Сянката на Инквизитора

35 ХЕТОР

Не знам защо хората смятат, че е унизително да посрещнеш непознат, докато седиш на земята, но всички май си мислят така. Двете жени тутакси се изправиха и аз последвах примера им, без дори да се замисля. Дори Баландерс се надигна тромаво. Само доктор Талос, който през цялото време бе седял на „трона на Самодържеца“, не помръдна от мястото си.

Въпреки цялото суетене се оказа, че приближаващият мъж е меко казано невзрачен. Беше нисък на ръст, а широките му дрехи го правеха да изглежда дори още по-дребен. Лицето му беше покрито с набола брада, а когато свали мръсната си, омазнена шапка, за да ни поздрави, се оказа, че темето му е голо и сипаничаво. Веднага си помислих, че съм го виждал някъде, но мина известно време, преди да го позная.

— Рицари — каза той. — О, б-б-благородни рицари и вие дами с к-к-коси като к-коприна! Аз, Хетор, се зова и идвам, за да захвърля мръсните си дрипи и да наточа лъскав боен меч.

— Ти си бил сред публиката снощи — каза доктор Талос. — Твоето желание да видиш продължението на нашата история е достойно за уважение, но ще трябва да те разочаровам. Представлението ни ще започне едва довечера.

Хетор се оказа мъжът със странния поглед, който бях видял сред малката групичка, която ме бе причакала на излизане от тъмницата на крепостта. Той сякаш не чуваше какво му говори докторът. Беше впил поглед в мен и току се обръщаше към Баландерс и Доркас.

— Той те нарани, нали така? Видях кръвта ти да се стича, червена като руйно вино. К-каква огромна чест за теб! Ти също служиш нему, но с цел по-възвишена от моята.

Доркас поклати глава и отвърна поглед от него.

— Надявам се, че осъзнаваш — намеси се отново доктор Талос, — че видяното снощи беше само едно театрално представление.

— Аз о-о-о-осъзнавам повече неща, отколкото ти би могъл да предположиш. Аз, старият капитан, старият лейтенант, старият г-г-готвач в моята кухня, където готвя супа и каша за моите умиращи зверчета! Моят господар е истински, но къде са вашите армии? Истински, а вашите империи? Може ли от истинската рана да потече фалшива кръв? Защото к-къде отива силата, когато кръвта бликне?

Макар благодарение на паметта си да мога да въстановя всяка дума на Хетор на хартия, тогава не обръщах особено внимание на несвързаните му дрънканици. Помня също, че Баландерс го слушаше така, сякаш не искаше да пропусне нито дума от онова, което той казва. Доркас беше като втрещена, тя току се извръщаше като човек, видял мъртвешки кости или полуразложен труп.

— Можеш и сам да се увериш, че младата дама е невредима — смени тактиката доктор Талос, — За мен винаги е удоволствие да поговоря с почитателите на нашето изкуство, но се боя, че сега ни чака друга работа. Трябва да съберем багажа си. Ще ни извиниш ли?

— Подреждане и опаковане? Че кой друг би могъл с това да се оправи по-добре от мен, старият хамалин? — Хетор бързо нахлупи мръсното си кепе. — Аз мога всичко тъй да опаковам, че да е в пълна безопасност, дори да е по-крехко от яйце и по-тежко от дръвник и наковалня. А за любовта на господаря, бих направил всичко. Бих го последвал и накрай света.

Аз кимнах, без да знам какво точно да кажа. Баландерс, който очевидно бе схванал цялата тирада като намек, че е време да започнем със събирането на багажа, отиде тромаво до най-близките декори и започна да ги събира, Хетор скокна след него с изненадваща за годините му пъргавина и се захвана с навиването на един от кабелите на холографските прожектори. Доктор Талос ми хвърли един поглед, който най-вероятно трябваше да означава нещо от сорта на: „В края на краищата ти поемаш отговорността за него така, както аз съм поел отговорността за Баландерс.“

— В града има не един и двама като него — обясних му аз. — За тях болката и смъртта са като секса за нормалните хора.

Докторът кимна.

— Винаги ме е забавлявала идеята за идеалния слуга, който служи на господаря си, подтикван единствено от верността си, за идеалния селянин, който работи единствено заради любовта си към земята, или за идеалната метреса, която може да вирне крака безброй пъти за една нощ, само от любов към чистото удоволствие в любенето. При все това, никога не съм срещал подобни шутове в действителността.

След около час излязохме благополучно на пътя. Напредвахме доста бързо, не на последно място заради начина, по който Баландерс и Хетор бяха успели да опаковат багажа. Дребното човече следваше покорно групата ни на около стотина крачки разстояние.

— Той е точно като мен — каза Доркас, поглеждайки назад. — А докторът е като Аджиа, само че не чак толкова лош. Нали си спомняш как тя се опитваше да ме прогони? Само благодарение на теб не успя да го стори.

Отвърнах й че си спомням и я попитах, защото тогава бе решила да ни последва на всяка цена.

— Вие бяхте единствените хора, които познавах. Мисълта да остана сама ме плашеше повече, отколкото самата Аджиа. Тогава все още се страхувах от нея.

— А сега?

— И сега ме е страх от нея, но много по-малко. Не знам къде съм била в последно време, но съм сигурна, че съм била там сама. И то доста дълго. Ти няма да го разбереш, но…

— Какво?

— Дори и ти да ме мразеше не по-малко от Аджиа, аз пак щях да ви последвам.

— Не мисля, че Аджиа те мразеше.

Доркас ме погледна по начин, който никога няма да забравя. По детски красивото й лице стана невероятно, почти болезнено сериозно.

— Мразеше ме — каза тя тихо. — А сега ме мрази дори още повече. Помниш ли колко замаян беше след дуела? Ти така и не успя да погледнеш назад, докато те отвеждах от арената. Но аз се обърнах и видях лицето й.

В това време Йолента се оплакваше на доктор Талос, че й се налагало да върви толкова дълго.

— Аз ще те нося — прогърмя зад нас дълбокия глас на Баландерс.

Тя го погледна учудено.

— Какво? Върху целия останал багаж?

Гигантът не отговори.

— Казах, че искам да се возя на нещо, а не да се поклащам глупаво като кокошка върху купчина смет.

Баландерс само кимна тъжно.

Йолента наистина се боеше да не изглежда глупаво и онова, което се каня да напиша сега, сигурно също ще ви прозвучи глупаво, макар да е самата истина. Е, читатели мои, посмейте се за моя сметка. В онзи миг с учудване осъзнах какъв късметлия съм бил, откакто напуснах Цитаделата. Доркас, за която знаех, че е мой истински приятел, беше за мен много повече от любовница, тя се беше превърнала в мой спътник, макар да се познавахме едва от няколко дни. Тежките стъпки на гиганта Баландерс ми напомняха колко много хора кръстосват Ърт съвсем сами. Сега вече знаех защо той следва доктор Талос навсякъде. Силата и въображението, с които червенокосият мъж се впускаше във всяко свое начинание, бяха наистина завладяващи.

Докосване по рамото ме извади от унеса. Беше Хетор, който се беше приближил мълчаливо отзад.

— Учителю — продума той.

Казах му да не ме нарича така и додадох, че съм само пътуващ брат, който надали някога ще бъде удостоен със званието учител.

Той кимна раболепно. Зърнах за миг няколко счупени зъба, когато повтори все едно не бе ме разбрал:

— Учителю, накъде сме се запътили?

— Извън портите — рекох аз и си пожелах да последва доктор Талос, а не мен.

Всъщност съзнанието ми бе обсебено от мисълта за свръхестествената красота на Нокътя на Помирителя. Колко хубаво би било да отнеса реликвата в Тракс вместо да се връщам по стъпките си обратно до Несус. Махнах с ръка към стената, която се възвисяваше величествено в далечината. Чувствах се като мишка в подножието на стените на обикновена крепост. Стената ми се стори злокобна с надвисналите над нея буреносни облаци.

— Позволете ми да се погрижа за меча ви, учителю. — Молбата прозвуча искрено, но аз си спомних за заговора на Аджиа и брат й, предизвикан от желанието им да се сдобият с Терминус Ест и промърморих:

— Не. Избий си го от главата.

— Жал ми е за вас, учителю, като ви гледам да превивате плещи под бремето му. Трябва да е много тежък.

Докато се мъчех да му обясня, че мечът не е толкова тежък, колкото изглежда, бяхме заобиколили полегат хълм и пред нас, на половин левга, се очерта път, завършващ в отвор в стената. По него пъплеха карети, фиакри и всякакъв вид други превозни средства, изглеждащи толкова миниатюрни в сравнение със стената и извисяващата се порта, да не говорим за хората и животните, прилични на джуджета и мравки, влачещи трохи. Доктор Талос се обърна и с нескрита гордост посочи стената, все едно бе негово творение.

— Севериън, дами, какво ще кажете? Виждали ли сте подобно нещо? Били ли сте изобщо някога тук?

Йолента само поклати глава, а аз отвърнах:

— Не. Прекарал съм живота си най-вече в центъра на града и стената винаги е била за мен само една тъмна линия на хоризонта на север, която се виждаше от стаята със стъкления покрив на върха на нашата кула. Признавам, впечатлен съм.

— Какви несравними строители са били древните! Помислете само. След толкова хилядолетия цялата тази открита територия е станала жертва на прираста на населението. О, Баландерс май не е съгласен. Не се противете, скъпи мой пациенте. Всички тези горички и тучни ливади, които прекосихме от сутринта, ще бъдат твърде скоро заети от сгради и улици. Е, не сте ли съгласен?

— Строежът на стената не е бил съобразен с разрастването на Несус — отвърна Баландерс.

— Разбира се, разбира се. Сигурен съм, че сте наясно по въпроса. Но все пак… — Докторът ни намигна. — Баландерс е по-възрастен от мен и затова е на мнение, че знае всичко. Е, може и така да е.

Скоро се приближихме на стотина крачки от пътя и вниманието ни беше привлечено от движението по него.

— Ако съгледате празна носилка, поръчайте ми я — каза Йолента на доктор Талос. — Няма да мога да играя довечера, ако цял ден вървя пеш.

— Забрави! — тръсна той глава. — Не разполагам със средства за подобен разкош. Ако зърнеш носилка и ти се иска да я наемеш, разбира се, можеш да го направиш, стига да си платиш. А ако тази вечер не си в състояние да се появиш на сцената, твоята дубльорка ще играе вместо теб.

— Моята дубльорка?!

Докторът посочи Доркас.

— Сигурен съм, че тя гори от нетърпение да изиграе главната роля. О, би се справила чудесно! Защо мислиш, че й позволих да се присъедини към нас и дори й дадох дял от приходите. Ако разполагаме с две дами, няма да се налагат промени в сценария.

— Тя ще последва Севериън, глупако! Не спомена ли той тази сутрин, че ще се връща, за да търси… — Йолента се извърна към мен и в гнева си ми се стори по-красива от всякога. — Как ги нарече? Наметките?

— Пелерините — отвърнах аз.

При тези думи мъжът, яздещ в края на върволицата от хора и животни, дръпна юздите на оседлания си кон.

— Ако търсите Пелерините, жриците искам да кажа, трябва да продължите заедно с мен извън портата, а не към града. Те минаха оттук миналата нощ.

Ускорих крачка и сграбчих задната извивка на седлото му, решен на всяка цена да разбера дали е сигурен в онова, което казва. Ала той продължи, преди да съм успял да го попитам каквото и да било:

— Нощувах в странноприемницата, когато се събудих от необичайна тупурдия. Всички пътници, отседнали под този покрив, изскачаха и тичаха през глава към пътя, за да получат благословията им. Видях процесията през прозореца. Послушниците носеха изображения на божеството, осветени със свещи, но обърнати с лика му надолу, а самите жрици късаха одеждите си, изпаднали в екстаз. — Продълговатото, изнурено лице на ездача се оживи от усмивка. — Повярвайте ми, те бяха! Зрелището беше толкова впечатляващо, че не може да се сбърка с нищо друго.

— Е, по всичко личи, че ангелът на агонията, както и вашата дубльорка ще останат още известно време с нас — прошепна доктор Талос на Йолента.

Оказа се прав наполовина. Без съмнение вие, които може би сте виждали стената много пъти и често сте минавали през нейните порти, ще проявите известно нетърпение. Но преди да продължа с житие-битието си, мисля, за свое собствено удовлетворение, да й посветя няколко реда.

Вече споменах за височината й. Малко са птиците, които могат да прелетят над нея. Със сигурност това биха могли да сторят само орелът и големият планински тераторнис, дивите гъски и видовете, подобни на тях, но едва ли някой друг от останалите представители на птичето царство. Човек може да придобие наистина вярна представа за височината й само когато застане в подножието. Въпреки това, по протежение на много левги, стената се виждаше ясно и едва ли някой, който я бе видял, можеше да се заблуди относно височината й, въпреки облаците, прииждащи като вълни в небесното езеро. Стената е построена от закалена стомана, подобно стените на Цитаделата и затова може би ми се стори по-малко страховита, отколкото би било иначе. Всички сгради, които бях видял в града, бяха съградени или от камък, или от тухли, и това, че виждах отново материала, познат ми от най-ранно детство, не беше неприятно преживяване за мен.

Въпреки това преминаването през портата беше като хлътването в рудник. Не издържах и потреперих. Забелязах, че всички останали около мен, с изключение на доктор Тадос и Баландерс, изглежда се чувстваха по същия начин. Доркас стисна здраво ръката ми, а Хетор сгуши глава между раменете си. Йолента изглежда смяташе, че докторът, с когото преди малко се бе карала, ще й предложи закрила, но след като той не отвърна на докосването й по ръката му и продължи да върви наперено напред, като почукваше с бастуна си по паважа, все едно дали бе ден или нощ, тя се отказа и за мое учудване улови ремъка на стремето на ездача.

Крилата на портата се издигаха високо над нас. На големи интервали се виждаха прозорци, направени от някакъв материал, по-плътен и въпреки това по-прозрачен от стъкло. През тях се мяркаха движещите се силуети на мъже и жени, както и на създания, които не бяха човекоподобни. Мисля, че ставаше дума за какогени — същества, които е трудно да бъдат определени. Други изглеждаха като зверове, макар и да имаха известна прилика с хората. На главите им обаче се извиваха рога, очите им гледаха разбиращо, а в устите им, от които, изглежда, можеха да излизат думи, проблясваха зъби, прилични на пирони или на куки за плетене. Попитах доктор Талос какви са тези странни същества.

— Войници — отвърна ми той. — Пандорините на Самодържеца.

Йолента, която от страх беше притиснала пищната си гръд до бедрото на ездача, прошепна:

— За които неговата пот е злато, както между впрочем и за всички негови поданици.

— Вътре в стената ли живеят, докторе?

— Да. Като мишките са. Въпреки че изглежда плътна, стената е надупчена като сирене. В проходите и галериите живее безчетна войска, готова да я брани на живот и смърт, точно както термитите бранят своя мравуняк от чужди попълзновения сред пампасите на север. За четвърти път Баландерс и аз преминаваме през нея. Веднъж, както вече ви разказахме, потеглихме на юг и влязохме в Несус през тази порта, а излязохме година по-късно през Портата на скръбта. Съвсем наскоро се завърнахме от юг с малкото, което бяхме припечелили там, и преминахме стената през другата южна порта, наречена Порта на възхвалата. При всички тези преминавания ни се удаваше случай да зърнем какво представлява самата стена, макар и под зоркия надзор на робите на Самодържеца, които не ни изпускаха от поглед. Без съмнение мнозина измежду тях имат за задача да следят за иноверци и ако открият такива, изскачат навън и тутакси го оковават.

При тези думи ездачът, чието име беше Йонас, както по-късно научих, отвърна:

— Моля за извинение, първенецо, но без да искам дочух думите ви и мога да ви осветля по въпроса, ако желаете.

Доктор Талос ме погледна с блеснали очи.

— О, би било чудесно, ала трябва да направим една уговорка. Ще говорим единствено за стената и за онези, които живеят вътре в нея, което значи, че няма да ви задаваме въпроси, които засягат вашата личност. От вас се очаква да ни върнете жеста.

Непознатият бутна назад смачканата си шапка и аз видях, че наместо дясна ръка, той има стоманена протеза.

— Сякаш четете мислите ми! Съгласен съм, разбира се. Но преди това бих желал да ви запитам нещо. Защо пътувате на карнифекс, а дамата — най-красивата, която някога съм виждал! — ходи в прахта?

Йолента пусна ремъка на стремето и промърмори:

— О, бедни ми човече, така като ви гледам, освен че сте голтак, не сте и вече млад. Не подобава да разпитвате за жена като мен.

Въпреки сянката, която хвърляше портата, видях как по страните на странника изби червенина. Онова, което тя каза, беше истина. Дрехите му бяха износени и мръсни от пътуването, макар и не чак толкова, колкото дрипите на Хетор. Решителното му иначе лице беше загрубяло от природните стихии. Той измина десетина метра, без да продума, но явно успя да преглътне горчивината си и поде със сподавен, дори леко саркастичен глас:

— В древни времена господарите на този свят се страхували единствено от своите поданици и за да се защитят, издигнали голяма крепост върху хълм на север от града. Тогава не го били още нарекли Несус, защото реката не била отровена… Мнозина се разгневили от издигането на Цитаделата, защото смятали за свое право да могат да посекат всеки, без някой или нещо да им попречи, ако решат да въздават правосъдие. Ала други, загубили вяра, потеглили с междузвездни кораби и след много време се върнали с безценни съкровища от знания и несметни богатства. Последна от бегълците се завърнала една жена, която не била донесла нищо, освен шепа черни бобени зърна…

— О! — възкликна доктор Талос. — Много ви бива в разказването на истории. Трябваше да ни предупредите за това от самото начало, тъй като ние, както сигурно сте забелязали, високо ценим това изкуство.

— Грешите, това май е единствената история, която мога да ви разкажа — поклати глава Йонас и погледна Йолента. — Мога ли да продължа, най-прекрасна сред жените?

Вниманието ми беше привлечено от светлината, проблеснала пред нас, и от суматохата, която настъпи сред превозните средства, задръстили пътя. Мнозина от кочияшите се опитваха да се върнат назад, като си проправяха път с камшици, замахвайки ту наляво, ту надясно.

— Тя показала бобените зърна на господарите на хората и им рекла, че ако не й се подчинят, ще ги хвърли в морето и ще погуби завинаги света. Ала заканата и не ги уплашила. Те я хванали и я разкъсали на парчета. Успели да го сторят, защото били поне сто пъти по-силни и с по-голяма власт, отколкото е сегашният ни Самодържец…

— Дано издържи да види Новото слънце — промърмори едва чуто Йолента.

Доркас ме стисна за ръката.

— Защо са толкова уплашени? — попита ме тя, ала в същия миг изпищя и закри лицето си с ръце. Изневиделица по страната й бе изплющял камшик с желязно топче на края на жилата.

Заслепен от гняв, аз изпреварих ездача, сграбчих за глезена кочияша, който я беше ударил, и го свлякох от седалката на фургона. Целият проход под портата кънтеше от крясъци и ругатни, викове на пострадали и цвиленето на обезумели животни, така че дори и странникът да беше продължил разказа си, аз не можах да чуя нищо повече.

Кочияшът, когото бях свлякъл на земята, трябва да беше стъпкан на място. В желанието си да защитя Доркас имах намерението да приложа на практика изтезанието, което ние, инквизиторите, наричаме „две кайсии“, но това не ми се удаде, защото нещастникът беше попаднал под хилядите тичащи крака и тежките колела на каретите. Предсмъртният му вик бе заглъхнал за секунди сред канската врява.

Тук спирам, след като съм те превел, читателю, от едната порта до другата — от заключената и забулена в мъгли порта на нашия некропол до тази сега, през отвора, на която се виеха ивици дим, портата, която може би е най-огромната, съществуваща днес, и може би най-огромната, която някога ще бъде издигната. След като преминах през онази първа порта, аз стъпих на пътя, който ме отведе до втората. И със сигурност след като преминах през втората, съм стъпил на нов, незнаен път. Отвъд тази огромна порта пътят се вие в безкрайността извън Неизчезващия град, сред горите, полята, планините и джунглите на Севера.

Е, удари часът. Спирам. Ако не желаеш да продължиш напред заедно с мен, читателю, не бих те винил. Защото пътят не е никак лесен.