Сянката на Инквизитора

2 СЕВЕРИЪН

Спомените ме гнетят. Тъй като съм израснал сред инквизиторите, аз не познавам майка си, нито баща си. Никой от моите побратими послушници не познава родителите си. От време на време, особено с идването на зимните студове, пред Вратата на смъртниците се събират всевъзможни отрепки, които молят да бъдат приети в нашето древно братство. Те често забавляват вратаря, с невероятните изтезания, на които са готови да подложат някого, за да заслужат подслон и храна. Обикновено носят животни, на които демонстрират своите „умения“.

Всички биват отпратени. Традициите, идващи от незапомнени времена и поддържани неизменно от величавото минало на братството чак до днешните дни на упадък, забраняват набирането на нови ученици по този начин. Дори във времената, за които пиша, когато братството разполагаше само с двама учители и малобройна група от пътуващи инквизитори, тези традиции бяха смятани за свещени.

Не съм забравил нищо, като се започне от най-ранните ми спомени. В съзнанието ми изплува картината как събирам камъчета в Стария двор. Това място е разположено на югозапад от Кулата на вещиците и е разделено от Великия двор. Голямата стена, която нашето братство трябва да отбранява, беше започнала да се руши още тогава. В нея имаше един широк процеп между Червената кула и Мечата кула, където се катерех по падналите плочи, за да гледам отвъд некропола — Града на мъртвите, или казано по-просто гробището, разположено по близкия склон на Хълма на цитаделата.

Когато поотраснах, всичките ми игри протичаха там. Криволичещите алеи се охраняваха през деня, но стражите бяха по-загрижени за пресните гробове в по-ниската част и тъй като знаеха, че принадлежим към Ордена на инквизиторите, рядко намираха кураж да ни прогонят от потайните ни места в кипарисовите горички.

Твърди се, че нашият некропол е най-старият в Несус. Това, разбира се, не е вярно. От друга страна самото твърдение говори, че некрополът е наистина древен, макар самодръжците да не са били погребвани там, дори когато Цитаделата е била тяхна крепост. По онова време великите династии полагали своите многобройни мъртъвци в параклиси в собствените им имения. Благородниците и градските първенци предпочитат по-високите части на склона, близо до стената на Цитаделата, а простите хорица биват погребвани под тях, чак до най-ниските парцели, които граничат с крайните бедняшки квартали покрай Гиол. Като момче никога не слизах толкова далеч сам.

Винаги бяхме трима — Дрот, Рош и аз. По-късно и Еата, от следващия набор послушници. Нито един от нас не беше роден сред инквизиторите, защото никой не се ражда сред тях. Говори се, че в древни времена в братството е имало мъже и жени и че техните синове и дъщери са били въвеждани в тайнствата на ордена, както сега това става в гилдиите на златарите, майсторите на лампи и много други. Но Имар Праведния, след като разбрал колко жестоки могат да бъдат жените и колко често си позволяват да надвишават въздаденото от самия него наказание, повелил братството на инквизиторите да се състои само от мъже.

Оттогава насетне нашите редици се попълват единствено от децата на онези, които попадат в нашите ръце. Мъжките отрочета биват отглеждани като наши собствени. В кулата Матачин има метална греда с шипове, която се подава от ниша в стената на височината на човешките слабини. Когато ни изпратят някоя жена в последните дни преди раждането, ние я отваряме и ако бебето оживее и е момче, поемаме грижите за него. Майките изпращаме на вещиците. Така е от царуването на Имар та чак до наши дни, вече много, много векове наред.

Затова никой от нас не знае потеклото си. Всеки би искал да произхожда от род на екзалтирани и наистина не малко отрочета с благородническа кръв попадат в нашето братство. Като момче всеки послушник си създава свои собствени представи за произхода си и всички до един разпитват неуморно нашите по-възрастни пътуващи братя, но те, потиснати от собствената си участ, говорят твърде малко. В годината, за която разказвам, Еата, убеден, че е потомък на един от великите северни кланове, беше изрисувал герба му на стената до леглото си.

Що се отнася до мен, аз си бях самоприписал медния герб, поставен над входа на един от мавзолеите. На него беше изобразен изригващ над водната повърхност гейзер с волант — летящ кораб до него, и роза най-отдолу. Вратата на мавзолея беше разбита отдавна и на пода лежаха два празни саркофага. Други три, твърде тежки, за да успея да ги помръдна, си стояха все още непокътнати в ниша в стената. Но не затворените или пък отворените саркофази правеха това място толкова примамливо за мен, макар да обичах да си почивам върху онова, което бе останало от меката им, избеляла тапицерия. Усещането се дължеше по-скоро на малките размери на помещението, на мрачните, зидани стени, на тясното прозорче с една-единствена решетка и на осквернената врата, толкова масивна и тежка, останала сякаш зейнала за вечни времена.

През вратата и прозорчето можех да наблюдавам незабелязван от никого бликащия навън живот, потъналите в зеленина дървета, храсти и треви. Птиците и животните, които иначе се скриваха, уплашени от стъпките ми, не можеха нито да ме видят, нито да ме подушат, докато бях вътре. Гледах как враната свива гнездото си и после отглежда малките си, само на няколко крачки разстояние от мен. Гледах как лисици притичват с вирнати опашки. Веднъж видях дори една огромна лисица, от онези, които са съвсем малко по-ниски от най-едрите хрътки и които хората наричат гривести вълци. Тя се завъртя наоколо и се понесе в лек тръс към разрушените мавзолеи в южната част на гробището, подгонена от собствените си неотложни планове. Дългокракият ястреб затриваше пепелянките вместо мен. Щом съгледаше някоя, той разтваряше криле и се спускаше от върха на близкия бор.

Дори един миг е достатъчен, за да опиша всички тези неща, които съм наблюдавал толкова дълго, но десетилетия не биха ми стигнали, за да изброя всичко, което те означаваха за малкия, дрипав послушник, който бях тогава. Две мисли, равносилни за мен на приказни сънища, бяха обладали съзнанието ми и ми бяха безкрайно скъпи. Първата беше, че в един недалечен миг, самото време ще спре… Пъстрите дни, проточили се като навързани кърпи, изтегляни от шапката на фокусник, ще свършат и навъсеното слънце ще трепне за последен път. Втората ми нашепваше, че някъде далече съществува, чудодейна светлина, понякога плаха като пламъчето на свещта, друг път буйна като клада, която вдъхва живот на всичко, до което се докосне — на падналото от храста листо поникват крачка и тънки, чувствителни мустачки, а грубият кафяв клон отваря черните си очи и хуква по дънера на дървото.

И все пак понякога, особено в знойните часове около пладне, нямаше кой знае какво да се види. Тогава отивах за пореден път при герба над вратата и се чудех какво общо могат да имат с мен един кораб, една роза и един гейзер. После се взирах в бронзовата погребална статуя, която бях открил, почистил и сложил в единия ъгъл. Мъртвият мъж лежеше по гръб, с плътно стиснати, натежали клепачи. На светлината, процеждаща се през прозорчето, изучавах лицето му и го сравнявах със собствените си, отразени върху полирания метал черти. Правият ми нос, разположените дълбоко очи и хлътналите бузи бяха почти като неговите, затова ужасно ми се искаше да разбера дали и той е имал тъмна коса.

През зимата ходех рядко до некропола, но през лятото този ограбен мавзолей, както много други като него, ми подсигуряваше място за наблюдение и прохладна отмора. Дрот, Рош и Еата също идваха с мен, но аз никога не ги водех в любимото ми за уединение място. Знаех, че те също си имат свои тайни скривалища. Докато бяхме заедно, и без друго почти не влизахме в гробниците. Вместо това си правехме мечове от пръчки и водехме битки, замеряхме войниците с шишарки или пък изравнявахме пръстта на пресните гробове и играехме на дама с камъчета, на кръстчета и кръгчета, на калъч.

Забавлявахме се също с разходки из лабиринта на Цитаделата и плувахме в големия водоем под камбанарията й. В този кръгъл басейн с незнайно дълбока, тъмна вода, разположен под сводестия покрив, беше влажно и студено дори през лятото. Затова пък през зимата условията там си оставаха почти същите и тъй като водоемът притежаваше безценното предимство да бъде забранено място, ние можехме спокойно да се потопим в сладостната му омая и да не палим факлите, преди да сме дръпнали резето отвътре, докато всички си мислеха, че сме някъде другаде. А после, когато пламъкът лумнеше от горящия катран, как само танцуваха сенките по влажните стени!

Както вече споменах, другото място за плуване беше Гиол, която криволичи през Несус като огромна мързелива змия. Когато задухаше топлият пролетен вятър, ние се спускахме през некропола към устието на реката край величествените древни гробници до стената на Цитаделата, край помпозните мавзолеи на първенците, през каменната гора от еднообразни надгробни монументи (опитвахме се да изглеждаме преизпълнени със страхопочитание, докато преминавахме край гробищните стражи, опрени на алебардите си). Накрая подминавахме простите, неодялани плочи, които бележеха последния пристан на бедняците, плочи, които хлътваха в пръстта при първия порой.

В най-долния край на некропола пред нас се възправяше желязната порта, която вече описах. През нея внасяха телата, които трябваше да бъдат погребани в бедняшките парцели. Едва когато преминехме през ръждясалите крила на портата, чувствахме, че сме напуснали

Цитаделата, което си беше явно неподчинение на наложените ни правила. Вярвахме (или поне се преструвахме, че вярваме), че ни очакват изтезания, ако някой от по-големите братя разкрие простъпката ни. Всъщност най-лошото, което можеше да ни сполети, си беше най-обикновен пердах, толкова милосърдни са инквизиторите, които по-сетне ми се наложи да предам.

Много по-голяма опасност за нас бяха обитателите на многоетажните жилища, подредени от двете страни на мръсните улици, по които преминавахме. Понякога си мисля, че братството ни е оцеляло толкова дълго, тъй като фокусира върху себе си омразата на хората, омраза, дължима по право на Самодържеца, на екзалтираните и в известна степен дори на бледите изродени раси, които идват на Ърт от далечни звезди.

Явно и обитаващите бордеите, точно като стражите, успяваха някак да ни познаят, защото понякога от по-горните прозорци плисваха върху ни какви ли не нечистотии, а зад гърбовете ни се разнасяха сподавени ругатни. Всъщност нито веднъж не ни сполетя някакво сериозно премеждие и дори когато някой тираничен господар или продажен член на парламента биваше предоставян на милостта на братството, обезправените ни подвикваха предложения как да постъпим с него, повечето от които гнусни и неизпълними.

На мястото, където плувахме, Гиол бе изгубила своите естествени брегове преди стотици години. Две каменни стени затваряха широко пространство, обсипано със сини водни лилии. Стълби, замислени като пристани за лодки, водеха надолу към реката. В топлите дни всяко от стълбищата биваше окупирано от банда от десет или петнайсет крещящи хлапета. Четиримата заедно бяхме достатъчно силни, за да си отвоюваме кое да е от тези места, макар да съществуваше опасността няколко от групичките да се обединят срещу нас още с пристигането ни или пък да се озовем в неизгодна позиция между тях. Така или иначе другите скоро се изнизваха и ни оставяха в неоспоримо владение на целия бряг чак до следващия ден.

Реших да разкажа за всичко това, тъй като никога повече не отидох там след нощта, в която спасих Водалус. Дрот и Рош си мислеха, че просто ме е страх да не ни заключат след това в подземията. Еата се колебаеше. Като си помисля, комай малко преди да се превърнат в мъже, повечето момчета имат почти женско светоусещане. Истинската причина бяха лилиите.

Никога не бях възприемал некропола като град на мъртвите. Знам, че розовите му храсти с пурпурни цветове (другите хора ги смятат за толкова зловещи) дават подслон на стотици малки животинки и птици. Екзекуциите, които съм наблюдавал и които съм изпълнявал лично, не са нищо повече от занаят, заколение на човешки същества, чийто живот в повечето случаи не е нито по-невинен, нито по-ценен от този на добитъка. Когато си помисля за собствената си смърт или за смъртта на човек, когото съм обичал, или дори за смъртта на самото слънце, винаги в съзнанието ми изплува образът на лилията, с нейните гладки, бледи листа и небесносиньо венче. А под цветето, тънки и здрави като копринени върви, неговите черни корени се протягат право към дъното през дълбоките, тъмни води.

Когато бяхме още невръстни момчета, ние почти не забелязвахме тези растения, плувахме между тях, отблъсквахме ги встрани, просто забравяхме за съществуването им. Тяхното ухание успяваше до известна степен да неутрализира гнилата миризма на водата. В деня, когато щях да спася Водалус, аз се гмурнах под безбройните им цветове, както бях правил много пъти преди,

И не можах да изплувам. Някак си бях успял да достигна до дълбочина, на която техните коренища бяха по-гъсто преплетени, отколкото можех да предположа. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо — само черна плетеница от корени. Плувах и макар да усещах, че ръцете и краката ми се движат бясно сред милионите фини пипала, тялото ми почти не помръдваше. Сграбчвах с шепи от тях и ги разкъсвах, но си оставах все така безпомощен. Дробовете ми се надигнаха до гърлото и започнаха да ме задушават, сякаш сами отчаяно искаха да се озоват на повърхността. Желанието да поема въздух, да всмуча жадно от тъмната, студена течност около мен, беше неудържимо/

Учителят Малрубиус, който бе починал няколко години преди това, ни будеше, тракайки с лъжица по капака на помещението, което използвахме за спалня. Същият металически звън чух и тогава. Изведнъж се озовах в леглото си, облечен и неспособен да помръдна. Дрот, Рош и другите по-малки момчета вече се бяха надигнали, прозяваха се и търсеха дрехите си. Наметалото на учителя Малрубиус беше отметнато назад. Виждах ясно съсухрената кожа на гърдите и корема му, там, където времето бе стопило мускулите и мазнините. Окосменият триъгълник на гърдите му беше посивял като плесен. Той тръгна бавно покрай капака, като продължаваше да го удря с лъжицата. Това продължи невероятно дълго, както ми се стори, след което учителят спря, наведе се бавно над отвора и погледна надолу. Знаех, че се оглежда за мен из стария склад.

Но не можеше да види достатъчно надалече. Аз бях в една от клетките на изпитната зала. Лежах там по гръб и гледах към сивия таван. Някаква жена плачеше, но аз не можех да я видя. Въздишките й се губеха в дрънкането, дрънкането, дрънкането на лъжицата. Мракът се спусна над мен, но от него изникна лицето на жена, прекрасно като зеленикавия диск на луната. Плачът явно не беше неин, защото продължавах да чувам въздишките, а лицето й си оставаше напълно спокойно, красиво по онзи начин, който трудно би могъл да се свърже с някакво настроение. Ръцете й, дълги колкото саркофазите, в които понякога си почивах в моя любим мавзолей, се протегнаха към мен и изведнъж приеха формата на новоопереното птиче, което бях измъкнал от гнездото му с надеждата, че ще успея да го науча да каца на пръста ми. Ръцете ме сграбчиха, изтеглиха ме нагоре и после ме запратиха надолу, по-далеч от лицето и женските въздишки, още по-надолу в мрака, докато накрая краката ми докоснаха нещо, което помислих за покритото с тиня дъно. Тялото ми прониза преградата и аз се озовах в свят, облян в светлина.

Все още не можех да дишам. Вече и не исках. Дробовете ми бяха спрели да функционират по своя воля. Плъзгах се през водата, макар да не разбирах как точно го правя. (По-късно разбрах, че Дрот ме е сграбчил за косата.) И изведнъж се озовах проснат на студените, зеленясали камъни, до Рош и Дрот, които се редуваха да ми правят изкуствено дишане. После всичко пред мен се размаза и преля в стена от очи, едни и същи очи, повтарящи се безкрайно като ключов елемент в калейдоскоп. По неизвестна причина зрението ми се беше разстроило и умножаваше очите на Еата.

Най-накрая Рош се отдръпна и аз повърнах солидно количество черна вода. След това се почувствах по-добре. Успях да седна. Вече можех да дишам, макар и неравно. Въпреки че се чувствах изцеден до дупка, а дланите ми трепереха неудържимо, все пак можех да движа ръцете си. Някаква жена ми донесе купа с гореща напитка — не можех да преценя дали е бульон или чай, усещах само, че е вряла, малко пресолена и че мирише на дим. Престорих се, че пия и изгорих леко устните и езика си.

— Какво се опитваше да направиш? — попита Дрот. — Как успя да изплуваш?

Поклатих глава.

— Направо се изстреля от водата! — възкликна някой от тълпата.

Рош ми помогна да успокоя ръката си.

— Помислихме, че ще се появиш някъде другаде. Че искаш да ни стреснеш.

— Видях Малрубиус — казах аз.

Един старец с изцапана с катран дреха сложи ръка на рамото на Рош.

— Този пък кой е?

— Някога беше учител на послушниците. Мъртъв е.

— Значи не е жена? — Старецът продължаваше да потупва Рош, но гледаше към мен…

Не, не — успокои го Рош. — Няма жени в нашето братство.

Въпреки горещата напитка и топлината на деня, тялото ми беше студено. Едно от хлапетата, с които понякога се биехме, донесе прашно одеяло и аз се загърнах с него. Мина още доста време, преди да се почувствам достатъчно силен, за да се изправя и да тръгна без чужда помощ. Когато се озовахме до портата на некропола от огнения ореол на залязващото слънце бе останала само една малка резка, а самата порта беше затворена и заключена.