Сянката на Инквизитора

28 КАРНИФЕКС

На другата сутрин се събудих в лазарет, дълго помещение с висок таван и белосани стени, където болните и ранените лежаха върху тесни нарове. Аз също лежах съвсем гол на един такъв нар. Още преди да събера кураж да отворя очи, ръцете ми бавно опипаха кожата на тялото ми, за да открия следи от рани. Нищо. После се замислих за бъдещето си. Фактът, че нямах нито дрехи, нито дори пукната пара, не ме притесняваше толкова. Тревожех се единствено за това как ще обясня на учителя Палемон къде са се дянали мечът и плащът, които той ми бе дал.

Защото бях сигурен, че съм ги изгубил, или по-скоро, не знам защо, че те някак си са ме изгубили. Една маймуна с глава на куче пробяга по пътеката между наровете, спря се, огледа ме и продължи нататък. Това не ми се видя по-странно от факта, че малко след това, незнайно откъде, до моя нар долетя слънчев лъч и сякаш кацна върху завивката ми, макар никъде наоколо да не виждах прозорци.

Събудих се отново и седнах в леглото. За миг ми се стори, че отново съм в спалното помещение на послушниците, пак съм си техен капитан и всичко останало — моето посвещаване, смъртта на Текла и дуелът с аверни, е било само сън. И занапред щеше често да ме спохожда това усещане. После си дадох сметка, че таванът над главата ми не е металният таван на спалното помещение в кулата Матачин, а мъжът в съседното легло е опакован в превръзки. Отметнах завивката си и стъпих на пода. Непосредствено до леглото беше седнала Доркас, с гръб опрян на стената. Тя бе заспала, завита със собствения си плащ. Терминус Ест си лежеше кротко в скута й. Малко по-встрани в спретната купчинка бяха подредени останалите ми лични вещи. Успях да се облека, да обуя ботушите си и да запаша колана си, без да събудя Доркас, но когато се опитах да взема внимателно меча си, тя промърмори нещо и се вкопчи в него, затова го оставих, където си беше.

Много от болните бяха будни и ме гледаха втренчено, но никой от тях не се опита да ме заговори. Отидох до вратата на помещението, отворих я и се спуснах по стълбището до непознат за мен двор, в който нервно потропваха с копита бойни коне. Стори ми се, че продължавам да сънувам, но синоцефалусът, който се катереше по зъберите на стената, се оказа съвсем истински. Когато го замерих с едно дребно камъче, той се обърна, изръмжа и оголи срещу мен зъбите си, които по нищо не отстъпваха на тези на Трискъл.

Отнякъде се появи войник с ризница и почна да рови из дисагите на единия от конете. Отидох до него и го попитах къде се намирам. Той явно помисли, че се интересувам в коя част на крепостта съм, посочи ми една висока кула, южно от нас, и каза, че точно зад нея е Палатата на правосъдието. После уточни, че ако дойда с него, може да ми покаже, къде да хапна.

Още щом той заговори, осъзнах, че съм изгладнял до смърт. Последвах го по някакъв тъмен коридор до помещение, което беше доста по-мрачно от лазарета и имаше далеч по-висок покрив. Там заварихме трима други наемници, приведени над скромната си войнишка дажба. Моят нов приятел ме посъветва да си взема чиния и да кажа на готвачите, че са ме инструктирали да дойда тук, за да се нахраня. Готвачите изгледаха доста озадачено плаща ми, но все пак ми сипаха храна, без да ми задават повече въпроси.

Войниците обаче се оказаха доста по-любопитни. Питаха ме как се казвам, откъде идвам и какъв чин имам (мислеха си, че нашето братство е организирано по военному). Попитаха ме още къде ми е брадвата, а след като им казах, че използваме меч, се поинтересуваха къде е мечът ми. Обясних им, че съм го оставил на една жена, която водя със себе си, да го наглежда. Те ми отвърнаха, че много рискувам, тъй като жените по принцип били крадли, но после добавиха приятелски, че ще е най-добре да занеса и на нея малко хляб, скрит под плаща, тъй като нямало да я пуснат в столовата. Уточниха също, че повечето от по-старите войници също си имали нещо като жени, които следвали войсковите части от разстояние и вършели доста полезна работа. Разказаха ми, че почти през цялото лято тяхната войскова част се сражавала на север и едва преди няколко седмици ги върнали в Несус, за да помогнат за ремонта на крепостта. Очаквали след десетина дни да ги върнат отново на бойното поле. Тогава войнишките жени щели да се върнат по родните си места, за да живеят с родителите си чак до края на военните действия. Попитах дали жените не предпочитат да ги последват.

— Дали предпочитат? Разбира се, че предпочитат. Но как да стане тази работа? Този път ще навлезем далеч на север. Разстоянието е огромно. Ще трябва да правим преходи от по петнайсет-двайсет мили на ден. Никоя жена, колкото и да е проклета, не може да издържи на нещо такова. Пък и с какво ще ги храним толкова време? За тях ще е по-добре да изчакат. Ако междувременно през селата им мине някой полк, може и да си намерят нови мъжлета. Ние пък ще си забършем нови момичета, по-младички. Ей тъй стоят нещата. А, щях да забравя. Чух, че снощи докарали тук един друг карнифекс, точно като теб, ама бил почти мъртъв. Ти успя ли да го видиш?

Казах, че още не съм.

— Един от нашите патрули докладвал за него и щом командирът на полка чул за това, веднага наредил да го доведат, защото както е тръгнало, до ден-два ще ни е нужен точно такъв човек. Момчетата от патрула се кълнат, че и с пръст не са го докосвали. Не го знам дали е някой от твоите приятели, но си помислих, че може би ще искаш да го видиш.

Казах, че непременно ще отида да го видя, благодарих им за гостоприемството и си тръгнах. Тревожех се за Доркас. Пък и техните въпроси, макар и зададени с добро чувство, ме бяха накарали да застана на тръни. Имаше твърде много неща, които не можех да си обясня. Като например как са ме ранили, ако разбира се признаех, че именно аз съм мъжът, докаран предишната нощ, или откъде се е взела Доркас. Фактът, че и аз самият не бях съвсем наясно с всички тези подробности, ме тревожеше още повече. Чувствах, че рано или късно ще ми се наложи да отговоря на някои далеч по-неудобни и смущаващи въпроси.

Заварих Доркас будна, седнала на края на леглото ми, на което някой бе оставил купа с горещ бульон. Щом ме зърна, тя скочи зарадвана. Радостта й беше толкова заразителна, че въпреки черните мисли и аз не можах да сдържа усмивката си.

— Мислех, че си мъртъв — каза ми тя. — Теб те нямаше, нямаше ги и дрехите ти и затова реших, че са ги взели, за да те погребат с тях.

— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Какво се случи снощи?

Доркас изведнъж стана сериозна. Накарах я да седне до мен на леглото и да хапне, преди да ми отговори.

— Сигурно си спомняш, че се бихте с онзи мъж със странния шлем на главата. Ти също си сложи маската и излезе на арената, макар да те умолявах да не го правиш. Почти веднага, той те улучи в гърдите и ти падна. Помня, че гледах как онова ужасно листо стърчи от гърдите ти и се гърчи, сякаш пие от кръвта ти.

— После листото падна на земята. Не знам как да ти опиша онова, което последва. През цялото време не можех да повярвам на очите си, но това си беше самата истина. Помня точно какво стана. Ти се изправи отново и изглеждаше някак… не знам. Беше отнесен, като че ли част от теб бе някъде далече-далече.

Помислих си, че мъжът ще те убие на мига, но ефорът те защити и каза, че за да продължи двубоят, ти първо трябва да вземеш оръжието си. Още щом хвана стеблото, авернът се раздвижи и започна да се разлиства. Мислех си, че вече се е разлистил и това са всичките му цветове, но се оказа, че греша. Изпод цъфналите цветове изникна нещо като лице. Такова сигурно би било лицето на Отровата, ако отровата можеше да има лице.

— Ти сякаш не го забелязваше. Продължи да стискаш стеблото, а растението започна да се гърчи и да залита насам-натам като човек, който не може да се събуди. Другият мъж, конникът, стоеше втрещен и явно не можеше да повярва на очите си. Не можеше да откъсне погледа си от теб, а онази жена, Аджиа, му крещеше нещо. После изведнъж той се обърна и хукна да бяга. Зяпачите се опитаха да му попречат, защото бяха дошли, за да видят нечия смърт, но той… — Очите й се напълниха със сълзи, изтръгнати от силната възбуда.

— Той удари няколко от тях и май че ги уби — казах аз. — Какво стана после?

— Не беше точно така. След първия удар, растението се люшна към хората като отровна змия и започна да удря сякаш по своя воля. Онези, които листата само одраскаха, не умряха веднага. Проснаха се на земята и закрещяха от болка. Някои от тях успяваха да се изправят, но само след няколко крачки падаха отново. Накрая един едър мъж успя да издебне конника и да го удари отзад по главата. Конникът падна и изпусна аверна, а една жена насече растението с меча си. После няколко мъже хванаха конника и извиха ръцете му назад, а жената стовари меча си върху шлема му.

— През цялото време ти просто си седеше там. Не можех да разбера дали въобще осъзнаваше какво става около теб. Авернът се извиваше в ръцете ти и се опитваше да одраска лицето ти. Спомних си какво бе направила жената и го ударих с твоя меч. Отначало, като го вдигах, ми се стори адски тежък, но после сякаш сам политна надолу. Само дето бях забравила да сваля ножницата му. Все пак успях да избия аверна от ръцете ти. Хванах те за ръка и те отведох…

— Къде? — попитах аз.

Тя потръпна и топна залък хляб в димящия бульон.

— Не знам. Нямах никаква представа накъде вървя. Просто ми беше хубаво, че вървя с теб и се грижа за теб така, както ти се погрижи за мен, преди да намерим твоя аверн. Но когато настъпи нощта, на мен ми стана много студено. Метнах мантията ти на гърба си, загърнах се и я пристегнах в кръста. И тъй като на теб явно не ти беше студено, взех и плаща ти и наметнах и него. Роклята ми беше станала на дрипи. Погледни я на какво е заприличала.

— Исках да ти купя нова, докато бяхме в странноприемницата — казах аз.

Тя кимна, без да спира да дъвче коравия залък.

— Знаеш ли, това май е първото ми ядене от доста време насам. В странноприемницата ме болеше ужасно стомахът, затова и пийнах от виното. Почувствах се много по-добре. Едва сега осъзнавам колко слаба съм била тогава.

— Не исках да ми купиш рокля тогава, защото после щеше да ми се наложи да я нося дълго време, а тя щеше да ми напомня за онзи ден. Можеш да ми купиш рокля сега, стига да искаш. Ще ми е много приятно да си спомням за деня, в който те мислех за мъртъв, а се оказа, че ти си оздравял,

— Както и да е. Успях някак си да се добера отново до града. Надявах се да намеря място, където да мога да полегна за малко, но наоколо имаше само големи къщи с високи огради. После се появиха някакви войници и попитаха дали ти не си карнифекс. Не знаех какво значи тази дума, но си припомних какво ми беше казал за себе си и им обясних, че си инквизитор.

Те се опитаха да те качат на седлото, но ти падна. Затова взеха две дълги пики и направиха от тях носилка. Предният й край закачиха на седлото на единия от конете си, а задния оставиха да се влачи по земята. Единият от войниците се опита да ме качи при себе си на седлото, но аз не му позволих да го стори. Тръгнах редом до теб и започнах да ти говоря, но не мисля, че ти ме чуваше.

Доркас си пое дълбоко въздух и допи остатъка от бульона. После ме погледна право в очите и каза:

— Искам да те попитам нещо. Докато се миех зад паравана, чух да си шушукате с Аджиа за някаква бележка. След това ти търсеше някакъв човек от странноприемницата. Ще ми кажеш ли за какво точно ставаше въпрос?

— Защо не ме попита още тогава?

— Защото Аджиа беше с нас. Дори да беше открил нещо, не исках Аджиа да узнае за това.

— Сигурен съм, че ако бях открил нещо, Аджиа щеше веднага да разбере — казах аз. — Аз почти не я познавам. Странното е, че ми се струва, че познавам по-добре теб, отколкото нея. И все пак, онова, което знам за нея, ме кара да си мисля, че тя е далеч по-умна от мен.

Доркас поклати глава.

— Тя е от онези жени, които ги бива да разиграват другите, но не и да използват главата си. Според мен тя разсъждава някак посвоему. За такива жени обикновено казват, че мислели като мъже. Но истината е, че те мислят по-малко като мъже, отколкото повечето жени. Те просто не мислят като жени. Затова и логиката им е трудноразбираема, което не значи, че е ясна или особено дълбока.

Разказах й за бележката и нейното съдържание и уточних, че най-вероятно е била написана в странноприемницата, защото хартията и мастилото, които ми бе дал съдържателят, поразително си приличаха с тези на подхвърлената бележка.

— Може би я е написал някой от прислужниците — каза Доркас замислено. — Но какво означава текстът й?

— Не знам.

— Мога да ти кажа защо е била сложена там, където си я намерил. И поседнах на същото канапе малко преди това. Помниш ли дали сервитьорът донесе таблата преди или след като отидох да се измия?

— Помня всичко — отвърнах й аз, — без последната нощ. Аджиа седеше на ленения шезлонг, а ти беше седнала на канапето. Аз се приближих, седнах до теб, оставих аверна зад канапето и тогава дойде момичето от кухнята с водата и кърпите за теб. После отиде, за да донесе смазка и парцали за мен.

— Трябва да си й дал нещо — каза Доркас.

— Дадох й един орикалк, за да донесе паравана. Тя сигурно изкарва толкова за цяла седмица. Както и да е. Малко след това ти влезе зад паравана и тогава пристигна съдържателят със сервитьора, който носеше подноса със сладкишите и виното.

— Значи затова не съм го видяла. Но той сигурно се е сетил къде съм седяла преди това, просто защото е имало само едно свободно място. Затова е оставил бележката под подноса с надеждата, че ще я видя по-късно. Как точно беше първата част?

— „Жената с теб е била тук и преди. Не й се доверявай.“

— Бележката трябва да е била за мен. Ако я бяха писали за теб, сигурно щяха да уточнят за коя от нас двете с Аджиа става въпрос. Не може да е била за Аджиа, защото иначе щеше да е от другата страна на таблата.

— Тогава излиза, че ти приличаш на нечия майка.

— Да. — В очите й отново се появиха сълзи.

— Не е възможно да си майка на дете, което да е достатъчно голямо, за да напише подобна бележка.

— Не помня — каза Доркас и зарови лице в полите на мантията.