствени очи бяха напълно спокойни, но странният им блясък ги караше да изглеждат твърди като кремък.
— В него няма нищо — изрече тя бавно.
— Грешите, Пресвета — промърмори един от мъжете. — Казах, нищо. Отстъпи, Севериън, и нека жената се приближи.
Направих както ми каза и Аджиа се приближи към нея, накуцвайки силно. Жрицата не я изчака и също направи една широка крачка към нея. После хвана китките й, точно както бе хванала моите. Миг по-късно тя хвърли един поглед на жените, които до момента бяха стояли зад мъжете. Две от тях хванаха Аджиа и издърпаха роклята през главата й.
— Нищо, Майко — каза едната.
— Мисля, че този ден беше предречен.
Аджиа прикри гърдите си с ръце и ми прошепна:
— Тези Пелерини са смахнати. Всички го знаят, а ако имах повече време и аз щях да ти го кажа още в началото.
— Върнете й дрипите — каза високата жена. — Нокътят няма да изчезне в паметта ни, а ако е решил да ни напусне, ще бъде недопустимо за нас да се опитваме да го спрем.
— Може би все пак ще го открием сред отломките — промърмори едната от жените.
— Те трябва да си платят — обади се втората.
— Да ги убием — добави един от мъжете.
Жрицата не даде да се разбере дали ги е чула или не.
Тя вече се отдалечаваше от нас, сякаш плъзгайки се по пръснатата слама. Жените се спогледаха и тутакси я последваха, а мъжете пуснаха оръжията си и ни обърнаха гръб.
Аджиа облече несръчно роклята си. Попитах я какво знае за Нокътя и какви са тези Пелерини.
— Измъкни ме оттук, Севериън, и ще ти кажа. Не е на хубаво да се говори за тях в собствения им храм. Това там не е ли дупка?
Тръгнахме натам и тя се спъна в нещо, покрито от меката слама. Нямаше дупка, но аз успях да повдигна края на копринената материя, за да се измъкнем.