Последна саможертва

Глава 36

Често съм си мечтала да се събудя до Дмитрий, да се събудя по един… обикновен начин. Сладко и мързеливо. Не защото трескаво бързаме да наваксаме с малко сън, преди да се впуснем в битка със следващия противник. Не възстановявайки се след изтощителен секс, който трябва да крием, секс, обременен с много притеснения и безброй усложнения. Исках просто да се събудим заедно, прегърнати и спокойни, в очакване на една хубава утрин.

Днес бе този ден.

— Откога си буден? — попитах сънливо. Главата ми лежеше върху гърдите му и се бях притиснала плътно към него. Раните ми заздравяваха забележително бързо, но все още трябваше да внимавам. А сега слънчевите лъчи струяха през прозорците, изпълвайки спалнята със златисто сияние.

Той ме съзерцаваше с типичния си спокоен, сериозен маниер, с онези негови тъмни очи, в които бе тъй лесно да потънеш.

— От преди малко — отвърна и вдигна очи към огрения от слънцето прозорец. — Мисля, че още съм по човешкото дневно разписание. Или е това, или тялото ми просто иска да се събуди с изгрева на слънцето. Гледката му все още не спира да ме удивлява.

Сподавих прозявката си.

— Трябваше да станеш.

— Беше ме страх да не те събудя.

Прокарах пръсти по гърдите му и въздъхнах блажено.

— Това е съвършенство — казах. — Всеки ден ли ще е като този?

Дмитрий отпусна длан върху бузата ми, сетне я плъзна надолу и обхвана брадичката ми.

— Не всеки, но повечето.

Устните ни се срещнаха. Топлината и светлината в спалнята избледняха в сравнение с огъня, лумнал в мен.

— Сбърках преди малко — промърморих, когато най-после прекъснахме дългата целувка. — Ето това вече е съвършенство.

Той се усмихна — нещо, което напоследък правеше ужасно често. Харесваше ми. Нещата навярно ще се променят, когато се завърнем обратно в нормалния свят. Въпреки че сега бяхме заедно, пазителят в Дмитрий винаги щеше да съществува, готов да действа, нащрек за опасностите. Но не точно сега. Не и в този миг.

— Какво има? — попита ме той.

Като за начало осъзнах, че съм се намръщила. Опитах се да се отпусна. Неканени, думите на Ейдриън нахлуха в главата ми: следващия път, когато съм в леглото с Дмитрий, трябва да се замисля за онези, които не бяха такива късметлии.

— Мислиш ли, че съсипвам живота на другите? — попитах го.

— Какво? Разбира се, че не. — Усмивката му отстъпи пред изумлението. — Откъде ти хрумна тази идея?

Свих рамене.

— Има още много други, чийто живот е голяма бъркотия. Имам предвид приятелите си.

— Истина е — рече той. — Нека отгатна. Искаш да уредиш всичките им проблеми.

Не му отговорих.

Дмитрий отново ме целуна.

— Роза — каза ми той, — нормално е да искаш да помогнеш на тези, които обичаш. Но не можеш да разрешиш всички проблеми.

— Тъкмо това правя — възразих, леко подразнена. — Защитавам.

— Зная. И това е една от причините да те обичам. Но засега трябва да се тревожиш за защитата само на една личност: Лиса.

Отново се протегнах до него и с радост забелязах, че болките ми наистина намаляват с всеки изминал ден. Скоро тялото ми щеше да е напълно възстановено.

— Предполагам, това означава, че не можем да останем в леглото през целия ден? — попитах със спотаена надежда.

— Опасявам се, че не — отвърна той и прокара леко пръсти по извивката на бедрото ми. Изглежда никога не се уморяваше да изучава тялото ми. — Те винаги са на първо място.

Отново му поднесох устните си за целувка.

— Но не и за още няколко мига.

— Не — съгласи се Дмитрий. Ръката му се плъзна по тила ми, сплете пръсти в косите ми и ме притегли към себе си. — Не и за още няколко мига.

Досега никога не бях присъствала на коронация и честно казано, се надявах никога повече да не присъствам. Искаше ми се през целия ми живот да царува само една кралица.

Странно, но коронацията се оказа нещо като погребението на Татяна, но с обратен знак. Каква беше онази стара приказка? Кралицата е мъртва. Да живее кралицата.

Обичаят задължаваше бъдещият монарх да прекара първата половина от деня на коронацията си в църквата, вероятно за да се моли за напътствия свише, за сила и всякакви такива духовни работи. Не бях сигурна какво предвиждаше обичаят за монарси, които са атеисти. По всяка вероятност сигурно просто щяха да се преструват. С Лиса, която беше искрено вярваща, такъв проблем не съществуваше и сега тя със сигурност се молеше, както си му беше редът, да бъде добра кралица.

След бдението Лиса, начело на една огромна процесия, се върна през дворцовия площад до двореца, където трябваше да се извърши коронацията. Придружаваха я почетни представители на всичките кралски фамилии, заедно с музикантите, които сега свиреха много по-жизнерадостни мелодии в сравнение с погребението на Татяна. Пазителите на Лиса — сега разполагаше с цяла армия — пристъпваха край нея. И аз бях сред тях, облечена в най-изисканата си униформа в черно и бяло, включително червения колан, препасан около кръста ми — знак, че съм кралски пазител. Ето най-после една значителна разлика е погребението. Татяна беше мъртва — пазителите й бяха само за фасон. Лиса беше жива и макар да бе спечелила гласуването в Кралския съвет, още имаше врагове. Аз и колегите ми бяхме нащрек, в максимална степен на бойна готовност.

Но не беше нужно, не и като се има предвид начинът, по който зрителите я приветстваха. Всички онези, които по време на изпитите и избора на новия монарх лагеруваха отвън, се бяха струпали от двете страни на пътя на тържествената процесия, като непрекъснато прииждаха все нови и нови нейни привърженици. Не бях сигурна дали друг път са се струпвали толкова много морои на едно място.

След дългата обиколка Лиса пристигна в двореца и я настаниха в малко преддверие в съседство с тройната зала. Тази тронна зала рядко се използваше за делови срещи, но при всяко по-тържествено събитие — като клетвата на нов монарх — мороите с голямо желание възкресяваха древните традиции. Залата беше малка и не можеше да побере всичките струпани отвън желаещи да присъстват. Не можеше да побере дори цялата процесия. Но всички членове на Кралския съвет и най-високопоставените аристократи от кралските фамилии бяха там, заедно с неколцина специално поканени от Лиса гости.

Стоях отстрани, в очакване на бляскавото събитие. Още бе рано за величественото появяване на Лиса, затова приглушените разговори в залата не секваха. След старателната, макар и трескаво забързаната подмяна на декорациите през последните няколко дни, всичко грееше в зелено и златисто понеже обичаят задължаваше в тройната зала да преобладават цветовете от герба на управляващата фамилия. Самият трон се извисяваше до стената срещу входа. До него се достигаше по няколко стъпала. Отличаващ се с изящна дърворезба от някакво особено дърво, чието име така и не запомних, този трон бе прочут с това, че мороите от столетия го разнасяха из целия свят. Всички се бяха подредили според внимателно подбраните им места, напълно готови за влизането на Лиса, която според ритуала трябваше да се появи последна в залата. Загледах се в един от новите свещници. Възхитих се от направата му, от това, колко реалистично изглеждаха свещите в него. Знаех, че са електрически, но майсторите бяха постигнали удивителна прилика. Технология, замаскирана като блясък на древната слава — точно както мороите обичаха. И тогава едно леко побутване с лакът ме откъсна от мислите ми.

— Виж ти, виж ти — промърморих. — И това ако не са хората, виновни за появата на необузданата Роуз Хатауей на този свят. За доста неща ще има да отговаряте.

Родителите ми стояха пред мен в типичните си, ярко контрастиращи облекла. Майка ми носеше същата униформа на пазителите като мен — бяла риза, черни панталони и черно сако. Докато Ейб си оставаше… Ейб, с черен костюм на фини райета и с черна риза под него. На фона на цялата тази строго официална чернота жизнерадостно грееше непоносимо ярката му лимоненожълта вратовръзка от някакъв мек плат с индийски десен. От джобчето на ревера му надничаше кърпичка от същата живописна материя. Освен златните си обици и гердани се беше накиприл и с мека черна шапка, явно ново допълнение към екстравагантния му гардероб. Предположих, че я пазеше за събития като днешното. Пак добре, че не беше пиратска шапка.

— Не ни обвинявай — каза майка ми. — Не ние взривихме половината от кралския двор, нито откраднахме дузина коли, нито изобличихме убийца. Нито помогнахме наша приятелка тийнейджърка да бъде коронясана за кралица.

— Всъщност — обади се Ейб, — аз взривих половината от кралския двор.

Майка ми не му обърна внимание. Изражението й се смекчи, докато ме оглеждаше със зорките си очи на пазител, от които нищо не убягваше.

— Сериозно… как се чувстваш? — През дните след пробуждането ми ги бях виждала само няколко пъти, и то все за кратко, колкото да се попитаме един друг как сме. — Днес си прекарала ужасно много време на крака. И да знаеш, че вече съм казала на Ханс да не ти възлага дежурства поне за известно време.

Това бе едно от най-майчинските изказвания, които някога бях чувала от нея.

— Аз… аз съм добре. Много по-добре. Мога още сега да поема дежурство.

— Нищо подобно няма да правиш — моментално ме скастри тя, с тона, с който раздаваше заповеди на екип пазители.

— Престани да я глезиш, Джанин.

— Не я глезя! Просто се грижа за нея. Ако някой я глези, това си ти.

Огледах ги с удивление. Не бях наясно на какво съм свидетел — на схватка или на загряване преди схватката. Нито една от двете възможности не ме изпълваше с възторг.

— Добре де, добре. Само се сдържайте. Нали оцелях? Само това е от значение.

— Така е — съгласи се Ейб. Внезапно ми заприлича на загрижен баща, което за мен бе още по-странно дори от поведението на майка ми. — И въпреки поредицата от нарушени закони и всички материални щети, които остави след себе си, аз се гордея с теб. — Тутакси заподозрях, че тайно се гордееше с мен именно заради тези ми подвизи. Напиращият на устните ми циничен коментар за материалните щети секна, когато майка ми изненадващо се присъедини към оценката му:

— И аз се гордея с теб. Твоите методи не бяха… идеални, но ти постигна нещо велико. Всъщност няколко велики неща. Намери както убийцата, така и Джил. — Направи ми впечатление как сковано произнесе думата „убийцата“. Припомних си, че за всички нас все още бе трудно да приемем истината за Таша. — А благодарение на Джил много неща се промениха.

Всички отправихме погледи към подножието на трона. Екатерина стоеше от едната му страна, държейки книгата с кралските клетви. От другата страна трябваше да са строени представителите на фамилията на новия монарх… но сега там стоеше само една личност. Джил. Някой бе свършил много добра работа, за да промени външността й. Буйната й къдрава коса беше изкусно оформена в елегантен кок. Носеше тясна рокля до коленете без колан, с голяма колосана яка, под която едва се виждаха раменете й. Кройката на роклята пасваше идеално на издължената й фигура, а тъмнозеленият атлаз подхождаше прекрасно на лицето й. Стоеше безупречно изправена, с вирната брадичка, но от нея лъхаше силно безпокойство.

Отново се обърнах към Ейб, който срещна очаквателно погледа ми. Доста въпроси бях насъбрала, а той бе един от малцината, които можеха да ми кажат истината. Но бях изправена пред дилемата: с кой въпрос да започна? Все едно да призовеш духа от вълшебната лампа. Имах толкова много желания.

— Какво ще стане е Джил? — попитах го накрая. — Ще се върне ли в училище? Ще я обучават ли и нея за принцеса? — Лиса не можеше да бъде едновременно и принцеса, и кралица, така че трябваше да предаде досегашната си титла на следващата по старшинство дама от фамилията.

Ейб се забави малко, преди да ми отговори.

— Докато Лиса не промени закона — надявам се, че ще го направи, — Джил е единственото, което я държи на трона. Ако нещо се случи с Джил, Лиса повече няма да бъде кралица. Това е. Какво би направила ти?

— Ще я пазя, ще се погрижа за безопасността й.

— Тогава имаш отговор на въпроса си.

— Само че това е доста обширно понятие — уточних. — „Безопасност“ може да означава много неща.

— Ибрахим — предупреди го майка ми. — Достатъчно. Сега не му е нито времето, нито мястото.

Ейб задържа втренчения ми поглед още няколко секунди, след което ми се усмихна нехайно.

— Разбира се, разбира се. Това тук е семейно събиране. Празненство. И виж: ето го най-новия член на семейството ни.

Дмитрий се присъедини към нас, облечен в униформа на пазител, в черно и бяло, също като нас двете с майка ми. Застана до мен, като съвсем подчертано дори не ме докосна.

— Господин Мазур — официално поздрави, като леко кимна към двамата ми родители. — Пазител Хатауей. — Дмитрий беше със седем години по-голям от мен, но в този миг, докато се обръщаше към родителите ми, приличаше на свенлив шестнадесетгодишен юноша, дошъл да ме изведе на първа среща.

— А, Беликов — рече Ейб и разтърси ръката на Дмитрий. — Надявах се да се срещнем. Наистина искам да те опозная по-добре. Може би ще успеем да отделим малко време, за да си поприказваме, да науча повече за живота ти, за хобитата ти и така нататък. Обичаш ли лова? Приличаш ми на ловец. Трябва някой път да половуваме заедно. Зная едно страхотно място в горите. Далече, много далече оттук. Ще си прекараме чудесно. Със сигурност имам доста въпроси, които бих искал да ти задам. Както и да ти споделя доста неща.

Погледнах панически майка си, за да я помоля безмълвно да сложи край на това. Докато бяхме гаджета с Ейдриън, Ейб бе посветил доста време да си говори с него, да му обяснява най-живописно и с най-страховити подробности как точно очаква да се държат с дъщеря му. Не исках Ейб да замъкне Дмитрий в някои пущинак, особено ако и двамата държат пушки в ръцете си.

— Всъщност — намеси се майка ми непринудено в разговора им — и аз бих искала да се присъединя към вас. Също имам въпроси, особено за времето, когато двамата бяхте в академията „Свети Владимир“.

— Забравихте ли къде се намираме? — напомних им припряно. — Церемонията скоро ще започне.

Това поне беше истина. Почти всички бяха заели местата си. Множеството притихна.

— Разбира се — кимна Ейб. За мое удивление той ме целуна по челото, преди да се отдръпне. — Радвам се, че отново си сред нас. — После смигна на Дмитрий: — Очаквам с нетърпение да си побъбрим.

— Бягай — прошепнах на Дмитрий, след като родителите ми се отдръпнаха. — Ако се измъкнеш сега, може би няма да забележат. Върни се в Сибир.

— Всъщност — каза Дмитрий, — съвсем сигурен съм, че Ейб ще забележи. Не се тревожи, Роза. Не се страхувам. Ще изтърпя всички мъчения, на които ще ме подложат затова, че съм с теб. Струва си.

— Ти наистина си най-смелият мъж, когото познавам — засиях аз.

Той се усмихна, но в следващия момент погледът му се насочи към входа на залата, където настъпи леко объркване.

— Изглежда е готова — прошепна Дмитрий.

— Надявам се — отвърнах тихо.

С действително помпозен маниер един церемониалмайстор прикова вниманието на всички в залата. Настана абсолютна тишина, дори дишането на присъстващите не се чуваше.

Церемониалмайсторът отстъпи настрани от вратата.

— Принцеса Василиса Сабина Рия Драгомир.

Лиса влезе и макар да я бях видяла само преди по-малко от половин час, дъхът ми секна. Беше облечена в строго официална рокля, но не с дълги ръкави. Несъмнено шивачът й се беше постарал доста. Роклята бе дълга до пода, с поли от коприна и шифон, които се диплеха и полюшваха около Лиса, докато тя пристъпваше тържествено напред. Платът беше с оттенък на нефрит, също като очите й, както и горнището на роклята, с пристегната около врата яка, обсипана с изумруди, която приличаше на огърлица. Коланът на роклята също беше покрит с изумруди. Гривни допълваха тоалета й. Косата й се стелеше свободно по раменете, с блестящото съвършенство на платина, като сияеща аура.

До нея вървеше Кристиан, силно контрастиращ с черната си коса и черния си костюм. Днес обичаите определено бяха нарушени, тъй като традицията повеляваше член на фамилията да придружава Лиса, но… е, тя си бе позволила това отклонение. Дори и аз бях длъжна да призная, че той изглеждаше възхитително. Лицето му грееше от гордост и любов към нея — независимо какви чувства го измъчваха заради Таша. Лорд Озера, припомних си титлата, която вече му се полагаше. Нямаше съмнение, че занапред тази титла ще придобива все по-голямо значение. Поведе Лиса към подножието на трона, след което се присъедини към останалите представители на фамилията Озера в множеството.

Екатерина й посочи с ръка голямата атлазена възглавница на пода пред стъпалата.

— Коленичи!

Съвсем за кратко Лиса се поколеба. Само за миг. Може би само аз го забелязах. Дори и без помощта на телепатичната ни връзка бях така настроена да улавям настроенията й и най-фините нюанси в действията й, че можех да различа това колебание. Очите й се насочиха към Джил. Изражението на Лиса не се промени. Почувствах се толкова странно, че не долавях чувствата й. Но знаех достатъчно, за да се досетя. Несигурност. Смут.

Отново да напомня — паузата трая само миг. Лиса коленичи, като разстла артистично полите на роклята си. Екатерина, която винаги изглеждаше тъй крехка и съсухрена в залата за изпитите, сега се бе изправила внушително с древната клетвена книга за коронации на мороите. Усещах могъществото, което още се излъчваше от бившата кралица.

Книгата бе написана на румънски, но Екатерина превеждаше без всякакво усилие, докато четеше с висок глас. Започна със слово за това, какво се изисква от един монарх, след което продължи с клетвите.

— Ще служиш ли предано?

— Ще браниш ли своя народ?

— Ще бъдеш ли справедлива?

Бяха общо дванадесет, а Лиса трябваше на всяка да отговоря с „Ще го направя“, по три пъти за всеки въпрос: на английски, на руски и на румънски. Все още ми беше странно, че не можех да проверя през връзката какви чувства изпитваше Лиса, но по лицето й виждах, че възприема съвсем сериозно всяка дума, която изричаше. Щом тази част от церемонията приключи, Екатерина подкани Джил да излезе напред. След последния път, когато гледах към нея, някой бе връчил короната на момичето, за да я поднесе на сестра си. Беше изработена специално по мярка за Лиса, истински шедьовър от бяло и жълто злато, инкрустирана с изумруди и диаманти. Допълваше красиво тоалета й и изведнъж забелязах, че Джил също се вписваше идеално.

Според друга традиция монархът трябваше да бъде коронясан от член на царстващата фамилия и точно това бе ролята, запазена за Джил. Видях, че ръцете й трепереха, докато поставяше това чудо на бижутерийното изкуство върху главата на сестра си. За кратко погледите им се преплетоха. Лек проблясък на смущение се появи още веднъж в очите на Лиса, но бързо угасна, щом Джил отстъпи назад. След това церемонията продължи.

Екатерина протегна ръка към Лиса.

— Стани! — каза й. — Вече пред никого никога няма да коленичиш. — Екатерина хвана ръката на Лиса и я обърна така, че двете да застанат с лице към залата. С глас, изненадващо силен за дребното й тяло, Екатерина обяви:

— Кралица Василиса Сабина Рия Драгомир ще царува с първото от имената си.

Всички в залата — с изключение само на Екатерина — коленичиха със сведени глави. Изтекоха само няколко секунди, преди Лиса да изрече:

— Станете! — Бяха ми обяснили, че продължителността била по лична преценка на всеки монарх. Някои току-що коронясани крале и кралици се наслаждавали да държат поданиците си коленичили за по-дълго.

Последва попълването на документите — процедура, която всички покорно наблюдавахме. В най-общи линии с подписа си Лиса се утвърждаваше като кралица, докато Екатерина и още двама свидетели потвърждаваха с подписите си, че са присъствали на ритуала. Бяха приготвени по три копия върху пищно украсена хартия, която придворната аристокрация на мороите толкова обожаваше. Допълнително бе предвидено и едно служебно копие върху обикновена хартия, което трябваше да бъде изпратено на алхимиците.

След приключване на подписването Лиса вече имаше право да седне на трона. Сцената е изкачването по стъпалата до трона беше изумителна. До края на живота си ще помня тази гледка. Залата изригна в приветствия и ръкопляскания, когато тя се настани в богато украсения трон. Дори и пазителите, които обикновено стояха строго изправени, с ужасно сериозни физиономии, се присъединиха към аплодисментите и поздравленията. Лиса се усмихваше на всички и по лицето й не можеше да се отгатне тревогата, която навярно изпитваше.

Огледа залата и усмивката й се разшири, когато видя Кристиан. После потърси и мен с очи. Усмивката й към него беше изпълнена с обич, а към мен — леко насмешлива. Аз също й се усмихнах, докато се питах какво ли би ми казала, ако можеше.

— Какво е толкова смешно? — попита Дмитрий, като сведе развеселен поглед към мен.

— Просто се чудех какво би казала Лиса, ако още имахме връзка.

Макар да бе недопустимо нарушение на протокола на пазителите, Дмитрий ме улови за ръката и ме притегли към себе си.

— И? — попита.

— Мисля, че щеше да каже: „В каква каша се забъркахме?“

— И какъв е отговорът? — Топлината му ме обгръщаше отвсякъде, както и любовта му. Отново се почувствах цялостна. Бях си върнала липсващото парче в моя свят. Моят партньор. Моята половинка. Моят избраник. И не само това — върнах си обратно живота — моя собствен живот. Щях да защитавам Лиса, щях да й служа, но най-после можех да бъда самата себе си.

— Не зная — казах, като се облегнах на гърдите му. — Но мисля, че ще е за добро.