Последна саможертва

Глава 29

Последвалите събития бяха за мен като лутане в мъгла. Соня може и да бе възпряла проникването на мрака в мен, но това нямаше значение. Все още бях в шок неспособна да разсъждавам. Поставиха ме на предната седалка, колкото може по-далеч от Виктор. Дмитрий подкара колата нанякъде — не обърнах внимание на посоката, — където той и Соня се отърваха от трупа. Не ми казаха какво са направили само ми съобщиха, че „са се погрижили“ за него. Не попитах за повече подробности.

След това се върнахме на магистралата и поехме към кралския двор. Соня и Дмитрий обмисляха различни варианти за действие, когато пристигнем там. Тъй като аз все още оставах заподозряна в убийство, планът предвиждаше Соня да придружи Джил в кралския двор. Джил попита дали може да се обади на родителите си, за да знаят, че е добре, но Дмитрий реши, че би било твърде голям риск за сигурността ни. Соня каза, че ще се опита да се свърже с Емили в съня й, и Джил се успокои.

Докато пътувахме, реших да проверя Лиса. Фокусирането на вниманието ми върху нея ми помагаше да забравя, за кратко поне, мъчителната вина и празнотата, които усещах ужаса от това, което причиних на Виктор. Когато прониквах в съзнанието на Лиса, не бях себе си, а тъкмо сега най-голямото ми желание бе да се измъкна от собствената си кожа.

Но и при Лиса нещата не бяха идеални. Както обикновено, я измъчваха купища проблеми. Чувстваше се близо — толкова близо — до разкриването на убиеца на Татяна. Отговорът сякаш беше под носа й, само трябваше да се протегне още малко и да то сграбчи. Пазителите бяха довлекли портиера Джо и след насилствено изтръгване на показания — те си имаха свои методи, които не изискваха магически внушения — той призна, че в нощта на убийство е видял в моята сграда онзи морой с деформираната ръка. Никакво изтезание обаче не успя да застави портиера Джо да разкрие, че му е било платено — от този морой или от Даниела Ивашков. Призна само, че за известно време във въпросната нощ е бил „позадрямал“, което обаче в никакъв случаи не можеше да се приеме като убедително доказателство, достатъчно да ме спаси от обвинението.

Лиса притежаваше и писмото на Амброуз, в което съдържаше прикрита заплаха към Татяна. Авторът на писмото не беше съгласен със закона за възрастта, понеже бил прекалено мек, не одобряваше подкрепата на Татяна за използването на магията с духа и негодуваше срещу тайните тренировки. Писмото може и да беше издържано в безупречно учтив тон, но който го е написал, очевидно е таял дълбока неприязън към кралицата. Това подкрепяше версиите за политически мотив.

Разбира се, съществуваха още доста лични мотиви. В тази объркана и мръсна игра бяха намесени Амброуз, Блейк и жените, като всеки един от този списък можеше да е убиецът. Лиса постоянно се измъчваше, че в списъка фигурира и Даниела Ивашков, и не говореше за това пред Ейдриън. Единственото оневиняващо я обстоятелство бе, че Даниела бе дала подкупа за да предпази сина си Ейдриън от неприятности, а не за да уличи мен в престъплението. Другият подкуп, които ме уличаваше, бе платен от загадъчния морой с деформираната ръка. Ако Даниела беше убила Татяна, тя щеше да плати и за двете лъжи на портиера Джо.

Освен това, естествено, съзнанието на Лиса беше обременено и с последния изпит. Въпросът. Въпросът, които сякаш имаше толкова много отговори — и в същото време нито един. Какво трябва да притежава една кралица, за да бъде добър владетел? Кой знае защо, но това предизвикателство се оказа по-трудно от предишните изпити. При тях, така да се каже, се намесваше някакъв практически компонент. А тук? Тук от значение беше само нейният интелект. Не се изискваше да пали огън. Нито да се изправи срещу страховете си.

Ядосваше се, че приемаше толкова на сериозно тази главоблъсканица. Не се нуждаеше от още стрес, особено при сегашния развой на събитията. Животът й можеше да бъде много по-прост, ако възприемаше изпитите само като средство за печелене на време. В кралския двор непрестанно прииждаха нови и нови посетители, желаещи да наблюдават избора на нов владетел, като все повече и повече от тях — за нейно искрено удивление — даваха подкрепата си за нея. Стигна се дори дотам, че Лиса почти не можеше да се появи някъде, без присъстващите там да започнат да скандират за „Дракона“ или бурно да я приветстват като „възродената Александра“. А когато се разпространи слухът за нападението срещу нея, поддръжниците й започнаха да изразяват подкрепата си още по-пламенно.

Но срещу Лиса, разбира се, имаше и силна опозиция. Най-сериозното възражение срещу кандидатурата й беше същото онова от юридически характер — когато се стигне до избора на новия монарх, тя няма да има правото да се съревновава. Друг довод срещу нея беше възрастта й. Твърде е млада, твърдяха опонентите й. Кой би желал едно хлапе да се възкачи на трона? Но почитателите на Лиса не искаха и да чуят дори за тези критики. Припомняха царуването на младата Александра, както и чудесата, които Лиса бе сътворила, докато лекуваше чрез магията си. Възрастта нямаше значение. Мороите се нуждаят от млада кръв, крещяха те. Освен това настояваха за промяна на избирателните закони.

Не бе изненадващо, че опонентите й изтъкваха също и факта, че Лиса е свързана с убийцата на кралицата. Лично аз очаквах това да е най-големият проблем за кандидатурата й, но тя беше толкова убедителна, като обясняваше как съм я шокирала с предателството си, че мнозина останаха е убеждението, че ако Лиса стане кралица, ще успее да поправи злото, което аз бях сторила. При повдигането на този въпрос тя често прибягваше до внушението, с което успя да ги заблуди, че напълно се разграничава от мен.

— Толкова съм уморена от всичко това — каза Лиса на Кристиан, когато се върнаха в стаята й. Тук беше нейното убежище от цялата лудница и сега тя лежеше на леглото в неговите прегръдки. Майка ми също бе там, като дежурен неин пазител. — Тази работа с номинирането ми се оказа ужасна идея.

Кристиан я погали по косата.

— Не е така. Ейб ми каза, че изборът на новия ни монарх ще се забави заради надигналата се шумотевица. Колкото и да се оплакваш, зная, че си горда е това, че стигна толкова далеч.

Това беше самата истина. Изпитът с чашата намали кандидатите наполовина. Останаха само пет кандидатури. Една от тях беше Ариана Шелски, както и братовчедът на Даниела Руфъс Тарус. Лиса бе третата. Следваха Марк Лазар и Мари Конта. Роналд Озера отпадна.

Сега заговори майка ми:

— Никога не съм виждала нещо подобно. Направо е невероятно колко много поддръжници успя да спечелиш. Кралският съвет и останалите кралски фамилии не са длъжни да променят закона за възрастта. Но виковете на тълпите… както и възможността да спечелят любовта на „простосмъртните“ може да ти осигурят поддръжници сред кралските фамилии. Една или две от тях, които не са особено популярни, очакват да подобрят репутацията си, ако застанат зад твоята кандидатура. Засега обаче още се въздържат заради вероятността ти да не успееш да спечелиш трона.

Лиса се вцепени.

— Да спечеля… това, реално погледнато, не е възможно, нали? Ариана е сигурен победител… не е ли така? — Да спечели трона, никога не е било част от този налудничав план, ала сега, при толкова малко кандидати, натискът Ариана да се възкачи на трона стана още по-силен. Доколкото Лиса бе запозната, другите кандидати не демонстрираха готовност да подобрят живота на мороите, затова Ариана трябваше да спечели.

— И аз бих казала същото — каза Джанин. В гласа и се прокрадна гордост, доказваща колко е близка на фамилията Шелски — Ариана е блестяща и компетентна, а и повечето морои го знаят. Тя се отнася много добре към дампирите, много по-добре от някои от останалите кандидати. И вече се изказа за отмяна на закона за възрастта.

Стомахът на Лиса се сви на топка при мисълта за законите потискащи дампирите.

— Господи, надявам се тя да спечели. Не можем да позволим всичко да пропадне.

Едно почукване на вратата накара майка ми да застане нащрек, в пълна бойна готовност, но Лиса й каза:

— Това е Ейдриън.

— Е — промърмори Кристиан, — този път поне не избра най-неподходящия момент.

Разбира се, още с влизането на гаджето ми нахлу и вече обичайната за него миризма на тютюн и алкохол. Макар че, честно казано, в момента пороците му бяха последната ми грижа Но продължаваше да ме гложди мисълта, че той се нуждае от моето лично присъствие, за да спазва добро поведение. Това ми напомни признанието му, че аз съм неговата сила.

— Ставайте — подкани ги той. Изглеждаше много доволен от себе си. — Трябва да направим едно посещение.

Лиса се надига леко озадачена.

— За какво говориш?

— Няма отново да си губя времето с Блейк Лазар — предупреди го Кристиан.

— Ставаме двама — увери го Ейдриън. — Имам по-добро предложение. И по-привлекателно. Помниш ли как се чудеше доколко Серена е била близка с Грант? — обърна се Ейдриън към Лиса. — Е, изглежда сега може лично да я попиташ. Намерих я. О, да, и тя ще се радва да се видите.

Майка ми смръщи чело.

— Според последното, което чух, Серена била изпратена да преподава в някакво училище. Мисля, че е някъде по Източното крайбрежие. — След нападението на стригоите при което бяха убити Грант и още няколко души, пазителите решиха за известно време да освободят Серена от дежурствата като телохранител. Тя беше единствената оцеляла сред пазителите.

— Така е, но понеже сега учениците са в лятна ваканция, са я върнали обратно, за да помага при надзора на тълпите около изборите. Сега дежури край предните порти.

Лиса и Кристиан се спогледаха.

— Трябва да поговорим с нея — възбудено заговори Лиса. — Тя може да знае кого е обучавал тайно Грант.

— Това още не означава, че някой от учениците му е убил Татяна — предупреди я майка ми.

— Не — кимна Лиса, — но може да има нещо общо, ако е вярно написаното в писмото на Амброуз. Къде е тя сега. При портите ли?

— Да — потвърди Ейдриън. — По всяка вероятност няма дори да ни се наложи да й купуваме нещо за пиене.

— Тогава да вървим. — Лиса се изправи и посегна към обувките си.

— Сигурна ли си? — попита Кристиан. — Нали знаеш какво ни очаква навън.

Лиса се поколеба. Сега за мороите беше късно през „нощта“ но това не означаваше, че всички бяха в леглата си особено край портите, където напоследък гъмжеше от народ. Лиса обаче реши, че най-важното е да се докаже невинността ми, и кимна.

— Да. Хайде, да тръгваме.

Майка ми поведе групата и приятелите ми стигнаха до входа на кралския двор. („Вратата“, която Ейб бе направил, вече беше зазидана.) Кралският двор беше ограден с висока стена от камъни с различни цветове, за да се затвърди всеобщото впечатление у представителите на човешката раса, че това е елитно училище. Портите от ковано желязо бяха отворени, но група пазители блокираха пътя, водещ навътре към кралския двор Обикновено в будката на пазачите дежуреха само по двама пазители, но сега бяха повече заради по-старателните проверки на автомобилите и контролирането на стълпотворенията От двете страни на пътя се бяха подредили зяпачи в очакване на колите, все едно че бяха около червения килим на нашумяла филмова премиера. Джанин знаеше един удобен околен маршрут, позволяващ да се избегнат най-големите струпвания на зяпачи, но не на всички.

— Не им се подмазвай — посъветва Кристиан Лиса, докато преминаваха покрай една особено шумна група, която веднага забеляза появата на Лиса. — Ти си номинирана за кралица. Дръж се като такава. Заслужаваш го. Ти си последната от фамилията Драгомир. Дъщеря на славен род.

Лиса го стрелна с поглед за миг, слисана от свирепата нотка в гласа му — както и от това, че той действително вярваше в думите си. Сетне изправи снага, обърна се към почитателите си, усмихна им се и помаха ръка, с което още повече ги взриви. Възприемай го насериозно, напомни си тя. В никакъв случай не трябва да опозоряваш фамилията си.

Накрая се оказа, че е по-лесно да си пробие път сред тълпата, отколкото да разговаря насаме със Серена. Пазителите настояваха Серена да остане на поста си, но майка ми поговори набързо с началника на дежурния екип. Джанин му напомни колко важна е ролята на Лиса и му предложи за няколко минути тя да замества Серена.

Серена отдавна се беше излекувала от раните, получени при нападението на стригоите. Тя беше на моите години, русокоса и красива. Не скри колко е изненадана от срещата с бившата си повереница.

— Принцесо — рече, строго спазвайки формалностите. — С какво мога да ви помогна?

Лиса издърпа Серена настрани от множеството пазители, разговарящи в момента с шофьорите морой, наредени на опашка пред портата.

— Можеш да ми казваш Лиса, знаеш това. В края на краищата нали ти ме научи да пробождам възглавници.

Серена леко се усмихна.

— Нещата се промениха. Вие може да сте следващата ни кралица.

Лиса сви устни в гримаса.

— Едва ли. — Особено след като нямам никаква идея как да отговоря на онзи въпрос, помисли си тя. — Нуждая се от помощта ти. Двамата с Грант сте прекарвали доста време заедно… Той спомена ли ти, че е тренирал морой по поръчение на Татяна? Нещо като тайни уроци по бойни изкуства?

Лицето на Серена издаде отговора, особено след като побърза да отклони поглед.

— Нямам право да говоря за това. Той дори не биваше да го споделя с мен.

Лиса възбудено сграбчи за рамото Серена, която се стресна.

— Трябва да ми кажеш всичко, което ти е знаеш. Всичко. Кого е тренирал… как са се отнасяли към уроците… кой се е представял успешно. Всичко.

Серена пребледня.

— Не мога — прошепна тя. — Това беше тайна. По заповед на кралицата.

— Леля ми е мъртва — прекъсна я Ейдриън рязко. — Както ти сама каза преди малко, може би говориш с бъдещата кралица. — Това му спечели един кръвнишки поглед от Лиса.

Серена се поколеба, след което си пое дълбоко дъх.

— Мога да предоставя списък с имена. Обаче не помня всичките. И нямам представа как са се справили. Зная само, че доста от тях се отказаха. Грант имаше чувството, че Татяна нарочно беше подбрала най-слабо желаещите да се занимават с това.

Лиса й стисна ръката.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Серена все още изглеждаше измъчена от това, че ни бе разкрила секретна информация. Те винаги са на първо място — този закон невинаги помагаше, когато се налагаше да останеш едновременно предан на няколко господари.

— Но ще се наложи да ви дам списъка по-късно. Сега тук се нуждаят от мен.

Серена се върна на поста си, а майка ми отново застана до Лиса.

Колкото до мен, аз се завърнах към моята реалност, в колата, която тъкмо спираше. Примигнах, за да се съвзема и да се ориентирам. Още един хотел. Като редовни посетители май вече заслужавахме да ни удостоят със златни членски карти.

— Какво става?

— Ще спрем — обясни ми Дмитрий. — Трябва да починеш.

— Не, не искам да почивам. Трябва да продължим към кралския двор. Трябва да заведем Джил там навреме, преди избора.

Първоначалната ни цел беше да открием Джил, за да може Лиса да се сдобие с право на глас в Кралския съвет. След като научихме, че напредъкът на Лиса може да обърка изборите, ние окончателно се убедихме, че изненадващото появяване на сестра й ще създаде невероятна сензация и недоверие в другите кандидати. Един генетичен тест щеше да премахне всички съмнения и щеше да осигури правото на Лиса да гласува. Най-важното обаче бе, че първоначалното объркване щеше да ни осигури времето, от което така отчаяно се нуждаехме, за да открием убиеца. Макар че моите приятели събираха все повече свидетелства, още нямаха ясна хипотеза за това, кой е виновникът за смъртта на Татяна.

Дмитрий ме изгледа с онзи поглед, който мълчаливо казваше:_Не се опитвай да ме лъжеш._

— Ти току-що беше с Лиса. Започна ли вече изборът на монарх?

— Не.

— Тогава трябва да починеш.

— Добре съм — озъбих му се аз.

Но тези глупаци въобще не ме изслушаха. Регистрирането в хотела се усложняваше от това, че никой от нас нямаше кредитна карта, а според политиката на хотела не се приемаха пари в брой. Соня успя да внуши на служителя на рецепцията, че тъкмо това беше политиката на хотела, и не след дълго ние бяхме настанени в две съседни стаи.

— Остави ме аз да поговоря с нея — промърмори Дмитрий на Соня. — Мога да се справя.

— Бъди внимателен — предупреди го тя. — Още е нестабилна.

— Хей, приятели, аз също съм тук! — извиках.

Соня хвана Джил под ръка и я поведе към едната от двете съседни стаи.

— Хайде, да си поръчаме нещо от румсървиса.

Дмитрий отвори другата врата и ме изгледа очаквателно.

Последвах го с въздишка и седнах на леглото с кръстосани ръце. Стаята беше сто пъти по-хубава от предишната в Западна Вирджиния.

— Може ли и ние да се обадим на румсървиса?

Той притегли един стол и седна срещу мен, само на половин метър разстояние.

— Първо трябва да поговорим за това, което се случи с Виктор.

— Няма за какво да говорим — заявих хладно. Мрачните усещания, които донякъде бях успяла да изтласкам по време на пътуването, внезапно ме връхлетяха отново. Направо ме задушиха. Обзе ме пристъп на клаустрофобия, по-силен дори от онзи от времето, когато бях заключена в килията. Чувството за вина беше моят собствен затвор. — Аз наистина съм убийца, както твърдят всички. Няма значение, че е бил Виктор. Убих го най-хладнокръвно.

— Едва ли е било хладнокръвно.

— Не беше, по дяволите! — изкрещях и сълзи рукнаха от очите ми. — Планът беше да заставим него и Робърт да не се съпротивляват, за да можем да освободим Джил. Да ги обезвредим. Виктор не беше заплаха за мен. За Бога, та той беше само един старец.

— Той изглеждаше като заплаха — поправи ме Дмитрий. Както винаги ставаше с нас, спокойствието му контрастираше с надигащата се в мен истерия. — Той използваше магията си.

Поклатих глава и зарових лице в шепи.

— Магията нямаше да ме убие. Вероятно нямаше да успее да я поддържа още дълго. Можех да изчакам да отслабне или да й се изплъзна. По дяволите, аз й се изплъзнах! Но вместо да го обезвредя и пленя, го блъснах с все сила в бетонната стена. Та той въобще не ми беше достоен противник, не ми беше в категорията. Един старец. Убих един старец. Да, може да беше интригант, зъл и порочен старец, но не му желаех смъртта. Исках само да го обезвредя. Исках да прекара остатъка от живота си в затвора, да живее в килия заради престъпленията си. Да живее, Дмитрий.

Беше странно, че се чувствах така, имайки предвид колко силно ненавиждах Виктор. Но беше истина, това не беше честна борба. Бях действала, без да мисля. Всичките ми тренировки винаги са били посветени на отбраната, както и на битката с чудовищата. Никога досега не се бях замисляла за почтеността, но внезапно се оказа особено важна за мен.

— Нямаше нищо почтено в това, което му причиних.

— Соня каза, че вината не е била твоя. — Гласът на Дмитрий продължаваше да звучи много нежно, от което, кой знае защо, ми стана още по-зле. Искаше ми се да ме накаже, да потвърди вината, която чувствах. Исках от него да бъде моят критичен инструктор. — Тя каза, че действията ти са били следствие от магията е духа.

— Беше… — Млъкнах, като си припомних, доколкото можах, в каква мъгла се биех е него. — Досега никога не съм осъзнавала какво наистина е изпитвала Лиса в най-тежките си мигове. Само като погледнех към Виктор… и виждах всичкото зло на света — зло, което трябваше да спра. Той беше лош, но не заслужаваше подобна участ. Нямаше шанс да ме победи. — Почтеност, продължих да си мисля аз. Каква почтеност имаше във всичко това?

— Не ме слушаш какво ти говоря, Роуз. Вината не е била твоя. Духът е могъща магия, която ние почти не разбираме. И когато се достигне мрачната граница… е, знаем, че тогава всеки е способен да извърши ужасни неща. Неща, които не могат да бъдат контролирани.

Вдигнах очи към него.

— Трябваше да бъда по-силна. — Това беше. Тази мисъл се спотайваше зад чувството ми за вина, зад всички тези ужасни емоции. — Трябваше да бъда по-силна. Показах се слаба.

Успокояващите думи на Дмитрий не достигнаха много бързо до мен.

— Ти не си непобедима. Никой не очаква това от теб.

— Но аз го направих. Това, което направих… — Преглътнах. — Това, което направих, е непростимо.

Очите му се разшириха от шока.

— Но това… това е лудост, Роуз. Не можеш да се наказваш за нещо, което не си могла да овладееш.

— Да? Тогава защо ти още си…

Спрях, защото се готвех да обвиня Дмитрий, че продължава да наказва себе си. Само че… той вече бе приключил е това. Дали още се чувстваше виновен за всичко, което бе извършил като стригой? Сигурна бях в това. Соня бе признала, че изпитва същата вина. Но някъде по време на това пътуване той, малко по малко, отново бе възстановил контрола върху живота си. Тя ми спомена за тази промяна, но аз едва сега започнах истински да я разбирам.

— Кога? — попитах го. — Кога настъпи промяната? Кога започна да осъзнаваш, че можеш да продължиш да живееш — дори след цялата вина?

— Не съм сигурен. — Ако въпросът ми го бе изненадал, той не се издаде. Вместо това прикри умело смущението си. Очите му останаха втренчени в моите, но сякаш без да виждат Сякаш го бе погълнала някаква мъгла. — Всъщност донякъде съм сигурен. Когато Лиса и Ейб дойдоха е искане да им помогна за бягството ти, бях готов да го направя, защото тя ме помоли за това. Но после колкото повече се замислях, толкова повече осъзнавах, че беше и поради лични причини. Не можех да понеса мисълта, че ще останеш затворена в килия, изолирана от света. Не беше справедливо. Никои не бива да живее така. Тогава ми хрумна, че и аз правя същото, но по свой избор. Бях се откъснал от света, за да живея само с вината си, за да наказвам себе си. Имах втори шанс да живея, ала го бях отхвърлил.

Още бях безкрайно объркана, едновременно бясна и преливаща от мъка, но разказът му ме успокояваше, омагьосваше. Да чуя как излива сърцето си, беше наистина рядка възможност.

— Ти си ме чувала и преди да говоря за това — продължи той. — За това, как се стремя да ценя настоящето, малките неща в живота. И колкото повече продължавахме нашето пътуване, толкова повече си спомнях кой бях аз. Не само боец. Битките са лесни. Има значение единствено защо се сражаваме, а в алеята през онази нощ с Донован… — Той сви рамене. — Това бе мигът, в който можех да се превърна в някой, който е готов да се бие само за да убива безжалостно. Но ти ме спря, Роуз. Това бе повратният миг. Ти ме спаси… точно както Лиса ме спаси със сребърния кол. Тогава осъзнах, че ако искам завинаги да оставя зад себе си онова, което ме правеше стригой, трябва да се преборя, за да стана това, което те не са. Трябваше да прегърна всичко, което те отхвърляха: красотата, любовта, честта.

В този миг сякаш бях две личности. Едната преливаше от радост. Да го слушам да говори така, да осъзнавам, че се е борил със себе си и е бил близо до победата… ами, едва не заплаках от радост. Толкова отдавна жадувах да се почувства така.

В същото време вдъхновяващите му думи само ми напомняха колко ниско бях паднала. Отново ме заля вълна от униние и самосъжаление.

— Тогава можеш да ме разбереш — заговорих с горчивина. — Току-що го каза: честта. Това е от значение. Аз погубих моята. Изгубих я там, на паркинга, когато убих един невинен.

— Аз пък съм убил стотици — заяви той най-равнодушно. — При това хора, които бяха много по-невинни от Виктор Дашков.

— Не е същото! Ти не си можел да направиш нищо, не е зависело от теб! — Чувствата ми отново избиха на повърхността и експлодираха. — Защо да повтаряме отново и отново едни и същи неща?

— Защото май още не можеш да го разбереш! И ти не си можела да направиш нищо, и от теб нищо не е зависело. — Търпението му започна да се пропуква. — Изпитвай вина. Скърби за стореното. Но трябва да продължиш напред. Не позволявай станалото да те опустоши. Прости на себе си.

Скочих на крака, с което яко го стреснах. Наведох се, лицата ни почти се допряха.

— Да простя на себе си? Това ли искаш? Тъкмо ти от всичките хора на света?

Дума не успя да отрони. Може би, защото бях толкова близо до него. Само ми кимна.

— Тогава ми обясни следното: каза ми, че си успял да преодолееш вината, че си решил да се наслаждаваш на живота и всичко останало. Това го разбрах. Но успя ли ти, в сърцето си, наистина да простиш на себе си? Много отдавна ти казах, че съм ти простила за всичко в Сибир, но самият ти? Ти прости ли си?

— Току-що ти казах…

— Не. Не е същото. Ти ми каза да си простя и да продължа. Но ти още не си простил на себе си. Ти си лицемер, другарю. Или и двамата сме виновни, или и двамата сме невинни. Това е.

Той също стана и се вгледа в мен от внушителната си височина.

— Не е толкова просто.

Скръстих ръце пред гърдите си. Нямаше да му позволя да ме изплаши.

— Просто е. Ние сме еднакви! Дори и Соня го разбра. Винаги сме били еднакви. И винаги сме действали еднакво. Поставяме си по-високи изисквания към самите нас, отколкото към другите.

Дмитрий се намръщи.

— Аз… Соня? Какво общо има тя с всичко това?

— Тя ми каза, че нашите аури си подхождат. Добави още, че засияваме, когато сме заедно. Изтъкна също, че това означава, че ти още ме обичаш, че сме в синхрон… — Въздъхнах, извърнах се и закрачих из стаята. — Не зная. Не би трябвало да го споменавам. Не бива да вярваме във всички тези приказки за аурите, особено когато са изречени от владеещите магията на духа, които са си наполовина смахнати.

Приближих се до прозореца и облегнах челото си до студеното стъкло, опитвайки се да реша какво да правя. Прости на себе си. Можех ли? Под мен се простираха улиците и къщите на някакъв малък град, макар че съвсем бях изгубила представа къде се намираме. Долу, в ниското, пъплеха коли и хора, които просто си живееха живота. Поех дълбоко дъх. Явно бе, че за дълго нямаше да мога да се отърся от гледката на Виктор, проснат върху асфалта. Бях извършила нещо ужасно, въпреки че намеренията ми бяха добри. Всички бяха прави — тогава не бях на себе си. Но това променяше ли случилото се? Щеше ли да върне Виктор обратно? Не. Честно казано, не знаех дали ще успея да загърбя миналото, да залича спомена за това, което бях извършила. Как ще изтрия от главата си кървавите образи? Знаех само, че трябва да продължа да опитвам.

— Ако позволя на случилото се да ме спре — промърморих, — ако нищо не предприема… това ще е по-голямото зло. Ще сторя повече добро, ако оцелея. Като продължавам да се сражавам и защитавам другите.

— Какво каза? — попита Дмитрий.

— Казвам, че… си прощавам. Това няма да направи всичко идеално, но все е някакво начало. — Върхът на пръста ми се плъзна и описа тънка линия по повърхността на стъклото. — Кой знае? Може би онова избухване на паркинга е освободило част от мрака, който Соня е видяла в аурата ми. Колкото и скептично да бях настроена, все пак трябва да призная, че тя имаше право: бях достигнала пределната точка, при която се нуждаех само от една искра.

— Тя е била права и за още нещо — каза Дмитрий след дълга пауза. Бях с гръб към него, но някаква странна промяна в интонацията му ме накара да се обърна.

— И какво е то? — попитах.

— Това, че все още те обичам.

Само с това едно-единствено изречение всичко във Вселената се промени.

Времето сякаш спря. Целият свят се събра в очите му, в гласа му. Това не се случваше. Не беше реално. Нищо от това не беше реално. Беше като в сън, повлиян от магията на духа. Но успях да устоя на подтика да затворя очи и след няколко мига да проверя дали ще се събудя. Не. Нямаше значение колко невероятно изглеждаше всичко, не беше сън. Беше реалност. Беше животът, такъв, какъвто е.

— И от… откога така? — успях да промълвя най-после.

— От… винаги. — Тонът му подсказваше, че отговорът е бил очевиден. — Отричах го, когато се възстанових. В сърцето ми нямаше място за нищо друго, освен за вината. Особено виновен се чувствах към теб — заради това, което извърших — и те отблъснах от себе си. Иззидах стена, за да те пазя, за да си в безопасност. За кратко се получи, докато сърцето ми не започна да се отключва за чувствата. И всичко се завърна. Всичко, което изпитвах към теб. Никога не ме е напускало, само е било скрито от мен, докато стана готов. И отново… онази алея се оказа повратният момент. Гледах те… видях добротата ти, надеждата ти, вярата ти. Всичко това те прави красива. Толкова толкова си красива.

— Значи не е било заради косата ми — продумах, неспособна да повярвам как можех да се шегувам в такъв момент.

— Не — рече той нежно. — И косата ти е красива. Всичко в теб. Беше поразителна още когато те видях за пръв път. И някак си, необяснимо, след това ставаше още по-поразително красива. Винаги си била с чиста, неподправена енергия, а сега можеш и да я контролираш. Ти си най-изумителната жена, която съм срещал. Радвам се, че точно ти беше любовта на живота ми. И съжалявам, че те изгубих. — Замисли се. — Бих дал всичко — всичко — на този свят, за да върна времето назад и да променя миналото. Да се втурна в прегръдките ти веднага след като Лиса ме върна към живота. Да живея е теб. Вече е твърде късно, разбира се, но аз го приех.

— Защо… защо да е късно?

Очите на Дмитрий се натъжиха.

— Заради Ейдриън. Защото ти продължи напред. Не, изслушай ме. — Махна с ръка, за да спре протестите ми. — Имаше право да го направиш, след начина, по който се държах с теб. И повече от всичко на света искам ти отново да си щастлива, след като изчистим името ти и Джил бъде призната. Ти каза, че Ейдриън те прави щастлива. Каза, че го обичаш.

— Но… ти току-що каза, че ме обичаш. Че искаш да бъдеш с мен. — Думите ми изглеждаха така недодялани, недостойни за неговото красноречие.

— И също така казах, че няма да отнема момичето на друг мъж. Нали искаше да говорим за чест и почтеност? Ето ти пример за почтеност в най-чист вид.

Приближих се до него, като е всяка стъпка напрежението помежду ни нарастваше. Дмитрий каза, че случилото се на онази алея бил повратният момент за него. А за мен. За мен беше сега. Озовах се на ръба на бездна, която щеше да промени живота ми. През последната седмица доста се постарах да не си позволявам никакви романтични фантазии, свързани с Дмитрий. Но все пак… успях ли? Какво всъщност беше любовта? Цветя, шоколади и поезия? Или нещо друго? Като да умееш да довършваш шегите на другия? Дали беше абсолютната вяра, че някой винаги ще е до теб, ще те закриля и ще те подкрепя? Или е да познаваш някого толкова добре, че той тутакси да разбира защо си постъпила по определен начин. Да вярвате в едни и същи неща?

През цялата седмица се убеждавах, че любовта ми към Дмитрий се стопява. Всъщност тя нарастваше все повече и повече. Не бях осъзнала какво се случва. Възстановихме старите си отношения, връзката помежду ни укрепна. Отново се уверих, че от всички хора на този свят — дори и от Лиса — единствено Дмитрий бе влязъл под кожата ми, владееше ме изцяло.

Когато твърдях, че обичам Ейдриън, не лъжех. Наистина го обичам. Трудно ми е да си представя живота без него, но думите, които казах в къщата на семейство Мастрано, издават истинското ми отношение към него: с него просто ми е адски забавно. Разбира се, трябва да ти е забавно с този, когото обичаш, но това не би трябвало да е първото, което ти хрумва, когато се сетиш за любимия си. По-скоро би трябвало да кажа: Ние взаимно си вдъхваме сила. Или: Той ме кара да съм по-добра. Или може би още по-важното: Той напълно ме разбира.

Но нищо от това не беше вярно, затова не изрекох нито едно от горните твърдения. Търсех Ейдриън заради спокойствието, което ми даваше. Познатата близост и невероятното му чувство за хумор бяха важна част от моя свят. Ако попаднеше в опасност? Бих дала живота си за него, така както бих го сторила и за Лиса. При все това аз всъщност не го вдъхновявах или поне не докрай. Той се опитваше. Искаше му се да стане по-добра личност, обаче на този етап от живота му мотивацията му се свеждаше повече до това, да впечатли другите, да впечатли мен. Не го правеше заради себе си. Естествено, това не го правеше нито по-добър, нито по-лош, но ме превръщаше в негова патерица. Щеше да го надживее, бях сигурна. И накрая щеше да открие истинската си същност и щеше да се превърне в един невероятен, изумителен мъж, ала все още не беше достигнал до този момент на себепознанието. Докато аз бях.

Стоях пред Дмитрий, втренчена отново в тези тъмни очи, в очите, които толкова обичах. Притиснах длани към гърдите му и усетих силните и равномерни удари на сърцето му — е, може би малко по-забързано от нормалното. Топлината му проникваше в мен през върховете на пръстите ми. Той се пресегна и ме хвана за китките. Но не ме отблъсна от себе си. Чертите на прекрасното му лице изглеждаха напрегнати, сякаш се бореше със себе си, но сега, когато знаех — и то със сигурност, — виждах любовта му към мен. Любов, примесена с желание. Беше толкова, толкова очевидно.

— Трябваше да ми кажеш — заговорих. — Трябваше отдавна да ми кажеш. Обичам те. Никога не съм спирала да те обичам.

Затаи дъх когато му казах обичам те. Видях, че вътрешната му борба за самоконтрол се превърна за него във война.

— Нямаше да има значение. Не и щом е намесен Ейдриън — прошепна той. Пръстите му леко се стегнаха около китките ми, сякаш този път наистина се канеше да ме отблъсне. Но не го направи. — Говорех сериозно. Не мога да бъда такъв Роуз. Не съм от онези, които ще отнемат момичето на някой друг, А сега, моля те, да спрем дотук. Не го прави още по-трудно.

Пренебрегнах молбата му. Ако действително искаше да се отдръпне от мен, досега щеше да го е направил. Разперих пръстите си, за да докосна повече от гърдите му, да се опия от топлината му, която толкова отдавна ми липсваше.

— Аз не му принадлежа — изрекох с нисък глас, като се притиснах още повече към Дмитрий, но в същото време леко отметнах глава назад, за да мога да се любувам на лицето му. Толкова много емоции, толкова яростна вътрешна борба, докато сърцето му се мъчеше да реши кое е правилното и кое грешното. Да съм притисната така към него… беше като идеалният завършек. Соня беше казала, че нито една двойка не можеше да споделя една и съща аура, една и съща душа, но нашите бяха предопределени да бъдат едно цяло. Пасваха си като парченца от пъзел. Две индивидуалности които слети, ставаха нещо много по-голямо, отколкото бяха поотделно. — На никого не принадлежа. Сама решавам какво да избера.

— И избра да си с Ейдриън — рече Дмитрий.

— Но бях предопределена за теб.

И това отключи всичко. Всякакъв самоконтрол или разум, които притежавахме, се стопиха. Преградите паднаха и всичко което досега бяхме сдържали един от друг, се отприщи. Надигнах се, за да се притиснем един в друг за целувка — целувка, която този път той не позволи да отмине несбъдната. Целувка, която не прекъснах с юмрук в лицето му. Ръцете му се сключиха около мен, преди да ме повдигне и понесе към леглото. Едната му ръка се плъзна надолу по бедрото ми, оголено благодарение на злочестата ми скъсана рокля.

Всеки нерв в тялото ми пламна. Усетих как това желание, тази страст, завладя и него — както и още нещо. След пребиваването му в царството на смъртта, той сякаш бе започнал повече да цени любовта. И не само това — нуждаеше се от нея. Нуждаеше се от живота. Нуждаеше се от мен, но не само физически, а по същия начин, по който моето сърце, моята душа винаги са ридаели за него. Това, което последва, докато си смъквахме дрехите и сливахме телата си в едно, беше не само страст… макар че и от нея имаше в изобилие.

Да съм с него след толкова дълго време, след всичко, което преживяхме… беше като да се завърнеш у дома. Като най-после да бъдеш там, където — и на когото — принадлежиш. Целият ми свят, цялото ми сърце се разбиха на милиони късчета, когато го загубих. Но когато ме погледна, когато устните му промълвиха името ми и погалиха кожата ми… знаех, че тези късчета могат скоро да се съберат в едно. И знаех е абсолютна сигурност, че да чакам — за втори път в живота си правех секс, — беше най-правилното нещо на този свят. С всеки друг, по друго време… щеше да е грешно.

Като свършихме ми се струваше, че все още не сме достатъчно близо един до друг. Притискахме се плътно един в друг, със сплетени крайници, сякаш се опитвахме да заличим дистанцията, която толкова дълго ни разделяше.

Затворих очи блажено.

— Радвам се, че най-после се предаде — въздъхнах. — Радвам се, че твоят самоконтрол не се оказа така силен като моя.

Дмитрий прихна, гърдите му се разтресоха.

— Роза, моят самоконтрол е десет пъти по-силен от твоя.

Отворих очи и се изместих, за да погледна в неговите. Отметнах косата му назад и се усмихнах. Имах чувството, че сърцето ми нараства и нараства и в следващия миг ще се пръсне и нищо няма да остане от мен.

— О, така ли? От случилото се преди малко не останах с такова впечатление.

— Почакай до следващия път — предупреди ме той. — Тогава ще направя неща, от които за секунди ще забравиш за самоконтрола си.

Тази забележка просто си просеше за хапливото остроумие на Роуз Хатауей. Но и накара кръвта ми да закипи, затова и двамата останахме изненадани, когато рязко отсякох.

— Може и да няма следващ път.

Ръката на Дмитрий, галеща очертанията на рамото ми, мигом застина.

— Какво? Защо?

— Трябва да свършим едно-две неща, преди това отново да се случи.

— Ейдриън? — предположи той.

Кимнах.

— Само че това си е мой проблем, затова забрави за мислите си за чест и достойнство. Аз трябва да се срещна с него, за да говорим лице в лице. Ще го направя. А ти… да повярвам на това, което се готвех да кажа. Не можех да си повярвам, че наистина го мислех. — Ти трябва да си простиш, ако искаш да бъдем заедно.

Недоумението, изписано върху лицето му, се превърна в болка.

— Роуз…

— Говоря сериозно. — Погледнах го твърдо в очите. — Трябва да си простиш. И то наистина. Всички други са ти простили. Ако не можеш, тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да можем.

Това бе един от най-големите рискове в живота ми. Преди бих се втурнала към него без каквито и да било въпроси, напълно загърбила всичките ни проблеми, опиянена от радостта да съм с него. Но сега… всичко през което бях преминала, ме бе променило. Обичах го. Обичах го толкова много, исках го. Но трябваше да направя това именно заради силата на тази моя любов. Ако ни е съдено да бъдем заедно, трябваше да е по правилния начин. Сексът беше възхитителен, но не се оказа магически цяр за проблемите. По дяволите! Някъде по пътя бях насъбрала необикновено много здрав разум. Все още ми предстоеше да се изправя пред Ейдриън, за да му кажа истината. А ако Дмитрий не направеше това, което исках, действително щях да си тръгна от него. Щях да изгубя и двамата, но по-добре да остана сама и да запазя самоуважението си, отколкото да съм с неподходящия мъж.

— Не зная — изрече Дмитрий най-после. — Не зная дали ще мога… дали съм готов.

— Тогава решавай по-скоро — казах му. — Не си длъжен да отговориш на секундата, но рано или късно…

Повече не се върнах на този парлив въпрос. Засега предпочитах да го оставя и знаех, че той няма да го забрави и ще оцени важността му. Знаех също, че бях права да го повдигна. Не можеше да е щастлив с мен, ако не е щастлив със себе си. Изведнъж ми хрумна, че докато предявявах изискванията и нуждите си, завинаги бе сложен край на отношенията ни между учител и ученик. На практика сега бяхме равни.

Отпуснах глава на гърдите му и усетих как и той се успокоява. Щяхме да се насладим на момента, дори и да е кратък. Соня бе казала, че се нуждаем от „почивка“, което, според мен, означаваше, че разполагаме с още малко време, преди неумолимото тиктакане на часовника да ни подкара обратно по пътя към кралския двор. Докато двамата с Дмитрий лежахме отпуснати в прегръдките си, наистина закопнях за малко сън. Бях изтощена от битката, която, осъзнах, бе завършила с крайно неочакван обрат. Вината и отчаянието ми заради смъртта на Виктор, както и изригването на магията на духа, също взимаха своя дан, макар целебният медальон още да висеше на шията ми. И да, казах си с лека усмивка, бях изтощена просто от това, с което двамата с Дмитрий току-що бяхме правили. Толкова приятно бе да използвам тялото си за нещо, което за разнообразие не водеше до сериозни наранявания.

Заспах в прегръдките му и мракът ме обви отвсякъде, топъл като ръцете му. Можеше да е толкова просто. Можеше да е мирно, щастливо отдъхване. Но както обикновено, нямах този късмет.

Сън, подвластен на магията с духа, ме измъкна от дълбините на съня. За част от секундата си казах, че може да е Робърт Дару, дошъл да търси отмъщение заради смъртта на брат си.

Но не. Не беше търсещият мъст Дашков. Вместо това се озовах срещу две изумруденозелени очи.

Ейдриън.