Сянката на Инквизитора

11 ПРАЗНИКЪТ

Денят на нашата покровителка е в самия край на зимата. На този ден ние празнуваме. Пътуващите братя изпълняват прекрасния танц на мечовете, учителите осветяват порутения параклис в Стария двор с хиляди благовонни свещи и тогава всички сме готови за празника.

Церемониите на този ден се делят на знаменателни (когато някой от пътуващите братя бива обявен за учител), важни (когато поне един послушник става пътуващ брат) и обикновени (без нито едно посвещение). В годината, когато бях признат за пътуващ брат, не беше назначено въздигането на нито един пътуващ брат до сана на учител, което не е никак чудно, тъй като нещо подобно се случва кажи-речи веднъж на десет години.

И макар по тази причина предстоящата церемония да бе обявена само за „важна“, приготовленията за нея отнеха няколко седмици. Чувал съм да казват, че зад стените на Цитаделата се трудят членовете на не по-малко от сто трийсет и пет братства и гилдии. Някои от тях са твърде малобройни, като кураторите например, за да организират свое празненство в пределите на Цитаделата и затова отиват при своите братя в града. Останалите отбелязват случая в зависимост от възможностите си. Всяко братство или гилдия се опитва да привлече чрез представления, безплатна храна и пиене колкото може повече външни хора на своите празненства.

При инквизиторите не е така. От повече от триста години насам, когато според преданието някакъв лейтенант от стражата се осмелил да се появи на празненството заради сключен бас, нито един външен човек не е сядал на празничната трапеза на братството в деня на Света Катерина. Има и цял куп страховити истории, съпътстващи това предание, като например онази, която разправя, че ние сме го накарали да седне на стол от нажежено до бяло желязо. Нито една от тях не е вярна. Паметта на братството е запечатала друго. Натрапникът бил поканен да седне на трапезата и да празнува заедно с всички. Но тъй като никой от инквизиторите не говорел, похапвайки от печеното месо и баницата за Света Катерина, за причинените страдания, за нови уреди за изтезания, нито пък проклинал предалите твърде бързо Богу дух, лейтенантът взел да става подозрителен и решил, че хората от моето братство се опитват да го заблудят, защото са му приготвили някакъв капан. С тези мисли в главата той хапнал твърде малко, пийнал повечко и по обратния път към казармата паднал. Ударил се толкова лошо, че до края на живота си страдал от пристъпи на нетърпима болка в главата. Налагало му се дори да захапва дръжката на кортика си, за да не си прехапе случайно езика. И все пак заслугата за това си е изцяло негова.

Никой освен инквизиторите не идва в параклиса в деня на Света Катерина. И въпреки това (знаейки, че ни наблюдават от прозорците), ние се подготвяме да празнуваме като всички останали. Дори още по-пищно. Нашите вина блестят в бутилките си като скъпоценни камъни на светлината на запалените факли, крехко телешко месо изпуска съблазнителен аромат, на трапезата димят екзотични блюда с още по-екзотични подправки, а до тях редици от чинии с вкусно сирене и различни видове шунка и купчини от прясно изпечени, още топли хлебчета.

Нашите учители (по времето, когато аз станах пътуващ брат, те бяха само двама) пристигат със закрити носилки с окичени с цветя перденца, за да преминат по пъстри „килими“, на които старателно и търпеливо са изобразени с цветен пясък сцени от историята на нашето братство, сцени, които се разпадат след всяка тяхна стъпка.

В параклиса ни очакват едно голямо колело със спици, един меч и една девица. Колелото познавах отлично, тъй като много пъти го бях свалял и връщал обратно в един килер под оръжейната стая на самия връх на кулата. Що се отнася до меча, от крачка-две той изглеждаше досущ като истински меч за екзекуции, но всъщност острието беше от дърво, боядисано с бронз.

За девицата не мога да ви кажа нищо. Когато бях още съвсем малък, нейното присъствие дори не ме учудваше — става въпрос за първите празници, които си спомням. Когато пораснах малко и Гилдас (който по времето, когато пиша това, вече отдавна е пътуващ брат) стана капитан на послушниците, реших, че тя сигурно е някоя от вещиците. Година по-късно вече знаех, че подобно неуважение е недопустимо.

Може би тя беше слугиня от някой далечен край на Цитаделата. Или пък поради някаква стара договореност с нашето братство градската управа й плащаше, за да изпълнява тази роля в церемонията. Не знам. Знам само, че на всеки следващ празник я заварвахме отново там при това, доколкото можех да преценя, напълно непроменена. Беше висока и стройна, макар и не колкото Текла, със смугла кожа, тъмни очи и гарвановочерни коси. Никога не съм виждал лице като нейното — като спокойно езеро с кристалночиста вода насред гората.

Тя стоеше между колелото и меча, докато учителят Палемон (като по-възрастен от двамата учители) ни разказваше за възникването на братството и за нашите предшественици от времената, преди да се появят ледниците — тази част беше различна всяка година, тъй като той бе решил, че така трябва. Девицата стоеше безмълвна, докато ние пеехме Страховитата песен — химнът на нашето братство, който всеки послушник трябва да носи в сърцето си, но в действителност чуваше само веднъж годишно на празника. После всички ние коленичехме върху изпочупените плочки на пода и започвахме да се молим. Момичето все така не отронваше и дума.

Тогава учителят Гурлойс и учителят Палемон, с помощта на няколко от по-възрастните пътуващите братя, подхващаха нейната легенда. Понякога разказваха само един от тях. Друг път всички напяваха думите едновременно. В някои части на легендата разказът се подемаше от двамата учители, а пътуващите братя им акомпанираха на флейти от гравирани бедрени кости или на триструнни ребеки (цигулки), които сякаш ридаеха с човешки глас.

Когато стигнеха до онази част, в която нашата покровителка бива прокълната от Максентиус, четирима маскирани пътуващи братя се спускаха към девицата и я грабваха. Тя се бореше, умоляваше ги и викаше за помощ. И докато четиримата я понасяха към колелото, то сякаш се променяше и очертанията му се размиваха. На светлината на свещите първо изглеждаше, че от него плъзват змии — зелени питони с глави, покрити сякаш с алени, жълти и бели скъпоценни камъни. После ставаше видно, че това са били цветя — едва напъпили рози. И когато момичето беше само на стъпка от тях, розите разцъфваха (направени бяха от хартия и бяха прикрити в спиците на колелото). Пътуващите братя разиграваха ужас и почуда и се отдръпваха назад, но разказвачите, Гурлойс, Палемон и останалите, ги избутваха обратно, говорейки в хор от името на Максентиус.

Този път аз, все още без маска и облечен в дрехите на послушник, пристъпих напред и казах:

— Безсмислено е да се съпротивляваш. Ти ще бъдеш прекършена на колелото, но няма да бъдеш подложена на други унижения.

Девицата не каза нищо, а само се протегна и докосна колелото, което се разпадна с трясък върху пода, а розите изчезнаха в отломките.

— Обезглави я — заповяда ми Максентус и аз взех меча.

Беше много тежък.

Тя коленичи пред мен.

— Ти си пратеничка на Въздесъщото зло — казах аз. — Принуден съм да те съсека, но те умолявам да пощадиш душата ми.

За пръв път от началото на церемонията девицата проговори:

— Направи своя удар и не се бой.

Вдигнах меча. Помня, че за миг се уплаших тежестта му да не се окаже непосилна за мен.

Когато се върна назад в спомените си, винаги пред мен изплува най-първо точно този миг. Аз стоя в параклиса, облечен със сива риза и окъсани панталони, вдигнал съм меча над главата си и се каня да нанеса удара. Докато го вдигах, все още бях послушник. Спуснеше ли се той надолу, вече щях да съм пътуващ брат от Ордена на търсещите истина и покаяние.

Според нашите правила, екзекуторът трябва да застане между жертвата и светлината. Девицата беше положила глава на дръвника. Знаех, че падащото острие няма да й навреди. Щях да ударя с меча леко встрани, върху лоста на скрит механизъм, който щеше да изхвърли встрани восъчна глава, омазана с кръв, а момичето щеше да прикрие глава в широките си одежди. И все пак се поколебах да нанеса удара.

Тя проговори отново и гласът й звънна почти болезнено в ушите ми.

— Нанеси удара си и не се бой!

Спуснах меча надолу, влагайки в удара цялата си сила. За миг ми се стори, че острието срещна някаква съпротива. После дръвника се разцепи на две. Оплисканата с кръв глава на девицата отхвръкна към гледащите братя. Учителят Гурлойс я вдигна за косата, а учителят Палемон подложи под нея дланта на лявата си ръка, за да събере кръвта.

— Това е нашето миро — каза той. — Обявявам теб, Севериън, за наш брат за вечни времена. — И показалецът му изписа върху челото ми кървавия знак.

— Да бъде — казаха учителят Гурлойс и всички пътуващи братя без мен.

Девицата се изправи. Съзнавах, разбира се, че главата й е прикрита в дрехите и все пак ми се стори, че на раменете й няма нищо. Почувствах се замаян и отпаднал.

Тя взе восъчната глава от учителя Гурлойс и се престори, че я слага обратно върху раменете си. Вместо това я плъзна неусетно в диплите на робата си и застана пред нас невредима и бляскаво красива. Аз коленичих пред нея, а останалите се отдръпнаха.

Девицата взе меча, с който я бях „съсякъл“ току-що. Острието му беше окървавено от допира с боята по восъка.

— Ти си един от инквизиторите — произнесе тържествено тя.

Почувствах как мечът докосва първо едното, а после и другото ми рамо и как няколко чифта нетърпеливи ръце поставят маската на лицето ми и ме изправят на крака. Още преди да се усетя, вече се бях озовал на раменете на двама пътуващи братя, за които чак после разбрах, че са били Дрот и Рош, макар че трябваше да се досетя от самото начало. Те ме отнесоха тържествено до центъра на параклиса, където всички започнаха да ме поздравяват и да скандират името ми.

Излязохме навън точно в мига, когато затрещяха първите фойерверки. Червени, жълти и зелени букети цъфнаха в нощното небе. Експлозии разкъсаха яростно доскорошната тишина. Откъм древните стени на кулата се разнесе пукотът на оръдеен залп.

Всички прекрасни блюда, за които само ви споменах, вече бяха подредени върху трапезата в двора. Седнах начело, между двамата учители, и пих твърде много (винаги съм се опивал лесно и от съвсем малко алкохол), като не пропусках да отговоря на всеки поздрав или тост, вдигнат в моя чест. Какво стана с девицата, това не знам. Тя изчезна като всяка друга Света Катерина от празниците, на които бях присъствал. Повече не я видях.

Не си спомням как съм се добрал до леглото си. Някои от братята, които обичат да си пийват редовно и по-много, са ми казвали, че често им се губят по-късните часове от вечерта. Може би и с мен бе станало така. Но тъй като наистина никога през живота си не съм забравял каквото и да е, си мисля, че по-скоро съм заспал на масата и са ме отнесли.

Така или иначе, аз се събудих не в познатото спално помещение с неговия нисък таван, а в стая, която беше толкова малка, че ми се стори по-висока, отколкото широка. Беше една от стаите, отредени на пътуващите братя. И тъй като бях най-младият измежду тях, на мен естествено се бе паднало най-мизерното от помещенията, с размери не по-големи от тези на обикновените килии в тъмницата.

Леглото сякаш пропадаше под мен, щом се отпуснех на него. На няколко пъти сграбчвах краищата му и се надигах, но колчем главата ми опреше възглавницата, люлеенето започваше отново. Чувствах се така, сякаш съм бил буден през цялото време, а на следващия миг, сякаш току-що съм отворил очи. Имах чувството, че в малката стаичка освен мен има още някой и кой знае защо си мислех, че това е младата жена, която бе изиграла ролята на нашата покровителка.

Седнах за пореден път в непознатото легло. През процепа под вратата се процеждаше бледа светлина, но в стаята нямаше никой.

До леглото открих нощно гърне и тутакси повърнах в него. Почувствах се виновен, затова че съм похабил така ястията и вината, които братството бе приготвило в моя чест. Коленичих пред гърнето и давейки се и кашляйки, очистих окончателно корема и гърлото си. После отново се отпуснах върху твърдия дюшек.

Очевидно след това съм заспал. Озовах се отново в параклиса, но това не беше руината, която познавах. Таванът беше непокътнат и от него висяха рубинени лампи. Плочките на пода бяха цели и блестяха от чистота. Върху древния каменен олтар бе метнат златоткан покров. Зад олтара се възправяше прекрасна мозайка в синьо. Не различих никакви фигури по нея, като че ли изобразяваше просто късче от небето, без облаци или звезди по него и при все това толкова истински.

Тръгнах бавно натам и тогава с изумление установих колко по-сияйна беше мозайката на стената в сравнение с истинското небе, което ми се стори мрачно дори в най-ярките си превъплъщения. А колко по-прекрасна беше тя! Чак тръпки на възбуда ме побиха, докато я гледах. Тя сякаш се отдели от стената и заплува във въздуха, а аз сведох поглед към олтара, където открих чаша, пълна с червено като кръв вино, а до нея древен кинжал. Усмихнах се…

И се събудих. В съня си бях дочул стъпки и ги бях разпознал, макар да не можех да си спомня точно чии бяха. Напрегнах слуха си и се съсредоточих върху доловения шум. Стъпките не бяха човешки, а по-скоро леко потупване на меки възглавнички, придружено от едва-доловимо дращене.

Чух ги отново. Бяха толкова тихи, че отначало си помислих, че са част от съня ми. Но не, те бяха истински, приближаваха се бавно по коридора и после пак се отдалечаваха. Лекото надигане на главата ми докара нов пристъп на световъртеж. Отпуснах се върху възглавницата и си помислих, че който и да се разхожда напред-назад из коридора, това всъщност не ме интересува. И макар да се чувствах все още доста зле, усетих, че вече няма защо да се боя от прииждащата нереалност. Бях се завърнал в света на истинските предмети и обикновената светлина. Вратата ми се открехна едва-едва и през процепа надзърна учителят Малрубиус, сякаш само за да се увери, че съм добре. Махнах му с ръка и той затвори отново вратата. Мина известно време, преди да си спомня, че той бе починал още когато бяха малко момче.