Сянката на Инквизитора

10 ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА

Явно учителят Гурлойс бе решил, че трябва да посещавам тази къща често, за да не се увлека прекалено по Текла, но аз давах всеки път парите на Рош и не се върнах никога повече там. Болката се бе оказала твърде сладка, а сладостта твърде болезнена. Изплаших се, че това усещане би могло да ме промени твърде много.

Освен това, малко преди двамата с Рош да напуснем къщата, белокосият мъж, уловил погледа ми, измъкна от пазвата си малък златен съд с формата на фалус. Домакинът на Лазурния дом ми се усмихна и тъй като в усмивката му не долових нищо друго освен приятелство, тя доста ме изплаши.

Изминаха няколко дни, преди да успея да отърся мислите си за Текла от някои впечатления, които беше прибавила към тях лъже. Теклата, която ме бе посветила в извечната игра между двата пола. Все пак не мисля, че посещението ми в Лазурния дом предизвика ефект, противоположен на този, който учителят Гурлойс бе възнамерявал да постигне върху мен. След като се бях насладил свободно на тази жена, макар и с помощта на въображението си, аз наистина не чувствах някакво страстно влечение към нея. Но едновременно с това, неизвестно как, в мен се бе пробудило ново желание — да опозная по-отблизо онзи древен свят на познанието и привилегиите, който Текла олицетворяваше.

Книгите, които й бях занесъл, се превърнаха в мой университет, а Текла — в мой мъдър наставник. Аз не съм образован човек. От учителя Палемон съм се научил да чета и да пиша, да смятам, както и на няколко прости факта за реалния свят и за основополагащите принципи. И ако образованите люде понякога са ме смятали ако не за равен, то поне за събеседник, с който не са си загубили времето, заслугата за това принадлежи изцяло на Текла. На онази Текла, която помня, на Текла от моите мисли и на четирите книги.

Няма да ви разказвам какво точно съм прочел в тези книги, нито пък ще ви описвам разговорите си с Текла — за да си припомня дори малка част от тях, ще ми е необходима поне една нощ. Навън снегът засипваше Стария двор, а аз излизах всяка вечер от тъмницата, изпаднал сякаш в транс. Вглеждах се замислено в следите, които оставях в снега, и в играта на сянката си. През онази зима Текла бе тъжна, но все пак й беше приятно да ме води чрез разказите си по пътеките на миналото, населени от великите дела и подвизите на забравени герои.

Пролетта дойде, а с нея и безбройните пурпурни и бели лилии, които окичиха некропола. Аз й занесох от тях, а тя каза, че цветята сигурно са наболи тук-там, също като първите косъмчета по брадата ми, но още на следващия ден ми се извини и отбеляза, че вече спокойно мога да се нарека мъж. Като че ли по-топлото време и букетите, които й носех, леко повдигнаха настроението й. Докато проследявахме родословията на старите екзалтирани фамилии, Текла вмъкваше разкази за свои приятелки от тези фамилии, за техните бракове — добри или несполучливи, за това как една за малко не заменила свободата си за полусрутена крепост, а друга, с която били играли като малки на кукли, сега била господарка на стотици хиляди поданици.

— Знаеш ли, Севериън, не е изключено вече да има нов самодържец, а може би дори и друга форма на управление. Нещата могат да останат непроменени дълго, но не завинаги.

— Познанията ми за двора са бедни, господарке.

— И колкото по-малко знаеш за него, толкова по-щастлив ще бъдеш. — Тя замълча за миг, а прекрасните и зъби гризнаха леко долната й устна. — Когато майка ми била бременна, слугите й я занесли до Пророческия извор, за който се твърди, че разкрива бъдещето. Във видението, което й се явило, тя ме видяла седнала на трон. Теа винаги ми е завиждала за това. И все пак, Самодържецът…

— Да?

— По-добре ще е, ако не казвам много. Самодържецът не е като другите хора. Независимо какво ти говоря понякога, в цял Ърт няма друг като него.

— Знам това.

— Значи знаеш достатъчно. Ето — тя ми подаде разтворената кафява книга, — тук се казва — „Според Талелаус Велики демокрацията — което значи „народът“ — трябва да бъде управлявана от превъзхождаща я личност, а Йерерих Мъдри твърди, че простолюдието никога няма да приеме напълно господството на човек, който не произхожда от него. И все пак и двамата са били наричани съвършени владетели.“

Не разбрах за какво намеква и затова не казах нищо.

— Никой не знае какво точно ще предприеме Самодържецът, това е изводът, който се налага. Отец Инир също. Когато за пръв път се появих в двора, бях още много млада, някой ми каза, като че ли споделяше с мен огромна тайна, че всъщност именно отец Инир определя политиката на държавата. След като прекарах две години там, един мъж, толкова високопоставен, че не мога да ти спомена дори името му, пък ми каза, че всъщност Самодържецът управлява, макар понякога да изглежда, че отец Инир дърпа конците. А миналата година една жена, на чиято преценка имам повече доверие от тази на който и да е мъж, сподели с мен, че нито едното, нито другото твърдение е абсолютно вярно и тъй като и Самодържецът и отец Инир са неразгадаеми като океанските дълбини, никой никога не е съвсем наясно дали едно решение е взето от единия или от другия. Смятах, че това е едно наистина мъдро заключение, докато накрая не осъзнах, че тя всъщност бе повторила онова, което сама й бях казала преди година и половина. — Текла замълча и полегна на нара с и, а черната й коса се разпиля по възглавницата.

— Е — казах аз, — поне сте била права, като сте се доверила на преценката на тази жена. Тя явно е направила извода си, опирайки се на достоверен източник.

Текла сякаш не ме чу и прошепна:

— Но това е самата истина, Севериън. Никой не може да предположи какво биха направили те. Могат да ме освободят още утре. Това е напълно възможно. Вече трябва да са узнали, че съм тук. Не ме гледай така. Моите приятели ще говорят с отец Инир. Може би дори ще успеят по някакъв начин да споменат на Самодържеца за мен. Ти знаеш защо ме доведоха тук, нали?

— Нещо във връзка със сестра ви.

— Доведената ми сестра Теа е с Водалус. Казват, че му била любовница и аз мисля, че не е невъзможно.

Спомних за красивата жена, която бях видял на стълбището в Лазурния дом и казах:

— Мисля, че веднъж съм виждал сестра ви. В некропола. С нея имаше един екзалтиран, който носеше меч и беше много красив. Разбрах, че бил Водалус. Жената имаше сърцевидно лице, а гласът й ми прозвуча като гукането на гълъбица. Дали е била тя?

— Вероятно да. Искат от нея да предаде Водалус, за да ме спаси, но тя няма да го направи. Но защо да не ме пуснат, след като разберат, че е така?

Аз й отговорих нещо, а тя се засмя и каза:

— Ти си толкова интелигентен, Севериън. След като станеш пътуващ брат, сигурно ще се прочуеш като най-великия инквизитор на всички времена. Страшничка мисъл.

— Останал съм с впечатлението, че разговорите на такива теми ви доставят удоволствие, господарке.

— Сега вече да. След като знам, че мога да изляза оттук. Може и да ти се стори странно, но докато бях на свобода, рядко обръщах някакво внимание на метафизиката. Вместо това предпочитах да танцувам и да ходя на лов. Знанията, на които ти така се възхищаваш, съм придобила като дете под надзора на моя наставник и под страх от бой с пръчка.

— Бихме могли да не говорим за подобни неща, господарке, ако така предпочитате.

Тя се изправи и зарови лицето си в букета, който й бях донесъл.

— Цветята са най-добрите учебници по теология, Севериън. Красиво ли беше в некропола, когато ги набра? Не си ги събрал от гробовете, нали? Нали не са мъртви цветя, донесени от някой друг?

— Не. Тези цветя са били засадени преди много години. Разцъфват всяка пролет.

От малкото прозорче на вратата долетя гласът на Дрот:

— Боя се, че…

Аз станах.

— Мислиш ли, че ще я видиш отново? Благородната Теа, моята сестра?

— Едва ли, господарке.

— Но ако все пак я видиш, нали ще й кажеш за мен? Може да не са успели да се свържат с нея. Така няма да извършиш предателство, по-скоро ще направиш нещо в името на Самодържеца.

— Ще й кажа, господарке.

Вече прекрачвах прага на килията.

— Знам, че тя няма да предаде Водалус, но е възможно да се постигне някакъв компромис.

Дрот затвори вратата и превъртя ключа. Естествено, беше ми направило впечатление това, че Текла дори не попита какво са правили сестра й и Водалус в такова древно и забравено (за хора като тях) място, каквото е нашият некропол. Коридорът, с неговите редици от метални врати и студени, влажни стени, ми се стори твърде мрачен след килията, осветена с мъждива лампа. Дрот започна да ми разказва за малкия поход, който бяха направили с Рош до една яма с лъвове, надолу по течение на Гиол. Едва дочух през думите му как Текла извика след нас: „Припомни й как заедно ушихме куклата Жозефа.“

Лилиите повехнаха и на тяхно място разцъфнаха тъмните мъртвешки рози. Набрах и от тях и ги занесох на Текла. Тя погледна пурпурните им цветове. Усмихна се и изрецитира:

„Ето я Розата благословена, но не и целомъдрена, защото ароматът, който пръска, не е ароматът на рози“

— Ако мирисът им не ви харесва, господарке…

— Не, напротив. Толкова е омаен. Просто ми напомни за нещо, което съм чувала от баба си. Като момиче тя е била прочута, поне така твърдеше, и когато умряла, децата й напявали това стихче. Всъщност си мисля, че то е доста по-старо. Изворът му се губи като началото на всички добри и лоши неща. Казват, че мъжете жадували страстно жените, Севериън. Защо тогава ги презират, след като вече ги притежават?

— Не мисля, че това важи за всички мъже, господарке.

— Тази прекрасна роза се е отдала и след това е изтърпяла такива болезнени подигравки, че скоро мечтите й ще се превърнат в пепел заедно с гладката й плът. Ела, седни до мен.

Изпълних желанието й. Тя плъзна ръката си под оръфаната яка на ризата ми и после бавно я прокара по главата ми. Опитах да се възпротивя, но не можах да устоя на изкушението.

— От какво се срамуваш? Не си жена, за да криеш гърдите си. Никога не съм виждала толкова бяла кожа, съчетана с толкова тъмна коса. Мислиш ли, че моята е бяла?

— Много бяла, господарке.

— Другите също мислят така. И все пак е по-матова от твоята. Като станеш инквизитор, ще трябва да се пазиш от слънцето, Севериън. Може ужасно да изгориш.

Косата й, която тя обикновено държеше разпусната, през онзи ден беше прибрана и обгръщаше главата и като тъмен ореол. Никога преди не ми бе напомняла така силно за сестра си Теа. Обзе ме толкова силно желание, че чак ми прималя. Сякаш кръвта ми бликаше върху пода от някаква дълбока рана. С всеки удар на сърцето си се чувствах все по-слаб и по-слаб.

— Защо чукаш по вратата ми? — Усмивката й ми каза, че тя знае.

— Трябва да вървя.

— По-добре си облечи ризата, преди да излезеш. Нали не искаш приятелят ти да те види така?

Още същата нощ, макар да знаех, че е безсмислено, отидох до некропола и прекарах няколко часа, обикаляйки между надгробните плочи и параклиса. На следващата нощ отново отидох там, на по-следващата също. В нощта на четвъртия ден Рош ме заведе в града и в една кръчма чух някой да споменава, че Водалус бил далеч на север, криел се сред заснежените гори и нападал тамошните имения.

Дните минаваха. Текла вече се бе убедила, че след като толкова дълго не са я подложили на мъчения, то най-вероятно няма да го сторят никога. Тя поиска да й донесат материали за писане и рисуване и направи план на вила, която смяташе да построи на брега на езерото Диутурна — най-отдалечената и, както се говореше, най-красивата част от владенията на Самодържеца. Аз пък водех послушниците на групички до реката, за да ги уча да плуват, но така и не посмях повече да се гмурна надълбоко.

Тогава, най-неочаквано както ми се стори, времето стана твърде студено за плуване. Една сутрин на протритите плочи на Стария двор се появи скреж, а на вечеря ни сервираха прясно свинско месо — сигурен знак, че студът е достигнал хълмовете над града. През същия ден учителят Гурлойс и учителят Палемон ме повикаха при себе си.

— Вече от няколко различни места, на които сме те пращали по работа, те похвалиха, Севериън, а и послушничеството ти е към края си — каза учителят Гурлойс.

А учителят Палемон добави почти шепнешком:

— Момчешките години са вече зад гърба ти. Очаква те твоят живот като мъж. — Гласът му беше развълнуван.

— Точно така — продължи учителят Гурлойс. — Празникът на нашата покровителка наближава. Предполагам, че си мислил за това.

Кимнах.

— Еата ще стане капитан след мен.

— А ти?

Не разбрах за какво ми намекваше учителят. Той явно разбра това и ме попита приятелски:

— Какъв ще станеш, Севериън? Инквизитор? Знаеш, че можеш да напуснеш братството, ако така предпочиташ.

Отговорих му твърдо — макар да бях шокиран от самото споменаване на тази възможност, — че и през ум не ми е минавало нещо подобно. Това си беше чиста лъжа. Като всеки послушник и аз знаех отлично, че нито един от нас не е свързан окончателно с братството, преди да достигне своята зрялост и да вземе решение. Макар да обичах братството, едновременно с това го мразех. Не заради страданията, които членовете на братството причиняваха на затворниците, някои от които вероятно бяха невинни или пък бяха наказани твърде жестоко за делата си. Не. Просто нашата работа ми се струваше безполезна, обслужваща власт, която беше не само неефективна, но и някак илюзорна. Не знам как по-добре да изразя чувствата си към братството освен като кажа, че го мразех заради гладуването и мизерията, обичах го, защото беше моят дом, обичах го и го мразех, тъй като беше част от стария свят, не притежаваше реална власт и въпреки това изглеждаше вечно.

Разбира се, не споделих нито една от тези мисли с учителя Палемон, както може би щях да направя, ако в стаята не беше учителят Гурлойс.

— Независимо дали си обмислял или не възможността да ни напуснеш — каза учителят Палемон, — тя все пак съществува. Повечето биха казали, че само глупак би се отказал да стане пътуващ брат, след като вече е изтърпял лишенията на послушничеството. И все пак ти може да го направиш, ако това е твоето желание.

— Къде бих могъл да отида? — Именно тази беше главната причина да искам да остана, макар да не можех да им го заявя направо. Знаех, че отвъд стените на Цитаделата и дори отвъд стените на кулата Матачин ме очаква един необятен свят, но не можех да си представя как бих могъл да намеря своето място в него. Изправен пред възможността да избирам между робството и безсмислената свобода, побързах да добавя: „Израснал съм в това братство“, от страх, че могат да отговорят на въпроса ми.

— Да — каза суховато учителят Гурлойс. — И все пак още не си инквизитор. Не си дал обет.

Костеливата ръка на учителя Палемон, с кожа като пергамент, потърси моята.

— Посветените в тайните на религията казват: „Никой не може да напусне свещеното лоно.“ Не става дума само за придобитите знания, а също и за миропомазването, чийто знак, бидейки невидим, е и незаличим. Ти си миропомазан в нашето братство.

Кимнах отново.

— И знакът на братството не може да бъде заличен. Дори сега да ни напуснеш, хората винаги ще казват: „Той беше отгледан от инквизиторите.“ Ако пък дадеш обет, тогава ще казват за теб: „Той е инквизитор.“ Където и да отидеш, какъвто и да станеш, те ще продължат да казват: „Той е инквизитор.“ Осъзнаваш ли това?

— Не искам да ходя другаде или да ставам друг.

— Това е добре — каза учителят Гурлойс и най-неочаквано двамата учители се усмихнаха — Палемон, показвайки редките си изпотрошени зъби, а Гурлойс своите — едри и жълти като на стара кранта. — Тогава е време да те посветим в последната тайна. (Дори сега, докато пиша тези редове, все още чувам как гласът му натъртва отчетливо на всяка от казаните думи.) Защото, добре ще е за теб да я обмислиш преди последната церемония.

И тогава учителят Гурлойс ми разкри съкровената тайна на нашето братство, която е още по-свещена поради факта, че не й е посветена нито една литургия или служба. Тя лежи разголена в дланите на Всесъздателя.

После ме накараха да се закълна, че никога няма да я разкрия на други, освен на онези, на които е отредено да проникнат в тайнствата на братството. Аз наруших тази клетва, така както съм нарушавал и много други.