Последна саможертва

Глава 35

Предпочитах Лиса да се „нуждаеше“ от мен за отблъскването на армия от стригои. Тогава щях да се чувствам много по-удобно, отколкото с това, което сега пожела от мен: да се срещнем с Джил, за да обсъдим някои подробности около коронацията. Лиса ме искаше за подкрепа, нещо като посредник. Още не можех да вървя добре, затова решихме да изчакаме един ден. Лиса сякаш се зарадва на това отлагане.

Джил ни очакваше в малка стая, която не предполагах, че отново ще видя: същия салон, в който кралица Татяна се бе нахвърлила върху мен, задето флиртувам с Ейдриън. Навремето това бе много странно преживяване, имайки предвид, че тогава между мен и Ейдриън нямаше нищо. Сега, след всичко случило се между нас двамата, се чувствах… смутена. Още не знаех какво бе станало с него след ареста на Таша.

Като влязохме там, се почувствах толкова ужасно… самотна. Не, не точно самотна. По-скоро неинформирана. И уязвима. Джил седеше на един стол с ръце, скръстени в скута. Гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Лицето на Лиса, застанала до мен, също не изразяваше нищо. Тя се чувстваше… ами, не знаех. Не знаех. Искам да кажа… виждах, че се чувства неудобно, но в главата ми нямаше мисли, които да ме насочат. Липсваха ми конкретни подробности. Отново трябваше да си припомням, че с всички хора по света е така. Всеки се справяше сам. Трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да успееш да се ориентираш в странни ситуации без магическо надникване в душата на другия. Никога не бях осъзнавала какво предимство съм имала със способността да чета мислите дори само на една друга личност.

Поне в едно бях сигурна: Лиса и Джил се притесняваха една от друга, но не и от мен. Ето защо сега бях тук.

— Здравей, Джил — поздравих я и се усмихнах. — Как си?

Тя побърза да се отърси от мислите, които допреди секунда я бяха обсебили, и скочи от стола. Казах си, че е странно, но имаше причина. А причината се казваше Лиса. Трябва да станеш, когато една кралица влиза в стаята.

— Всичко е наред — каза Лиса. — Седни. — Седна срещу Джил. Беше най-голямото кресло в стаята — същото, което винаги бе запазено за Татяна.

За миг Джил се поколеба, сетне отмести поглед към мен. Сигурно я бях насърчила по някакъв начин, защото тя отново седна на стола си. Аз се настаних срещу Лиса, като потръпнах, когато лека болка прониза гърдите ми. Тревогата за мен тутакси отклони вниманието на Джил от Лиса.

— Как се чувстваш? Добре ли си?

Мило, състрадателно момиче. Зарадвах се, че отново я виждам такава.

— Чувствам се чудесно — излъгах. — Съвсем добре съм, като новородена.

— Тревожех се за теб. Когато видях какво се случи… Искам да кажа, имаше толкова много кръв, после настана такава лудница, а и никой не знаеше дали ще оцелееш… — Джил се намръщи. — Не зная. Всичко беше толкова страшно. Много се радвам, че си добре.

Продължих да се усмихвам с надеждата, че така ще й вдъхна увереност. Но после и трите се умълчахме. В стаята надвисна напрежение. Лиса беше експерт в дипломацията и винаги умееше да изглажда всичко, подбирайки подходящите думи. Аз бях тази, на която не й пукаше да изрича неудобните истини, които шокираха останалите. Неща, които никой не иска да чуе. В ситуация като сегашната се изискваше дипломатическото умение на Лиса, но знаех, че аз трябва да поема инициативата.

— Джил — подех, — искаме да знаем дали би желала, хм, да вземеш участие в церемонията по коронацията.

Погледът на Джил за кратко се стрелна към Лиса — все още с каменно лице — и после отново към мен.

— Какво точно означава „да вземеш участие“? Какво трябва да правя?

— Нищо, което да те затрудни — уверих я. — Само обичайните формалности, които обикновено се изпълняват от членовете на семейството. Церемониални процедури. Като онова, което си направила при гласуването. — Не бях свидетел на ритуала с гласуването, но беше очевидно, че тогава Джил е застанала до Лиса, за да засвидетелства силата на фамилията — в повечето случаи се изисква само да се появиш и да се държиш подобаващо.

— Добре — замисли се Джил. — И без това през последната седмица само с това се занимавам.

— Аз се занимавам с това почти през целия си живот — вметна Лиса.

Джил се сепна. А аз отново се почувствах загубена без връзката ни. Не можех да отгатна мислите и чувствата на Лиса по интонацията й. Дали беше намек спрямо Джил, че момичето изобщо не се е сблъсквало с предизвикателства като Лиса? Или беше израз на симпатия към Джил заради липсата и на опит?

— Ти… ще свикнеш — уверих я. — С течение на времето.

Джил поклати глава. По устните й пробягна лека, но горчива усмивка.

— Не съм сигурна.

Нито пък аз. Не бях сигурна как някой би се справил със ситуацията, в която се намираше тя. Умът ми набързо прерови цял списък с много безсмислени, но любезни фрази, които бих могла да й наговоря, но накрая Лиса се намеси.

— Зная колко странно изглежда — започна тя. Погледна Джил право в зелените й очи — според мен, единствената прилика между двете сестри. На Джил отсега й личеше, че ще заприлича на майка си Емили. — И за мен е странно. И не зная какво да правя.

— А какво искаш да правиш? — попита Джил тихо.

Разбрах истинския въпрос, прикрит зад формално изречения: Джил настояваше да узнае дали Лиса я иска. Лиса беше съсипана от смъртта на брат си… но една изненадващо появила се незаконна сестра не можеше да замести Андре. Опитах се да си представя как бих се почувствала, ако бях на мястото на някоя от тях двете. Опитах се, но не успях.

— Не зная — призна Лиса. — Не зная какво искам.

Джил кимна и сведе очи, но не преди да уловя емоцията, пробягнала по лицето й. Разочарование. Но отговорът на Лиса не беше съвсем неочакван.

Джил зададе следващия, може би най-уместен въпрос.

— Искаш ли… искаш ли ме на церемонията?

Въпросът увисна във въздуха. Биваше си го. Това бе причината да се появим тук, но дали Лиса действително я искаше? Не бях сигурна, докато я наблюдавах. Не знаех дали просто се придържаше към протокола, като се опитваше да застави Джил да играе ролята, която се очакваше от една особа с кралски произход. В този случай нямаше закон, който задължаваше Джил да прави нещо. Тя просто трябваше да съществува.

— Да — промълви Лиса накрая. Долових искреност в думите й и ми олекна. Лиса искаше Джил не само заради имиджа си. Част от приятелката ми искаше Джил да присъства в живота й, но се опасяваше, че ще е трудно. Все пак беше някакво начало и изглежда Джил го разбра.

— Добре — рече тя. — Само ми кажи какво трябва да правя. — Изведнъж ми хрумна, че младостта и нервността на Джил са подвеждащи. В нея се долавяха искри на смелост и дързост, искри, за които не се съмнявах, че ще прераснат в буен пламък. Тя наистина беше Драгомир.

Лиса изглеждаше облекчена, но мисля, че се дължеше на факта, че бе направила една малка крачка напред в отношенията със сестра си. И това нямаше нищо общо с коронацията.

— Някой ще ти обясни всичко. Честно казано, не съм съвсем сигурна какво трябва да правиш. Но Роуз е права. Няма да е трудно.

Джил само кимна.

— Благодаря ти — завърши Лиса. Изправи се и двете с Джил също се надигнахме. — Аз… аз наистина го оценявам.

Неловкостта отново се завърна, докато трите стояхме изправени. Беше удобен момент двете сестри да се прегърнат, но макар и да изглеждаха доволни от напредъка в отношенията си, никоя от тях не беше готова за прегръдки. Когато гледаше Джил, Лиса си представяше баща си с друга жена. Когато Джил гледаше Лиса, виждаше живота си преобърнат с главата надолу — живот, който досега е бил скромен и усамотен, а сега бе изложен на показ пред целия свят. Не бих могла да променя съдбата й, но поне можех да я прегърна. Обгърнах я с двете си ръце, без да ми пука за шевовете.

— Благодаря — казах, повтаряйки думите на Лиса. — Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Джил отново кимна и тъй като нямаше какво още да се обсъжда, двете с Лиса се запътихме към вратата. Но гласът на Джил ни спря.

— Хей… какво ще се случи след коронацията? С мен? С нас?

Погледнах към Лиса. Още един добър въпрос. Лиса се обърна към Джил, но все още избягваше да я погледне в очите.

— Ние ще… ще трябва да се опознаем една друга. Нещата ще се наредят.

Усмивката, която се появи на лицето на Джил, беше искрена — плаха, но искрена.

— Добре — кимна тя. Имаше и надежда в тази усмивка. Надежда и облекчение. — Би било добре.

Колкото до мен, трябваше да положа усилие, за да не се намръщя. Очевидно можех да се справям и без телепатичната връзка с Лиса, защото с абсолютна увереност можех да заявя, че Лиса не изрече цялата истина. Какво не каза на Джил? Лиса искаше всичко да се нареди, бях сигурна, макар че самата тя не знаеше как ще стане това. Но имаше още нещо… нещо малко, което Лиса не разкри на никоя от нас, нещо, което ме караше да се опасявам, че приятелката ми всъщност не вярваше, че всичко ще се нареди.

Някъде от нищото в съзнанието ми изникна онова странно предсказание на Виктор Дашков за Джил: Ако Василиса има поне малко разум, ще я прати надалеч.

Не зная защо си го припомних, но ме полазиха ледени тръпки. Двете сестри не се скъпяха на усмивки и аз не оставах по-назад, за да не издам тревогите си. След това двете с Лиса си тръгнахме и се запътихме обратно към стаята ми. Малката ми разходка се оказа по-изтощителна, отколкото очаквах. Колкото и да ми бе неприятно да си го призная, нямах търпение отново да си легна.

Когато стигнахме до стаята ми, още не бях решила дали да попитам Лиса за Джил, или да изчакам да чуя мнението на Дмитрий. В крайна сметка не можах да реша нищо, защото в стаята заварихме един неочакван посетител: Ейдриън.

Седеше на леглото ми, отметнал глава назад, все едно се бе вглъбил в изучаването на тавана. Но не можеше да ме излъже. Усетил бе кога сме се приближили — или поне кога Лиса се е приближила.

Спряхме се на прага и той най-после се обърна към нас. Изглеждаше така, сякаш напоследък не бе спал. Под очите му се виждаха тъмни сенки, а красивото му лице изглеждаше уморено. Не можех да кажа дали умората му е физическа, или психическа. Въпреки това на устните му, както винаги, заигра ленивата му усмивка.

— Ваше величество — поздрави той помпозно Лиса.

— Престани — скастри го тя. — И ти би трябвало да знаеш, че се налага да се съобразяваш с някои неща.

— Никога не съм го правил — парира той. — Това ти би трябвало да го знаеш.

Видях, че я напуши смях, но после ме погледна и стана сериозна, осъзнала, че едва ли сега е моментът да се позабавляваме с Ейдриън.

— Ами — поде тя смутено, като хич не изглеждаше царствено. — Трябва да свърша един куп неща. — Осъзнах, че се кани да изчезне. Аз бях отишла с нея на семейния разговор, а сега тя се канеше да ме изостави. Макар че навярно така беше по-добре. Този разговор с Ейдриън така или иначе беше неизбежен. Както бях казала на Дмитрий, трябваше сама да свърша това.

— Не се и съмнявам — казах й. По лицето й се изписа колебание, все едно че внезапно е премислила. Чувстваше се виновна. Безпокоеше се за мен и искаше да остане. Докоснах я леко по ръката. — Всичко е наред, Лис. Ще се справя. Тръгвай.

В отговор тя ми стисна ръката. В очите й се четеше, че ми желае късмет. Сбогува се и с Ейдриън и излезе, като затвори вратата след себе си.

Сега бяхме само двамата.

Остана на леглото ми, като ме наблюдаваше внимателно. Усмивката, с която бе изпратил Лиса, все още бе върху устните му, сякаш нищо особено не предстоеше. Но аз знаех, че не е така, и не се опитах да прикрия чувствата си. Беше уморително да стоя права, затова се отпуснах в близкия стол и нервно се зачудих откъде да започна.

— Ейдриън…

— Нека да започнем с това, малък дампир — заговори той със сърдечен тон. — Преди да напуснеш кралския двор ли започна?

Отне ми един момент да проследя този рязък обрат в разговора. Питаше ме дали с Дмитрий сме били заедно преди арестуването ми. Бавно поклатих глава.

— Не. Бях с теб. Само с теб. — Тогава наистина бях връхлетяна от цяла вихрушка от емоции, но намеренията ми бяха непоклатими.

— Добре. И това е нещо — рече той. Част от любезността му започна да се изпарява. Тогава долових, макар и слабо: алкохол и цигари. — По-добре да съживиш стария огън в разгара на някоя битка, в някое преследване или както там го наричаш, отколкото да ме мамиш под носа ми.

Сега поклатих глава още по-нетърпеливо.

— Не, кълна ти се. Не съм направила… нищо не се е случило тогава… не и докато… — Поколебах се как точно да продължа.

— По-късно? — предположи той. — Което означава, че всичко е наред?

— Не! Разбира се, че не. Аз…

По дяволите. Оплесках всичко. Само защото не бях мамила Ейдриън в кралския двор, не означаваше, че по-късно не съм го измамила. Можеш да го наречеш както искаш, но нека си го признаем: да спиш с друг мъж в хотелска стая, когато си имаш гадже, си е чиста изневяра. И няма значение дали този мъж е любовта на живота ти или не.

— Съжалявам — промълвих. Това бе най-простото и най-подходящото, което можех да му кажа. — Съжалявам. Това, което направих, не беше редно. Не исках да стане така. Мислех си… наистина си мислех, че между него и мен всичко е приключило. Бях с теб. Исках да бъда с теб. И тогава осъзнах, че…

— Не, не… спри. — Ейдриън вдигна ръка. Гласът му бе напрегнат, но маската му на безразличие започна да се пропуква. — Наистина не искам да слушам за осенилото те велико прозрение как вие двамата сте родени един за друг или каквото и да е там.

Онемях, защото… ами точно това бе осенилото ме прозрение.

Ейдриън прокара пръсти през косата си.

— Наистина вината е моя. Щеше да ми избоде очите. Колко пъти съм го виждал? Знаех, че ще се случи. Отново и отново ти ми повтаряше, че си приключила с него… и отново и отново аз ти вярвах, независимо какво виждаха очите ми. Независимо какво ми подсказваше сърцето. Вината. Е. Моя.

Беше малко несвързано бърборене — не нервно, както при Джил, но в него се долавяше нещо нестабилно, което ме разтревожи. Запитах се дали не е на прага да загуби разсъдъка си. Праг, към който може да се каже, че аз го бях тласнала. Исках да отида при него, но проявих разум да остана седнала на стола.

— Ейдриън, аз…

— Аз те обичах! — изкрещя той. Скочи от леглото толкова бързо, че ме изненада. — Обичах те, а ти ме съсипа. Открадна сърцето ми и го стъпка. Със същия успех можеше да ме прободеш! — Промяната в чертите на лицето му също ме изненада. Гласът му изпълваше стаята. Толкова много мъка, толкова много гняв. Толкова необичайно за типичния Ейдриън. Закрачи към мен, притиснал ръка към гърдите си. — Аз. Те. Обичах. А ти през цялото време си ме използвала.

— Не, не. Не е вярно. — Не се страхувах от Ейдриън, но пред този изблик на емоции се смразих. — Не съм те използвала. Обичах те. И още те обичам, но…

Той изглеждаше отвратен.

— Роуз, стига.

— Точно това искам да кажа! Обичах те. — Сега бе мой ред да се изправя, без да обръщам внимание на болката, като се опитах да го гледам право в очите. — И винаги ще те обичам, но ние не сме… Не мисля, че като двойка при нас щеше да се получи.

— Това са обичайните тъпотии, с които уж подслаждат раздялата, и ти го знаеш.

Имаше право, но аз си припомних миговете с Дмитрий… как действахме в пълен синхрон, как той винаги долавяше съвсем точно чувствата ми. Не излъгах, като казах, че обичам Ейдриън. Той беше чудесен въпреки всичките си недостатъци. Защото, реално погледнато, кой няма недостатъци? Двамата с него се забавлявахме. Помежду ни имаше привързаност, но не можеше да се сравни с онова, което изпитвахме един към друг с Дмитрий.

— Аз не съм… аз не съм за теб — промълвих едва чуто.

— Защото си с друг мъж?

— Не, Ейдриън. Защото… не съм. Не зная. Аз не… — Здравата се обърках. Не знаех как да му обясня какво чувствам, как може да си загрижен за някого и да харесваш да си с него, но пак да не сте подходяща двойка. — Не те допълвам така, както ти се нуждаеш.

— Какво, по дяволите, означава това? — възкликна той.

Сърцето ми се сви от мъка за него. Съжалявах за това, което бях направила… но това беше самата истина.

— Самият факт, че ме питаш, говори достатъчно. Когато намериш онази личност, която е родена за теб… ще разбереш. — Не добавих, че имайки предвид миналото му, вероятно щеше да преживее безброй фалстарта, преди да открие най-подходящата. — Зная, че звучи като поредната тъпотия за скъсване, но наистина бих искала да съм ти приятелка.

Той остана загледан в мен за няколко непоносимо тягостни секунди, след което се засмя — макар че в смеха му нямаше кой знае какво веселие.

— Знаеш ли кое е най-страхотното? Че си сериозна. Виж си лицето. — Махна с ръка към мен, сякаш наистина можех да се видя. — Ти наистина си мислиш, че това е толкова лесно, че мога да си седя тук и да се любувам на щастливия завършек на любовта ти. Че мога да наблюдавам как получаваш всичко, което желаеш, докато живееш очарователния си живот.

— Очарователен ли?! — Смесицата от вина и симпатия в мен за кратко бе изместена от пристъп на гняв. — Едва ли. Знаеш ли какво трябваше да преживея през последната година? Видях как Мейсън умря пред очите ми, бих се по време на нападението срещу „Свети Владимир“, в Русия ме плениха стригои, а после трябваше да избягам и да се укривам като издирваната убийца на кралицата. Съвсем не звучи очарователно.

— Но накрая ето те тук, триумфираща след всичко. Ти надживя смъртта и се освободи от връзката. Лиса е кралица. Ти получи желания мъж и своя щастлив край.

Обърнах се с гръб към него и се отдалечих.

— Ейдриън, какво искаш да ти кажа? Мога вечно да ти се извинявам, но нищо не мога да поправя. Никога не съм искала да те нараня; никога няма да се уморя да го повтарям. Но за останалото? Действително ли очакваш да страдам заради всичко, което постигнах? Трябва ли да съм тъжна, задето вече не съм обвинена в убийство?

— Не — отрече той. — Не искам да страдаш. Никак. Но следващия път, когато си в леглото с Беликов, спри за миг и си припомни, че не всички са такива късметлии като теб.

Извърнах се с лице към него.

— Ейдриън, аз никога…

— Не съм само аз, малък дампир — тихо додаде. — Докато се сражаваше срещу целия свят, пътят ти бе осеян и с други случайно засегнати. Аз съм очевидната жертва. Но какво ще кажеш за Джил? Какво ще стане с нея сега, след като я захвърли на кралските вълци? Ами с Еди? Замисляла ли си се за него? И къде е твоята позната от алхимиците?

Всяка от думите, които запращаше срещу мен, беше стрела, пронизваща сърцето ми по-дълбоко от всякакви куршуми. Заболя ме дори само от това, че нарече Джил с името й, вместо обичайното му „малко сладкишче“. И без това достатъчно се измъчвах от вина заради нея, но за другите… ами, за тях нищо не знаех. Бях подочула някакви слухове за Еди, но не се бяхме виждали след завръщането ми в света на живите. Вече не го обвиняваха за смъртта на Джеймс, но да убиеш морой — когато останалите пазители вярваха, че е можел да запази живота му, — си оставаше позорно петно. Предишните случаи на неподчинение при Еди — пак благодарение на мен — също му тежаха, дори и да бе извършил всичко за „общото благо“. Като кралица Лиса не би могла да направи много. Пазителите служеха на мороите, но беше общоприето мороите да не се намесват, когато пазителите се разправяха със своите хора. Еди не беше уволнен, нито затворен… но какво назначение можеше да очаква в бъдеще? Трудно бе да се предскаже.

Колкото до Сидни… тя беше още по-голяма загадка. Къде е твоята позната от алхимиците? Това, което се случваше в тази група, беше извън моя свят. Припомних си лицето й от последната ни среща в онзи хотел — волево, но тъжно. Знаех, че тя, заедно с другите алхимици, е била освободена след това, но изражението й красноречиво подсказваше, че и на нея трудностите няма да й се разминат.

Ами Виктор Дашков? Къде се рееше сега? Не бях сигурна. Злодей или не, той все пак бе някой, който пострада в резултат на моите действия и събитията около смъртта му завинаги щяха да ме преследват.

Случайно засегнати. Доста хора бях повлякла със себе си, преднамерено или не. Но докато горчивите думи на Ейдриън продължаваха да се сипят върху мен, една от тях внезапно ме порази.

— Жертва — повторих бавно. — Това е разликата между теб и мен.

— Ъ? — Беше ме гледал втренчено, докато мислех за съдбите на моите приятели, и сега думите ми го изненадаха. — За какво говориш?

— Ти каза, че си бил жертва. Ето защо… ето защо в крайна сметка ние с теб не сме един за друг. Въпреки всичко, което се случи, никога не съм се възприемала като жертва. Да бъдеш жертва, означава да си безпомощен. Да стоиш и да наблюдаваш безучастно. Докато аз винаги… винаги съм се борила за себе си… за другите. Независимо за какво.

Никога не бях виждала Ейдриън толкова бесен.

— Това ли си мислиш за мен? Че съм безхарактерен? Безпомощен?

Не точно. Но имах чувството, че след този разговор ще потърси спасение в цигарите и алкохола и може би в някоя женска компания, първата, която ще си намери.

— Не — отрекох. — Мисля, че си чудесен. Мисля, че си силен. Но не мисля, че си го осъзнал или си се научил как да използваш тези свои качества. — И исках да добавя, не бях аз тази, която можеше да го вдъхнови и пробуди.

— Това — изрече той, като пристъпи към вратата — беше последното, което съм очаквал. Ти съсипа живота ми, а сега ми излизаш с някаква философия за вдъхновението.

Чувствах се ужасно и това бе един от онези моменти, когато ми се искаше устата ми да не бълва първото, което ми хрумнеше. Бях се понаучила на малко контрол, но очевидно не достатъчно.

— Само ти казвам истината. Ти си по-добър от това… по-добър от това, което смяташ да направиш сега.

Ейдриън отпусна ръка върху дръжката на вратата и ме изгледа печално.

— Роуз, аз съм един пристрастен, неподвластен на каквато и да било работна етика мъж, който навярно един ден ще откачи. Аз не съм като теб. Не съм супергерой.

— Все още не — уточних.

Той изсумтя пренебрежително, поклати глава и отвори вратата. Точно преди да си тръгне, ме удостои с още един поглед през рамо.

— Между впрочем, нашият договор е анулиран.

Все едно че ме зашлеви през лицето. Бе един от онези редки моменти, когато Роуз Хатауей губи дар слово. Никакви хапливи остроумия, нито пространни обяснения, нито задълбочени проникновения.

Ейдриън си тръгна, а аз се запитах дали някога отново ще го видя.