Последна саможертва

Глава 21

В крайна сметка не аз бях шофьорът.

Нито „генерал“ Сидни, за голямо нейно възмущение, въпреки че Дмитрий набързо й обясни защо.

Всичко започна, когато Виктор откри, че колата му има „повреда в двигателя“. Не беше щастлив от факта, но не отправи обвинения. Все пак, според мен, всички — дори Соня и Робърт — може би се досещаха, че повредата не беше случайна. Това означаваше, че всички трябваше да се натъпчем в хондата, която не беше предназначена за толкова много пътници. Заради това Дмитрий измисли остроумен план за разпределението ни по седалките. Разбира се, една от тези „седалки“ се оказа просто мястото за багаж най-отзад. Не беше много тясно, но когато Сидни узна, че се предвижда това да бъде нейната седалка, обвини Дмитрий, че я обижда допълнително, след като й бе отнел ключовете за колата.

Не се осмелих да й го кажа, но ми се стори съвсем разумно тя да се настани отзад. Схемата за местата на Дмитрий беше съобразена с това да се сведат до минимум заплахите вътре в колата. Дмитрий бе зад волана, а Робърт — до него. На задната седалка бяха Виктор и Соня, а аз се настаних помежду им. Така се осигуряваше по един пазител на всеки ред, братята бяха разделени, а владеещите магията на духа също не бяха един до друг. Когато му възразих, че той можеше да си размени мястото с моето, без да се нарушават мерките за сигурност, Дмитрий ми напомни, че няма да е безопасно аз да шофирам, защото не е изключено внезапно да се потопя в съзнанието на Лиса. Беше съвсем разумен довод. А колкото до Сидни… е, нали тя не беше нито заплаха, нито боец, така че спокойно можеше да заеме мястото за багажа най-отзад. И като заговорихме за ненужен товар…

— Трябва да се отървем още сега от Виктор и Робърт — промърморих на Дмитрий, докато натоварвахме в хондата провизиите и оскъдния ни багаж (с което още повече се ограничи пространството за Сидни, за голямо нейно огорчение). — Направиха това, което искахме от тях. Ще бъде опасно да продължим да ги държим при нас. Време е да ги предадем на пазителите. — Братята искаха да ни придружат до откриването на сестрата или брата на Лиса. Ние се съгласихме, но не беше проява на щедрост. Просто още не можехме да си позволим да ги изпуснем от поглед.

— Съгласен съм — каза Дмитрий, като леко се намръщи. — Но няма как да стане. Поне засега. Не можем да ги оставим вързани един за друг край пътя, ще се освободят и ще продължат на автостоп. По очевидни причини не можем да ги предадем на пазителите.

Метнах поредната торба е храна в колата и се облегнах на бронята на хондата.

— Сидни би могла да ги предаде.

— Вероятно така ще е най-добре — кимна той, — обаче не искам да се разделя с нея, докато не стигнем до… хм, до там, закъдето пътуваме. Може да ни потрябва нейната помощ.

Въздъхнах.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги влачим със себе си.

— Боя се, че е така — потвърди той. Изгледа ме многозначително. — Нали знаеш, че ако бъдат задържани, ще имат отличната възможност да разкажат доста интересна история за нас.

— Да. — И за това бях мислила. — Предполагам, че за това ще мислим по-късно. Първо да се оправим с по-неотложните проблеми.

За моя изненада Дмитрий ми се усмихна. Очаквах да бъда удостоена с поредната благоразумна и мъдра забележка.

— Е, нали нашата стратегия е била винаги все такава? — попита той.

Усмихнах му се в отговор, но щом потеглихме, ме налегна друго безпокойство. За щастие Виктор не се впусна в обичайното си дразнещо бърборене. Подозирах, че се дължеше на отслабването на силите му заради липсата на свежа кръв. Сигурно Соня и Робърт се чувстваха по същия начин. Ето това се очертаваше като следващия ни проблем, ако скоро не успеем да намерим захранващи, но не знаех как можем да го разрешим. Според мен Сидни все още не го бе осъзнала, което беше добре. Ако бях на нейно място — човешко същество в компанията на глутница изгладнели вампири, — със сигурност доста щях да се изнервя. Така че най-отзад тя щеше да е в безопасност от всички.

Указанията на Соня за маршрута на пътуването през цялото време оставаха смътни и оскъдни. Съобщаваше ни само най-необходимото и често ни предупреждаваше за следващия завой едва в последния момент. Нямахме никаква представа накъде се движим и колко още път ни остава.

Соня огледа пътната карта и каза на Дмитрий да поеме по магистрала 1–75, но като я попитахме колко дълго ще пътуваме, отговорът й беше:

— Няма да е дълго. Няколко часа. Но може да се окаже и повече.

И след това крайно неясно обяснение се облегна назад в седалката и повече не отрони нито дума. Лицето й бе добило замислено и вглъбено изражение и аз се опитах да отгатна как се чувства. Само преди ден тя още беше стригой. Дали обмисляше случилото се е нея? Или във въображението й отново изникваха лицата на жертвите й, както бе при Дмитрий? Може би се измъчваше от чувство на вина? Или искаше отново да стане стригой?

Отказах се да я изучавам. Сега не му беше времето за психоанализа. Облегнах се назад и се въоръжих с търпение. През връзката ми с Лиса внезапно припламна искра и цялото ми внимание се пренасочи към нея. Тя беше будна. Примигнах и погледнах към часовника на арматурното табло на колата. Сега за човешката раса беше следобед, но за мороите и кралския двор беше късна нощ. Само че тя не спеше. Нещо я бе събудило.

На вратата отвън я очакваха двама пазители с безизразни лица.

— Трябва да дойдете е нас — заговори единият от тях. — Време е за следващия изпит.

Лиса се удиви. Знаеше, че следващият изпит ще е скоро, но не й бяха съобщени никакви други подробности, след като се върна от изпита по издръжливост. Онова пътуване също беше протекло през моройската нощ, но поне беше предупредена достатъчно отрано. Еди дежуреше при нея в стаята й, защото беше сменил майка ми, охранявала Лиса допреди няколко часа. Кристиан се надигна в леглото на Лиса и се прозина сънено. Не се бяха впуснали в разгорещен секс, но на Лиса й беше приятно да е с нея. Да се сгуши до гаджето си в леглото, докато Еди бдеше в другия край на спалнята, не й се струваше толкова странно, колкото когато майка ми беше на пост. Не я обвинявах.

— Може ли да се преоблека? — попита Лиса.

— Побързайте — отвърна пазителят.

Тя грабна първите дрехи, които успя да намери, и забърза към банята, объркана и изнервена. Като излезе оттам, Кристиан вече бе обул джинсите си и посягаше към тениската. Междувременно Еди оглеждаше зорко пазителите. Лесно можех да се досетя какво си мислеше, понеже същото щях да направя и аз на негово място. Това събуждане изглеждаше съвсем официално, но той не познаваше тези пазители и не им се доверяваше напълно.

— Може ли да я придружа? — попита.

— Само до мястото на изпита — отвърна вторият пазител.

— Ами аз? — попита Кристиан.

— Само до мястото на изпита.

Отговорите на пазителите ме изненадаха, но тогава осъзнах, че при подбора на кандидати за монарх навярно е общоприето на изпитите да ги придружава техният антураж — дори и при изпити, неочаквано започващи посред нощ. Или може би не бяха толкова неочаквани. Територията на кралския двор беше наглед безлюдна, но когато групата на Лиса достигна до крайната цел — малко странично крило на стара тухлена сграда, — трябваше да премине покрай групи от морой, застанали в коридорите. Очевидно се беше разчуло за предстоящия изпит.

Насъбралите се почтително й направиха път. Някои — вероятно адвокати на другите кралски фамилии — я гледаха недоволно. Но повечето от присъстващите й се усмихваха насърчително и надаваха викове за „завръщането на дракона“. Неколцина дори протягаха ръце, за да я докосват, сякаш за късмет или за да почерпят от нейната сила. Все пак тълпата сега не беше така многочислена, както при първия изпит. Това намали донякъде притеснението й, но не разклати решимостта й да се отнася сериозно към изпитите. Лицата на зрителите сияеха от страхопочитание и в същото време бяха любопитни дали тя няма да е следващият им владетел.

Една врата в края на коридора бележеше края на пътуването й. Нито на Кристиан, нито на Еди беше нужно да се обяснява, че са дотук. Преди да последва единия от пазителите вътре, Лиса погледна двамата през рамо, черпейки сила и подкрепа от обичните си лица.

След епичното приключение при първия изпит Лиса очакваше нещо също толкова плашещо. Но вместо това завари вътре една много стара жена морой, настанена удобно в кресло сред почти празната стая. Ръцете й бяха отпуснати в скута и стискаха нещо увито в кърпа. Жената си тананикаше и изглеждаше много доволна. Като казах стара, имам предвид, че действително беше много възрастна. Мороите могат да живеят почти сто години, но тази старица очевидно бе прехвърлила тази преклонна възраст. Бледата й кожа бе осеяна с бръчки, а посивялата й коса беше изтъняла и оредяла. Усмихна се, когато видя Лиса, и й посочи с кимване един празен стол. Между двете остана само една масичка със стъклена гарафа с вода върху нея. Пазителите оставиха двете жени сами в помещението.

Лиса се огледа. Нямаше никакви други мебели. Само една врата се виждаше на стената, противоположна на вратата, от която бе влязла. Седна на стола и се обърна към старата жена.

— Здравейте — каза Лиса, като се опитваше да звучи уверено. — Аз съм Василиса Драгомир.

Леката усмивка на жената се разшири, разкривайки жълтите й зъби. Един от кучешките й зъби липсваше.

— Вашата фамилия винаги се е отличавала е добрите си маниери — изграчи старицата. — Повечето от идващите тук настояват веднага да се залавяме за работа. Но аз помня дядо ти. Той също спазваше учтивия тон по време на неговите изпити.

— Познавали сте дядо ми? — възкликна Лиса. Той беше умрял още когато тя е била малка, много малка. После схвана другото значение на думите на непознатата: — И той е кандидатствал за крал?

Жената кимна.

— Премина през всичките изпити. Мисля, че той щеше да спечели изборите, ако не се беше оттеглил в последния момент. След това останаха да се конкурират само Татяна Ивашков и Джейкъб Тарус, но решението бе взето чрез жребий заради равните им постижения. Фамилията Тарус беше много близо до трона и още ги е яд.

Лиса никога не бе чувала тази история.

— Защо се е оттеглил дядо ми?

— Защото точно тогава се роди брат ти. Фредерик реши да посвети цялата си енергия на семейството си, вместо на нацията.

Лиса можеше да го разбере. От колко членове се е състоял родът Драгомир тогава? Дядо й, баща й и Андре — както и майка й. Ерик Драгомир нямаше нито братя, нито сестри. Лиса знаеше малко за дядо си, но ако беше на негово място, също би предпочела да прекарва повече време със сина си и внука си, вместо да слуша — като Татяна — безкрайни речи.

— Това ли е изпитът? — попита Лиса, след като мълчаливата пауза се проточи прекалено дълго. — Нещо като интервю?

Старицата поклати глава.

— Не. Това е. — Разви това, което бе скрито под кърпата в скута й. Показа се една голяма чаша със столче — бокал или потир, не бях сигурна кое от двете названия е по-подходящо. Но беше страхотно красива, изработена от сребро, което сякаш грееше със собствена светлина. От всички страни беше инкрустирана с кървавочервени рубини, проблясващи при всяко завъртане на чашата. Жената я изгледа с любов.

— На повече от хиляда години е, а още не е изгубила блясъка си. — Взе гарафата и напълни чашата е вода, докато двете с Лиса обмисляхме думите й. Хиляда години? Не бях експерт по металите, но дори и аз знаех, че за толкова дълго време среброто би трябвало да потъмнее. Жената подаде чашата на Лиса. — Изпий водата. И когато поискаш да спреш, кажи само „Стоп“.

Лиса се пресегна към чашата, силно смутена от странните инструкции. Какво се очакваше да спре? Пиенето на водата? Но разбра веднага, щом пръстите й докоснаха чашата. Или поне донякъде. През нея премина лека тръпка, която й беше добре позната.

— Омагьосана е — каза Лиса.

Старицата кимна.

— Заредена е с всичките четири елемента, както и с отдавна забравената магия на духа.

Омагьосана е и с духа, помисли си Лиса. Това я накара да настръхне. Магиите с различните елементи имаха разнообразни въздействия. Елементът земя — както татуировката, която получи — често се свързваше с магии, използващи внушението. Комбинацията от всичките четири елемента в сребърен кол осигуряваше уникален жизнен заряд, способен да унищожи безсмъртните стригои. Но духът… да, тя бързо бе разбрала, че магията с духа може да има непредвидими ефекти. Нямаше съмнение, че водата засилваше магията, но Лиса предугаждаше, че духът щеше да играе ключова роля. Макар това да бе силата, която гореше в кръвта й, тя още я плашеше. Магията, с която тази чаша бе заредена, беше сложна, отвъд уменията й и тя се изплаши от силата й. Старицата я гледаше втренчено, без да мига.

Лиса се поколеба само за миг. И отпи от водата.

Светът около нея избледня, след което се материализира отново в нещо съвършено различно. И двете разпознахме какво беше това: сън, подвластен на магията на духа.

Лиса вече не се намираше в почти празната стая. Беше навън, вятърът разпиляваше дългата й коса върху лицето й. Тя я отметна настрани, доколкото можа. Не беше сама, всички около нея бяха в черно, и тя скоро разпозна църквата в кралския двор и гробището. Лиса също бе цялата в черно, с дълго вълнено палто, за да я пази от студа. Всички се бяха събрали около един гроб. Най-отпред се бе изправил свещеник. Църковните му одежди бяха единственото цветно петно в този сивкав ден.

Лиса направи няколко крачки напред, като се опита да види чие име беше издълбано на надгробната плоча. Това, което откри, шокира повече мен, отколкото нея: РОУЗМАРИ ХАТАУЕЙ.

Името ми бе изсечено в гранита с величествени, красиви букви. Под името се виждаше звездата на бойната слава — знак, че съм убила повече стригои, отколкото можеха да бъдат изброени. Под нея бяха изсечени три реда на руски, румънски и английски. Не се нуждаех от английския превод, за да разбера какво се казваше във всеки ред, защото беше стандартно за гробовете на всеки пазител: „Преданост завинаги“.

Свещеникът изговаряше думите, обичайни за всяко погребение, като ми даде благословията на религия, в която не бях сигурна дали вярвам. Ала това бе най-малко странното нещо, имайки предвид, че наблюдавах собственото си погребение. Когато той свърши, Албърта зае мястото му. Да се възхваляват постиженията на покойника, също беше нормално, когато изпращаха някой пазител… а Албърта можеше да разкаже много за мен. Ако бях там, щях да се трогна до сълзи. Тя завърши с описанието на последната ми битка, в която съм загинала, докато съм защитавала Лиса.

Това вече не ми се стори чак толкова странно. Не ме разбирайте погрешно. Всичко, което се случваше там, беше напълно откачено. Но ако наистина това бе собственото ми погребение, беше съвсем логично да съм загинала, бранейки Лиса.

Самата Лиса обаче не споделяше тези мои чувства. Новината й подейства като плесница в лицето. Внезапно усети ужасяваща празнота в гърдите си, все едно част от самата нея я беше напуснала. Връзката ни беше еднопосочна, но Робърт се беше заклел, че загубата на партньора му го довела до агония. Сега Лиса го разбираше, измъчвана от тази ужасяващо болезнена самота. Липсваше й нещо, което никога дори не бе знаела, че притежава. Сълзи напираха в очите й.

Това е само сън, каза си тя. Всичко това е сън. Но никога не бе имала сън като този, създаден с магията на духа. Досегашните й подобни преживявания бяха винаги с Ейдриън, пък и тези сънища повече приличаха на телефонни разговори.

Когато опечалените си тръгнаха от гробището, Лиса усети как една ръка я докосна по рамото. Кристиан. Преливаща от благодарност, тя се хвърли в прегръдките му, докато се опитваше да сподави сълзите си. Усещаше го истински, реален, солиден. Сигурен.

— Как се случи това? — попита тя. — Как можа да се случи?

Кристиан я пусна. Ала сега кристалносините му очи бяха по-сериозни и по-скръбни от всякога.

— Знаеш как. Онези стригои се опитаха да те убият. Тя се пожертва, за да те спаси.

Лиса нямаше никакъв спомен, но сега това не бе най-важното.

— Не мога… не мога да повярвам, че това се е случило. — Агонизиращата празнота в нея нарасна още повече.

— Имам още лоши новини — продължи Кристиан.

Тя го изгледа е удивление.

— Какво може да бъде по-лошо от това?

— Напускам.

— Напускаш… какво? Двора?

— Да. Напускам всичко. — Тъгата по лицето му се задълбочи. — Напускам и теб.

Челюстта й едва не увисна.

— Какво… какво не е наред? Какво съм направила?

— Нищо. — Стисна ръката й, сетне я пусна. — Обичам те. Винаги ще те обичам. Но ти си такава, каквато си. Ти си последната Драгомир. Винаги ще се намира нещо, което да те отнема от мен… а аз само ще бъда пречка по пътя ти. Ти трябва да възродиш своя род. Но аз не съм този, от когото се нуждаеш.

— Разбира се, че си! Ти си единственият за мен! Единственият, е когото искам да изградя бъдещето си.

— Казваш го сега, но само почакай. Има и по-добри възможности. Нали чу как се пошегува Ейдриън? Малки Драгомирчета. Когато след няколко години станеш готова да имаш деца, ще трябва да народиш цял рояк. Фамилията Драгомир трябва отново да стане стабилна и многобройна. А аз? Аз не съм достатъчно отговорен, за да се справя с това.

— Ти ще бъдеш чудесен баща — възрази му тя.

— Да — подсмихна се той иронично. — И ще бъда също голяма придобивка за теб — принцеса, омъжена за мъж от фамилия на стригои.

— Въобще не ми пука за това и ти го знаеш! — Вкопчи се в ризата му и го застави да я погледне в очите. — Обичам те. Искам да бъдеш част от моя живот. И нищо друго няма значение. Изплаши ли се? Да не би да си се изплашил от тежестта на името Драгомир?

Той отвърна очи.

— Нека да кажем, че това име не е лесно за носене.

Тя го разтърси.

— Не ти вярвам! Ти от нищо не се страхуваш! Никога пред нищо не си отстъпвал.

— Но сега отстъпвам. — Нежно я отдалечи от себе си. — Аз наистина те обичам. Ето защо не мога да направя това. Така ще е най-добре.

— Но ти не можеш… — Лиса посочи с ръка към моя гроб, но Кристиан вече бе започнал да се отдалечава. — Не можеш да го направиш! Тя си отиде. Ако и ти си отидеш, няма да остане никой…

Но Кристиан си бе отишъл, изчезнал в мъглата, която я нямаше само преди броени секунди. Лиса остана само с моя надгробен камък за компания. И за пръв път в живота си тя действително беше съвсем сама. Беше останала сама, когато семейството й умря, но тогава аз бях нейната опора, винаги до нея, готова да я защитавам. Когато се появи и Кристиан, той също прогони самотата, изпълни сърцето й с любов.

Ала сега… сега и двамата си бяхме отишли. Семейството й бе загинало. Тази празнота вътре в нея заплашваше да я погълне и това бе повече от загубата на връзката ни. Да си самотен, е нещо ужасно, ужасно. Нима при кого да отидеш, няма на кого да се довериш, никого не го е грижа какво се случва с теб. Беше сама и в гората, но онова преживяване въобще не можеше да се сравнява с това. Това не можеше да се сравнява с нищо.

Като се огледа, тя си пожела да легне в моя гроб и да сложи край на мъките си. Но… почакай. Тя действително можеше да сложи край на всичко. Кажи само „Стоп“, й беше казала старицата. Това бе всичко, което се изискваше, за да прекрати тази болка. Но нали това бе сън, създаден от магията на духа? Наистина изглеждаше по-реалистичен и по-всепоглъщащ от всичко, с което някога се бе сблъсквала, но накрая ще се събуди и сънят ще свърши. Само една дума и това щеше да се превърне в избледняващ кошмар.

Загледана в безлюдния кралски двор, тя едва не изрече думата. Но… искаше ли да сложи край? Беше се заклела да се пребори с тези изпитания. Ще се предаде ли заради един сън? Сън, че е останала съвсем сама? Беше толкова тъжно, но вледеняващата истина отново я порази: аз никога не съм била сама. Не знаеше дали би могла да се справя сама, но после осъзна, че ако не беше сън — защото, мили Боже, толкова реално й се струваше, — в истинския живот нямаше магическата дума „Стоп“. Ако не можеше да преодолее самотата на сън, тогава никога нямаше да се справи с нея, докато е будна. И колкото и да я изплаши това, тя реши да не отстъпва. Нещо я подтикна да закрачи към мъглата и тя тръгна… сама.

Очакваше мъглата да я отведе в градината край църквата. Но вместо това светът наоколо отново се промени и тя се озова на заседание на Кралския съвет, което не беше затворено за посетители, затова имаше доста морои като наблюдатели. Но за разлика от друг път, сега Лиса не седеше сред зрителите, а край масата на Кралския съвет, заобиколена от тринадесет стола. Тя седеше на мястото на фамилията Драгомир. Средният стол, принадлежащ на монарха, беше зает от Ариана Шелски. Определено е сън, подсказа й някаква рационална част от мозъка й. Тя си бе извоювала място в съвета, а Ариана бе спечелила трона. Прекалено хубаво, за да е истина.

Както винаги, в Кралския съвет се водеше разгорещен дебат. Позната бе и темата на разискванията — законът за възрастта. Някои от членовете на съвета възразяваха с довода, че това решение е неморално. Други припомняха, че заплахата от стригоите е прекалено голяма. Отчайващите времена изискват отчаяни действия, повтаряха те.

Ариана погледна нататък през масата към Лиса.

— Какво мисли фамилията Драгомир? — Сега Ариана не беше толкова любезна, както преди в микробуса, нито толкова враждебна, както беше Татяна. Ариана си оставаше неутрална, като кралица, ръководеща съвета и събираща информацията, която й бе необходима. Всички погледи в залата се насочиха към Лиса.

Неизвестно защо, но от главата й се изпариха всички смислени идеи. Езикът й надебеля в устата. Какво мислеше тя? Какво бе мнението й за закона за възрастта? Отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор.

— Аз… аз мисля, че е лош.

Лий Шелски, който би трябвало да е заел мястото на фамилията в съвета, след като Ариана бе станала кралица, изсумтя недоволно.

— Можете ли да поясните, принцесо?

Лиса преглътна.

— Снижаването на възрастта на пазителите не е разумен начин да се защитим. Ние се нуждаем от… нуждаем се от обучение, за да можем сами да се отбраняваме.

Думите й бяха посрещнати с още повече презрение и изненада.

— И ще ни поясните ли — намеси се Хауард Зеклос — как планирате да стане това? Какво е предложението ви? Задължително обучение за всички възрасти? Да въведем програма в училищата?

Лиса отново затърси трескаво нужните й думи. Какъв беше планът? Двете с Таша толкова пъти го бяха обсъждали, докато обмисляха стратегиите за всяка стъпка от внедряването на обучението. На практика Таша беше набила тези подробности в главата й с надеждата, че гласът на Лиса може да бъде чут. И ето я сега тук, представяща своята фамилия в Кралския съвет, с шанс да промени статуквото и така да подобри живота на мороите. Всичко, което в момента се искаше от нея, бе да обясни позицията си. Толкова много разчитаха на нея, толкова много очакваха да чуят думите, които така страстно бе повтаряла мислено досега. Но къде се дянаха? Защо не можеше да си ги припомни? Сигурно прекалено много бе забавила отговора си, защото Хауард с досада вдигна ръце.

— Знаех си. Оказахме се истински идиоти, като допуснахме едно момиченце в този съвет. Тя не може да ни предложи нищо полезно. С фамилията Драгомир е свършено. Свършено е и ние трябва да го приемем.

С фамилията Драгомир е свършено. Напрежението от това, че е последната от своята фамилия, тежеше на плещите на Лиса още от мига, в който един лекар й бе съобщил, че родителите й и брат й са мъртви. Последната от рода, който някога бе възвеличил мороите и бе дал едни от най-великите техни крале и кралици. Тя се бе клела пред себе си, отново и отново, че няма да се окаже разочарование пред паметта на предците си, че ще се погрижи да бъде възстановена гордостта на фамилията й. И ето че сега всичко това се разпадаше.

Дори и Ариана, която Лиса възприемаше като свой поддръжник, изглеждаше разочарована. Публиката започна да й се надсмива, да призовава да отстранят от съвета това хлапе с вързан език. Крещяха да напусне Кралския съвет. Но най-лошият призив бе:

— Драконът е мъртъв! Драконът е мъртъв!

Лиса се опита да заговори, но нещо я накара да се обърне назад. Там, на стената, висяха гербовете на дванадесетте най-знатни фамилии. Изведнъж отнякъде изникна мъж и се зае да сваля от стената този на фамилията Драгомир, с дракона и надписа на румънски. Сърцето на Лиса замря, когато в залата виковете станаха още по-силни, а унижението й нарасна. Стана от стола си. Искаше й се да побегне оттук, за да се скрие от злобата и неблагодарността. Вместо това краката й сами я отведоха до стената с печатите. Със сила, която не бе подозирала, че притежава, сграбчи дракона от ръцете на мъжа.

— Не! — изкрещя тя. Обърна поглед към публиката и издигна пред тях печата, сякаш предизвикваше всеки един от тях да се опита да й го отнеме или да отрече правото й на място в съвета. — Това. Е. Мое. Чувате ли ме? Това е мое!

Тя така и не разбра дали я чуха, защото всички изчезнаха, също както в гробището. Настъпи тишина. Сега се намираше в една от стаите за медицински прегледи в болницата на академията „Свети Владимир“. Познатата обстановка й действаше странно успокояващо — умивалника с оранжевия сапун за ръце, спретнато надписаните чекмеджета и лавици, дори и постерите по стените със съвети за здравето: УЧЕНИЦИ, ПРАВЕТЕ САМО БЕЗОПАСЕН СЕКС!

Също толкова успокояващо й подейства и училищната лекарка доктор Оленски. Тя не беше сама в стаята. Край Лиса — която седеше върху кушетката за медицински прегледи — се бе изправила терапевтката Диърдри и… аз. Да се видя тук, беше супер шантаво, но след погребението ми май вече нищо не можеше да ме учуди.

Смесица от противоречиви чувства завладяха Лиса, чувства, неподвластни на контрол. Щастието от това да ме види. Отчаянието от живота. Смущение. Подозрение. Не можа да задържи нито една от емоциите си, нито една от мислите си. Сега изпитваше много по-различни чувства от онези в Кралския съвет, когато не знаеше как да изрази мислите си. Този път мислите й бяха в ред, но тя просто бе забравила какво иска да каже. Тук нямаше за какво да мисли. Беше изпаднала в пълна духовна безизходица.

— Разбираш ли? — попита я доктор Оленски. Лиса подозираше, че лекарката вече й бе задала този въпрос. — Това е извън нашия контрол. Лекарствата повече не ти действат.

— Повярвай ми, ние не искаме да се самонараниш. Но сега и други са изложени на риск… е, ти можеш да разбереш защо предприемаме това действие. — Този път заговори Диърдри. Винаги я бях възприемала като самодоволна личност, особено защото терапевтичният й метод включваше най-вече отговарянето на въпроси с въпроси. Но сега в нея не се долавяше дори следа от увъртане. Днес Диърдри беше съвсем сериозна.

Нито една от думите им нямаше смисъл за Лиса, но споменаването на самонараняването пробуди нещо в нея. Сведе очи към ръцете си. Те бяха голи… и обезобразени от разрези. Разрезите, които си правеше, когато повече не можеше да издържа на напрежението, породено от магията на духа. За нея това беше единственият отдушник на напрежението, ужасяващ начин за облекчение. Но сега, като ги огледа, Лиса забеляза, че разрезите й са по-дълбоки и по-големи от преди. Подобни разрези граничеха със самоубийство. Тя отново вдигна глава.

— Кого… кого съм наранила?

— Не помниш ли? — попита доктор Оленски.

Лиса поклати глава и отчаяно огледа лицата на останалите, докато жадно търсеше отговорите. По едно време погледът й се прикова върху мен, но и моето лице бе мрачно и тъжно, също като на Диърдри.

— Всичко е наред, Лис — опитах се да я успокоя. — Всичко ще бъде наред.

Не бях изненадана. Аз, естествено, точно това бих казала. Винаги съм се стараела да подкрепям Лиса. Винаги съм била загрижена за нея.

— Това не е важно — заговори Диърдри меко и утешително. — Важното е никой повече да не бъде нараняван. Не искаш да нараниш никой друг, нали?

Разбира се, че Лиса не искаше, но обърканият й мозък се отплесна в друга посока.

— Не ми говорете като на някое дете! — Изрече го толкова силно, че гласът й изпълни стаята.

— Нямах намерение да прозвучи така — изрече Диърдри, истински образец на търпеливост. — Ние просто искаме да ти помогнем. Искаме да си в безопасност.

Параноята надделя над останалите емоции на Лиса. Никъде не можеше да намери сигурност. Бе убедена в това… но в нищо друго. Имаше нещо, свързано със сън. Сън, сън…

— В Тарасов ще се погрижат за теб — обясни й доктор Оленски. — Ще се постараят да се чувстваш удобно.

— Тарасов? — извикахме едновременно двете с Лиса. Тази другата Роуз стисна юмруци и се огледа с ярост в очите. Типична реакция за мен.

— Тя няма да отиде на онова място — изръмжа Роуз.

— Да не мислиш, че на нас ни се иска да правим това? — попита Диърдри. За пръв път видях хладнокръвната й фасада да се пропуква. — Не го искаме. Но духът… това, което причинява… нямаме избор…

В спомените на Лиса се възкресиха сцените от нашето пътуване до Тарасов.

Студените, студени коридори. Стенанията. Тесните килии. Припомни си още отделението за психично болните, в което бяха заключени владеещи магията на духа. Заключени завинаги.

— Не! — изкрещя тя и скочи от масата. — Няма да ме изпратите в Тарасов! — Огледа се за спасителен изход. Между нея и вратата бяха двете жени. Лиса не можеше да побегне.

Каква магия да използва? Със сигурност имаше нещо, което да свърши работа. И докато търсеше подходяща магия, я завладя духът.

Другата Роуз сграбчи Лиса за ръката в опит да я спре, сякаш усещайки как духът надига глава.

— Има и друг начин — предложи другото ми аз на Диърдри и доктор Оленски. — Аз мога да го изтръгна от нея. Способна съм да го отнема от нея, така както Ана го е правила за свети Владимир. Мога да премахна мрака и неуравновесеността. И Лиса отново ще бъде здравомислеща.

Всички ме зяпнаха удивено. Е, да, не мен, а другата Роуз.

— Но тогава ще проникне в теб, нали? — попита доктор Оленски. — И няма да изчезне.

— Не ме е грижа — тръснах глава упорито. — Ще отида в Тарасов, но не изпращайте нея. Мога да правя това, докато тя има нужда.

Лиса се втренчи в мен, неспособна да повярва на чутото. В хаотичните й мисли се прокрадна радостна нотка. Да! Изход. Спасение. Тя нямаше да полудее. Нямаше да отиде в Тарасов. Сетне, някъде сред бъркотията в мислите й…

— Ана се е самоубила — промърмори Лиса. Все още не възприемаше ясно реалността, но тази конкретна мисъл се оказа достатъчна, за да успокои тутакси хаотично блуждаещите й мисли. — Тя е полудяла, понеже се е опитвала да помогне на свети Владимир.

Моето друго аз не искаше да погледне към Лиса.

— Това е само една легенда. Аз ще отнема мрака. Изпратете мен.

Лиса не знаеше какво да прави, не знаеше какво да мисли. Не искаше да отиде в Тарасов. От този затвор получаваше кошмари. И ето че аз й предлагах изход, предлагах й да я спася, както винаги го бях правила. Лиса го искаше. Искаше да бъде спасена. Не искаше да полудява като другите владеещи магията на духа. Ако приемеше предложението ми, щеше да бъде свободна.

Обаче… в последния миг, преди да вземе решението, осъзна колко много бе загрижена и за мен. Толкова много жертви бях направила за нея. Как можеше да ми позволи да направя и това? Каква приятелка би била, ако ме осъди на доживотни страдания? Тарасов я плашеше. Животът в клетка я плашеше. Но аз да се изправя пред това, я плашеше още повече.

Нямаше идеално решение. Тя искаше всичко да изчезне. Може би, ако само затвори очи… почакай. Отново си спомни. Сънят. Тя се намираше в сън, подчинен на магията с духа. От нея се искаше само да се събуди.

Само кажи „Стоп“.

Този път беше още по-примамливо. Да каже думата, беше най-лесният изход, съвършеното решение. Никакъв Тарасов за никоя от нас двете, нали? Усети как й олекна, как хаотичните й чувства се уталожват постепенно. Очите й се разшириха, когато осъзна, че аз вече бях започнала да отнемам мрака от нея. Думата „Стоп“ беше забравена.

— Не! — Духът изригна като огън в нея и тя издигна стена във връзката ни, за да ме блокира от нея.

— Какво правиш? — попита другото ми аз.

— Спасявам те — каза Лиса. — Спасявам и себе си. — Обърна се към доктор Оленски и Диърдри. — Разбирам какво се опитвате да направите. Всичко е наред. Отведете ме в Тарасов. Отведете ме там, където няма да навредя на никого. — Тарасов. Място, където по коридора бродят истински кошмари. Тя обви тялото си с ръце, докато лекарският кабинет се стопяваше пред погледа й, готова за следващата част от съня — студена каменна стена, с вериги по стените и стенещи морои по коридорите…

Ала когато светът отново се промени, тя не се озова в Тарасов. Отново бе в празната стая със старата жена и сребърната чаша. Лиса се огледа. Сърцето й биеше до пръсване. Беше изгубила представа за изминалото време. Струваше й се, че е минала цяла вечност. В същото време имаше чувството, че са изминали само няколко секунди, откакто тя и старата жена бяха разговаряли.

— Какво… какво беше това? — попита Лиса. Устата й беше пресъхнала, така че глътка вода сега щеше да й дойде много добре… но чашата бе празна.

— Твоите страхове — изрече жената и очите й блеснаха. — Всичките ти страхове, спретнато подредени в редица.

Лиса остави чашата върху масата с треперещи ръце.

— Беше ужасно. Беше духът, но… не приличаше на нищо, което съм виждала досега. Нахълта в съзнанието ми, профуча през него. Беше толкова реално. Имаше моменти, когато напълно вярвах, че това наистина се случва.

— Но не го спря.

Лиса се намръщи, като се замисли колко близко беше до този изход.

— Не.

Старата жена се усмихна, но нищо не каза.

— Дали… приключихме ли? — попита Лиса, ужасно смутена. — Мога ли да си вървя?

Старицата кимна. Лиса се изправи и огледа първо едната, после и другата врата, онази, през която влезе, както и другата врата в дъното на стаята. Все още в шок, Лиса машинално се запъти към вратата, през която бе влязла. Никак не й се искаше да се вижда пак с онези хора, които се бяха подредили в коридора, но се закле, че ще запази достойно изражение, както подобава на една истинска принцеса. Освен това групата там беше по-малка в сравнение с тълпата, която я поздрави след първия й изпит. Но стъпките й замряха, когато старата жена отново заговори и посочи вратата в дъното на стаята.

— Не. Онази врата е за всички, които са се провалили на изпита. Ти ще излезеш през тази.

Лиса се обърна и се приближи до съвсем скромно изглеждащата врата. Като че ли извеждаше някъде навън, което може би беше добре. Някъде, където ще е тихо и спокойно. Имаше чувството, че й се иска да каже нещо на тази стара жена, но не знаеше какво. Затова просто завъртя дръжката и пристъпи навън…

За да се озове сред тълпа, френетично крещяща за прославата на дракона.