Сянката на Инквизитора

14 ТЕРМИНУС ЕСТ

— Приготвил съм ти подарък — каза учителят Палемон. — Имайки предвид твоята младост и сила, той едва ли ще ти се стори твърде тежък.

— Не заслужавам какъвто и да е подарък.

— Така е. Но нека не забравяме, Севериън, че когато подаръкът е заслужен, той се превръща в отплата. Единствените истински подаръци са като този, който сега ще получиш. Не мога да ти простя стореното, но не мога и да забравя какъв беше преди. Откак учителят Гурлойс беше пътуващ брат, не съм имал по-добър ученик от теб. — Той стана и се запъти вдървено към нишата в стената. — Ох, все забравям за товара на годините.

Той се наведе и аз мярнах в ръцете му нещо толкова тъмно, че сякаш очертанията на предмета се размиха сред сенките на нишата.

— Нека ви помогна, учителю.

— Няма нужда, няма нужда. Лесен е за вдигане, но труден за сваляне. По това се познават добрите.

На бюрото си той положи кутия с цвета на непрогледна нощ, дълга почти колкото малък ковчег, но по-тясна. Когато я отвори, сребърните й ключалки звъннаха като камбанки.

— Кутията не ти трябва. Само ще ти пречи. Ето, това е острието, това е ножницата, която да го предпазва, докато пътуваш, и ръкохватката.

Още преди да осъзная какво съм получил, вече държах оръжието в ръцете си. Ножницата беше облицована с тъмнокафява, мумифицирана човешка кожа и в момента покриваше острието почти до ефеса. Измъкнах меча и той се плъзна навън с лекота, която ме изуми.

Няма да ви досаждам с безкрайни описания на достойнствата и красотата на този меч. Би трябвало да го хванете в ръка и да го размахате, за да разберете какво представлява. Острието му е дълго един ел — повече от метър, а върхът му бе четвъртит, както се полага за този вид мечове. По цялото си протежение мъжкият и женският ръб на острието могат да разцепят косъм. Ефесът е от полирано сребро с по една глава във всеки край. Двустранната ръкохватка е изработена от оникс, обкован със сребърни нишки, и завършва с голям опал. Някой велик оръжейник не е пестил умението си при направата на този меч, превърнал се в произведение на изкуството. Въпреки това качествата му като оръжие далеч надхвърлят по стойност изящната му украса. Върху острието със странни, но красиви букви е гравирано „Терминус Ест“. След посещението си в Атриума на времето бях понаучил достатъчно от античните езици, за да разбера, че това означава — „Това е Пределът“.

— Добре е наточен, уверявам те — каза учителят Палемон, когато видя, че изпробвам с палец мъжкия ръб на острието. — Поддържай го в това състояние от милост към онези, които ще бъдат предадени в ръцете ти. Чудя се само дали не е твърде тежък за теб. Вдигни го и сам прецени.

Сграбчих Терминус Ест, тъй както бях сграбчил бутафорния меч при церемонията по посвещаването ми, и го вдигнах над главата си, като внимавах да не закача тавана. Мечът се извиси сякаш по собствена, воля.

— Трудно ли ти беше?

— Не, учителю. Но като че ли леко подскочи, докато го вдигах.

— В острието му има канал, по който тече струйка живак — метал, по-тежък от желязото, но при все това течен. Така неговата точка на тежест се премества към ръкохватката, когато го вдигаш, и към върха, когато го сваляш. Често ще ти се налага да чакащ осъдения да изрече последната си молитва или съдията да даде знак с ръка. Мечът ти не трябва дори да трепва. Но това вече го знаеш. Няма защо да ти казвам също, че на подобен инструмент се отдава дължимото уважение. И нека Мойрите бъдат благосклонни към теб, Севериън.

Взех точилото от кутията на меча и го прибрах във вързопа си. После взех писмото до владетеля на Тракс, навих около острието на меча потопена в смазка копринена лента, прибрах го в ножницата и се приближих към своя учител, за да се сбогувам.

Преминах през вратата за труповете с Терминус Ест, окачен вертикално зад лявото ми рамо и продължих през ветровитата градина на некропола. Стражът при последната порта дори не ме попита кой съм и накъде отивам, а само ме изгледа вяло и аз прекосих няколкото тесни улички, докато се озова на „Речна“, която водеше право към Гиол.

Сега трябва да си призная още нещо, при мисълта за което все още ме обзема срам, въпреки всичко, което се случи оттогава. Онези следобедни часове бяха най-щастливите в живота ми. Цялата ми предишна омраза към братството се бе стопила и на нейно място бе останала само любовта ми към него, към учителя Палемон, към моите братя, към изкуството на инквизиторите и тяхната мисия, дори към послушниците, любов, която до ден-днешен не е успяла да изтлее съвсем. Изоставях всички това, след като го бях опозорил напълно. Вместо ведрата усмивка от очите ми трябваше да се ронят сълзи.

Но аз не плаках. Нещо в мен се бе устремило напред и когато вятърът развя плаща ми като крилата на птица, аз се почувствах така, като че ли наистина можех да полетя. На нас, инквизиторите, е разрешено да се смеем единствено в присъствието на своите учители, на братята си, на послушниците и на затворниците. Не исках да нося маската си и затова дръпнах качулката ниско и се приведох леко, за да не се вижда лицето ми. Мислех си, че за последен път виждам Цитаделата и че може би ще умра по пътя. И двете предположения се оказаха погрешни. Третото ми предчувствие ме накара отново да се усмихна. Струваше ми се, че ме очакват още много дни като този. Нищо подобно.

Подведен от незнанието си, бях решил, че ще успея да изляза от града, преди да се здрачи и ще мога да пренощувам в безопасност под някое дърво. В действителност едва бях прекосил по-старите и по-бедни квартали на града, когато западният хоризонт погълна слънцето. Да помоля за гостоприемство в някоя от съборетините наоколо или да се прислоня до някой ъгъл, беше като да потърся сам смъртта си. Затова продължих под ярките звезди на изчистеното от нощния вятър небе. В очите на минувачите не бях инквизитор, а само странен пътник, прехвърлил през рамо голям продълговат предмет, омотан в черен плат.

От време на време по покритата с водни растения повърхност се плъзгаха лодки с мелодично поскърцващ такелаж. По бордовете на по-долнопробните съдове не се виждаха светлини, а те самите приличаха повече на отломки, но на няколко пъти мернах и богаташки ладии с фенери на носа и кърмата. Те се движеха по-далеч от брега, за да не бъдат нападнати, и въпреки това до мен долиташе песента на кормчиите им:

И тъй нататък. Дори след като светлините на бордовете се превърнаха в едва забележими искрици на повече от левга нагоре по реката, вятърът продължаваше да довява гласовете. По-късно разбрах, че тази монотонна песен и други като нея помагат на кормчиите да останат будни, докато траят нощните им наряди.

Точно по времето, когато вече ми се струваше, че новият ден ще настъпи всеки миг, пред погледа ми, напред по черната лента на реката, изникна нова група от светлини, този път неподвижни, опънати в линия от единия до другия бряг. Повървях доста, преди да се добера до тях и да разбера, че става въпрос за мост. Кривнах от безкрайната крайречна улица, изкачих няколкото напукани стъпала, които ме деляха от каменната пътека на моста, и се озовах насред непознат за мен свят.

В пълна противоположност на улица „Речна“, мостът беше грижливо осветен. На всеки десет стъпки от перилата стърчеше пилон, завършващ с метална кошница, в която горяха намазани с катран борини. На интервал от около стотина краски по цялото протежение на моста бяха разположени караулните на войниците. Карети със собствено осветление трополяха по калдъръма, а повечето от пешеходците бяха придружени от слуги, които носеха фенери, окачени на дълги прътове. Имаше и амбулантни търговци с овесени на вратовете им табли със стока, скитници, ломотещи неразбираеми ругатни, и просяци, които изложили на показ сакатите си крайници, умоляваха за съчувствие, като не пропускаха от време на време да щипнат децата, които бяха довели със себе си, за да не спират да циврят.

Признавам, че всичко това ми се стори ужасно интересно и само строгото възпитание ми помогна да не се втренчвам в някои от по-интересните субекти. Вървях сред тълпата със спусната ниско над челото качулка, привидно незаинтересован от всичко, което ставаше около мен. Умората ми започна малко по малко да отстъпва под напора на възбудата.

Войниците пред караулните не бяха гвардейци, а само леко въоръжени градски пазители на реда. Почти бях стигнал до западния край на моста, когато двама от тях препречиха пътя ми с дългите си пики.

— Носенето на подобен костюм е сериозно престъпление. Ако го правиш, за да се пошегуваш или заради някой облог, знай, че здравата си загазил.

— Тези одежди са ми дадени от моето братство — отвърнах им аз.

— Сериозно ли твърдиш, че си палач? Това на рамото ти меч ли е?

— Меч е, но аз не съм палач. Аз Съм пътуващ брат от Ордена на търсещите истина и покаяние.

Последва мълчание. За броените мигове, в които си бяхме разменили тези кратки реплики, около нас се събра тълпа от стотина души. Видях как стражът, който ме бе заговорил, погледна първо към другия страж, сякаш за да му каже: „Тоя говори сериозно“, и после към тълпата.

— Влез вътре. Началникът на патрула иска да говори с теб.

Войниците ми направиха път и изчакаха да вляза пръв в стражевата будка. Изкачих се по протритите дървени стъпала и влязох в тясно помещение, в което имаше само една маса и няколко стола. Зад масата седеше мъж, който пишеше нещо. Застанахме пред него и онзи, който ми бе заповядал да вляза в стражевата будка, каза:

— Това е човекът.

— Очевидно — каза началникът, без да вдига поглед. — Твърди, че е пътуващ брат от братството на инквизиторите.

Перото, което до този миг се бе плъзгало плавно по листа, спря за миг.

— Не вярвах, че някога ще срещна подобно нещо на друго място освен по страниците на някоя книга, но той явно казва истина.

— Да го пуснем ли тогава? — попита войникът.

— Още не.

Началникът сложи перото в мастилницата, пръсна написаното със ситен пясък и погледна към нас.

— Вашите подчинени ме спряха, тъй като се усъмниха в правото ми да нося подобно наметало — отбелязах аз.

— Спряха те, защото аз им заповядах, а им заповядах, защото според доклада от източните кули ти създаваш безредици по улиците. Ако наистина си член на братството на инквизиторите — за което, честно казано, се надявах, че е отдавна разпуснато — то в такъв случай си прекарал целия си живот в… Как й беше името?

— Кулата Матачин.

Той щракна с пръсти и лицето му придоби едновременно развеселено и раздразнено изражение.

— Имам предвид мястото, където се намира тази кула.

— Цитаделата.

— О, да. Добрата стара Цитадела. Доколкото си спомням, тя се намираше на изток от реката, в северния край на Алгедонския квартал. Водиха ме там, за да видя тъмницата, когато бях още кадет. Колко пъти си слизал досега в града?

Сетих се за нашите разходки до реката и казах:

— Много пъти.

— С тези дрехи?

Поклатих глава.

— Ако ще клатиш глава, по-добре смъкни тази качулка. Сега виждам само върха на носа ти. — Началникът на стражата стана от стола си и отиде до един от прозорците, който гледаше към реката. — Как мислиш, колко души живеят в Несус?

— Нямам ни най-малка представа.

— Нито пък аз, инквизиторе. Или пък който и да е друг. Всеки опит да бъдат преброени жителите на този град е пропадал заедно с опитите те да бъдат системно облагани с данъци. Несус нараства и се променя всяка нощ, като надпис надраскан на улична стена. В мрака се строят дори нови къщи. После хитреците предявяват претенции върху застроената площ. Не си ли чувал за това? Екзалтираният Таларикан, чиято лудост се проявява като неудържим интерес към най-презрените аспекти на човешкото съществувание, твърди, че субектите, които преживяват, хранейки се с чужди останки, са не по-малко от двеста хиляди. Просещите акробати, например, са около десет хиляди, почти половината от които са жени. Този град пръква нови жители с такава скорост, че ако не успява след това да унищожи по-голямата част от тях почти толкова бързо, отдавна всички да сме загинали от гладна смърт. В подобна атмосфера няма място за ред и спокойствие. Затова и не можем да си позволим каквито и да е безредици, защото те твърде лесно се изплъзват от контрола ни. Следиш ли мисълта ми?

— И все пак би трябвало да се стремим към някакъв ред. Иначе съм съгласен с вас за настоящия момент.

Началникът въздъхна и се обърна към мен.

— Надявам се да ме разбираш поне дотолкова. В такъв случай сигурно осъзнаваш също, че ще трябва да се сдобиеш с малко по-нормални дрехи.

— Не мога да се върна в Цитаделата.

— Тогава се покрий някъде тази нощ и си купи нещо утре. Имаш ли пари?

— Да, малко.

— Добре. Купи си нещо. Открадни, ако искаш, или пък съблечи първия нещастник, когото успееш да скъсиш с това нещо. Мога да наредя на единия от моите хора да те заведе до странноприемницата, но това би означавало нови зяпачи и още шушукания. Има някакви безредици надолу по реката. И без друго вече се разказват твърде много врели-некипели за тази река. А сега като спрат ветровете и се спусне мъгла, ще стане още по-зле. Накъде си тръгнал?

— Изпратен съм в градчето Тракс.

— Вярвате ли му, началник? — обади се същият войник. — Досега не ни е показал нито едно доказателство, че е онзи, за когото се представя.

Началникът отново се бе загледал през прозореца и този път аз успях да мярна стелещите се вълма на мъглата.

— Щом не можеш да използваш главата си, използвай поне носа си — каза той. — Какви миризми се появиха с него?

Войникът се ухили неуверено.

— На ръждясало желязо, на студена пот, на съсирена кръв. Ако беше измамник, щеше да мирише на нови дрехи или на престоял в ракла плат. Ако не се стегнеш в най-скоро време, Петронакс, май ще отпрашиш на север да се биеш с асцианите.

Войникът изломоти едно „Но, началник“ и после ме изгледа с такава неподправена омраза, че направо се замислих дали няма да се опита да ми изиграе някой мръсен номер, след като изляза от стражевата будка.

— Покажи на този приятел, че принадлежиш наистина към братството на инквизиторите.

Успокоих набързо войника, което не се оказа никак трудно. Избих щита му встрани с дясната си ръка, застъпих с левия си крак десния му ботуш и го завъртях съвсем леко, но напълно достатъчно, за да се добера до онзи нерв на врата, който предизвиква конвулсии.