Последна саможертва

Глава 4

И когато казвам избухнаха, имам предвид, че те наистина избухнаха.

Пламъци и дим се разпростряха като венчелистчета на разцъфнало цвете, когато онези бедни монарси експлодираха, разпръсквайки каменни отломки. За мит останах шашната. Беше все едно да гледаш екшън филм: страхотна експлозия отекна във въздуха и яко разтърси земята. Сетне обучението и инстинктите ми на пазител си казаха думата. Критичен оглед и преценка на ситуацията. Веднага забелязах, че по-голямата част от материала на статуите се разхвърча към външните страни на градината. Малки каменни парчета и прах се посипаха върху погребалната процесия, но нито един голям каменен къс не удари Лиса или някой от застаналите наблизо. Ако се предположеше, че статуите не са се взривили спонтанно, който го бе направил, бе действал изключително прецизно.

Като оставим логистиката настрани, огромните пламъци, издигащи се към небето, си бяха доста страшни. Настана хаос, докато всички се опитваха да избягат. Само че в паниката си хукнаха в различни посоки, така че последваха сблъсъци и струпвания. Дори носачите оставиха скъпоценния си товар и се разбягаха. Амброуз беше последният, който го стори. Зяпаше ужасено Татяна с разширени очи, но поредният каменен отломък го пришпори да се присъедини към бягащата тълпа. Неколцина пазители се опитваха да въдворят ред, като насочваха присъстващите обратно към пътя на процесията, но без особен успех. Никой не беше на себе си, всички бяха твърде ужасени и паникьосани, за да разсъждават разумно.

Е, всички с изключение на Лиса.

За моя изненада, тя не беше изненадана.

Тя бе очаквала експлозията.

Не побягна, въпреки че тичащите покрай нея я бутаха и блъскаха. Стоеше като закована на мястото, където беше, когато статуите избухнаха, оглеждаше ги и преценяваше пораженията. Всъщност изглеждаше загрижена да не би някой сред множеството да е сериозно наранен от взрива. Но, не. Както вече забелязах, изглежда нямаше ранени. А ако имаше, то по-скоро бяха пострадали от блъскащата се подивяла тълпа.

Доволна, Лиса се обърна и се присъедини към останалите. (Е, тя вървеше; те бягаха.) Беше изминала съвсем малко разстояние, когато видя голяма група пазители, забързани към църквата с мрачни лица. Някои от тях се спряха, за да помогнат на онези, които се опитваха да се измъкнат, но повечето се насочиха към мястото на експлозията, за да разберат какво се бе случило.

Лиса отново се спря и типът, който беше зад нея, се удари в гърба й, но тя почти не забеляза сблъсъка. Наблюдаваше напрегнато пазителите, отбеляза наум колко са на брой и сетне отново продължи. Скритите й мисли започнаха да се разкриват. Най-после започнах да навързвам отделните части от плана, който криеше от мен. Тя беше доволна. Но и нервна. Но най-вече изпитваше…

Някакво вълнение в затвора ме върна обратно в моето съзнание. Обичайната тишина бе нарушена и в момента се разнасяха възклицания. Скочих от мястото си и се притиснах към решетките, като се опитвах да видя какво става. Дали и тази сграда също щеше да експлодира? Моята килия гледаше към стената на коридора и нямах изглед към останалата част от коридора или входа. Но видях пазачите, които обикновено стояха в далечния край на коридора, да притичват покрай мен към мястото на суматохата.

Не знаех какво означава това и се стегнах, готова за всичко — за приятел или враг. Нямаше да се учудя, ако някаква отцепническа група напада двора, за да направи изявление срещу правителството на мороите. Огледах набързо килията и мислено изругах. Искаше ми се да има с какво да се защитя. Най-близко до оръжие бе книгата на Ейб, но тя не ми вършеше работа. Ако той беше толкова велик, на какъвто се правеше, щеше наистина да пъхне една пила вътре. Или да ми донесе нещо по-голямо, като например „Война и мир“.

Шумът стихна и трополене на стъпки се насочи към мен. Стиснах юмруци и отстъпих няколко крачки назад, готова да се отбранявам срещу всеки, който се появи.

„Всеки“ се оказа Еди Кастъл. И Михаил Танър.

Не очаквах приятелски лица. Еди беше мой стар приятел от академията „Свети Владимир“, пазител като мен и някой, който ме подкрепяше в доста злополучни приключения, включително нахлуването в затвора, в който се намираше Виктор Дашков. Михаил беше по-голям от нас, наближаваше тридесетте и ни бе помогнал да променим Дмитрий от стригой в дампир с надеждата, че Соня Карп — жената, която Михаил обичаше и която се бе превърнала в стригой — може също да бъде спасена. Плъзнах поглед от единия към другия.

— Какво става? — настоях да узная.

— И на мен ми е приятно да те видя — рече Еди. Той се потеше, обзет от боен плам, а няколкото тъмночервени следи по лицето му показваха, че тази вечер е срещнал нечий юмрук. В ръката си стискаше оръжие, което бе от арсенала на охраната: нещо като полицейска палка, която се използваше, за да обезвреди някого, без да го убие. Но Михаил държеше нещо много по-ценно: електронна карта и метален ключ, за да отвори килията ми.

Приятелите ми бяха организирали нахлуване в затвора. Невероятно. Откачените неща обикновено бяха мой специалитет.

— Да не би вие, момчета… — Намръщих се. Мисълта за бягство ме изпълни с радост, но бойните им действия ме отрезвиха. Очевидно те бяха отговорни за схватката с пазачите ми, която преди малко бях чула. А и изобщо не беше лесно да се промъкнат тук. — Да не би вие двамата да сте се справили с всички пазители в сградата?

Михаил приключи с отварянето на вратата и аз не губих време, а побързах да изляза. След потискащата и задушаваща атмосфера от последните дни, беше все едно да се изкачиш на планински връх, а вятърът да брули лицето ти сред простора.

— Роуз, в тази сграда няма пазители. Е, може би само един. И онези там. — Еди посочи към мястото на наскоро разразилата се схватка, където предположих, че моите пазачи лежат в несвяст. Приятелите ми със сигурност не бяха убили никого.

— Останалите пазители проверяват експлозията — досетих се. Парчетата от мозайката започнаха да се подреждат — включително липсата на изненада у Лиса от суматохата. — О, не. Накарали сте Кристиан да взриви древните моройски артефакти.

— Разбира се, че не! — възмути се Еди. Изглеждаше шокиран, че бих могла да предположа подобно варварство. — Останалите морои, които владеят огъня, щяха да разберат, ако той го бе сторил.

— Е, и това е нещо — промърморих. Трябваше да имам повече доверие в здравия им разум.

Или може би не.

— Използвахме С41 — обясни Михаил.

— Откъде, за Бога, сте…

Езикът ми се скова, когато видях кой стои в края на коридора. Дмитрий.

Да не зная как е той, докато съм в затвора, беше една от причините за отчаянието ми. Сведенията от Кристиан и Таша бяха само откъслечни. Е, ето го и отговора. Дмитрий стоеше близо до входа в цялото великолепие на своите близо два метра, могъщ и застрашителен като всеки бог. Проницателните му кафяви очи прецениха всичко за миг, а силното му, жилаво тяло бе стегнато и готово да посрещне всяка заплаха. Лицето му бе напрегнато, изразяващо толкова емоции, че не можех да повярвам как някой би го помислил за стригой. Дмитрий кипеше от живот и енергия. Всъщност, докато го гледах сега, отново си припомних как ме беше защитил по време на ареста ми. Имаше същото изражение. Наистина, това бе изражението, което бях виждала безброй пъти. Онова, от което хората се страхуваха и на което се възхищаваха. Онова, което толкова обичах.

— И ти ли си тук? — Опитах се да си напомня, че обърканата ми романтична история не е най-важното нещо на света. — Не си ли под домашен арест?

Той избяга — отвърна Еди многозначително. Досетих се какво иска да каже: двамата с Михаил бяха помогнали на Дмитрий да избяга. — Тъкмо това се очаква да направи един див тип, вероятно още стригой, нали?

— Освен това се очаква да дойде и да те освободи — додаде Михаил, включвайки се в играта. — Особено като се има предвид как се сражава миналата седмица заради теб. Наистина всички ще си помислят, че е проникнал тук и сам те е освободил. Без чужда помощ.

Дмитрий не каза нищо. Очите му, въпреки че внимателно изучаваха обстановката, в същото време ме преценяваха. Искаше да се увери, че съм добре и не съм ранена. Изглеждаше облекчен, че съм наред.

— Да вървим — рече Дмитрий накрая. — Не разполагаме с много време.

Беше меко казано, ала имаше нещо, което не ми даваше мира относно „брилянтния“ план на приятелите ми.

— Няма начин да повярват, че го е направил сам! — възкликнах, осъзнала за какво намекваше Михаил. Натопяваха Дмитрий като главния виновник за това бягство. Посочих към изпадналите в безсъзнание пазачи в краката ни. — Те са видели лицата ви.

— Не съвсем — обади се нов глас. — Не и след малката амнезия, причинена от духа. Когато се събудят, ще си спомнят, че са видели единствено онзи откачен руснак. Не исках да те обидя.

— Не си — каза Дмитрий, когато Ейдриън пристъпи прага.

Зяпнах го слисано, като за малко ченето ми да увисне до пода. Те бяха заедно, двамата мъже в живота ми. Ейдриън не приличаше на някой, готов да се впусне в юмручен бой, но беше нащрек и сериозен като останалите бойци наоколо. Красивите му очи бяха бистри и излъчваха интелигентност и хитрост, които притежаваше, когато наистина пожелаеше. Тъкмо в този миг ми светна, че той не изглежда нито пиян, нито надрусан. Нима това, което бях видяла вчера, е било само преструвка? Както и да е, усетих как по лицето ми бавно плъзва усмивка.

— Лиса е излъгала майка ти преди малко — отбелязах. — Предполагаше се, че лежиш някъде пиян, в несвяст.

Той ме удостои с една от циничните си усмивки.

— Ами, да, навярно в момента това би било по-умно — и много по-забавно занимание. И се надявам всички да си мислят, че правя точно това.

— Трябва да тръгваме — обади се Дмитрий нетърпеливо.

Извърнахме се към него. Шегите тутакси замряха на устните ни. Онова изражение на Дмитрий, което показваше, че е готов на всичко, че винаги ще те води към победа, караше всички да го следват безусловно. Лицата на Михаил и Еди — които добиха сериозни изражения — показваха, че се чувстват точно така. За мен също изглеждаше съвсем естествено. Дори изглежда Ейдриън вярваше на Дмитрий и в този миг се възхитих на Ейдриън, че бе загърбил всякаква ревност, както и заради риска, на който се подлагаше. Особено след като Ейдриън даде съвсем ясно да се разбере, при това неведнъж, че не желае да се замесва в каквито и да било опасни приключения или да използва духа за тайни заговори. Например в Лас Вегас той просто ни придружаваше в ролята на наблюдател. Разбира се, беше пиян през повечето време, но това вероятно нямаше значение.

Направих няколко крачки напред, но Ейдриън вдигна внезапно ръка и ме спря.

— Почакай! Преди да тръгнеш с нас, трябва да знаеш нещо. — Дмитрий понечи да възрази, а очите му блеснаха нетърпеливо. — Тя трябва да знае — настоя Ейдриън и срещна спокойно погледа му. — Роуз, ако избягаш… повече или по-малко признаваш вината си. Ще бъдеш беглец. Ако пазителите те намерят, няма да имат нужда от процес или присъда, за да те убият намясто.

Четири чифта очи се втренчиха в мен, докато осъзнавах пълното значение на казаното. Ако останех, имахме, макар и незначителния шанс, в малкото време до процеса да открием доказателство, което щеше да ме спаси. Не беше невъзможно. Но ако нищо не изникнеше, почти е сигурно, че щях да бъда мъртва. Тази възможност беше като хазарт. При нея съществуваше огромната вероятност да не оцелея.

Ейдриън изглеждаше също толкова объркан, колкото се чувствах и аз. И двамата знаехме, че няма добър избор за мен. Той просто се тревожеше и искаше да зная какво рискувах. Обаче според Дмитрий… за него избор не съществуваше. Виждах го изписано по лицето му. Той винаги се подчиняваше фанатично на правилата и постъпваше както е общоприето. Но в този случай? С толкова лош шанс? По-добре да рискувам да живея като беглец и ако смъртта ме настигне, да умра, сражавайки се.

Моята смърт няма да е дата, отбелязана в нечий календар.

— Да вървим — заявих.

Забързахме към изхода на сградата, нетърпеливи да продължим с плана. Не можах да сдържа забележката си към Ейдриън.

— Сигурно си използвал доста от духа, за да внушиш всички тези илюзии у пазачите.

— Така е — съгласи се той. — Всъщност не притежавам достатъчно сила, за да го правя за много дълго. Лиса вероятно би накарала десетина пазачи да си мислят, че са видели призраци. А аз? Едва мога да накарам неколцина да забравят Еди и Михаил. Затова трябва да има някой, който да си спомнят и който да привлече вниманието. Дмитрий бе идеалната изкупителна жертва.

— Е, благодаря ти. — Стиснах нежно ръката му. Докато топлината преминаваше помежду ни, не си дадох труда да му напомня, че още съм много далеч от свободата. Това щеше да омаловажи героизма му. Пред нас имаше още доста препятствия, но все пак оценявах участието му, както и това, че уважи решението ми да продължа с плана за бягство.

Ейдриън ме стрелна косо с поглед.

— Ами, предполага се, че съм луд, нали? — В очите му проблесна обич. — А и без това почти не съществува нещо, което не бих направил за теб. Колкото по-глупаво, толкова по-добре.

Стигнахме до партера и видях, че Еди беше прав за охраната. Коридорите и стаите бяха наистина пусти. Без повече да се оглеждаме, излязохме навън и свежият въздух възвърна енергията ми.

— Сега какво? — обърнах се към спасителите си.

— Сега отиваме при колата, с която ще избягате — отвърна Еди.

Гаражите не бяха далеч, но не бяха и близо.

— Ще трябва да минем през доста открито пространство — отбелязах. Не изтъкнах очевидния проблем: че ще ме убият, ако ме видят.

— Използвам духа, за да изглеждаме неясни и трудни за разпознаване — каза Ейдриън. Допълнително изпитание за магията му. Не би могъл да издържи още дълго. — Хората няма да ни познаят, освен ако не се спрат и не се втренчат директно в нас.

— Което вероятно няма да сторят — обади се Михаил. — Ако изобщо някой ни забележи. Всички са прекалено разтревожени за себе си, за да обръщат внимание на останалите в целия този хаос.

Като се огледах, установих, че е прав. Сградата на затвора беше далеч от църквата, но онези, които са били близо до експлозията, вече бяха стигнали до тази част на кралския двор. Някои тичаха към резиденциите си. Други търсеха пазители, надявайки се те да ги защитят. А трети… трети вървяха в същата посока като нас — към гаражите.

Толкова са изплашени, че наистина искат да напуснат двора — осъзнах. Нашата група се движеше толкова бързо, колкото бе възможно с Ейдриън, който нямаше физическата подготовка на дампирите. — Гаражите ще са претъпкани. — Автомобилите на дворцовите обитатели и тези на гостите се паркираха на едно и също място.

— Колкото повече хаос, толкова по-добре за нас — изтъкна Михаил.

С изобилието от събития в собствената ми действителност, не можех да се гмурна напълно в тази на Лиса. Леко докосване до връзката ме увери, че тя е в безопасност в двореца.

— Какво прави Лиса през това време? — попитах.

Повярвайте ми, радвах се, че тя не е замесена в това откачено нахлуване в затвора, за да ме освободят. Но както бе отбелязал Ейдриън, нейните способности многократно надминаваха неговите за случаи като този. И сега, като се замислех за изминалите дни, беше очевидно, че тя е знаела за този план. Това беше тайната й.

— Лиса трябва да остане невинна. Тя не бива да бъде свързана с какъвто и да е план за бягство или експлозия — отвърна ми Дмитрий, с очи, вперени напред в целта. Той все още я смяташе за свой спасител. — Тя трябва да бъде сред останалите кралски особи. Както и Кристиан. — Почти се усмихна. Почти. — Онези, които със сигурност биха били начело в списъка ми на заподозрени, ако нещо избухне.

— Но пазителите няма да ги заподозрат, след като разберат, че взривът не е причинен от магия — заключих аз. Припомних си думите на Михаил от преди малко. — И, хей, откъде вие, момчета, сте се сдобили с С4? Военните експлозиви са доста крайно средство, дори и за вас.

Никой не ми отговори, защото пред мен внезапно изскочиха трима пазители. Очевидно не всички бяха в църквата. Двамата с Дмитрий се спуснахме начело на групата, движейки се като един, както винаги в битка. Ейдриън каза, че илюзията, която е разпрострял върху групата ни, няма да издържи, ако някой се изправи директно пред нас. Исках да съм сигурна, че двамата с Дмитрий ще сме първите, които ще се изправят срещу пазителите, с надеждата, че те няма да разпознаят другите зад нас. Хвърлих се без колебание в схватката, подчинявайки се на защитните си инстинкти. Но в тези частици от секундата осъзнах целия ужас на случващото се.

И преди съм се била с пазители и винаги съм се чувствала виновна. Сражавах се с онези в затвора Тарасов, както и с охраната на кралицата по време на ареста ми. Макар че всъщност не познавах нито един от тях, достатъчно лошо беше да зная, че са колеги… но сега? Сега се изправях пред едно от най-трудните предизвикателства в живота си, колкото и незначително да изглеждаше. В крайна сметка тези трима пазители не бяха равностойни противници на мен и Дмитрий. Проблемът беше, че познавах тези пазители. С двама от тях се срещах често след дипломирането си. Те работеха в двора и винаги са били любезни с мен.

Третият пазител не беше просто обикновен познат — тя беше приятел. Мередит, едно от малкото момичета от моя клас в академията „Свети Владимир“. Видях проблясък на притеснение в очите й — сантименталност, огледало на моята. За нея също беше трудно. Но сега беше пазител и също като при мен задълженията й бяха на първо място. Тя вярваше, че съм престъпник. Виждаше, че съм на свобода и готова за атака. Според правилата трябваше да ме обезвреди и честно, не бих очаквала друго. Същото щях да направя и аз, ако ролите ни бяха разменени. Въпросът беше на живот и смърт.

Дмитрий се зае с другите двама пазители, както винаги бърз и неотразим. Двете с Мередит се приготвихме за схватка. Отначало тя се опита да ме събори, разчитайки най-вече на тежестта си, вероятно с надеждата да ме прикове към земята и да ме задържи, докато дойде подкрепление. Само че аз бях по-силна. Тя би трябвало да го знае. Колко пъти бяхме влизали в двубой в тренировъчната зала в училище? Аз почти винаги побеждавах. А това сега съвсем не беше игра, нито практическо занятие. Отвърнах на нападението й и я ударих силно с юмрук отстрани по челюстта, като отчаяно се помолих да не съм й счупила нещо. Тя продължи да атакува, въпреки болката, но — отново — аз имах надмощие. Хванах я за раменете и я хвърлих на земята. Главата й се удари силно, но тя остана в съзнание. Не знаех дали да съм благодарна или не. Обвих ръце около врата й и стисках, докато очите й не се затвориха. Веднага щом се уверих, че е изпаднала в безсъзнание, я пуснах, но сърцето ми се сви от мъка.

Огледах се и видях, че Дмитрий също е повалил противниците си. Нашата група продължи, сякаш нищо не се бе случило, но аз погледнах виновно към Еди. Знаех, че болката е изписана на лицето ми. Той също беше разстроен, но побърза да ме успокои, докато крачехме към гаражите.

— Направи това, което трябваше. Тя ще се оправи. Наранена е, но не е страшно.

— Ударих я доста силно.

— Лекарите ще се справят с мозъчното сътресение. По дяволите, колко сме ги получавали по време на тренировките?

Надявах се да е прав. Границата между правилното и грешното ставаше все по-неясна. Единственото добро в цялата работа, помислих си, беше, че Мередит бе толкова заета с мен, че навярно не бе забелязала Еди и останалите. Те стояха настрани от битката и се надявах, че булото на магията на Ейдриън ги е скрило, докато двамата с Дмитрий бяхме в центъра на вниманието.

Най-сетне стигнахме до гаражите, които, естествено, бяха много по-оживени от обичайното. Някои морой вече бяха отпътували. Една от кралските особи беше изпаднала в истерия, защото ключовете на колата й били у шофьора, я тя не знаела къде е. Крещеше към преминаващите дали някой знае как да запали двигателя без ключ.

Дмитрий ни поведе решително напред, без да се поколебае. Знаеше точно къде отиваме. Всичко трябва да е било доста добре планирано, осъзнах. При това навярно вчера. Защо Лиса го бе скрила от мен? Нямаше ли да е по-добре, ако съм в течение на заговора?

Промъкнахме се забързано през тълпата, като се насочихме към най-отдалечената стена на гаража. Там ни очакваше, готова да потегли, очукана сива хонда сивик. Един мъж стоеше до нея, скръстил ръце, и оглеждаше предното стъкло. Когато ни чу да приближаваме, се обърна.

— Ейб! — възкликнах аз.

Знаменитият ми баща се извърна и ме дари с една от онези негови очарователни усмивки, които можеха да съживят и мъртвец.

— Какво правиш тук? — попита Дмитрий гневно. — Ти също ще бъдеш в списъка на заподозрените! Трябваше да стоиш настрани от всичко това заедно с останалите.

Ейб сви рамене. Колкото и да беше смайващо, изобщо не изглеждаше впечатлен от изражението на Дмитрий. Аз не бих искала тази ярост да е насочена към мен.

— Василиса ще се погрижи неколцина да свидетелстват, че са ме видели в двореца по времето, когато Роуз е избягала. — Извърна тъмните си очи към мен. — Освен това, не можех да си тръгна, без да се сбогуваме, нали?

Поклатих раздразнено глава.

— Беше ли всичко това част от плана ти като мой адвокат? Не ми е известно бягството с помощта на експлозиви да е част от адвокатското обучение.

— Е, сигурен съм, че не е било част от обучението на Деймън Тарус. — Усмивката на Ейб не трепна. — Казах ти, Роуз. Няма да те екзекутират. Нито ще се изправиш пред съда, ако мога да го предотвратя. — Замълча. — Което, разбира се, мога.

Поколебах се и погледнах към колата. Дмитрий стоеше до нея с ключовете в ръка и нетърпеливо изражение. Думите на Ейдриън отекнаха в съзнанието ми.

— Ако избягам, ще изглеждам още по-виновна.

— Те вече те смятат за виновна — напомни ми Ейб. — Престоят ти в онази килия няма да го промени. Бягството ти просто ще ни осигури малко повече време, за да направим това, което е нужно, без екзекуцията ти да виси над главите ни.

— И какво точно ще направите?

— Ще докажем, че си невинна — намеси се Ейдриън. — Или, ами… че не си убила леля ми. От известно време зная, че не си чак толкова невинна.

— И какво, да не би да смятате да унищожите доказателството? — попитах, без да обръщам внимание на заядливата забележка на гаджето ми.

— Не — поклати глава Еди. — Ще трябва да открием кой наистина я е убил.

— Вие, момчета, не бива да се замесвате, сега, след като вече съм свободна. Това е мой проблем. Нали затова ме освободихте?

— Това е проблем, който не бихме могли да разрешим, докато ти си в двора — рече Ейб. — Трябва да сме сигурни, че си на свобода и в безопасност.

— Да, но аз…

— Губим си времето в безсмислени спорове — прекъсна ме Дмитрий. Погледът му се насочи към другите гаражи. Все още цареше хаос и всички бяха твърде заети със страховете си, за да ни забележат. Но това не намали загрижеността на Дмитрий. Той ми подаде сребърен кол и аз не попитах за причините. Беше оръжие, нещо, което не можех да откажа. — Зная, че изглежда, сякаш цари хаос, но ще се изненадате колко бързо пазителите ще възстановят реда. И когато го направят, ще заключат това място.

— Не е нужно да го правят — изрекох бавно, докато мислите ми бясно препускаха. — И без това ще ни е трудно да напуснем двора. Ще ни спрат… ако изобщо стигнем до портите. По протежение на километри ще има колона от коли!

— Е, добре — промърмори Ейб, докато изучаваше лениво ноктите си. — Най-отговорно заявявам, че в най-скоро време ще се отвори нов „портал“ в южната стена.

Зацепих.

— О, Господи! Ти си този, който е осигурил С4.

— Казваш го така, сякаш е много лесно — намръщи се баща ми. — Доста трудно е да се снабдиш с подобно нещо.

Търпението на Дмитрий се изчерпваше.

— Отнася се до всички: Роуз трябва да тръгне сега. Тя е в опасност. Ако се наложи, ще я извлека насила оттук.

— Не е нужно ти да идваш с мен! — изстрелях към него, донякъде обидена от увереността му, че присъствието му е един вид даденост. Изплуваха спомените от последната ни караница, когато той ми заяви, че не би могъл да ме обича и дори не желае да сме приятели. — Аз ще се погрижа за себе си. Не е нужно и друг да си навлича неприятности. Дай ми ключовете.

Вместо това Дмитрий ме удостои с един от онези съжалителни погледи, с които искаше да ми каже, че според него се държа абсурдно. Все едно отново бяхме в академията „Свети Владимир“.

— Роуз, едва ли мога да си навлека повече неприятности. Някой трябва да бъде нарочен за помощник при бягството ти и аз съм най-добрият избор.

Не бях толкова сигурна в това. Ако Татяна наистина беше постигнала напредък в убеждаването на останалите, че Дмитрий не е заплаха, тази щуротия щеше да съсипе всичко.

— Върви — подкани ме Еди и ме изненада с кратка прегръдка. — Ще държим връзка чрез Лиса. — Осъзнах, че водя изгубена битка с тази група. Наистина беше време да тръгвам.

Прегърнах Михаил и промърморих в ухото му:

— Благодаря ти. Благодаря ти за помощта. Кълна се, че ще я намеря. Ще открием Соня. — Той ми се усмихна тъжно и не отговори.

Най-трудно бе сбогуването с Ейдриън. Виждах, че и за него е трудно, въпреки безгрижната му усмивка. Не би могъл да е щастлив, че заминавам с Дмитрий. Нашата прегръдка продължи малко по-дълго и той докосна устните ми с нежна, макар и кратка целувка. Едва се сдържах да не се разплача, като осъзнах колко смел беше той тази вечер. Искаше ми се да може да дойде с мен, но знаех, че тук ще е в безопасност.

— Ейдриън, благодаря ти за…

Той вдигна ръка.

— Това не е сбогуване, малък дампир. Ще те видя в сънищата ти.

— Ако останеш достатъчно трезвен.

Той ми смигна.

— Заради теб може и да го направя.

Прекъсна ни мощен трясък и видях проблясък на светлина от дясната ми страна. Онези, които бяха близо до другите гаражи, се разкрещяха.

— Ето, виждаш ли? — попита Ейб, видимо доволен от себе си. — Новият портал. Точно навреме.

Прегърнах го неохотно и се изненадах, когато той не се отдръпна веднага. Усмихна ми се… с обич.

— Ах, дъще — пророни. — На осемнадесет и вече си обвинена в убийство, оказала си помощ на осъдени престъпници и си оставила след себе си повече мъртъвци, отколкото мнозина пазители някога ще видят. — Замълча. — Не бих могъл да съм по-горд.

Завъртях очи.

— Довиждане, старче. И благодаря. — Не си дадох труд да го попитам за „осъдените престъпници“. Ейб не беше глупав. Бях го разпитвала за затвор, в който наскоро след това бяха проникнали, и навярно се бе досетил кой стои зад бягството на Виктор.

След миг двамата с Дмитрий вече бяхме в колата, която се носеше с пълна скорост към новия „портал“ на Ейб. Мъчно ми беше, че не можах да се сбогувам с Лиса. Заради връзката никога не сме напълно разделени, но тя не можеше да замени личното общуване. Обаче си струваше, след като по този начин тя щеше да остане чиста и никой нямаше да я свърже с бягството ми. Поне се надявах.

Както винаги, шофираше Дмитрий, което продължавах да смятам за нечестно. Едно беше, когато бях негова ученичка, но сега? Никога ли нямаше да ми даде да карам? Предполагам, че сега не беше най-подходящото време да го обсъждаме — особено след като не възнамерявах двамата да останем заедно за дълго.

Неколцина бяха дошли да видят взривената стена, но никой от пазителите все още не се бе появил. Дмитрий премина през зейналата в стената дупка също толкова впечатляващо, както и Еди, когато профуча през дървената бариера, заграждаща пътя пред портала на затвора Тарасов, само че хондата сивик не се справи така добре с неравния, тревист терен, както джипът в Аляска. Проблемът, когато правиш собствен изход, е, че не върви заедно с ново шосе. Имаше някои неща, невъзможни дори и за Ейб.

— Защо колата за бягството ни е хонда сивик? — попитах. — Не е особено добра за изровени черни пътища.

Дмитрий не ме погледна, а продължи да управлява колата по неравния път към главното шосе.

— Защото хондите сивик са най-разпространените коли наоколо и не привличат вниманието. А и това би трябвало да е единственият черен път, по който ще минем. Като стигнем магистралата, ще се отдалечим колкото се може повече от кралския двор… преди да изоставим колата, разбира се.

— Да изоставим… — Поклатих глава и реших да замълча. Стигнахме до прашно шосе, което ми се стори като най-гладкото място на земята в сравнение с онзи друсащ старт. — Виж, след като вече се измъкнахме от двора, искам да знаеш, че бях напълно сериозна, когато казах, че не искам да идваш с мен. Оценявам помощта ти за бягството. Наистина. Но да се мотаеш в моята компания, не е най-добрата услуга, която можеш да си направиш. Ще преследват мен много повече, отколкото теб. Ако сега поемеш по своя път, ще можеш да живееш някъде сред човешката раса, а не да бъдеш третиран като лабораторно животно. Дори има вероятност да можеш да се върнеш в двора. Таша ще се застъпи за теб.

Дмитрий дълго време не каза нищо. Това ме влудяваше. Не бях от тези, които издържаха дълго на тишина. Винаги у мен се събуждаше желание да бърборя, за да я запълня. Освен това, колкото по-дълго седях в тази кола, толкова повече осъзнавах, че аз съм сама с Дмитрий. Бяхме изцяло и напълно сами за пръв път, откакто той отново бе станал дампир. Чувствах се като глупачка, но въпреки риска и всички опасности… ами, аз все още бях запленена от него. От Дмитрий се излъчваше нещо толкова могъщо и завладяващо. Дори когато ме вбесяваше. Все още го намирах за привлекателен. Може би адреналинът, който пулсираше в мен, ми бе размътил мозъка.

Каквото и да беше, бях погълната не само от физическите му данни — макар че те определено ми въздействаха. Косата му, лицето му, близостта му, уханието му… Усещах ги и всичко това караше кръвта ми да кипи. Но Дмитрий отвътре — Дмитрий, който преди малко бе повел една малка армия, нахлула в затвора — ме пленяваше също толкова силно. Отне ми миг, за да разбера защо чувството бе толкова силно: отново виждах стария Дмитрий, онзи, за който се боях, че си е отишъл завинаги. Не беше. Беше се върнал.

Най-после той заговори.

— Няма да те оставя. Нито един от „логичните аргументи на Роуз“ няма да ме убеди. А ако се опиташ да избягаш от мен, ще те намеря.

Не се съмнявах, че можеше, което правеше положението още по-смущаващо.

— Но защо? Аз не искам да си с мен. — Все още бях привлечена от него, ала това не променяше факта, че той ме бе наранил, като скъса с мен. Бе ме отхвърлил и трябваше да го изхвърля от сърцето си, особено ако исках да продължа с Ейдриън. Да изчистя името си и да живея нормален живот, в този миг изглеждаше съвсем далечна възможност, но ако все пак станеше, исках да мога да се върна при Ейдриън с отворени обятия.

— Няма значение какво искаш ти — заяви той. — Или какво искам аз. Лиса ме помоли да те пазя.

— Хей, нямам нужда някой да ме…

— И — продължи Дмитрий — не се отмятам от онова, което й обещах. Заклех се да й служа и да изпълнявам през останалата част от живота си всичко, което тя ме помоли. Ако поиска от мен да съм твой бодигард, то това и ще бъда. — Удостои ме с един от застрашителните си погледи. — Няма никакви изгледи в скоро време да се отървеш от мен.