Последна саможертва

Глава 25

Вече чувахме застрашителното трополене, отекващо в къщата, и знаехме, че остават броени секунди, преди многобройният отряд от пазители да се насочи към втория етаж. Тримата трябваше да се махнем оттук. За моя изненада Сидни реагира първа.

— Бягайте. Аз ще им отвлека вниманието.

Опитът й да ги разсее вероятно щеше да означава да им препречи пътя за няколко мига, преди да се справят с нея, но тези допълнителни секунди можеха да се окажат от огромно значение. Но въпреки това никак не ми допадна мисълта да я изоставим. Дмитрий нямаше подобни скрупули, особено след като чухме стъпки по стълбите.

— Хайде! — извика той и сграбчи ръката ми.

Затичахме се по коридора към най-отдалечената спалня — тази на Виктор и Робърт. Точно преди да нахлуем в нея, аз се провикнах назад към Сидни:

— Заведи Джил в двора!

Не зная дали ме чу, защото, ако се съдеше по шума, пазителите вече я бяха открили. Дмитрий отвори най-близкия от големите прозорци и ме погледна многозначително. Както винаги, се разбирахме без думи.

Той скочи пръв, несъмнено за да посрещне евентуалната опасност, която ни очакваше долу. Моментално го последвах. Стоварих се върху покрива на първия етаж, плъзнах се по него, после скочих. При приземяването Дмитрий ме улови за ръката, за да облекчи падането ми, но не успя да предотврати лекото изкълчване на единия ми глезен. Беше същият глезен, който пое тежестта от скачането при битката с Донован. Потръпнах, когато болката ме прониза, но тутакси си заповядах да не й обръщам внимание.

Черни фигури се придвижваха към нас, изскачащи от сенките на нощта и от прикритието си в задния двор. Пазителите, разбира се, нямаше да се задоволят само с разбиването на една врата. Бяха се разпръснали около къщата. Влязохме в схватка с тях, опрели гръб в гръб, като той пазеше моя, а аз — неговия. Както обикновено, беше трудно да ги обезвредим, без да ги убием. Жестоко, но неизбежно. Не исках да убивам нашите, които просто си вършеха работата — да залавят бегълци. Дългата ми рокля никак не ми помагаше. Краката ми постоянно се заплитаха в плата.

— Другите всеки момент ще се появят — изръмжа Дмитрий, като повали един пазител на земята. — Трябва да се махнем от тук. Ето, там, през онази порта.

Не можах да му отговоря. Просто го последвах, докато си проправяхме път към вратата в оградата, без да спираме да се отбраняваме. Тъкмо се справихме с групата от задния двор, когато още пазители изскочиха от къщата. Измъкнахме се през портата и се озовахме на тиха странична улица, заобикаляща къщата на Мастрано. Но скоро стана ясно, че не мога да издържам на темпото на Дмитрий. Умът ми пренебрегваше болката, но тялото ми не можеше да застави наранения ми глезен да се движи както трябва.

Без да забави крачка, Дмитрий ме обгърна с ръка, за да поеме тежестта, падаща върху глезена ми. Кривнахме от улицата и прекосихме няколко двора, което щеше да направи преследването ни по-трудно, но не и невъзможно.

— Не можем да ги надбягаме — казах му аз. — Ще те забавя. Трябва да…

— Не ми казвай, че трябва да те изоставя — прекъсна ме. — Заедно сме в това.

Пук, пук. Една саксия за цветя до нас внезапно се пръсна сред купчина от прах, пръст и глина.

— Стрелят по нас — ахнах, невярваща на думите си. — Наистина стрелят по нас! — След толкова много тренировки в ръкопашен бой винаги съм се отнасяла пренебрежително към огнестрелното оръжие. Но когато се преследваше убийцата на кралицата и нейният съучастник? Бойната чест преставаше да е най-важното, а само крайният резултат.

Още един куршум изсвистя опасно близо до нас.

— Стрелят със заглушител — констатира Дмитрий. — Но трябва да са много предпазливи. Едва ли искат хората наоколо да разберат, че преследват някого. Нуждаем се от прикритие. И то веднага. — Може би щяхме да избегнем куршумите, но глезенът ми повече не можеше да издържи.

Дмитрий направи още един рязък завой и пред нас се ширнаха задните дворове на предградието. Не можех дори да погледна назад, но чувах викове, което означаваше, че още не им се бяхме изплъзнали.

— Ето, оттук — каза Дмитрий.

Пред нас се извисяваше неосветена къща с голям остъклен вътрешен двор, напомнящ за този в дома на Соня. Стъклената врата беше отворена, но вратата с мрежа против комари бе затворена. Дмитрий натисна дръжката. Заключено. Но мрежестата преграда едва ли можеше да ни спре. Горките доверчиви обитатели на къщата. Той измъкна сребърния си кол и сряза мрежата с дълъг вертикален прорез, през който бързо се провряхме. Моментално ме изтласка настрани, за да не се виждам. Сложи пръст към устните си и ме притисна към себе си. Топлината му ме разтърси като електричество.

След няколко секунди се появиха пазителите и се заеха с претърсването на дворовете. Някои от тях продължиха напред, за да проверят дали не сме избягали по-надалеч. Други се заеха да претърсват околните подходящи за укритие места, които не бяха малко в падащия мрак. Погледнах към вратата с мрежата. Прорезът си личеше, макар и да не беше много голям, но си оставаше подозрителна следа, която преследвачите ни може би щяха да забележат.

Дмитрий също се бе досетил за това, затова пристъпи предпазливо във всекидневната, като се стараеше да стои по-далеч от прозорците. Добрахме се до кухнята и намерихме вратата, водеща към гаража. А в гаража ни очакваше един червен форд мустанг.

— Семейство с две коли — промърмори той. — Точно както се надявах.

— Или са излезли за кратка разходка и ще побързат да се приберат в дома си, като видят, че в квартала им е пристигнал отряд за бързо реагиране — прошепнах.

— Пазителите няма да се оставят да бъдат забелязани. — Заехме се да търсим ключовете за колата на най-очебийните места. Най-после намерих връзка с ключове, закачени на страничната дъска на един шкаф, и я грабнах.

— Вземи ги. — След като аз бях открила ключовете, очаквах Дмитрий да ми позволи да шофирам. Но заради изкълчения десен глезен трябваше да му ги отстъпя. Явно Вселената притежава гадно чувство за хумор.

— Няма ли да ни засекат? — попитах го, когато той отвори вратата на гаража и излезе на заден ход. — Тази тук е, хм, малко по-лъскава от колите, които обикновено задигаме с теб. — Наистина беше страхотна. Сидни, която беше луда по готини коли, незабавно щеше да се влюби в този мустанг. Прехапах устни. Все още се чувствах виновна, че я бяхме изоставили. Опитах се, поне засега, да пропъдя тягостната мисъл от съзнанието си.

— Така е — съгласи се Дмитрий. — Но по улицата се движат още много други коли. Някои от пазителите все още претърсват дворовете, а другите пазят в къщата на Мастрано. Техният брой не е безкраен. Не могат да следят всичко едновременно, но сигурно ще се опитат.

Затаих дъх, докато напускахме жилищната зона. На два пъти забелязах фигури, прикриващи се отстрани на улицата, но Дмитрий беше прав: не можеха да проверяват всеки автомобил в едно пренаселено предградие. Освен това мракът скриваше лицата ни.

Дмитрий явно беше запомнил добре пътя, по който бяхме дошли, защото само след няколко завоя стигнахме до магистралата. Знаех, че нямаше предвид някакво конкретно място, а просто искаше да се отдалечим. След като липсваха очебийни признаци, че ни преследват, се отпуснах назад и изпънах пулсиращия си крак. Но на гърдите ми беше леко. Бях изпълнена с въодушевление, както става, когато прекалено много адреналин пулсира във вените ти.

— Те са ни предали, нали? — попитах го. — Виктор и Робърт са ни издали, а след това са избягали. Трябваше да ги наблюдавам.

— Не знам — рече Дмитрий. — Възможно е. Видях ги точно преди да говоря с теб и всичко ми изглеждаше наред. Те искаха да тръгнат с нас, за да намерим Джил, но са знаели, че е било само въпрос на време да ги предадем на властите. Не съм изненадан, че са замислили план за бягство. Трябва да са използвали захранването като средство за отвличане на вниманието, за да повикат пазителите и така да се отърват от нас.

— Мамка му. — Въздъхнах и отметнах косата си назад. Така ми се искаше да има с какво да я стегна на опашка. — Трябваше да се отървем от тях още когато имахме възможност. Какво ще стане сега?

Дмитрий замълча за няколко секунди.

— Ще разпитват всички от семейство Мастрано, при това много подробно. Е, всъщност ще разпитват не само тях, но и всички замесени. Ще заключат Соня в килия, за да я изследват, също като мен. А Сидни ще бъде изпратена обратно при алхимиците.

— А там какво я очаква?

— Не знам. Но предполагам, че на нейните началници никак няма да им хареса, че е помагала на вампири бегълци.

— Мамка му — изругах повторно. Всичко се разпадаше. — А ние какво ще правим сега?

— Ще се скрием някъде. И ще превържа глезена ти.

Изгледах го косо.

— Брей, май всичко си планирал.

— Не съвсем. — Смръщи леко чело. — Това дотук е лесно. Тепърва предстои по-трудната част.

Сърцето ми замря. Прав беше. Ако предположим, че семейство Мастрано няма да бъде обвинено от властите, че е помагало на престъпници, вече никой не можеше да застави Емили да признае произхода на дъщеря й. А след като върнат Сидни при нейните алхимици, тя също нямаше да може да ни помогне. Осъзнах, че трябва да кажа на някой за Джил. Следващия път, когато се свържа с Ейдриън, трябва да му разкрия истината, така че приятелите ми да предприемат нещо. Повече не можеше да пазим тази тайна.

Дмитрий отби при следващия изход от магистралата и аз отново се завърнах в реалния свят.

— В хотел ли отиваме? — попитах го.

— Няма да е точно хотел — отвърна ми той. Видях, че се намираме в оживена търговска зона, недалече от Ан Арбър. Едно от предградията на Детройт. Покрай шосето се редуваха ресторанти и магазини. Той зави към един денонощен супермаркет, където рекламите обещаваха, че „може да се намери всичко“. Паркира и отвори вратата.

— Чакай ме тук.

— Но…

Дмитрий ме изгледа многозначително и аз погледнах надолу. Щетите от битката ми с пазителите бяха по-големи, отколкото очаквах, а и роклята ми беше скъсана. Раздърпаният ми вид щеше да привлече ненужно вниманието на околните, както и накуцването ми. Затова му кимнах и той се запъти към магазина.

Докато го чаках, прехвърлих наум всичките ни проблеми, като се проклех мислено, задето не бях измислила как да предам братята, след като Робърт преобрази Соня. Очаквах предателството им под формата на магическо нападение, но не допусках нещо толкова просто като обаждане на пазителите.

Дмитрий, който винаги умееше да пазарува бързо, се върна скоро с две големи торби и нещо още по-голямо, преметнато през рамото му. Стовари всичко на задната седалка. Обърнах се назад и огледах с любопитство покупките.

— Какво е това? — посочих към дългия цилиндричен пакет, завит в брезент, който донесе преметнат през рамото си.

— Палатка.

— Защо ни е притрябвала… — простенах. — Няма да спим в хотел, така ли?

— По-трудно ще ни открият в къмпингите. Особено колата. Още не можем да се откажем от нея. Поне докато не е оздравял кракът ти.

— Горките собственици — промълвих. — Надявам се застраховката им да покрива кражба.

Върнахме се на шосето и скоро напуснахме града. Не бяхме изминали много километри, когато видяхме рекламите на няколко къмпинга за коли и каравани. Дмитрий отби в един от тях с поетичното име „Притихналите борове“. Спазари се набързо със служителя от къмпинга, след което няколко шумолящи банкноти смениха собственика си. Едва сега се досетих, че имаше още една причина да не отсядаме в хотел. В повечето хотели изискваха кредитни карти, а от нас само Сидни беше заредена с внушителен брой (всичките, разбира се, с фалшиви имена). Ние си служехме само с пари в брой.

Служителят ни посочи накъде да продължим — по настлана с чакъл алея, отвеждаща до другия край на къмпинга. Районът беше претъпкан със семейства, дошли тук за ваканцията, но никой не ни обърна внимание. Дмитрий паркира възможно най-близо до горичката, за да скрие колата и номерата й. Въпреки моите енергични протести той не ми позволи да му помагам при разпъването на палатката. Обяви, че сам ще се справи по-бързо и че не бива да си напрягам крака. Челюстта ми направо увисна, като видях колко чевръсто опъна палатката. Дори не прочете инструкциите. Сигурно постави рекорд.

Палатката беше малка, но здрава. Все пак вътре имаше достатъчно място да седим или да лежим, макар че той трябваше леко да се прегърбва, докато седеше. Щом се напъхах вътре, се заех да огледам останалите покупки. Повечето бяха пособия и лекарства за първа помощ. Имаше и фенер, който той подпря и се получи импровизирана лампа.

— Дай да видя глезена ти — нареди Дмитрий.

Протегнах крака си, той запретна роклята ми до коляното и пръстите му се плъзнаха леко по кожата ми. Потръпнах от чувството за нещо вече преживяно. Напоследък сякаш често ме спохождаше. Замислих се за всички онези пъти, когато Дмитрий ми бе помагал при другите ми наранявания. Все едно че се бяхме върнали в академията „Свети Владимир“. Провери внимателно дали мога да движа глезена си, като леко го опъна. Пръстите му никога не спираха да ме удивляват. Можеха с лекота да прекършат нечий врат, както и да се плъзгат безкрайно нежно по гола кожа.

— Не мисля, че е счупен — констатира той накрая. Пусна крака ми и изведнъж ми стана студено. — Само е навехнат.

— Случват се такива неща, когато постоянно скачаш от покриви — промърморих. Шегите ми бяха изпитано средство за прикриване на неловки моменти. — Знаеш ли, май никога не сме се упражнявали на това по време на тренировките.

Усмихна ми се, взе бинта и превърза стегнато глезена ми След това извади…

— Плик със замразен грах?

Дмитрий сви рамене и нагласи плика върху глезена ми. От студеното веднага ми олекна.

По-лесно е, отколкото да купиш цяла торба с лед.

— Ти си невероятен, Беликов. Какво друго си домъкнал?

Останалото от съдържанието на торбите се оказа одеяла и малко храна. Усмихнах се широко, като видях, че не бе забравил да ми вземе чипс със сметана и блокче шоколад. Трогнах се, че е запомнил такива малки подробности за предпочитанията ми. Но усмивката ми помръкна, когато осъзнах нещо.

— Не си ми купил никакви дрехи, така ли?

— Дрехи ли? — изненада се той, сякаш беше непозната дума.

Посочих му скъсаната си рокля.

— Не мога дълго да изкарам така. Какво да правя сега? Да си наметна одеялото като тога? Такива сте вие, мъжете никога не се сещате за тези неща.

— Мислех само за раната ти и за оцеляването. Смяната на дрехите е лукс, а не необходимост.

— Дори и дългото ти кожено палто? — подметнах лукаво.

Дмитрий застина за миг и след това изруга. Нямаше защо да носи дългото си кожено палто вътре в къщата на семейство Мастрано — честно казано, и навън не му трябваше — и го бе забравил заради ненадейната схватка.

— Не се тревожи, другарю — подразних го. — Не са се свършили дългите кожени палта по земята.

Той разстла одеялата на пода и се излетна върху тях. Лицето му бе добило толкова страдалческо изражение, че беше почти комично. Битки, куршуми, престъпници… никакъв проблем. Но да изгуби дългото си кожено палто? Истинска криза.

— Ще си купиш друго — опитах се да го успокоя. — Нали знаеш, след като открием Джил, след като изчистя името си и спася света.

— Само толкова ли? — попита, при което и двамата прихнахме. Но като се излегнах до него, и двамата се натъжихме.

— Какво ще правим сега? — попитах. Май тази вечер това беше най-често задаваният въпрос.

— Ще спим — отвърна той и изгаси фенера. — А утре ще се свържем с Ейб, Таша или… някой друг. Ще ги оставим те да се оправят и да заведат Джил там, където трябва.

Изненадах се колко унило прозвуча гласът ми, когато заговорих:

— Имам чувството, че се провалихме. Толкова бях щастлива, когато намерихме семейство Мастрано. Мислех си, че сме направили невъзможното, но се оказа напразно. Толкова много работа за нищо.

— За нищо ли? — удиви се той. — Това, което направихме, е… нещо голямо. Ти намери сестрата на Лиса. Още една Драгомир. Не мисля, че действително осъзнаваш важността на свършеното. Не разполагахме с почти никакви следи, но ти не се отказа и успя.

— И изгубих Виктор Дашков. Отново.

— Е, характерното за него е, че не остава скрит задълго. Той е от онези хора, които искат винаги да контролират всичко. Накрая ще предприеме някакъв ход и когато го направи, ще го пипнем.

Усмивката се завърна на устните ми, макар да знаех, че той нямаше как да я види.

— А пък си въобразявах, че тук аз съм оптимистът.

— Явно е заразно — долетя отговорът му. После, за моя изненада, ръката му напипа моята в тъмното. Пръстите ни се преплетоха. — Добре се справи, Роза. Много добре. А сега спи.

Не се докоснахме по друг начин, но ръката му излъчваше цялата топлина на света. Не беше идеален миг, като онзи в библиотеката, но обичайната ни близост и разбирането помежду ни бяха по-силни от всякога, така че и това ми стигаше.

Всичко бе както трябва. Естествено. Не исках да спя. Исках само да съм тук и да се порадвам на шанса си да съм с него. Не е изневяра, реших аз, като се замислих за Ейдриън. Просто се наслаждавах на тази близост.

Все пак сънят беше от съществено значение. Съставихме си график за дежурствата на смени. Той щеше да остане буден, докато аз си почивам. Имах чувството, че ако не заспя, той също няма да го направи, когато му свърши смяната. Затворих очи и този път не сърцето си трябваше да успокоявам. А мозъка си, който препускаше бясно като хамстер във въртележка, докато се опитвах да реша какво да предприема. Да се отведе Джил в кралския двор. Да се отведе Джил в кралския двор. Само това беше важно. Ще се свържем с някой, който може да стигне до Джил. Двамата с Дмитрий ще се скрием някъде, така че в скоро време всичко само ще се уреди…

— Слава Богу.

Извърнах се рязко. Дори не бях осъзнала, че съм потънала в сън, подвластен на магията на духа. Отново се намирах в градината на Соня, къпеща се в слънчева светлина и разноцветни багри, а тя седеше на един стол и ме гледаше очаквателно.

— Боях се, че през цялата нощ ще останеш будна, за да бдиш — продължи тя.

— Щях да го направя, ако имах възможност — отвърнах й, като се претърколих до нея. Не очаквах именно нея да видя в сънищата си, но поне се свързах с някой от външния свят. Бях облечена със същата рокля в черно и бяло, но за разлика от реалността тази тук беше чиста и здрава. — Дмитрий смята, че сме на сигурно място, макар че остана да будува, разбира се.

— Разбира се. — В очите й проблесна оживление, но само за кратко.

— Къде си? — попитах я. — Заловиха ли те пазителите?

— Не се добраха до мен — заяви тя самодоволно. — Вие двамата сте техният приоритет, а с помощта на малко внушение те въобще не ме забелязаха. Измъкнах се… макар че не ми се искаше да изоставям Емили.

Разбира се, че съчувствах на Емили, но бях твърде развълнувана от бягството на Соня. Най-после някакви добри новини.

— Но ти можеш да отведеш Джил в кралския двор. Нали си свободна.

Соня ме погледна така, сякаш бях заговорила на чужд език.

— Не мога да стигна до Джил.

Намръщих се.

— Да не е поставена под строга охрана?

— Роуз — каза ми Соня. — Джил въобще не е с пазителите. Виктор и Робърт я отвлякоха.