Последна саможертва

Глава 11

Стегнах се в очакване отново да се появят братята Дашков с някой последен „съвет“. Вместо това видях…

— Ейдриън!

Изтичах през градината, в която се бях появила, и обвих ръце около него. Той ме прегърна силно и ме повдигна от земята.

— Малък дампир — промълви, след като отново ме пусна долу. Ръцете му останаха обвити около кръста ми. — Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. — Не лъжех. Откачените събития от последните няколко дни напълно бяха преобърнали живота ми, затова да бъда с него — макар и само насън, — беше страхотно успокояващо. Повдигнах се на пръсти и го целунах, наслаждавайки се на краткия миг топлина и покой, когато устните ни се срещнаха.

— Добре ли си? — попита той, когато се отдръпнахме един от друг. — Не ми казват почти нищо за теб. Твоят старец ме уведоми, че си в безопасност и алхимиците ще го предупредят, ако нещо се оплеска.

Не си дадох труда да го осветля, че това навярно няма как да стане, имайки предвид, че Ейб не подозираше, че сме се впуснали в непредвидено приключение сред пущинаците с някакви горски вампири.

— Добре съм — уверих го. — Обаче ми е скучно. Заседнали сме в този затънтен град. Не вярвам някой да дойде да ни търси. Не мисля, че ще искат.

По красивото му лице се изписа облекчение и осъзнах колко много се е тревожил.

— Радвам се. Роуз, не можеш да си представиш какво е тук. Те не само разпитват всички предполагаеми замесени. Пазителите правят най-различни планове как да те открият и заловят. Непрекъснато се говори за „смъртоносна мисия“.

— Е, няма да ме намерят. Намирам се на усамотено място. Много усамотено.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

Все още изглеждаше загрижен и аз притиснах пръст към устните му.

— Не. Не го казвай. По-добре е да си там, където си сега, и е по-добре да не си забъркан с мен повече, отколкото вече си. Разпитваха ли те?

— Да, не научиха нищо полезно от мен. Алибито ми е почти желязно. Привикаха ме, когато отидох да намеря Михаил, защото ние говорихме с…

— Зная. С Джо.

Изненадата му не трая дълго.

— Малък дампир, шпионирала си.

— Трудно е да се сдържа.

— Знаеш ли, колкото и да ми харесва идеята някой винаги да знае кога съм в беда, все пак се радвам, че никой не е свързан с мен. Не съм сигурен, че ми се иска да надничат в главата ми.

— Не мисля, че някой би искал да наднича в главата ти. Не е лесно да се живее животът на Ейдриън Ивашков. — В очите му блеснаха развеселени искри, но бързо угаснаха, когато отново превключих на делова вълна. — Както и да е. Да, подслушах как Лиса… хм, разпита Джо. Работата е сериозна. Какво каза Михаил? Ако Джо е излъгал, това зачерква половината от доказателствата срещу мен. — И макар и само теоретично, също и алибито на Ейдриън.

— Ами, не е съвсем наполовина. Щеше да бъде по-добре, ако Джо беше казал, че си била в стаята си по време на убийството, вместо да си признае, че е ненадежден свидетел, който не си спомня нищо. Също така щеше да е по-добре, ако не бе направил признанията си под влияние на внушението на Лиса. Михаил не може да докладва за тях.

Въздъхнах. Тъй като постоянно се движех с морои, които владеят духа, вече бях започнала да смятам внушението за даденост. Лесно беше да забравя, че сред мороите това е табу, нещо, заради което сериозно можеш да загазиш. Всъщност Лиса не само щеше да загази, задето незаконно го е използвала. Можеше още да я обвинят, че просто е накарала Джо да каже това, което е искала. Всичко, което би изрекъл в моя защита, щеше да е подозрително. Никой нямаше да му повярва.

— Освен това — продължи Ейдриън с нещастно изражение, — ако казаното от Джо се разчуе, всички ще узнаят за действията на майка ми, плод на криворазбраната й любов към мен.

— Съжалявам — промълвих и обвих ръце около него. Той постоянно се оплакваше от родителите си, но наистина обичаше майка си. Зная, че за него беше трудно да узнае, че е подкупила свидетеля. Знаех също и че страдаше заради смъртта на Татяна. Явно напоследък все на страдащи мъже налитах. — Макар наистина да се радвам, че така те изчисти от евентуални подозрения.

— Постъпила е глупаво. Ако някой разбере, майка ми яко ще загази.

— В такъв случай какво каза Михаил?

— Смята да намери Джо и да го разпита насаме. Ще започне оттам. Засега не можем да направим кой знае какво с тази информация. Тя е полезна за нас… но не и за съда.

— Да — промърморих, като се опитах да потисна разочарованието си. — Предполагам, че е по-добре от нищо.

Ейдриън кимна, сетне пропъди мрачното си настроение по онзи свой нехаен начин. Без да ме пуска, отстъпи една крачка, погледна надолу към мен и се усмихна.

— Между другото, много хубава рокля.

Смяната на темата ме сепна, макар че досега вече би трябвало да съм свикнала с чудатостите му. Проследих погледа му и забелязах, че нося една моя стара черна рокля, доста секси, с която бях облечена, когато Виктор бе използвал магията на прелъстяването за Дмитрий и мен. Тъй като Ейдриън не ме беше облякъл за съня, явно моето подсъзнание е диктувало как да се появя. Бях донякъде шашната, че е избрало точно тази дреха.

— О… — Внезапно се почувствах засрамена, но не знаех защо. — В момента дрехите ми са доста скапани. Предполагам, че съм искала нещо готино.

— Е, стои ти добре. — Пръстите на Ейдриън се плъзнаха по презрамката. — Наистина добре.

Дори и в съня докосването на пръста му накара кожата ми да настръхне.

— Внимавай, Ивашков. Нямаме време за това.

— Ние спим. Какво друго бихме могли да правим?

Целувката му заглуши протестите ми. Отдадох й се. Едната му ръка се спусна отстрани по бедрото ми и приближи ръба на роклята. Беше ми нужна цялата психична енергия да убедя себе си, че ако вдигне роклята нагоре, едва ли ще е от полза за изчистване на името ми. Отдръпнах се неохотно.

— Ние ще открием кой е убил Татяна — заявих, опитвайки се да успокоя накъсаното си дишане.

— Няма „ние“ — възрази той, като отглас на собствените ми думи към Виктор. — Аз. И Лиса. И Кристиан. И останалите ни не толкова печени приятели. — Погали косата ми, сетне отново ме привлече по-близо и ме целуна леко по бузата. — Не се тревожи, малък дампир. Ти се пази. Просто стой там, където си.

— Не мога. Не го ли разбираш? Не мога просто да седя и да не правя нищо. — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Беше лесно да негодувам срещу бездействието си пред Дмитрий, но с Ейдриън… трябваше да го убедя, както и всички останали в двора, да повярват, че правя „правилното нещо“.

— Трябва. Ние ще се погрижим за теб. — Той не разбираше, осъзнах. Не разбираше колко отчаяно се нуждаех да помогна. При все това не можех да не призная, че намеренията му бяха добри. Той си мислеше, че да се грижи за мен, е голяма работа. Искаше да съм в безопасност. Но всъщност не разбираше колко мъчително е бездействието за мен. — Ще открием убиеца на Татяна и ще им попречим да направят… да направят това, което искат. Може да отнеме много време, но ще се справим.

— Време… — промълвих, притиснала глава до гърдите му. Реших, че няма смисъл да споря. И без това явно нямаше начин да убедя нито него, нито приятелите си. Сега имах друга цел. Толкова много за вършене, а толкова малко време. Огледах околния пейзаж, който той бе създал за мен. Още в началото бях забелязала дърветата и цветята, но чак сега осъзнах, че се намираме в църковния двор — какъвто беше преди взривовете на Ейб. Статуята на кралица Александра си беше цяла и невредима — дългата й коса и благите очи, обезсмъртени в камъка. Разследването на убиеца в момента наистина беше в ръцете на приятелите ми, но Ейдриън беше прав, че може да отнеме известно време. Въздъхнах. — Време. Нуждаем се от повече време.

Ейдриън се отдръпна леко.

— Хм? Какво каза?

Вгледах се в него и прехапах устни, докато милион мисли се вихреха в главата ми. Сетне отклоних поглед към Александра и взех решение, чудейки се дали с това не поставям нов рекорд по глупост. Извърнах се отново към Ейдриън и стиснах ръката му.

— Казах, че се нуждаем от повече време. И зная как ще го спечелим… но… ами, има нещо, което трябва да направиш заради мен. И, хм, засега трябва да си траеш пред Лиса…

Имах достатъчно време, за да инструктирам Ейдриън — който беше шокиран, както и очаквах, — преди Дмитрий да ме събуди, за да поема смяната си. Разменихме си няколко думи. Както обикновено, лицето му беше сурово и напрегнато, но аз забелязах малките бръчици на умора по него. Не исках да го притеснявам — още не, — разказвайки му за срещата ми с Виктор и Робърт. Да не споменавам какво бях накарала Ейдриън да направи току-що. По-късно щеше да има достатъчно време за откровения. Дмитрий заспа веднага, а Сидни дори не помръдна. Завиждах й, че спи пълноценно, но не можах да сдържа усмивката си, докато в стаята ставаше все по-светло. След всичките ни нощни приключения, без да се усети дори, тя бе преминала на вампирското разписание.

Разбира се, Лиса спазваше същото разписание, което означаваше, че не мога да я посетя по време на дежурството си, което беше добре. Трябваше да съм нащрек в тази шантава комуна, в която се бяхме озовали. Тези Съхранители може би нямаше да ни предадат, но това не ги правеше безобидни. Освен това не бях забравила и страховете на Сидни заради неочакваните посещения на алхимиците.

Когато за останалия свят настъпи късният следобед, чух, че в къщата настана раздвижване. Докоснах нежно Дмитрий по рамото и той мигом скочи.

— Кротко — успокоих го, неспособна да скрия усмивката си. — Просто те събуждам. Струва ми се, че нашите горски приятели стават.

Този път гласовете събудиха Сидни. Тя се претърколи с лице към нас и присви очи от светлината, нахлуваща през не добре закрития прозорец.

— Колко е часът? — попита и се протегна.

— Не съм сигурна. — Нямах часовник. — Минава обяд. Три? Четири?

Тя седна в леглото почти толкова бързо, колкото и Дмитрий.

— Следобед ли е вече? — Слънчевата светлина беше достатъчно убедителен отговор. — Вървете по дяволите вие и безбожния ви режим.

— „По дяволите“ ли каза? Това не е ли против правилата на алхимиците? — попитах я.

— Понякога е необходимо. — Сидни разтърка очите си и погледна към пода. Слабите звуци, които бях чула да идват откъм останалата част на къщата, сега бяха по-силни, доловими дори за нейния слух. — Предполагам, че се нуждаем от план.

— Ние имаме — осведомих я. — Да открием брата или сестрата на Лиса.

— Никога не съм се съгласявала с това — напомни ми тя. — А вие продължавате да си мислите, че мога ей така, като хакер от шпионски филм, да тракна няколко пъти магически по клавиатурата и да намеря всички отговори.

— Ами, това поне е място, което… — Изведнъж ме осени една мисъл, която сериозно можеше да обърка всичко. — Мамка му! Лаптопът ти няма да работи тук.

— Той има сателитен модем, но батерията е проблем. — Сидни въздъхна, стана, погледна се ужасено и приглади дрехите си. — Трябва ми кафене или нещо подобно.

— Мисля, че видях едно в пещерата надолу по пътя — подметнах.

Това почти я накара да се усмихне.

— Сигурно има някъде наблизо, където бих могла да използвам лаптопа си.

— Но едва ли е добра идея да се появяваме с колата където и да било в този щат — отбеляза Дмитрий. — Казвам го в случай, че някой в мотела е записал регистрационните ти номера.

— Знам — съгласи се тя мрачно. — И аз мислих за това.

Брилянтният ни заговор бе прекъснат от почукване на вратата. Без да дочака отговор, Сара промуши глава в стаята и се усмихна.

— О, добре. Всички сте будни. Приготвяме закуска, ако искате, можете да се присъедините към нас.

През вратата нахлу уханието на нещо, което приличаше на нормална закуска: бекон, яйца… Хлябът бе заситил глада ми през нощта, но вече бях готова за истинска храна и изпълнена с желанието да разбера какво може да ни предложи семейството на Реймънд.

В главната част на къщата кипеше оживена дейност. Реймънд готвеше нещо край огнището, а Полет бе седнала край дългата маса. Върху нея вече се мъдреше голяма чиния с идеални, обикновени наглед бъркани яйца и филии от вчерашния хляб. Реймънд се изправи от огнището. Държеше метална поставка, върху която вдигаше пара купчина хрупкав бекон. Когато ни видя, брадатото му лице грейна в широка усмивка. Колкото повече изучавах тези Съхранители, толкова повече нови неща забелязвах. Те не правеха никакво усилие да скрият острите си кучешки зъби. От детството си мороите, сред които съм отраснала, се учат да се усмихват и говорят така, че удължените им кучешки зъби почти да не се забелязват, в случай че живеят сред хората. Но тук нямаше нищо подобно.

— Добро утро — поздрави ни Реймънд и внимателно изсипа бекона върху друга чиния на масата. — Надявам се, че всички сте гладни.

— Мислите ли, че това е истински бекон? — прошепнах на Сидни и Дмитрий. — А не е от катерица или нещо подобно?

— На мен ми се струва истински — отвърна Дмитрий.

— На мен също — присъедини се Сидни. — Но гарантирам, че е от домашно отглеждани прасета, а не от месарницата.

Дмитрий се засмя на физиономията, която явно съм направила.

— Всеки път ми е интересно да откривам какво те притеснява. Стригоите? Не. Съмнителна храна? Да.

— Какво за стригоите?

Джошуа и Анджелина бяха влезли в къщата. Той носеше купа с къпини, а тя побутваше вътре няколко малки деца. От израженията на смръщените им и мръсни лица беше ясно, че искат да се върнат навън. Въпросът бе задала Анджелина.

Дмитрий замаза съмненията ми към храната им.

— Просто си говорехме за някои от стригоите, които Роуз е убила.

Джошуа се закова намясто и се вторачи в мен. Красивите му сини очи се разшириха от изумление.

— Ти си убила Изгубени? Ъ-ъ… стригои. — Допадна ми усилието му да използва „нашия“ термин. — Колко?

Свих рамене.

— Всъщност вече им изгубих броя.

— Не използвате ли знаци? — промърмори сърдито Реймънд. — Не ми се вярва Опетнените да са се отказали от тях.

— Знаците? А, да. Татуировките. Използваме ги. — Обърнах се и повдигнах косата си. Чух стъпки и усетих един пръст да докосва кожата ми. Трепнах и бързо се извъртях тъкмо навреме, за да видя Джошуа да отпуска смутено ръка.

— Извинявай — промълви. — Просто никога не съм виждал този знак. Виждал съм само мълнии. С тях отбелязваме колко стригои сме убили. Но ти имаш… много.

— Назъбените като светкавици знаци са характерни за тях — рече неодобрително Реймънд. Това изражение бързо се замени с възхищение. — Имаш и звезда!

Това предизвика ахвания от Джошуа и Анджелина.

— Бойният знак — обясни Дмитрий. — Наричат го звезда заради формата му.

— Ъхъ. Звучи логично — промърморих. Татуировката наистина беше във формата на звезда и се даваше, когато някой е участвал в голяма битка и не се знае броят на убитите стригои. В крайна сметка не могат до безкрайност да се татуират мълнии на врата.

Джошуа ми се усмихна по начин, от който усетих леко пърхане в стомаха. Той може и да беше член на някаква полуамишска3 комуна, но това не променяше факта, че е готин.

— Сега разбирам защо се говори, че си убила кралица Татяна.

— Вероятно е фалшива — обяви Анджелина.

Тъкмо бях отворила уста, за да отрека убийството на кралицата, но забележката й ме вбеси.

— Не е! Заслужих я, когато стригоите нападнаха нашето училище. А и след това убих още доста.

— Знакът звезда не може да ви е толкова непознат — обади се Дмитрий. — Вашите хора не може да не са имали големи битки със стригоите.

— Не съвсем — рече Джошуа, без да откъсва поглед от мен. — Повечето от нас никога не са се сражавали със стригои и дори не са виждали Изгубените. Те наистина не ни притесняват.

Това беше изненадващо. Каква по-идеална мишена за стригоите от група морой, дампири и човешки същества насред пущинака.

— И защо не? — попитах.

Реймънд ми смигна.

— Защото ние се бием.

Обмислях загадъчното му изявление, когато най-сетне семейството седна да се храни. Припомних си готовността на цялата комуна да се сражава с нас, когато пристигнахме. Дали това бе достатъчно, за да изплаши стригоите? Тях ги плашеха съвсем малко неща, но може би някои бяха твърде голямо главоболие, за да се занимават с тях. Запитах се какво ли мисли Дмитрий по въпроса. Неговото семейство произлизаше от общност, която някак си се бе отделила от начина на живот на мороите, но не приличаше на тази комуна тук.

Всички тези мисли се въртяха из главата ми, докато се хранехме и разговаряхме. Съхранителите все още имаха много въпроси за нас и Татяна. Единствената, която не участваше в разговора, беше Анджелина. Тя яде малко като Сидни и продължаваше да ме наблюдава със смръщено лице.

— Трябва да купим някои неща — рече Сидни рязко, като ме прекъсна по средата на една страховита история. Нямах нищо против, но слушателите ми изглеждаха разочаровани. — Къде се намира най-близкият град, където има кафене… или ресторант?

— Ами — замисли се Полет, — Рубисвил е на малко повече от час в северна посока. Но тук имаме много храна.

— Не става дума за храна — побързах да уточня. — Вашата беше страхотна. — Погледнах към Сидни. — Един час не е толкова зле, нали?

Тя кимна, сетне погледна нерешително към Реймънд.

— Има ли някакъв начин… може ли да вземем кола назаем? Аз ще… — Следващите думи определено й причиняваха болка. — Ще оставя ключовете на моята, докато се върнем.

Той повдигна вежди.

— Твоята кола е много хубава.

Сидни сви рамене.

— Колкото по-малко я караме наоколо, толкова по-добре.

Реймънд ни каза, че можем да вземем пикапа му и че „вероятно“ няма да използва хондата на Сидни. Сидни му благодари със скована усмивка, но знаех, че в главата й танцуваха ужасяващи картини на ухилени вампири, носещи се с колата й.

Потеглихме скоро след това, тъй като искахме да се върнем преди залез слънце. Навън беше доста оживено и членовете на комуната щъкаха наоколо, заети с ежедневните си занимания. Трупа деца бе насядала около един дампир, който им четеше книга, което ме накара да се зачудя какво ли бе обучението тук.

Докато минавахме, всички Съхранители зарязаха това, което вършеха, за да ни зяпат любопитно, а някои открито ни се усмихваха. От време на време отвръщах на усмивките им, но през повечето време гледах право напред. Джошуа, който ни придружаваше до „паркинга“, закрачи редом с мен, когато стигнахме до тясната пътека.

— Надявам се, че няма да отсъстваш дълго — рече. — Бих искал още да си поговорим.

— Разбира се — кимнах. — Би било забавно.

Той засия и галантно бутна настрани един дълъг клон, надвесен над пътеката.

— Може да ти покажа пещерата си.

— Твоята… почакай. Какво? Не живееш ли с баща си?

— Засега. Но си устройвам собствено жилище. — В гласа му прозвуча гордост. — Разбира се, не е толкова голямо като неговото, но е добро начало. Мястото вече е почти изчистено.

— Това наистина е, хм, страхотно. Непременно ще ми я покажеш, когато се върнем. — Думите излязоха лесно от устата ми, но се замислих над факта, че къщата на Реймънд явно минава за „голяма“.

С Джошуа се разделихме, когато стигнахме до колата на Реймънд — голям червен пикап с една седалка, която едва щеше да побере и трима ни. Като се имаше предвид, че Съхранителите не напускаха често горите, беше странно, че пикапът изглеждаше, сякаш е навъртял доста километри. А може би просто дълго време не е бил използван.

— Не бива да го подвеждаш така — рече Дмитрий.

Пътувахме вече десетина минути. Изненадващо, но Сидни му бе позволила да шофира. Предположих, че една мъжка кола като пикапа изисква и мъж шофьор.

След като потеглихме, мислите ми отново се бяха съсредоточили върху предстоящата ни задача: да открием другия Драгомир.

— А?

— Джошуа. Флиртуваш с него.

— Не е вярно! Ние просто си говорим.

— Не си ли гадже на Ейдриън?

— Да! — възкликнах и изгледах кръвнишки Дмитрий. Очите му бяха приковани в пътя. — И тъкмо заради това не съм флиртувала. Как можа да си измислиш подобно нещо? Джошуа дори не ме харесва по този начин.

— Всъщност — обади се Сидни, която се бе настанила помежду ни — харесва те.

Обърнах се изумено към нея.

— Откъде знаеш? Да не би да ти е дал бележка по време на час или нещо подобно?

Тя завъртя очи.

— Не. Но вие двамата с Дмитрий сте истински богове за обитателите на лагера.

— Ние сме външни — напомних й. — Опетнени.

— Не. Единият е ренегат стригой, а другият — убиец на кралица. Въпреки че ни посрещнаха с южняшко очарование и гостоприемство, онези хора могат да бъдат истински диваци. Гледат с възхищение всеки, който умее да се бие. И като се има предвид колко хилави са повечето от тях, вие двамата сте… ами… най-горещите парчета, които са се появявали тук от доста време.

— А ти не си ли горещо парче? — поинтересувах се.

— Това е без значение — заяви тя, но се изчерви от думите ми. — Алхимиците не ги интересуват. Ние не се бием. Те ни мислят за слабаци.

Припомних си възторжените лица и трябваше да призная, че голяма част от тях бяха загрубели и уморени. Но не всички.

— Семейството на Реймънд изглежда добре — изтъкнах. Чух как Дмитрий изсумтя. Несъмнено бе приел думите ми като доказателство, че се свалям с Джошуа.

— Да — съгласи се Сидни. — Защото те навярно са най-важната фамилия тук. Хранят се по-добре и сигурно не работят толкова много под палещото слънце. Такива неща имат значение за външността.

Докато пътувахме, нямаше повече разговори за флиртуване. Не след дълго пристигнахме в Рубисвил, който беше зловещо подобен на първия град, в който отседнахме. Когато спряхме пред това, което навярно беше единствената бензиностанция в Рубисвил, Сидни изтича вътре, за да зададе няколко въпроса. Върна се и докладва, че наистина имало кафене, където можела да включи лаптопа си и да потърси нужната ни информация.

Тя си поръча кафе, а ние седнахме с нея. Бяхме твърде заситени от закуската, за да си поръчаме каквото и да било. След няколко презрителни погледа от сервитьорката, която очевидно ни сметна за безпарични безделници, ние с Дмитрий решихме да се поразходим из града. Сидни изглеждаше почти толкова доволна от решението ни, както и сервитьорката. Не мисля, че й се нравеше да се мотаем наоколо.

Доста бях мърморила на Сидни против Западна Вирджиния, но трябваше да призная, че природата наоколо бе красива. Извисяващите се в небесата дървета, отрупани с летни листа, обгръщаха града в зелената си прегръдка. Отвъд тях се издигаха планините, много различни от онези в близост до „Свети Владимир“, с които бях израснала. Тези тук бяха вълнисти и зелени, обрасли с гъсти дървета. Повечето от планините, заобикалящи „Свети Владимир“, бяха каменисти, с назъбени върхове, често покрити със сняг. Като се замислих за Монтана, ме налегна странно чувство на носталгия. Имаше голяма вероятност никога повече да не видя Академията. Ако щях да прекарам остатъка от живота си като беглец, „Свети Владимир“ щеше да е последното място, където бих могла да отида. А ако ме заловят, ами… тогава определено никога повече нямаше да видя Монтана.

— Или което и да е друго място — промърморих на глас, преди да се усетя.

— Хм? — попита Дмитрий.

— Тъкмо си мислех какво ще стане, ако пазителите ни намерят. Никога досега не съм осъзнавала още колко много неща искам да направя и да видя. Внезапно всичко това се оказва заложено на карта, разбираш ли? — Отдръпнахме се от уличното платно, когато един оранжев пикап профуча покрай нас. Отзад седяха деца, явно в лятна ваканция, които крещяха и се смееха. — Добре, да предположим, че името ми не се изчисти и никога не намерим истинския убиец. Какво ще стане в най-добрия случай? Вечно ще бягам и ще се крия. Това ще бъде животът ми. Май не ми остава нищо друго, освен да отида да живея със Съхранителите.

— Не мисля, че ще се стигне дотам — рече Дмитрий. — Ейб и Сидни ще ти помогнат да си намериш някое безопасно място.

— А съществува ли изобщо безопасно място? Наистина безопасно? Ейдриън каза, че пазителите са засилили търсенето ни. Навярно в тяхна помощ действат не само алхимиците, но и властите на хората. Без значение къде ще отидем, винаги ще съществува риск да ни видят. Тогава ще трябва пак да се местим. И така ще е завинаги.

— Но ще си жива — изтъкна той. — Само това има значение. Радвай се на това, което имаш, на всеки малък детайл, където и да си. Не мисли за това, къде не си.

— Да — съгласих се, опитвайки се да последвам съвета му. Небето ми се стори малко по-синьо, а птиците — малко по-шумни. — Предполагам, че не бива да хленча за местата, за които съм мечтала, но няма да видя. Трябва да съм благодарна, че изобщо мога да виждам нещо. И че не живея в пещера.

Дмитрий ме погледна и се усмихна. Нещо неразгадаемо се мярна в очите му.

— Къде искаш да отидеш?

— Сега ли? — огледах се, преценявайки възможностите ни. Имаше магазин за въдици и всякакви рибарски принадлежности, дрогерия и сладкарница за сладолед. Имах чувството, че тъкмо нея трябваше да посетя, преди да напусна града.

— Не, по света.

Стрелнах го предпазливо с поглед.

— Сидни ще се вкисне, ако потеглим за Истанбул или някое подобно място.

Това вече ми спечели гръмогласен смях.

— Нямах точно това предвид. Да вървим.

Последвах го към това, което приличаше на магазин за рибарски принадлежности, а после забелязах една малка сграда, сгушена зад него. Естествено, острият му поглед бе забелязал това, което аз бях пропуснала — навярно защото се бях съсредоточила върху сладоледа. ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА РУБИСВИЛ.

— Леле! — шашнах се. — Едно от малкото предимства на това, да си се дипломирал, е, че не ти се налага да посещаваш подобни места.

— Вътре сигурно има климатик — изтъкна той.

Погледнах към влажното ми от потта горнище и забелязах, че кожата ми леко се е зачервила. Тъй като бях мургава, рядко изгарях, но тук слънцето беше доста силно — дори и толкова късно през деня.

— Води ме — реших.

Библиотеката се оказа божествено прохладна, макар че беше доста по-малка от тази в „Свети Владимир“. С някакъв свръхестествен усет (или може би с помощта на десетичната класификация на Дюи4), Дмитрий ни поведе към секцията за пътешествия, която съдържаше десетина книги, три от които бяха за Западна Вирджиния. Намръщи се.

— Не е точно това, което очаквах. — Огледа лавицата два пъти, сетне измъкна голяма книга в ярка подвързия със заглавие „Стоте най-добри места на света, които си заслужава да посетите“.

Седнахме с кръстосани крака на пода и той ми подаде книгата.

— Няма начин, другарю — възразих решително. — Зная, че книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес съм настроена за това.

— Просто я вземи — настоя той. — Затвори очи и отгърни наслуки някоя страница.

Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи, избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.

— Мичъл, Южна Дакота? — възкликнах високо, но си спомних, че се намирам в библиотека, и снижих глас. — От всички места на света, точно това е сред първите сто?

Той отново се усмихваше. Бях забравила колко ми липсваше усмивката му.

— Чети.

— Разположен на деветдесет минути отвъд Сиукс Фолс, Мичъл е домът на Корн Палъс. — Погледнах го слисано. — Корн Палъс?

Дмитрий се приближи до мен и се наведе, за да погледне снимките.

— Мислех, че е направен от царевични люспи — отбеляза. На снимката се виждаше нещо, което напомняше на сграда от Близкия изток — или дори Русия, — с кули и куполи, приличащи на луковица.

— Аз също. Бих го посетила — додадох неохотно. — Обзалагам се, че там има страхотни тениски.

— И — рече Дмитрий с лукави искри в очите — се обзалагам, че никакви пазители няма да ни търсят там.

Не си дадох труд да сподавя смеха си, като си представих как живеем като бегълци в Корн Палъс през остатъка от живота си. Веселието ми ни спечели недоволен поглед от библиотекарката и ние притихнахме. Сега беше ред на Дмитрий. Сао Паоло, Бразилия. После отново бях аз: Хонолулу. Прелиствахме книгата отпред назад и обратно и не след дълго се озовахме легнали един до друг на пода, споделяйки смесените си реакции, докато продължавахме „световното турне на въображението“. Ръцете и краката ни едва се докосваха.

Ако някой ми беше казал преди четиридесет и осем часа, че ще лежа на пода в библиотеката с Дмитрий и ще чета пътеводител, щях да му заявя, че е луд. Още по-шантаво беше, че осъзнах, че правя нещо обикновено и нормално с него. Откакто се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирателство. Бяхме приятели.

— Флоренция, Италия — прочетох. Снимки на натруфени църкви и галерии изпълваха страницата. — Сидни мечтае да отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го уреди, мисля, че ще му служи до гроб.

— Тя и сега е доста послушна — отбеляза Дмитрий. — Не я познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.

— Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Щатите.

Той поклати глава.

— Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го прикрива — те са обучени на това, — но всяка минута със Съхранителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна причина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е много задължена. — Двамата се умълчахме за миг, питайки се каква ли мистериозна услуга й бе направил баща ми. — Макар че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение… и вероятно трябва да се връщаме при нея.

Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочитах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безопасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.

— Само още веднъж.

Той отвори наслуки. Усмивката му помръкна.

— Санкт Петербург.

В гърдите ми се надигна странна смесица от емоции. Носталгия — защото градът беше красив. Тъга — защото пребиваването ми бе помрачено от ужасната задача, заради която бях отишла там.

Дмитрий се взира дълго в страницата със замислено изражение. Помислих си, че въпреки оживлението му от преди малко, той навярно изпитваше същото, което аз към Монтана: нашите стари любими места сега бяха забранени за нас.

Смушках го нежно.

— Хей, радвай се на това, което имаш, и на мястото, където си! Не мисли за мястото, където не си.

Той затвори неохотно книгата и отклони поглед от нея.

— Как поумня толкова — подразни ме.

— Имах добър учител. — Усмихнахме се един на друг. Хрумна ми нещо. През цялото това време си мислех, че той ми помага в бягството заради заповедите на Лиса. Може би имаше нещо повече. — Заради това ли избяга с мен? — попитах. — За да видиш колкото се може повече от света?

Изненадата му не трая дълго.

— Ти нямаш нужда от мен, за да поумнееш, Роуз. Справяш се отлично и сама. Да, отчасти и заради това. Навярно биха ме приели обратно, но съществува риск това да не стане. След като… след като бях стригой… — Заекна леко, докато изговаряше думите. — Започнах да гледам на живота по нов начин. Отне ми известно време. И все още не съм се отърсил от старите представи. Говорим, че трябва да се съсредоточим върху настоящето, не върху бъдещето, но миналото е това, което ме преследва. Лица. Кошмари. Но колкото повече се отдалечавам от този свят на смърт, с толкова по-голямо желание искам да прегърна живота. Мириса на тези книги, уханието на парфюма ти. Начина, по който светлината струи през прозореца. Дори вкуса на закуската в дома на Съхранителите.

— Ето че си станал поет.

— Не, просто започнах да осъзнавам истината. Уважавам закона и правилата, по които се ръководи нашето общество, но няма начин да рискувам да погубя живота си затворен в някоя килия, точно когато отново съм го открил. И аз исках да избягам. Заради това ти помагам. Заради това и…

— Какво? — Вгледах се напрегнато в него. Отчаяно ми се искаше да не бе такъв майстор в прикриването на чувствата. Познавах го добре, разбирах го. Но той все още умееше да крие някои неща от мен.

Дмитрий се надигна и седна, като избягваше погледа ми.

— Няма значение. Да се връщаме при Сидни и да видим дали не е открила нещо… макар че, колкото и да ми е неприятно да го кажа, мисля, че не е много вероятно.

— Зная. — Изправих се с него, като не спирах да се чудя какво още щеше да каже. — Тя навярно вече се е отказала и сега играе някоя игра на компютъра.

Запътихме се обратно към кафенето, като спряхме за кратко в сладкарницата за сладолед. Да го ядем, докато вървим, си беше истинско предизвикателство. Слънцето наближаваше хоризонта, багрейки всичко наоколо в оранжево и червено, но горещината не бе намаляла. Радвай се на живота, Роуз, казах си аз. Цветовете. Вкуса на шоколада. Разбира се, винаги съм обичала шоколад. Не беше нужно животът ми да е в опасност, за да се насладя на един десерт.

Пристигнахме в кафенето и заварихме Сидни, надвесена над лаптопа. До лакътя й имаше чиния с едва наченат сладкиш и чаша с навярно четвъртото й кафе. Плъзнахме се на столовете до нея.

— Как… хей! Ама ти наистина си играеш! — Опитах се да се вгледам по-отблизо в екрана, но тя го завъртя на другата страна. — Предполагаше се, че трябва да намериш връзка с любовницата на Ерик.

— Вече я намерих — отвърна тя нехайно.

Двамата с Дмитрий си разменихме смаяни погледи.

— Но не зная доколко би могла да бъде от полза.

— Всичко може да е от полза — обявих. — Какво си открила?

— След като се опитах да проследя всички онези банкови сметки и транзакции — и ако може да вметна, изобщо не беше забавно, — накрая се добрах до интересна информация. Банковата сметка, с която разполагаме сега, е нова. Била е прехвърлена от друга банка преди пет години. Старата сметка е е неизвестен титуляр, но има посочен следващ титуляр, в случай че се случи нещо е настоящия.

Едва можех да дишам. Финансовите операции бяха пълна мъгла за мен, но ето че се бяхме добрали до нещо солидно.

— Знаем ли името?

Сидни кимна.

— Соня Карп.