Последна саможертва

Глава 22

— Изглеждаш ужасно щастлива.

Примигнах и видях Соня, вперила поглед в мен. Около нас се чуваше само равномерното бръмчене на хондата, а напред се виждаха правите очертания на магистрала 1–75. Нямаше почти нищо друго за гледане навън, освен равнините и горите на Средния запад. Сега Соня не изглеждаше толкова стряскащо шантава, каквато беше в Академията или дори в къщата си. По-скоро създаваше впечатление, че още е смутена и разколебана, което си беше съвсем нормално. Поколебах се, преди да й отговоря, но накрая реших, че няма причина да го пазя в тайна.

— Лиса се справи с втория си изпит.

— Разбира се, че го е взела — обади се Виктор. Гледаше разсеяно през прозореца, извърнат настрани от мен. Интонацията му подсказваше, че само си губя времето, като съобщавам нещо, в което никой не би трябвало да се съмнява.

— А тя добре ли е? — намеси се Дмитрий. — Да не е пострадала?

Подобен въпрос някога би пробудил пристъп на ревност в мен. Но сега го възприех само като признак на общата ни загриженост за Лиса.

— Тя е добре — уверих го, но се съмнявах дали бе напълно вярно. Физически не беше пострадала, но след това, което бе видяла… ами, това оставяше белези от друго естество. Очакваше я изненада и при излизането й от задната врата. При влизането си от предната тя бе посрещната от малка група зрители и бе решила, че само неколцина са дошли толкова късно, за да видят кандидатите. Нищо подобно. Оказа се, че всички чакат отзад, за да видят победителите в надпреварата. Вярна на обещанието си, Лиса не загуби самообладание. Премина напред с високо вдигната глава, усмихвайки се на зяпачите и на феновете си, все едно че вече бе спечелила кралската корона.

На мен все повече ми се доспиваше, но триумфът на Лиса задълго задържа радостната усмивка на лицето ми. Имаше нещо уморително в тази безкрайна магистрала, водеща неизвестно къде. Виктор бе затворил очи, облегнал глава на стъклото на прозореца. Не можех да видя лицето на Сидни, когато се обърнах към нея, за да проверя как е, затова предположих, че също е решила да подремне или просто се е излегнала назад. Прозинах се, докато се питах дали да не поема риска, като се предам на съня. Когато потеглихме от къщата на Соня, Дмитрий бе настоявал да поспя, защото знаеше, че са ми нужни повече от двата часа сън, които Сидни ми бе дала.

Облегнах глава назад на седалката и затворих очи. Моментално заспах. Мракът, с който този сън ме обгърна, подхрани усещането ми, че ще ме споходи магията на духа. Сърцето ми запърха учестено, обзето едновременно от паника и от радост. След като станах свидетел на това, как Лиса се справи с поредния си изпит, сънищата, подвластни на магията на духа, внезапно придобиха зловещо усещане. В същото време това можеше да се окаже шанс да се видя с Ейдриън. И… точно така стана.

Само че се озовахме на едно съвсем неочаквано място. В градината на Соня. Загледах се удивена в ясното синьо небе над главата ми, в прекрасните цветя наоколо. Така се увлякох, че едва забелязах приближаването на Ейдриън. Беше облечен със зелен кашмирен пуловер, което го правеше трудно забележим на фона на храстите. Но на мен ми се стори по-прекрасен от всички чудеса в градината наоколо.

— Ейдриън!

Затичах се към него, а той с лекота ме вдигна на ръце и ме завъртя около себе си. Пусна ме да стъпя на тревата, огледа градината и кимна одобрително.

— Трябва по-често да те оставям да избираш местата за срещите ни. Имаш добър вкус. Но разбира се, това вече е ясно, след като аз съм ти гадже.

— Какво искаш да кажеш с това „да избирам местата“? — попитах го, като обвих ръце около врата му.

Той сви рамене.

— Като те потърсих и усетих, че спиш, призовах съня, но не мислех за определено място. Оставих този избор на твоето подсъзнание. — С раздразнен жест подръпна кашмирения си пуловер. — Впрочем не съм облечен подходящо за този пейзаж. — Пуловерът му проблесна и тутакси бе заменен от светлосива тениска с абстрактна щампа отпред. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

— Липсваше ми, малък дампир. Ти можеш през цялото време да шпионираш Лиса и всички нас. Но за мен най-доброто преживяване си остават тези сънища, макар че, честно казано, вече нямам представа по кое разписание си в момента.

Досетих се, че с това мое „шпиониране“ аз знаех повече от него за това, което току-що се бе случило в кралския двор.

— Лиса взе втория си изпит — съобщих му аз.

Да. Изражението му го потвърди. Не знаеше нищо за резултата от изпита, вероятно защото беше спал.

— Кога?

— Току-що. Оказа се труден, но тя се справи.

— Най-вече за нейна радост. Все пак… това ни дава възможност да спечелим малко време, за да изчистим името ти и да те върнем у дома. Макар че, ако бях на твое място, не съм много сигурен дали щях да го искам. — Отново огледа градината. — Западна Вирджиния е много по-готина, отколкото съм си мислел.

Засмях се.

— Само че сега не сме в Западна Вирджиния, което, между другото, не е толкова лошо. Това е градината на Соня Карп…

Вцепених се, неспособна да повярвам на току-що изреченото от мен. Бях толкова щастлива да го видя, толкова ми олекна… че се издъних. Лицето на Ейдриън стана много, много сериозно.

— Соня Карп ли каза?

В главата ми изникнаха няколко възможности. Разбира се, беше най-лесно да го излъжа. Можех да заявя, че това е място, на което съм била много отдавна, че ни е водила тук на екскурзия, за да видим дома й. Това обаче щеше да прозвучи адски неубедително. Освен това предположих, че по лицето ми си личи, че се измъчвам от чувство за вина. Добре се насадих. Една плитка лъжа нямаше да успее да заблуди Ейдриън.

— Да — признах си накрая.

— Роуз, Соня Карп е стригой.

— Вече не е.

Ейдриън въздъхна.

— Знаех си, че да стоиш далеч от всякакви бъркотии, е прекалено хубаво, за да е истина. Какво се случи?

— Ами… хм, Робърт Дару я преобрази.

— Робърт? — Ейдриън презрително сви устни. Двамата владеещи магията на духа никак не се понасяха. — И понеже имам чувството, че навлизаме в нещо като Територията на смахнатите — което означава много, щом го казвам аз, — ще направя предположение, че Виктор Дашков също е с теб.

Кимнах, но отчаяно закопнях някой да ме събуди, за да ме измъкне от разпита на Ейдриън. По дяволите! Как можах да се накисна в тази каша?

Ейдриън ме пусна и нервно закрачи наоколо.

— Добре, значи така. Ти, Беликов, алхимикът, Соня Карп, Виктор Дашков и Робърт Дару, всичките заедно, се размотавате някъде в Западна Вирджиния.

— Не — веднага отрекох.

— Не?

— Ние, хм, не сме в Западна Вирджиния.

— Роуз! — Ейдриън престана да кръстосва и се върна при мен. — Къде, по дяволите, се намираш? Твоят старец, Лиса, всички тук си мислим, че си добре и в безопасност.

— Така е — заявих надменно. — Просто не съм в Западна Вирджиния.

— Тогава къде си?

— Не мога… не мога да ти кажа. — Мразех се, че не можех да му кажа, особено след като видях изражението му. — Отчасти заради сигурността ни. Отчасти заради това, че… ами, хм, всъщност не зная къде точно се намираме.

Той ме улови за ръцете.

— Не можеш да постъпваш така. Този път не можеш просто да побегнеш накъдето ти скимне, заради някой свой шантав каприз. Не го ли разбираш? Ще те убият, ако те открият.

— Не е шантав каприз! Заели сме се с нещо много важно. Нещо, което ще помогне на всички нас.

— Нещо, което не можеш да споделиш с мен? — предположи той.

— По-добре ще бъде, ако не си замесен — казах и силно стиснах ръцете му. — По-добре ще е, ако не знаеш подробностите.

— А междувременно мога да си клатя краката в блажено неведение, знаейки, че във врата ти диша елитен отряд.

— Ейдриън, моля те! Моля те, просто ми се довери. Повярвай ми. Имам основателна причина — замолих го аз.

Той пусна ръцете ми.

— Вярвам само, че ти си мислиш, че имаш основателна причина. Не мога да си представя заради какво си заслужава да рискуваш живота си.

— Та аз правя това през целия си живот — припомних му. Изненадах се колко сериозно прозвуча току-що казаното от мен. — Някои неща си заслужават.

Искри като от статично електричество накъсаха образа, който виждах, като при влошена от смущения телевизионна картина. Светът започна да помръква.

— Какво става? — извиках тревожно.

Той се намръщи.

— Някой или нещо се опитва да ме събуди. Вероятно майка ми ме проверява за стотен път.

Протегнах ръце към него, но той вече избледняваше.

— Ейдриън! Моля те, не казвай на никого! На никого.

Не разбрах дали чу молбите ми или не, защото сънят ми напълно изчезна. Събудих се в колата. Първото, което ми се искаше, беше да изругая яростно, но не исках да се издавам. За нищо на света спътниците ми не биваше да узнават за идиотщината, която бях допуснала. Огледах се нервно и едва не подскочих, като видях напрегнато вторачените в мен очи на Соня.

— Беше те споходил сън, създаден от магията на духа — рече тя.

— Откъде знаеш?

— От аурата ти.

Смръщих вкиснато вежди.

— Някога смятах аурите за нещо супер, но точно сега започват адски да ме дразнят.

Тя леко се позасмя — за пръв път, откакто бе преобразена.

— Те съдържат много ценна информация, ако знаеш как да ги разчиташ. С Василиса ли беше?

— Не. С гаджето ми. И той владее магията на духа.

Очите й се разшириха от изненада.

— С него ли беше?

— Да. Защо? Какво лошо има?

Тя се намръщи. Изглеждаше озадачена. След няколко мига отмести погледа си към предната седалка, където бяха Дмитрий и Робърт. После очите й пак се впиха в мен изпитателно, и то така, че ледени тръпки полазиха по гръбнака ми.

— Нищо — изрече едва чуто. — Нищо лошо няма.

Изсумтях презрително.

— Хайде де, определено ми се стори…

— Тук! — извика Соня, като рязко се извърна от мен, наведе се напред и посочи накъде да продължим. — Давай по тази отбивка.

Едва не подминахме „тази отбивка“ от магистралата. Дмитрий бе принуден да предприеме фантастична маневра — като онази при бягството ни в Пенсилвания — за да вземе завоя. Колата се раздруса и поднесе. Чух как Сидни извика зад мен.

— Следващия път ме предупреждавай по-отрано — отбеляза Дмитрий.

Но Соня не го слушаше. Погледът й беше изцяло прикован в пътя, по който напредвахме сега. Стигнахме до един светофар и пред нас се появи приветлив надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В АН АРБЪР, МИЧИГАН. Искрицата живот, която преди малко бях съзряла в очите на Соня, угасна, за да отстъпи на обичайното й напрегнато състояние, като на някакъв робот. Въпреки увещанията на Сидни, Соня все още се притесняваше от това пътуване. Още страдаше от чувство за вина. Още се мислеше за предателка.

— Къде сме? — попитах неспокойно. — И колко дълго пътуваме? — Едва бях забелязала как премина пътуването. Отначало бях будна, но останалото ми се губеше заради виденията ми с Лиса и Ейдриън.

— Шест часа — отговори ми Дмитрий.

— Дай наляво и завий надясно на следващия ъгъл — нареди му Соня.

В колата надвисна напрежение. Сега всички бяха будни. Сърцето ми се разтуптя лудешки, докато навлизахме все по-навътре в предградието. Коя бе къщата? Наближавахме ли? Не е ли някоя от онези там? Пътувахме бързо, но на мен ми се стори безкрайно. Затова всички колективно въздъхнахме облекчено, когато Соня внезапно посочи една къща.

— Ето. Тук е.

Дмитрий отби в алеята за автомобили пред тухлена къща с идеално окосена морава пред нея.

— Сигурна ли си, че твоите роднини още живеят тук? — попитах Соня.

Тя остана безмълвна и осъзнах, че отново е вярна на обещанието си. Състояние на пълен блокаж. Повече нищо нямаше да мога да изтръгна от нея.

Дотук с напредъка в общуването.

— Мисля, че има само един начин да проверим — промърморих, докато откопчавах колана на седалката си. — Планът си остава същият, нали?

По-рано двамата с Дмитрий бяхме обсъдили кой да слезе и кой да остане да дежури в колата, ако Соня ни отведе на верния адрес. Не беше разумно да оставяме двамата братя сами в колата. Въпросът бе кой да ги охранява. Решихме Дмитрий да се заеме с това, докато аз и Сидни придружаваме Соня на срещата с роднините й, които несъмнено ги очакваше шокиращо посещение.

— Планът си остава същият — кимна Дмитрий. — Ти отиваш до входа на къщата. Не изглеждаш толкова застрашителна.

— Хей!

Той ми се усмихна.

— Казах „изглеждаш“.

Но в думите му имаше истина. Дори и когато беше напълно спокоен, около Дмитрий витаеше нещо силно и заплашително. Трите жени на прага щяха да се сторят по-безобидни на обитателите на къщата — особено ако се окаже, че роднините на Соня са се преместили. По дяволите, нищо чудно тя да ни беше довела нарочно на грешен адрес.

— Бъди внимателна — напомни ми Дмитрий, докато слизахме от колата.

— И ти — не му останах длъжна. Това ми спечели още една усмивка, този път малко по-топла, по-чувствена.

Емоциите, които раздвижи у мен, отлетяха, докато вървяхме със Соня и Сидни по тротоара. Гърдите ми се стегнаха. Това беше. Или не беше? Нима бяхме стигнали до крайната цел на пътуването ни? Наистина ли бяхме открили другия представител на фамилията Драгомир напук на всичко? Или още от самото начало са ме заблуждавали?

Не само аз бях изнервена. Усещах, че Соня и Сидни са не по-малко напрегнати. Изкачихме стъпалата пред входа. Поех дълбоко дъх и натиснах звънеца.

След няколко секунди вратата отвори един мъж — беше морой. Обещаващо начало.

Огледа ни, несъмнено чудейки се какво правят на прага му жена морой, момиче дампир и млада жена от човешката раса. Все едно някой си правеше кофти шега с него.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

Внезапно загубих дар слово. Нашият план включваше велики дела: откриването на любовницата на Ерик и детето, рожба на тяхната любов. Но така и не бяхме изяснили какво ще кажем, когато наистина ги намерим. Искаше ми се вместо мен да заговори някоя от спътничките ми, но това се оказа излишно. Домакинът морой внезапно отклони погледа си от мен. Пое дълбоко дъх.

— Соня? — ахна. — Ти ли си?

В този миг отвътре се провикна момичешки глас:

— Хей, кой е дошъл?

Една височка и слаба фигура се провря покрай мъжа — фигура, която познавах. Дъхът ми окончателно секна, докато се взирах в буйния водопад от светлокестеняви къдрици и в светлозелените очи — очи, които толкова отдавна трябваше да ми подскажат истината. Не можах дума да отроня.

— Роуз! — възкликна Джил Мастрано. — Какво правиш тук?