Сянката на Инквизитора

34 УТРО

— Ти си буден! — възкликна доктор Талос. — Надявам се, че си спал добре.

— Сънувах странен сън. — Станах и се огледах.

— Наоколо няма никой друг освен нас самите. — И докторът направи широк жест с ръка, сякаш успокояваше наплашено дете.

— Сънувах моето куче. Не съм го виждал от години. То се приближи и легна до мен. Когато се събудих, все още усещах топлината на тялото му.

— Ти беше легнал до огъня — каза доктор Талос, сочейки мястото с пръст. — Никакво куче не се е мяркало насам.

— А един мъж, облечен долу-горе като мен?

Докторът поклати глава.

— Щях да го видя.

— Може да си задрямал по някое време.

— Само преди полунощ. После будувах.

— Бих могъл да пазя декорите вместо теб, ако искаш да поспиш. — Истината беше, че се боях да заспя отново.

Доктор Талос се колебаеше. После изведнъж каза:

— Много мило от твоя страна — полегна и се зави с навлажненото от росата одеяло.

Аз се настаних в неговото кресло, като преди това го завъртях така, че да мога да гледам огъня. За известно време потънах в мислите си, първо за странния сън, а после за Нокътя, тази могъща реликва, която по такъв невероятен начин се бе озовала в ръцете ми. Стана ми доста приятно, когато забелязах как Йолента се размърда, после се надигна, прозина се и се протегна.

— Има ли вода? — попита тя. — Искам да се измия.

Отвърнах й, че доколкото си спомням, Баландерс е докарал вода някъде откъм горичката и тя се запъти натам, за да намери поточето. Тялото й просто ме омайваше. Красотата на Йолента беше наистина съвършена. Нито една от жените, които познавах, не можеше да се мери с нея. На нейния фон елегантната осанка на Текла ми се струваше лишена от сексапил, тялото на Доркас твърде крехко, а лицето на Валерия, почти забравеното момиче от Атриума на времето — твърде детско.

И въпреки това влечението, което изпитвах към нея, не можеше да се сравни с изгарящата страст, която ме бе свързвала с Аджиа, не я обичах толкова, колкото Текла, а за духовна близост като тази, възникнала между мен и Доркас, и дума не можеше да става. Просто като всеки нормален мъж и аз не можех да не я пожелая, но я желаех не истински, а като жена, която съм видял на някоя картина. Не можех да не забележа колко тромава е походката й въпреки перфектните пропорции на пищното й тяло. И когато тя се върна от горичката с няколко все още незасъхнали капчици вода по ресниците си и по скулите на съвършеното си като свода на дъгата лице, аз се почувствах също толкова сам, колкото бях и преди тя да се събуди.

— … казах, че там има плодове, ако си гладен. Докторът ме накара да заделя, за да остане нещо и за закуска. — Гласът й беше приятно дрезгав и сякаш леко задъхан, глас, който можеш да слушаш като музика.

— Извинявай — отвърнах й аз. — Бях се замислил. Да, бих хапнал някой плод. Много мило от твоя страна.

— Няма да ти ги донеса на крака. Ще трябва сам да си ги вземеш. Ей там са, зад онази броня.

Бронята, за която ставаше въпрос, беше направена от твърд картон, боядисан в сребристо. Зад нея открих кошница с грозде, една ябълка и нар.

— Остави малко и за мен — обади се Йолента. — От гроздето, имам предвид.

Дадох й гроздето и тъй като прецених, че Доркас би предпочела ябълката, взех за себе си нара.

Йолента огледа гроздето.

— Отгледано е в някой парник на екзалтиран — отбеляза тя. — За истинското е още твърде рано. Като се замисля, този скитнически живот не е чак толкова лош. Освен това получавам една трета от парите.

Попитах я дали е пътували и преди с доктора и неговия гигант.

— Ти май не ме помниш, а? Не, никога преди не съм била с тях. — Тя сложи едно зърно в устата си и го глътна, без да го сдъвче. — Правила съм само няколко репетиции с тях, макар че когато се появихте с момичето така изневиделица, трябваше да променяме всичко в движение.

— Май всичко се обърка най-вече заради моята роля. Тя почти не взе участие.

— Да, но доктор Талос разчиташе на теб и беше предвидил всичко. По време на репетициите той поемаше и твоите роли.

— Значи е вярвал, че ще се появя отнякъде.

Докторът се изправи като кукла на пружина, при това с вид на напълно събуден човек, макар само преди миг да бе изглеждал дълбоко заспал.

— Разбира се, разбира се. Нали ти споменах къде ще закусваме. Ако не се беше появил тази вечер, просто нямаше да поставим „Велики сцени от…“ и щяхме да изчакаме до утре. Йолента, този път няма да получиш една трета, а една четвърт, защото според мен няма да е честно, ако не поделим приходите си и с другата жена.

Йолента сви рамене и глътна още едно зърно.

— Събуди я, Севериън, трябва вече да тръгваме. Аз пък ще разбудя Баландерс и тогава ще можем да си поделим парите и всичко останало.

— Няма да продължа с вас — казах аз.

Доктор Талос ме изгледа въпросително.

— Трябва да се върна в града. Имам някои дела за уреждане с Ордена на Пелерините.

— Можеш да останеш с нас поне докато излезем на главния път. Оттам и без друго минава най-прекия път до града. — Стори ми се, може би защото не продължи да ме разпитва, че той всъщност знае доста повече, отколкото бих могъл да предположа.

Йолента, която не бе обърнала никакво внимание на нашия разговор, се прозина за пореден път и каза:

— Трябва да подремна поне малко преди представлението довечера, защото иначе очите ми няма да изглеждат толкова добре, колкото би трябвало да изглеждат.

— Ще дойда с вас до пътя — казах аз, — но след това ще си тръгна.

Доктор Талос вече се опитваше да събуди гиганта, като разтърсваше рамото му с все сила.

— Твоя воля — каза той.

Не бях съвсем сигурен дали думите му са отправени към мен или към Йолента. Погалих Доркас по челото и й прошепнах, че е време да тръгваме.

— Ще ми се да не беше ме будил. Сънувах най-прекрасния си, най-истински сън, откакто се помня.

— На мен също ми се присъни нещо съвсем реално.

— Отдавна ли си буден? Тази ябълка за мен ли е?

— Боя се, че това ще е цялата ти закуска.

— Повече не ми и трябва. Погледни я само, колко е сочна и зряла. Искаш ли да си отхапеш?

— Аз ядох вече. Един нар.

— Трябваше да се досетя по устата ти — усмихна се Доркас. — Изглеждаш така, сякаш си изсмукал нечия кръв. Като прилеп-вампир.

Баландерс беше успял вече да седне и разтъркваше очите си като недоволно дете.

— Ужасно е да те будят така, нали? — викна му Доркас. — И ти ли сънува нещо?

— Никога не сънувам — отвърна й Баландерс. — Никога.

Доктор Талос погледна към него и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Колко нездравословно!“

— Да ти услужа тогава с няколко мои сънища. Севериън също си има предостатъчно.

Макар да изглеждаше напълно събуден, Баландерс се вторачи в нея.

— Коя си ти?

— Аз съм… — Доркас ме погледна уплашено.

— Доркас — отговорих аз вместо нея.

— Да, Доркас. Не ме ли помниш? Запознахме се снощи зад завесата. Тво… твоят приятел ни запозна и ми каза, че не бива да се боя от теб, защото ти само си даваш вид на толкова страшен. За представлението. Аз казах, че разбирам, защото Севериън също върши ужасни неща, но иначе е толкова мил. — Доркас погледна отново към мен. — Ти поне си спомняш, нали, Севериън?

— Разбира се. Не мисля, че трябва да се притесняваш от Баландерс, само защото той е забравил. Той е доста едър, но външния му вид е като моя инквизиторски плащ — прави го да изглежда далеч по-страшен, отколкото е в действителност.

— Имаш страхотна памет — каза й Баландерс. — Ще ми се и аз да можех да помня всичко така добре. — Гласът му прозвуча като трополенето на каменна лавина.

Докато си приказвахме, доктор Талос измъкна парите от една кутия. Той подрънка със събраните в шепите си монети и ни извика:

— Хайде приятели, обещах ви дял от печалбата. Ще разпределим всичко честно и почтено, след което ще можем спокойно да потеглим на път. Баландерс, разтвори дланите си и ги прилепи една до друга. Господин Севериън, дами, хайде, защото нямаме много време.

Когато предишната нощ доктор Талос бе споменал, че ще делим приходите на четири, аз предположих, че на Баландерс не се полага дял, тъй като е роб на доктора. Докторът обаче сложи първия дял именно в неговите шепи. После даде по един дял на мен и на Доркас и накрая изсипа остатъка от монетите върху протегнатата пола на Йолента.

— Както сами забелязахте — уточни той, — парите не бяха никак малко. Все пак ще трябва да ви съобщя с прискърбие, че не една и две от тях се оказаха фалшиви.

— Ти вече взе ли своя дял, докторе? — попита Йолента — Не трябваше ли това да стане в наше присъствие?

Доктор Талос я погледна за миг и после каза тихо:

— Аз не взимам дял.

Доркас ме погледна, сякаш за да се увери, че е преценила правилно и после прошепна:

— Но така не е справедливо.

— Наистина не е — съгласих се аз. — Докторе, твоята роля в представлението беше най-значителна, а после ти събра и парите. Ако се не лъжа, декорите също са твое дело. Според мен на теб се полага дори двоен дял.

— Аз не вземам нищо — каза докторът бавно. За пръв път го виждах сконфузен. — За мен остава удоволствието от факта, че ръководя тази, смея да я нарека, трупа. Освен това така мога да поставям пиесите, които съм написал, пък и ми харесва… — Той се огледа, сякаш за да намери основание да се усмихне. — Харесва ми да се развявам напред-назад по сцената, нагизден с ей онази картонена броня. Друго възнаграждение не ми е нужно.

— Приятели мои, останаха още два аеса, които трудно бихме могли да разделим, както и събраните вещи. Кой от вас иска да вземе монетите и да се откаже от подялбата на вещите? Севериън, Йолента?

За моя изненада, първа се обади Доркас.

— Аз ще ги взема.

— Много добре. Останалите ще предупредя все пак да внимават с вещите, защото някой може да реши, че са крадени. За кражба, както ще ви увери и нашият приятел инквизиторът, се полагат доста неприятни наказания, особено отвъд стената и… Т-този пък кой е?

Проследих погледа му и видях, че към нас се приближава мъж, облечен в сиво.