Последна саможертва

Глава 30

Не се втурнах в прегръдките му, както винаги досега. Как можех да го направя? След това, което бях извършила? Не. Повече не можех да играя тази роля. Все още не бях напълно сигурна какво бъдеще се очертаваше за мен и Дмитрий, не и докато той не отговореше на моя ултиматум. Знаех обаче, че трябва да се разделя с Ейдриън. Чувствата ми към него все още бяха силни и се чудех дали ще може да си останем поне приятели. Но независимо от всичко не можех повече да го мамя, особено сега, след като бях спала с Дмитрий. Нямаше да е чак толкова престъпно като едно убийство, не, но със сигурност щеше да е недостойно.

Ала… точно сега не можех да кажа на Ейдриън, осъзнах аз. Не можех да скъсам с него в съня си. Това би било гадно почти колкото да прекъснеш отношенията си с някого, като му изпратиш само един есемес. Освен това имах чувството, че… ами, че навярно ще се нуждая от помощта му. Дотук с честта. Скоро, заклех се. Скоро ще му кажа.

Той обаче изглежда не забеляза смущението ми. Вместо това забеляза нещо друго.

— Леле!

От всички възможни места бяхме избрали да се намъкнем в библиотеката на академията „Свети Владимир“. Отправих му озадачен поглед покрай масите за четене, простиращи се пред нас.

— За какво беше това „леле“?

— Твоята… твоята аура. Тя е… удивителна. Цялата сияе. Искам да кажа, че винаги сияе, но днес… ами, никога не съм я виждал да искри така. Не го очаквах след всичко, което се случи.

Размърдах се притеснено. След като бе нормално да засиявам още щом се приближа до Дмитрий, какво ли, по дяволите, се случваше с моята аура след секс с него?

— След като се е случило… какво? — попитах го, подминавайки коментара за аурата ми.

Той се ухили и се приближи към мен. Ръката му несъзнателно потърси цигарите, но се спря, сетне се отпусна.

— О я стига. Всички говорят само за това. Как двамата с Беликов сте отвлекли малкото сладкишче — какво става с нея, впрочем? — и сте заставили онази, от алхимиците, да ви помага. Тук това е най-горещата новина. Е, ако се изключат изборите. Сега наближава последният изпит.

— Точно така… — промърморих. Вече бяха изтекли почти двадесет и четири часа, откакто Лиса бе получила загадъчния въпрос. Оставаше й съвсем малко време, а доколкото ми беше известно, тя още не бе измислила отговора.

— Защо впрочем, спиш посред бял ден? — попита ме той. — Не очаквах да те видя. Мислех си, че го даваш по човешкото разписание.

— Ами… беше доста тежка нощ, наложи се да бягаме от цял легион пазители и така нататък.

Ейдриън ме улови за ръката, но леко се намръщи, когато не стиснах неговата. Скоро обаче лицето му се разведри и по устните му заигра ленива усмивка.

— Е на твое място повече бих се притеснявал от твоя старец, отколкото от тях. Той е бесен, че не си останала в онзи град. Освен това не го допускат да се види с алхимиците. Повярвай ми той наистина се опитва с всички възможни средства.

Ако развоят на събитията не беше толкова неблагоприятен за мен, щях да се разсмея.

— Значи, в крайна сметка, не се оказа чак толкова всемогъщ — въздъхнах. — Точно от това се нуждаем и ние. От Сидни. Или по-скоро от онзи мъж, който я придружава. Защото той вероятно знае нещо. — В паметта ми изплува моментът, в който видях как трепна лицето на Иън. Той познава мъжа, който бе нападнал Лиса и бе подкупил портиера Джо. — Нуждаем се от него.

— Според това, което научих — каза Ейдриън, — пазителите само се мотаят около хотела и по-скоро са загрижени кога ще си тръгнат алхимиците. Но контролират кой посещава хотела. Няма да пуснат никой от нас или други алхимици. В хотела има гости и от човешката раса и предполагам, че Ейб се е опитал да се дегизира като такъв. И се е провалил.

Бедният Змей.

— Би трябвало да има повече вяра в способностите на пазителите. Те няма да допуснат когото и да било, но самите те свободно влизат и излизат оттам. — Собствените ми думи ме стреснаха и млъкнах за миг. — Да, това е…

Ейдриън ме изгледа подозрително.

— О, не. Познавам този поглед. Непременно ще последва нещо шантаво.

Задържах ръката му в своята, но сега по-скоро от възбуда, отколкото от любов.

— Намери Михаил. Кажи му да се срещне с нас… — Млъкнах, за да обмисля това, което току-що ми хрумна. Бях виждала градчето, в което алхимиците бяха отседнали. Трябваше да преминем с колата през него, защото беше най-близкото населено място до кралския двор. Напрегнах паметта си, опитвайки се да си спомня някакви подробности. — При ресторанта с червената табела. Намира се в по-далечния край на градчето.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, малък дампир. Сега пазителите в кралския двор са страшно заети заради охраняването на изборите за монарх. Ако Лиса не беше нападната, нямаше да позволят дори на майка ти да остане с нея. Не ми се вярва да разрешат на Михаил да се отлъчи от поста си.

— Той ще измисли нещо — заявих уверено. — Само му кажи, че това е… това е свързано с решаващи сведения за откриване на убиеца. Това е отговорът. А той ще измисли как да се справи.

Ейдриън ме изгледа скептично, но за него бе трудно да ми откаже каквото и да е.

— Кога трябва е там?

Кога наистина? Вече наближаваше пладне, а аз не бях обърнала внимание на това, къде бяхме спрели. Колко време ни оставаше, за да стигнем с колата до кралския двор? От това, което знаех за изборите, преминалите през последния изпит трябва да произнесат речи в началото на деня на избора. Според правилата гласуването трябваше да започне веднага след това — с тази подробност, че ако нашият план сработи, усложненията около Лиса ще забавят с няколко дни процедурата. При условие че вземе последния изпит.

— В полунощ — казах му. Ако правилно бях отгатнала, точно в полунощ целият кралски двор ще бъде изцяло ангажиран с драмата около избора на новия владетел, което щеше да облекчи Михаил да се измъкне незабелязано. Или поне се надявах. — Ще му предадеш ли?

— За теб съм готов на всичко. — Ейдриън ме удостои с галантен поклон. — Макар все още да си мисля, че е опасно да се забъркваш лично в това.

— Трябва сама да го направя. Не мога да се крия.

Той кимна с разбиращо изражение, но не бях сигурна дали наистина ме разбра.

— Благодаря ти — казах му накрая. — Толкова много съм ти благодарна за всичко. А сега върви.

Ейдриън ми се усмихна накриво.

— Хм, ти май не си губиш времето? Не се колебаеш да изриташ приятеля си от леглото?

Трепнах, защото шегата му беше прекалено близо до истината.

— Искам Михаил да бъде подготвен за тази задача. Освен това трябва да наблюдавам как Лиса ще се справи с последния изпит.

Това натъжи Ейдриън.

— Има ли шансове, според теб? Ще го вземе ли.

— Не зная — признах му. — Този изпит не е от лесните.

— Добре. Ще видим какво можем да направим. — Целуна ме леко. Устните ми машинално отвърнаха на целувката му, но не почувствах никакво вълнение. — Хей, Роуз? Искам още веднъж да ти напомня: бъди много внимателна. Ще си ужасно близо до кралския двор. Да не споменавам рояците от пазители, в чийто списък за издирвани лица си начело. Много е вероятно да се опитат да те убият.

— Зная — казах, но реших да не споменавам, че думата „вероятно“ беше напълно излишна.

След тези думи той изчезна, а аз се събудих. Странно, но това, което заварих в моя собствен свят, повече приличаше на сън, отколкото преживяното в съня с Ейдриън. С Дмитрий още бяхме в леглото, сгушени под завивките, с все още сплетени тела. Върху лицето му бе изписано онова рядко омиротворено изражение и сякаш почти се усмихваше. За половин секунда се поколебах дали да го събудя и да му кажа, че трябва да тръгваме. Но един бегъл поглед към часовника тутакси заличи тази мисъл и аз се изпълних с щастие. Имахме още време, въпреки че часът за последния изпит на Лиса наближаваше. Трябваше да се свържа с нея и се надявах Соня да дойде, за да ни събуди, ако се успим.

Осланяйки се на това се свързах с Лиса. За щастие улучих точно началото на изпита. Лиса прекосяваше поляните в кралския двор, но с походка и изражение като за погребение. Въобще не обръщаше внимание на слънцето, цветята и птиците. Не можеха да я разведрят дори и съпровождащите я — Кристиан, майка ми и Таша.

— Няма да се справя — рече тя, като вдигна поглед към сградата, в която щеше да се реши съдбата й. — Не мога да взема този изпит. — Татуировката й, заредена с магия, не й позволяваше да разкрива повече подробности за изпита.

— Ти си умна. И много надарена. — Ръката на Кристиан я обви през талията и в този момент го обичах, защото беше толкова уверен в нея. — Можеш да се справиш.

— Ти нищо не разбираш — въздъхна приятелката ми. Идваше на изпита без отговор на въпроса, което означаваше, че целият план бе заложен на карта — и желанието й да се докаже.

— За пръв път той е прав — намеси се Таша със закачлива нотка в гласа. — Ти можеш да се справиш. Длъжна си да се справиш. Толкова много разчитаме на теб.

От нейната увереност обаче на Лиса не й стана по-леко. Дори напротив, още повече засили притеснението й. Ще се провали, също както в съня за Кралския съвет, когато пи от чашата. Тогава също не бе успяла да отговори.

Някакъв силен глас зад нея я накара да спре. Лиса се обърна и видя Серена, тичаща към тях. Дългите й атлетични крака бързо скъсиха разстоянието помежду им.

— Здравей, Серена — поздрави я Лиса. — Не можем да говорим сега. Изпитът…

— Зная зная. — Серена се изчерви, но не заради бягането, а от притеснение. Подаде й лист хартия. — Съставих списъка. Включих всички, за които успях да си спомня.

— Какъв е този списък? — поинтересува се Таша.

— Списък с имената на мороите, които са тренирали под надзора на кралицата, за да провери тя доколко могат да се научат да се сражават.

Веждите на Таша се извиха от изненада. Тя не бе присъствала последния път, когато го обсъждаха.

— Татяна е обучавала? Никога не съм чувала подобно нещо. Имах чувството, че тя с удоволствие би се включила като една от инструкторките.

— Повечето не са го знаели — съгласи се Лиса, като оглади посмачкания лист. — Това е било строго пазена тайна.

Групата се струпа около Лиса, за да прочете имената, изписани със старателния почерк на Серена. Кристиан леко подсвирна.

— Татяна може да е била склонна да приеме идеята за обучение на мороите, но само за определени хора.

— Да — съгласи се Таша. — Това несъмнено е елитен списък. Всички имена принадлежаха на представители на кралски фамилии. За своя експеримент Татяна не беше привлякла „обикновени“ морои. Това беше елитът на елита, макар че, както Амброуз беше отбелязал, Татяна се бе постарала да осигури морои от различни възрасти и полове.

— Камила Конта? — попита Лиса изненадано. — Никога не бих повярвала. Тя винаги се представяше зле в спортовете.

— А ето и една наша братовчедка — добави Кристиан, като посочи името Лиа Озера. Погледна към Таша, която още не можеше да повярва. — Знаеше ли за това?

— Не. И за мен това е напълно неочаквано откритие.

— Та тук фигурират половината от номинираните за монарх — промърмори Лиса. Руфъс Тарус, Ава Дроздов и Елис Бадика. — Жалко, че те… О, Господи! Майката на Ейдриън? — Още веднъж прочете името, за да се увери. В списъка наистина бе записана и Даниела Ивашков.

— Брей! — извика Кристиан. С този вик той изрази и моята реакция, при това възможно най-сбито. — Сигурен съм, че Ейдриън не е знаел.

— Нима и тя подкрепя плановете за бойно обучение на мороите? — попита майка ми, изненадана като всички останали.

Лиса поклати глава.

— Не. Доколкото ми е известно нещо за възгледите й, тя определено предпочита грижите по отбраната да остават поверени само на дампирите. — Никой от нас не бе способен да си представи красивата и изискана Даниела Ивашков да се впуска в ожесточени ръкопашни схватки.

— Тя винаги е мразела Татяна — отбеляза Таша. — Сигурна съм, че това е обогатило отношенията им с любопитни подробности. Те двете през цялото време се заяждаха помежду си.

Настана неловка тишина.

Лиса погледна към Серена.

— Всички личности от този списък често ли се виждаха с кралицата? Имаха ли достъп до нея?

— Да — отвърна Серена смутено. — Според Грант кралица Татяна наблюдавала всички тренировки. А след като той умря… започнала да разговаря с отделните обучаващи се, за да провери какво са научили. — Замълча за кратко. — Мисля… мисля, че кралицата е имала среща с някого от тях през нощта, в която е била убита.

— А те бяха ли напреднали дотам, че да умеят да използват сребърен кол? — попита я Лиса.

Лицето на Серена се изкриви в гримаса.

— Да. Някои бяха по-напреднали от другите.

Лиса отново прегледа списъка и се почувства зле. Толкова много възможности. Толкова много мотиви. Дали отговорът не се криеше тук, сред този лист хартия? Дали името на убиеца не е изписано точно пред очите й? По-рано Серена бе споменала, че Татяна преднамерено е подбирала личности, които са били настроени против тези тренировки, за да се убеди, че дори и тези, които са твърдо против, могат да бъдат обучени. Но едно конкретно име продължаваше да изскача в мислите на Лиса.

— Никак не ми е приятно да ви прекъсвам — обади се майка ми. Интонацията й и държанието й подсказваха, че беше изчерпан запасът от време, което можеха да посветят на детективски разследвания. Трябваше да се заловят с предстоящата задача. — Трябва да тръгваме, иначе ще закъснееш.

Лиса осъзна, че майка ми е права, и пъхна листа в джоба си. Да закъснее за явяването си на изпита, беше равносилно на провал. Лиса благодари на Серена и я увери, че е постъпила правилно. После приятелите ми, пришпорвани от недостига на време, забързаха напред към сградата, в която се провеждаше изпита.

— По дяволите — промърмори Лиса, макар че твърде рядко й се случваше да ругае. — Не мисля, че старата дама толерира закъсняващите.

— Старата дама ли? — засмя се майка ми, с което изненада всички присъстващи. Крачеше по-бързо от тях и сега очевидно трябваше да сдържа хода си, за да не изостават от нея. — Онази, която провежда повечето от изпитите? Не знаеш ли коя е тя?

— Откъде да знам? — каза Лиса. — Предполагам, че е някоя, специално наета за тези изпити.

— Не е случайна личност. Тя е Екатерина Зеклос.

— Какво? — Лиса едва не се закова на място, но тревогата да не закъснее я накара да продължи. — Тя е… била кралицата преди Татяна, нали?

— Мислех, че се е оттеглила на някакъв остров — рече Кристиан замислено, изненадан не по-малко от нея.

— Не съм сигурна дали е било остров — намеси се Таша. — Помня само, че се отказа от короната, когато прецени, че вече е твърде стара, и се оттегли, за да живее в лукс, но настрани от политиката, след като Татяна се възкачи на трона.

Прекалено стара? Та това трябва да е станало преди двадесетина години. Не е чудно, че изглеждаше направо древна.

— След като е била щастлива от оттеглянето си от политиката, защо тогава се е върнала? — попита Лиса.

Майка ми отвори вратата пред тях и набързо провери дали вътре няма някаква опасност, преди да допусне групата да влезе. Това бе за нея напълно инстинктивно действие, така че продължи разговора без прекъсване:

— Защото съществува обичай последният монарх да изпитва своя наследник, ако това е възможно. В нашия случай очевидно нямаше как да се направи, затова повикаха Екатерина, за да изпълни задълженията, които се полагаха на Татяна.

Лиса не можеше да повярва, че е бъбрила така свободно с някогашната кралица на мороите, една много влиятелна и обичана личност. Щом влязоха в сградата, тя бе отделена от антуража си и ескортирана от дежурните пазители до вратата на залата за изпитите. Израженията на лицата им издаваха, че не очакваха Лиса да се справи с трудния въпрос. Няколко зрители, също видимо обезпокоени, при появата й я приветстваха с обичайните викове за Александра и драконите. Лиса не успя да ги поздрави, нито дори да се сбогува със спътниците си, тъй като пазителите почти я избутаха през вратата, след което по лицата им се изписа облекчение.

Вратата се затвори зад гърба й и Лиса се озова отново пред Екатерина Зеклос. Преди старата дама й се бе сторила страховита, но сега… сега тревогата на Лиса се бе удвоила. Екатерина очевидно долови настроението й, защото леко й се усмихна.

— Опасявах се, че няма да дойдеш — заговори я някогашната кралица. — Но явно не те познавам достатъчно. Ти очевидно не си от онези, които лесно се отказват.

Лиса все още бе толкова объркана, че бе готова да се впусне в някакво нескопосано оправдание, обяснявайки за списъка на Серена. Но не. Явно в момента Екатерина не я бе грижа за такива неща, а и освен това никой не прибягваше до подобни оправдания, реши Лиса. Ако се издъниш, тогава се извиняваш.

— Съжалявам — изрече Лиса.

— Не е необходимо — махна с ръка Екатерина. — Нали вече си тук. Знаеш ли отговора? Какво трябва да притежава една кралица, за да бъде добър владетел?

Езикът на Лиса внезапно надебеля в устата й. Не знаеше отговора. Беше също като в съня за Кралския съвет. Разследването на убиеца на Татяна й отнемаше твърде много време.

В този миг сърцето на Лиса се сгря от симпатия към Татяна, към онази особена, заядлива кралица. Тя беше правила това, което е смятала за най-доброто за мороите, и бе заплатила за това с живота си. И в този миг Лиса се почувства дори още по-зле, докато гледаше втренчено Екатерина. Някогашната кралица вероятно никога не е очаквала да нарушат усамотението й — дали наистина е била на някакъв остров — за да я задължат да се завърне в двора. Ала въпреки всичко се бе отзовала, когато е било необходимо.

И тогава, просто така, Лиса внезапно прозря отговора.

— Нищо — отрони тя тихо. — Една кралица не бива да притежава нищо, за да управлява. Защото трябва да е отдала всичко на своя народ. Дори и живота си.

Широко грейналата, макар и беззъба усмивка на Екатерина подсказа на Лиса, че е отговорила правилно.

— Поздравления, скъпа. Ти се справи и утре можеш да с явиш на гласуването. Надявам се, че вече си подготвила речта за представянето си. Утре сутринта ще я прочетеш.

Лиса леко се олюля. Нямаше представа какво да каже сега, камо ли да произнесе официална реч. Екатерина изглежда разбра колко шокирана е Лиса, защото се усмихна, но по-скоро нежно, отколкото насмешливо.

— Ще се справиш. Речта е най-лесната част от церемонията.

Баща ти би се гордял с теб, както и всичките ти прадеди от фамилията Драгомир.

Това едва не накара Лиса да се просълзи, но успя да се овладее и само поклати глава.

— Не съм убедена. Всички знаем, че аз не съм истински кандидат. Беше само нещо… ами, нещо като игра. — Неясно защо, но не се притесняваше да го признае на Екатерина. — Ариана е тази, която заслужава короната.

Старите уморени очи на Екатерина се вторачиха в Лиса.

Усмивката й помръкна.

— Значи не си чула. Не, разбира се, че не си, като се има предвид колко бързо се случи всичко.

— Какво не съм чула?

По лицето на Екатерина се разля вълна на симпатия. По-късно се запитах дали бе породена от новината, която трябваше да й съобщи, или заради реакцията на Лиса.

— Ариана Шелски не успя да вземе този изпит… не успя да отговори на въпроса…

— Роуз, Роуз.

Дмитрий ме разтърси и ми трябваха няколко секунди, за да се прехвърля от шокираната Лиса в стреснатата Роуз.

— Ние трябва да… — започна той.

— О, Боже мой — прекъснах го. — Няма да повярваш какво видях току-що.

Той настръхна.

— Лиса добре ли е?

— Да, добре е, но…

— Тогава по-късно ще се тревожим за това, сега трябва да тръгваме.

Чак тогава забелязах, че той беше напълно облечен за път, докато аз все още бях гола.

— Какво става?

— Дойде Соня, не, не се безпокой. — Шокът по лицето ми го накара да се усмихне. — Облякох се и не й позволих да влезе. Но тя ми съобщи, че от рецепцията нещо се усъмнили в нашата регистрация. Трябва да се измъкнем оттук.

Полунощ. Трябваше да се срещнем с Михаил в полунощ, за да се сдобием с последното парче от загадката, която терзаеше всички ни.

— Няма проблеми — казах и отметнах завивките. Но в следващия миг се сепнах, като видях как Дмитрий прикова очи в мен. Донякъде се изненадах от възхищението и копнежа, с които ме гледаше. Някак си очаквах след като се бяхме любили, той да е отчужден, надянал строгата си маска на пазител — особено като се имаше предвид, че трябваше спешно да изчезваме.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попитах. Прозвуча като ехо на нещо, което отдавна му бях казала, когато в академията ме залови в компрометираща ситуация.

— Много — призна той.

Вихърът от емоции, бушуващ в очите му, направо ме довърши. Отклоних поглед. Сърцето ми туптеше до пръсване в гърдите, докато обличах дрехите си.

— Само не забравяй — промълвих тихо. — Само не забравяй… — Не можах да довърша, но и не беше необходимо.

— Зная, Роза. Няма да забравя.

Намъкнах се в обувките. Искаше ми се да съм по-слаба и да забравя за ултиматума си към него. Но не можех. Независимо от случилото се помежду ни, от думите и разменените ласки, колкото и близо да бяхме до щастливия завършек на нашата приказка… нямаше да имаме бъдеще, ако той не си прости.

Изскочихме на бегом от стаята. Соня и Джил бяха готови и ни чакаха. Нещо ми подсказваше, че Соня знае какво се е случило между Дмитрий и мен. Проклетите аури. Или може би не са ти нужни магически умения, за да се досетиш за такива неща. Може би след такава нощ просто е напълно естествено лицата на влюбените да сияят.

— Трябва да направиш магия — съобщих на Соня, когато потеглихме. — Освен това трябва да спрем в Грийнстън.

— В Грийнстън? — учуди се Дмитрий. — Какво ще правим там.

— Там държат алхимиците.

Вече започвах да сглобявам парчетата. Кой е мразел Татяна, както заради самата нея, така и заради това, че е имала Амброуз? Кой е негодувал срещу желанието на Татяна да обучава мороите да се сражават срещу стригоите? Кой се е страхувал от подкрепата й за използването на магията на духа и от опасните му въздействия върху морои като Ейдриън, например? Кой е искал да види на трона представител на друга фамилия, за да не подкрепя новите разбирания? И накрая: кой би бил щастлив да ме види обезвредена и премахната от сцената? Поех дълбоко дъх, толкова изплашена, че сама не вярвах, че ще го кажа.

— И отиваме там, за да се сдобием с доказателство, че Даниела Ивашков е убила Татяна.