Последна саможертва

Глава 7

Проблемът беше, че разбира се, много скоро се изгубих в тъмнината.

След като бях живяла сред пустошта на Монтана, бях свикнала с това нощта да те поглъща, щом се озовеш сред по-нецивилизовано място. Дори бях свикнала да бродя сред гъсталаците и дебрите на горите. Но теренът на „Свети Владимир“ ми беше познат. Горите на Западна Вирджиния бяха нови и чужди за мен и аз напълно изгубих ориентация.

След като се уверих, че съм се отдалечила на достатъчно разстояние от мотела, спрях и се огледах. Нощните твари бръмчаха и пееха, а потискащата лятна влага ме обви като с мокро одеяло. Взирайки се през балдахина от листата на дърветата, зърнах нощното небе, обсипано с блестящи звезди, недокоснато от светлините на цивилизацията. Изпълнена с усещането на оцелял сред дивата природа, се вгледах изучаващо в звездите, докато не съзрях Голямата мечка, до нея Малката мечка и Полярната звезда. Така определих накъде е север. Планините, през които минахме със Сидни, се намираха на изток, така че определено нямах желание да се насоча в тази посока. Стори ми се логично, че ако се отправя на север, накрая ще стигна до междущатска магистрала и пеша или на автостоп ще се добера отново до цивилизацията. Планът ми не беше от най-железните, но не беше и най-лошият от всички, хрумвали ми досега.

Не бях облечена подходящо за нощен преход из гората, но след като очите ми свикнаха с тъмнината, успявах да избегна дърветата и другите препятствия. Щеше да е много по-лесно да поема по тясното шосе, извеждащо от града, но тъкмо това би очаквал от мен и Дмитрий.

И така, аз закрачих по-уверено на север, следвайки вътрешния си ритъм. Сега, след като разполагах с времето си и никакви пазители не се опитваха да ме арестуват, реших, че моментът е подходящ да проверя Лиса. Проникнах в съзнанието й и я открих в сградата, където се помещаваше главната квартира на пазителите. Седеше в един коридор със столове, подредени покрай стената. Наблизо седяха и други морои, включително Кристиан и Таша.

— Ще ви разпитват най-усърдно — рече Таша. — Особено теб. — Това беше насочено към Кристиан. — Ти би бил начело в списъка ми от заподозрени, ако нещо внезапно се взриви. — Явно така смятаха всички. От загриженото изражение на лицето й разбрах, че Таша не по-малко от мен е била изненадана от бягството ми. Дори приятелите ми все още да не я бяха посветили в цялата история, тя навярно бе свързала повечето неща — и най-малкото, кой стои зад всичко.

Кристиан я удостои с възможно най-очарователната си усмивка, като хлапе, опитващо се да се измъкне от нежелания разпит.

— Вече навярно са разбрали, че взривът не е бил причинен от магия — рече. — Пазителите сигурно са изследвали всеки сантиметър от онези статуи. — Не каза нищо повече, не и на публично място, но Лиса мислеше също като него. Пазителите вече сигурно знаеха, че експлозията не е следствие от магията с елементите. Дори и приятелите ми да бяха начело на заподозрените, властите щяха да продължат да се чудят — също като мен — как едни тийнейджъри са се снабдили с С4.

Лиса кимна в знак на съгласие и покри ръката на Кристиан със своята.

— Ще се справим.

Мислите й се върнаха към Дмитрий и мен, докато тя се питаше дали всичко е минало по план. Не можеше да се съсредоточи върху намирането на убиеца на Татяна, докато не се увереше, че сме в безопасност. Също както за мен, и за нея бягството от затвора беше труден избор: освобождаването ме излагаше на много по-голяма опасност, отколкото да остана зад решетките. Емоциите й бяха объркани, неспокойни и малко по-диви, отколкото ми се нравеше. Толкова много дух, осъзнах. Тя изразходва твърде много от магията. Докато бяхме в Академията, тя се справяше с последствията с лекарства, а по-късно чрез самоконтрол. Но някак си неусетно ситуациите, в които се озовавахме, ставаха все по-сложни и Лиса си позволяваше да използва все повече и повече от магията. Напоследък бе достигнала до смайващи количества и бяхме започнали да го приемаме като даденост. Много скоро зависимостта на Лиса от духа щеше да й се отрази. И на мен също.

— Принцесо? — Вратата пред Лиса се отвори и един пазител подаде глава. — Ваш ред е.

Пазителят отстъпи настрани и когато Лиса влезе, вътре чу познат глас:

— За мен винаги е удоволствие да си поговоря с теб, Ханс. Много скоро трябва отново да си побъбрим. — Появи се Ейб, както винаги, с наперена походка. Мина покрай пазителя до вратата и удостои Лиса и двамата Озера с усмивка „всичко на този свят е наред“ и без да им каже нито дума, се насочи към изхода.

Лиса понечи да се усмихне, но се сдържа и си надяна сериозна физиономия, докато влизаше съпроводена от двамата Озера. Вратата се затвори зад тях и тя се озова пред трима пазители, седнали зад една маса. Бях виждала единия, но не се познавахме. Мисля, че фамилията му беше Стийл. Останалите двама познавах добре. Единият беше Ханс Крофт, който ръководеше операциите на пазителите в кралския двор. До него — за мое учудване — седеше Албърта, която бе начело на пазителите и отговаряше за новаците в академията „Свети Владимир“.

— Колко мило — изръмжа Ханс. — Цяла свита.

Кристиан бе настоял да присъства, докато разпитват Лиса, а Таша бе настояла да придружи Кристиан. Ако Ейб бе знаел точното време на разпита, навярно и той щеше да се присъедини към групата, без съмнение следван от майка ми… Ханс не бе осъзнал, че се е спасил на косъм от семейно парти.

Лиса, Кристиан и Таша седнаха срещу пазителите.

— Пазител Петрова — поде Лиса, без да обръща внимание на неодобрението на Ханс, — какво правите тук?

Албърта се усмихна леко на Лиса, но запази сдържаното си професионално държание на пазител.

— Бях тук за погребението и пазител Крофт реши да чуе и външно мнение при разпитите.

— Както и това на някой, който познава Хатауей и нейните, ъ-ъ, близки — додаде Ханс. Той беше от тези, които пристъпваха направо към същността. Обикновено поведението му ме притесняваше — това бе обичайната ми реакция към повечето авторитетни личности, — но аз уважавах начина, по който ръководеше операциите. — Тази среща беше определена само за вас, принцесо.

— Ние няма да кажем и дума — заяви Кристиан.

Лиса кимна, а изражението й остана спокойно и учтиво, макар че в гласа й се долавяше треперлива нотка.

— Искам да помогна… бях толкова… не зная. Толкова изумена от всичко, което се случи.

— Не се съмнявам — промърмори Ханс сухо. — Къде бяхте, когато статуите експлодираха?

— С погребалната процесия — отвърна тя. — Бях част от ескорта.

Пред Стийл имаше купчина документи.

— Вярно е. Има много свидетели.

— Много удобно. А след това? — продължи да разпитва Ханс. — Къде отидохте, когато тълпата изпадна в паника?

— Върнах се в сградата на Кралския съвет. Там щяха да се съберат всички и аз си помислих, че ще е безопасно. — Не можех да видя лицето й, но усещах, че се опитва да си придаде уплашено изражение. — Боях се, че нещата ще излязат от контрол.

— Разполагаме със свидетели, които могат да го потвърдят — обади се Стийл.

Ханс забарабани с пръсти по масата.

— Предварително знаехте ли нещо за това? За експлозиите? За бягството на Хатауей?

Лиса поклати глава.

— Не! Нямах никаква представа! Дори не съм и подозирала, че е възможно да се избяга от килиите. Мислех, че се охраняват много строго.

Ханс не обърна внимание на тънкия намек, че нещо в организацията му май куца.

— Но вие имате онази връзка, нали? Не сте ли разбрали нещо през нея?

— Аз не мога да чета мислите й — обясни Лиса. — Връзката е едностранна. Само тя може да чете моите.

— Това — заговори най-после Албърта — е вярно.

Ханс не й възрази, но беше ясно, че все още не е убеден в невинността на приятелката ми.

— Нали осъзнавате, че ако се разбере, че укривате информация или й помагате, последствията за вас ще бъдат не по-малко сериозни, отколкото за нея. За всички вас. Кралският произход не може да спаси никого от обвинение в държавна измяна.

Лиса сведе поглед, сякаш заплахата му я бе изплашила.

— Аз просто не мога да повярвам… не мога да повярвам, че го е направила. Тя е моя приятелка. Мислех, че я познавам. Не смятах, че е способна да извърши нещо такова… никога не съм си помисляла, че ще убие когото и да било. — Ако не бяха чувствата, които се предаваха по връзката, навярно щях да се обидя. Макар да знаех истината. Тя се преструваше, опитваше се да се дистанцира от мен. Умно поведение.

— Наистина ли? Защото до неотдавна вие се кълняхте наляво и надясно, че тя е невинна — изтъкна Ханс.

Лиса вдигна глава и очите й се разшириха.

— И наистина мислех, че е! Но после… после чух за това, което е причинила на онези пазители при бягството си… — Този път тъгата й не беше пълна преструвка. Трябваше да се държи така, сякаш съм виновна, ала новината за състоянието на Мередит бе стигнала до нея — което наистина я бе шокирало. Ставахме две, но поне сега знаех, че Мередит е добре.

Ханс продължаваше да е скептичен относно промяната у Лиса, но не задълба повече.

— Ами Беликов? Вие се заклехте, че той вече не е стригой, но очевидно с него също нещо не е наред.

Кристиан се размърда до Лиса. Като поддръжник на Дмитрий той също като нас се вбесяваше от подозренията и обвиненията срещу него. Лиса заговори, преди Кристиан да успее да каже каквото и да било.

— Той не е стригой! — Разкаянието й заради мен бе изчезнало и предишната страст, с която защитаваше Дмитрий, взе връх. Не очакваше, че разпитът ще се отклони към него, беше се подготвила да брани мен и да отстоява алибито си. Ханс изглеждаше доволен от реакцията й и я наблюдаваше внимателно.

— Тогава как ще обясните участието му?

— Не го е направил, защото е стригой — рече Лиса, опитвайки се да се овладее. Сърцето й бясно туптеше. — Той отново е дампир. У него не е останало нищо от стригоя.

— Но той нападна доста пазители, при това не само веднъж.

Имах чувството, че този път Таша иска да се намеси и също да защити Дмитрий, но вместо това само прехапа устни. Направо не можах да повярвам. Озера обичаха да говорят каквото мислят, при това невинаги бяха тактични.

— Не го е направил, защото е стригой — повтори Лиса. — Освен това не е убил никого от онези пазители. Нито един. Роуз е направила това, което е направила… ами, не знам защо. Признавам, че тя мразеше Татяна. Всички го знаят. Но Дмитрий… казвам ви, че миналото му като стригой няма нищо общо с това. Той й е помогнал, защото е бил неин учител. Мислел е, че е в беда.

— Поведението му е доста крайно за един учител, особено такъв, който, преди да бъде превърнат в стригой, е бил известен с уравновесеността и благоразумието си.

— Да, но той не е мислел разумно, защото…

Лиса млъкна, внезапно уловена натясно. Явно по време на този разпит Ханс твърде бързо бе осъзнал, че ако Лиса е замесена в неотдавнашните събития — а не мисля, че засега той беше убеден в това, — тя щеше да има желязно алиби. Но разговорът с нея му бе дал възможността да се опита да разнищи една друга загадка: участието на Дмитрий. Дмитрий се беше пожертвал, замесвайки се явно, въпреки че това означаваше останалите отново да се изпълнят с недоверие към него. Лиса смяташе, че ще ги накара да повярват, че действията му могат да бъдат обяснени със закрилническия инстинкт на бивш учител, но очевидно не всички вярваха на тази теория.

— Той не е мислил разумно, защото… какво? — настоя Ханс и впи остър поглед в нея. Преди убийството Ханс вярваше, че Дмитрий наистина е станал отново дампир. Нещо ми подсказваше, че все още го вярва, но усещаше, че под носа му има нещо голямо, което засега му се изплъзваше.

Лиса мълчеше. Не искаше останалите да мислят, че Дмитрий е стригой. Искаше да повярват в силата й да променя неживите. Но ако теорията, че Дмитрий е помогнал на своя ученичка, не бе достатъчно убедителна, цялото недоверие можеше отново да изплува.

Когато вдигна очи към разпитващите я, приятелката ми внезапно срещна погледа на Албърта. По-възрастната пазителка не каза нищо. Лицето й оставаше неутрално, с характерното за пазителите съсредоточено изражение. Освен това излъчваше мъдрост и Лиса за кратко използва духа, за да види аурата й. Цветовете й бяха добри, отчетливи, със силна енергия. Можеше да се закълне, че видя в очите й послание, многозначително проблясване.

Кажи им, изглежда гласеше посланието. Ще създаде проблеми, но няма да са толкова големи, колкото настоящите. Лиса задържа погледа й, питайки се дали не внушава собствените си мисли на Албърта. Нямаше значение на кого бе хрумнала идеята. Лиса знаеше, че е правилна.

— Дмитрий е помогнал на Роуз, защото… защото двамата имаха връзка.

Както се бях досетила, Албърта изобщо не беше изненадана, а по-скоро облекчена да чуе изречената истина. За разлика от нея Ханс и Стийл бяха доста изненадани. На пръстите на ръката ми се брояха случаите, когато бях виждала Ханс така шокиран.

— Като казвате, че са имали „връзка“, имате предвид… — Млъкна, за да потърси подходящите думи. — Имате предвид, че са имали любовна връзка?

Лиса кимна. Чувстваше се ужасно. Беше разкрила голяма тайна, която се бе заклела, че никога няма да издаде, но не я обвинявах. Не и в тази ситуация. Любовта — надявах се — щеше да оправдае действията на Дмитрий.

— Той я обичаше — промълви Лиса. — Тя го обичаше. Ако й е помогнал да избяга…

— Той й е помогнал да избяга — прекъсна я Ханс. — Нападнал е пазителите и е взривил безценните статуи, донесени тук от Европа!

Лиса сви рамене.

— Е, както казах, той не е действал разумно. Искал е да й помогне и вероятно е смятал, че е невинна. Би направил всичко за нея и това няма нищо общо с миналото му на стригой.

— Любовта винаги оправдава всичко. — Ханс явно не беше от романтичните натури.

— Но тя е непълнолетна! — възкликна Стийл. Тази част не му беше убягнала.

— Роуз е на осемнадесет — поправи го Лиса.

Ханс я изгледа строго.

— Мога да смятам, принцесо. Освен ако през последните няколко седмици помежду им не е разцъфнала някаква красива, трогателна любов — докато той е бил в изолация, — то тогава във вашето училище са ставали неща, за които някой е трябвало да докладва.

Лиса не каза нищо, но с периферното си зрение виждаше Кристиан и Таша. Те се опитваха да запазят невъзмутими изражения, но беше очевидно, че новините не бяха изненада за тях, което без съмнение потвърждаваше подозренията на Ханс, че са ставали нередни неща. Всъщност аз не бях осъзнала, че Таша знае за мен и Дмитрий, и се почувствах малко зле. Дали е знаела, че аз съм била една от причините той да я отхвърли? И ако е знаела, на още колко други също им е било известно? Вероятно Кристиан й бе казал, но нещо ми подсказваше, че и други вече бяха започнали да се досещат. След нападението над Академията, реакцията ми сигурно е била доста показателна за чувствата ми към Дмитрий. Може би да се каже сега на Ханс, не беше кой знае колко голямо разкритие. Тайната не би могла да остане такава още дълго.

Албърта се прокашля и най-сетне заговори:

— Мисля, че в момента имаме много по-важни неща, за които да се безпокоим, отколкото да нищим някаква любовна история, която може да я е имало, а може и да не е.

Стийл я стрелна невярващо с поглед и удари с юмрук по масата.

— Това е много сериозно. Ти знаела ли си?

— Всичко, което знам, е, че се отдалечаваме от същността — отвърна тя, ловко избягвайки въпроса. Албърта беше около двадесет години по-възрастна от Стийл и строгият поглед, който му хвърли, ясно казваше, че той се държи детински и само й губи времето. — Мисля, че сме се събрали тук, за да разберем дали госпожица Хатауей е имала съучастници, а не да се ровим в миналото й. И така, засега можем със сигурност да кажем, че единственият, който й е помогнал, е бил Беликов и той го е направил заради безразсъдно привличане. Това го прави беглец и глупак, но не и стригой.

Никога не съм мислила за връзката си с Дмитрий като за „безразсъдно привличане“, но думите й бяха посрещнати с разбиране. Нещо в израженията на Ханс и Стийл ме караше да мисля, че много скоро целият свят щеше да узнае за нас, ала това беше нищо в сравнение с убийство. И ако това беше още едно доказателство, че Дмитрий вече не е стригой, то тогава, ако някога го заловяха, щяха да го затворят, но не и да го пронижат със сребърен кол. Благодаря ти за милостта, Господи.

Разпитът на Лиса продължи още малко, преди пазителите да решат, че тя не е замесена в моето бягство (поне не можеха да докажат нейно участие). Тя се беше справила добре, преструвайки се през цялото време на изненадана и объркана, дори успя да пролее и няколко сълзи, докато признаваше колко се е излъгала в мен. Беше подкрепила представлението си с малко внушение — не толкова силно, че да промие мозъците на разпитващите я, но достатъчно, за да превърне първоначалния гняв на Стийл в съчувствие. Беше ми по-трудно да отгатна какво мислеше Ханс, но докато групата си тръгваше, той напомни на Таша и Кристиан, че по-късно ще говори с всеки един от тях, за предпочитане насаме.

През това време следващият чакаше на горещия стол в коридора: Еди. Лиса му се усмихна като на приятел. Нямаше никакъв признак, че двамата са част от заговор. Еди й кимна в отговор и в следващия миг го повикаха в стаята за разпити. Лиса се притесняваше за него, но аз знаех, че самоконтролът му на пазител ще му помогне да се придържа към тяхната версия. Едва ли щеше да пролее няколко сълзи като Лиса, но не по-зле от нея щеше да се престори на шокиран от моето „предателство“.

Когато излязоха от сградата, Таша се раздели с Кристиан и Лиса, като преди това ги предупреди да са много внимателни.

— Засега се измъкнахте невредими от тази история, но не мисля, че пазителите изцяло са ви оневинили. Особено Ханс.

— Хей, мога да се погрижа за себе си — заяви Кристиан.

Таша завъртя очи.

— Да. Виждам какво става, когато ви оставят да правите каквото ви хрумне.

— Хей, не се вкисвай само защото не сме ти казали! — възкликна Кристиан. — Нямахме време, а и не биваше да замесваме твърде много хора. Освен това ти вече достатъчно си участвала в откачени планове.

— Вярно е — призна леля му. За нея едва ли можеше да се каже, че е модел за подражание, когато ставаше въпрос за спазване на правилата. — Просто всичко се усложни прекалено много. Роуз е бегълка. А сега и Дмитрий… — Въздъхна и нямаше нужда да довърши, за да се досетя какво мисли. В очите й бе стаена тъга, която ме накара да се почувствам виновна. Също като всички нас, Таша искаше да се възстанови репутацията на Дмитрий. С освобождаването на заподозряната убийца на кралицата шансовете му отново да бъде приет, бяха сериозно намалели. Аз наистина исках той да не се бе замесвал и се надявах настоящия ми план за бягство да сработи.

— Всичко ще се оправи — увери я Кристиан. — Ще видиш. — Въпреки думите си обаче не изглеждаше чак толкова уверен и Таша му се усмихна леко, а в очите й блеснаха развеселени пламъчета.

— Просто бъдете внимателни. Моля ви. Не искам и вие да се озовете в затворническа килия. Нямам време за посещения в затвора след всичко, което става наоколо. — Развеселените пламъчета угаснаха и природата й на прям активист взе връх. — Както знаеш, членовете на семейството ни се държат абсурдно. Можеш ли да повярваш, че са готови да предложат Езмънд като наш представител за претендент за трона? Мили Боже! Тук се случват трагедия след трагедия. Можем поне да се опитаме да спасим нещо в цялата тази бъркотия.

— Не мисля, че познавам Езмънд — отбеляза Кристиан.

— Глупак — заяви тя безцеремонно. — Имам предвид него, а не теб. Някой ще трябва да вразуми роднините ни, преди да се изложат.

Кристиан се ухили.

— Чакай да позная. Ти си тази, която ще се нагърби с тази тежка задача, нали?

— Разбира се — отвърна тя и очите й блеснаха дяволито. — Вече съм направила списък с идеалните кандидати. Семейството се нуждае само от малко убеждаване, за да прозре колко са идеални.

— Щях да им съчувствам, ако досега не се бяха държали като задници с нас — отбеляза Кристиан, докато гледаше как леля му се отдалечава. След всичките тези години позорът от избора на родителите му да станат стригои все още тегнеше над семейството. Таша се бе примирила с това — въпреки оплакванията си — за да може да участва във важните решения на рода. Кристиан не бе проявил подобно великодушие. Беше достатъчно ужасно да се отнасят към него с много по-малко уважение, отколкото към останалите морой, да му бъде отказано да има пазители, както и други предимства, от които се ползваха останалите морой с кралски произход. Но да бъде презиран от собственото си семейство? Това беше особено тежко. Той не желаеше да го приеме.

— В крайна сметка те ще се разберат — рече Лиса по-оптимистично, отколкото се чувстваше.

Кристиан преглътна отговора си, когато към тях се присъедини нов спътник: баща ми. Внезапната му поява стресна приятелите ми, но аз не бях изненадана. Той навярно знаеше за разпита на Лиса и бе останал да дебне отвън пред сградата в очакване да поговорят.

— Времето е приятно — дружелюбно оповести той, докато оглеждаше нехайно дърветата и цветята, сякаш тримата бяха излезли да се поразходят из кралския двор. — Но ще стане доста горещо, когато слънцето изгрее.

Мракът, който ми създаваше толкова неприятности в горите на Западна Вирджиния, означаваше приятно „пладне“ за онези, които живееха по вампирското разписание. Лиса изгледа косо Ейб. Очите й, привикнали със слабата светлина, без затруднение видяха ярко зелената му риза под бежовото спортно сако. И сляп би я забелязал.

Лиса се намръщи, подразнена от привидното му безгрижие. Това беше негов навик — да бъбри за незначителни неща, преди да премине на по-зловещи теми.

— Не сме тук, за да си говорим за времето.

— Само се опитвам да бъда любезен. — Ейб млъкна, когато две момичета морои минаха покрай тях. — Предполагам, че малката ви среща е минала добре? — попита, след като те се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го чуят.

— Чудесно — отвърна приятелката ми, без да си направи труда да го осведоми за „безразсъдното привличане“. Знаеше, че той е загрижен единствено съучастниците им да не бъдат заподозрени.

— Сега пазителите разпитват Еди — обади се Кристиан. — А по-късно искат да говорят с мен, но мисля, че с това нещата ще приключат за нас.

Лиса въздъхна.

Честно казано, имам чувството, че разпитът беше лесната част в сравнение с това, което предстои. — Имаше предвид откриването на истинския убиец на Татяна.

— Всяко нещо с времето си — измърмори Ейб. — Няма смисъл да позволяваме на трудностите да ни объркат и обезкуражат. Просто караме нещата подред.

— Тъкмо това е проблемът — заяви Лиса, като изрита ядно едно клонче, паднало върху каменистата пътека пред нея. — Нямам представа откъде да започна. Който и да е убил Татяна, се е постарал да прикрие идеално следите си и да насочи всички подозрения към Роуз.

— Всяко нещо с времето си — повтори баща ми.

Говореше с този негов потаен маниер, който понякога ме дразнеше, но според Лиса днес беше направо вбесяващ. Досега цялата й енергия бе насочена към това, да ме измъкне от затвора и да бъда отведена някъде, където ще съм в безопасност. Това бе целта, която определяше действията й и й даваше сили да издържи на всичко след бягството ми.

Сега, след като част от притеснението й бе намаляло, напрежението започваше да си казва думата. Усетил тревогата й, Кристиан обви ръка около раменете й. Обърна се към Ейб с необичайно сериозно изражение.

— Ти имаш ли някакви предложения? — попита го. — Със сигурност не разполагаме с никакво достоверно доказателство.

— Разполагаме с логични предположения — отвърна Ейб. — Като например това, че който и да е убил Татяна, е имал свободен достъп до частните й покои. Списъкът не е много дълъг.

— Но не е и къс. — Лиса започна да брои на пръсти. — Кралската охрана, приятелите й и семейството й… и това при положение, че никой не е подправил списъка на пазителите с посетителите й. А доколкото знаем, някои посетители изобщо не са били регистрирани. Сигурно постоянно е имала тайни бизнес срещи.

— Едва ли е имала бизнес срещи в спалнята си по нощница — възрази Ейб. — Разбира се, предполагам, че това зависи от естеството на бизнеса.

Лиса се препъна, когато осъзна нещо.

— Амброуз.

— Кой?

— Той е дампир… много красив. Двамата с Татяна са били, хм…

— Имали са връзка? — довърши Кристиан с усмивка, а въпросът му прозвуча като отглас от разпита.

Сега Ейб рязко спря. Лиса също и тъмните му очи срещнаха нейните.

— Виждал съм го. Прилича на онези секси чистачи на басейни.

— Той е имал достъп до спалнята й — уточни Лиса. — Но просто не мога… не зная. Не си го представям като убиец.

— Външният вид често лъже — изтъкна Ейб. — В заседателната зала изглеждаше доста заинтересован от Роуз.

Лиса го изгледа изненадано.

— За какво говориш?

Ейб почеса брадичката си с жест на закоравял злодей.

— Той говори с нея… или й даде някакъв знак. Не съм съвсем сигурен, но двамата сякаш си размениха нещо.

Умният, наблюдателен Ейб. Беше забелязал как Амброуз ми дава бележката, но всъщност не бе разбрал какво точно става.

— В такъв случай би трябвало да поговорим с него — заключи Кристиан.

Лиса кимна. В гърдите й се надигнаха объркани чувства. Беше развълнувана от следата, но в същото време разстроена, защото това означаваше, че любезният, нежен Амброуз може да е заподозрян.

— Аз ще се погрижа за това — заяви Ейб безгрижно.

Усетих как Лиса го погледна втренчено. Не можех да видя изражението й, но видях как Ейб отстъпи неволно крачка назад, а в очите му се мярна едва доловим проблясък на изненада. Дори Кристиан трепна.

— Ще дойда с теб, когато разговаряш с него — заяви приятелката ми със стоманена нотка в гласа. — Да не си посмял без мен да прилагаш някой от онези откачени методи за разпит.

— Искаш да присъстваш на мъченията? — попита с обичайната си безцеремонност набързо окопитилият се Ейб.

— Няма да има такива. Ще поговорим с Амброуз като цивилизовани хора, ясно ли е? — Тя отново впи поглед в него и накрая баща ми сви примирено рамене, сякаш не беше нищо особено да бъде победен от момиче на половината на възрастта му.

— Чудесно. Ще го направим заедно.

Лиса прие с известно недоверие бързото му съгласие и той навярно го усети.

— Ще сме заедно — рече Ейб, докато продължаваше да върви. — Моментът е подходящ — е, доколкото би могло — за разпит. В кралския двор цари известен хаос заради избора на нов монарх. Всички ще са заети, а и ще пристигнат нови хора.

Поривът на вятъра разроши косите на Лиса. Обещаната горещина вече спускаше тежката си пелена и тя знаеше, че Ейб е прав за изгрева на слънцето. Май не беше зле да си легне по-рано.

— Кога ще са изборите? — попита тя.

— Веднага щом се погрижат за вечния покой на Татяна. Тези неща стават бързо. Всички имаме нужда от действащ парламент. Тя ще бъде погребана утре в църквата с церемония и служба, но няма да има друга процесия. Все още не са се съвзели напълно от последната.

Почувствах се донякъде виновна, че Татяна нямаше да получи полагащото й се кралско погребение, но ако това означаваше да се открие истинският й убиец, смятам, че тя щеше да е съгласна.

— След като я погребат и започнат изборите — продължи Ейб, — всички кралски семейства, които желаят, ще могат да излъчат кандидат за короната — и разбира се, ще го направят. Никога не сте присъствали на избор на монарх, нали? Интересен спектакъл е. Разбира се, преди гласуването всички кандидати ще бъдат подложени на изпитания.

Имаше нещо застрашително в начина, по който произнесе думата „изпитания“, но мислите на Лиса се бяха отнесли другаде. Татяна беше единствената кралица, която тя познаваше, и осъзнаването, че ще се промени изцяло режимът на кралското управление, й подейства разтърсващо.

— Един нов крал или кралица могат да променят всичко — за добро или лошо. Надявам се да изберат добър монарх. Може би някой от семейство Озера. От хората на Таша. — Погледна с надежда към Кристиан, който само сви рамене. — Или Ариана Шелски. Харесвам я. Не че има значение кого харесвам аз — додаде Лиса горчиво. — Като се има предвид, че нямам право да гласувам. — Гласовете на Кралския съвет бяха решаващи за победителя на изборите, така че тя отново бе изключена от законния изборен процес на мороите.

— Около номинациите ще има много работа — обясни Ейб, подминавайки последния й коментар. — Всяко семейство ще иска да излъчи някого, който ще защитава интересите му, но и в същото време да има реални шансове при гласуването…

— Оох!

Бях изтръгната рязко от пресметливия свят на политиката на мороите и безпощадно запратена обратно сред пущинака на Западна Вирджиния. Нещо твърдо и всепомитащо ме тръшна връз коравата земя. Листа и клони одраскаха лицето ми. Силни ръце ме задържаха долу и гласът на Дмитрий заговори в ухото ми.

— Трябваше просто да се скриеш в града — рече, леко развеселено. Тежестта му и положението ми правеха всяко движение невъзможно. — Там щеше да бъде последното място, където щях да те търся. Вместо това знаех точно къде ще отидеш.

— Няма значение. Не се прави на такъв умник — процедих през стиснати зъби, опитвайки се да се измъкна от хватката му. По дяволите! Беше умен. И отново близостта му ми действаше объркващо. Преди малко и на него изглежда му бе подействала по този начин, но очевидно бе научил урока си. — Просто си имал късмет с предположението, това е всичко.

— Нямам нужда от късмет, Роза. Винаги ще те намеря. Така че само от теб зависи дали нещата ще са трудни и доколко. — В тона му прозвуча почти дружелюбна нотка, което правеше всичко още по-абсурдно, имайки предвид ситуацията, в която се намирахме. — Можем да продължаваме все така или да постъпиш разумно и да останеш доброволно със Сидни и мен.

— Това не е разумно, а загуба на време!

Той се потеше от горещината и защото несъмнено бе тичал, за да ме залови. Ейдриън използваше одеколон, който винаги ми действаше замайващо, но естественото ухание на топлата кожа на Дмитрий беше не по-малко опияняващо. Учудвах се на себе си, че продължавах да забелязвам тези дребни неща — а и ми въздействаха — дори когато с пълно основание му бях бясна, задето ме държеше като пленница. Може би гневът ми действаше възбуждащо.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам логиката на това, което правим? — попита той раздразнено.

— Докато ти писне. — Извих се към него, като отново се опитах да разхлабя хватката му, но в резултат двамата се озовахме още по-близо. Имах чувството, че този път номерът с целувката няма да мине.

Той ме изправи на крака, като продължаваше да държи ръцете ми извити назад. Имах малко повече възможност за маневриране, отколкото на земята, ала не достатъчно, че да се освободя. Той бавно ме повлече към посоката, от която бях дошла.

— Няма да позволя на теб и на Сидни да пострадате заради мен. Ще се погрижа за себе си, така че ме пусни! — продумах задъхано, докато се запъвах с крака. Видях високо, тънко дърво, вдигнах единия си крак и го обвих около ствола му, което послужи като спирачка за двама ни.

Дмитрий изпъшка и отпусна хватката си, за да ме освободи от дървото. Това почти ми даде възможност за бягство, но не успях да направя и две крачки, когато той отново ме хвана.

— Роуз — рече уморено. — Не можеш да спечелиш.

— Как е лицето ти? — попитах. Не можех да видя никакви белези на слабата светлина, но знаех, че юмрукът, който му бях забила, утре щеше да проличи. Беше жалко да се загрозява красивото му лице, но щеше да му мине, а и навярно това ще го научи да не се забърква с Роуз Хатауей.

Или пък не. Дмитрий отново ме повлече.

— Малко остава да те метна през рамо — предупреди ме.

— Бих искала да видя как ще го направиш.

— Как, мислиш, ще се почувства Лиса, ако те убият? — Ръцете му се стегнаха и макар да имах чувството, че наистина може да изпълни заплахата си да ме метне през рамо, в същото време подозирах, че иска да ме стресне. Толкова беше разстроен. — Можеш ли да си представиш какво ще й причини твоята загуба?

За миг сякаш всичките ми бързи и резки отговори секнаха. Не исках да умра, но да рискувам живота си, означаваше точно това: да рискувам моя живот. Ничий друг. При все това знаех, че той е прав. Лиса щеше да бъде съсипана, ако нещо се случеше с мен. И все пак… това беше риск, който трябваше да поема.

— Имай ми малко доверие, другарю. Няма да ме убият — заявих упорито. — Ще остана жива.

Не беше отговорът, който очакваше. Промени хватката си.

— Има и по-добри начини да й помогнеш, отколкото поредната лудост, която замисляш.

Внезапно се отпуснах. Дмитрий се спъна, сварен неподготвен от ненадейната ми липса на съпротива.

— Какво има? — попита, едновременно озадачен и подозрителен.

Взрях се в нощта, без да гледам към нещо конкретно. Вместо това виждах Лиса и Ейб в кралския двор, припомних си чувството на безсилие, обзело Лиса, както и копнежа й да гласува. Бележката на Татяна изплува в съзнанието ми и сякаш чух гласа й. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.

— Прав си — промълвих накрая.

— Прав за какво? — Дмитрий беше напълно шашнат. Това беше обичайната реакция на хората, когато се съгласявах с нещо разумно.

— Ако хукна обратно към двора, е нищо няма да помогна на Лиса.

Тишина. Не можех добре да видя изражението му, но вероятно беше напълно сащисан.

— Ще се върна в мотела е теб и няма да бягам, за да отида в двора. — Още един Драгомир. Трябваше да намеря другия Драгомир. Поех дълбоко дъх. — Но няма да стоя със скръстени ръце и да бездействам. Ще направя нещо за Лиса. И вие двамата със Сидни ще трябва да ми помогнете.