Последна саможертва

Глава 32

Сидни и приятелите й никак не останаха щастливи, че няма да ги вземем с нас.

— Ще го направя — обещах й, все още потресена от наученото от Иън. — Но и без това беше достатъчно трудно да проникнем тук, а сега трябва да се измъкнем по обратния път! — Ако се покажете навън с нас, ще ни арестуват. А много скоро всичко това няма да има значение. Веднъж да съобщим в кралския двор това, което знаем, и след като се изчисти името ми, пазителите повече няма да се нуждаят от вас.

— Не се тревожа толкова от пазителите — отвърна ми тя. Интонацията й прозвуча престорено безгрижна, но успях да доловя сянка от страх в очите й и се запитах какво я безпокоеше. Алхимиците? Или някой друг?

— Сидни — заговорих колебливо, макар да знаех, че с Михаил трябваше час по-скоро да изчезнем оттук. — Какво всъщност е направил Ейб за теб? Трябва да е било нещо повече от прехвърлянето ти тук.

Сидни се усмихна тъжно.

— Няма значение, Роуз. Ще се справя, каквото и да предстои. А сега просто тръгвай, става ли? Върви да помогнеш на приятелите си.

Искаше ми се да й кажа нещо повече… да разбера нещо. Но изражението на Михаил красноречиво ми подсказа, че той е съгласен с нея, и така, след кратко сбогуване, двамата с него напуснахме стаята. Когато се върнахме при спътниците си, очакващи ни на паркинга, видях, че ситуацията не се е променила много. Дмитрий крачеше неспокойно наоколо, несъмнено изнервен от пасивната си роля. Джил стоеше близо до Соня, сякаш търсеше закрила от по-възрастната жена, докато Ейдриън стоеше настрани от всички и едва ни удостои с един бегъл поглед, когато Михаил паркира колата.

Но когато разказахме на групата какво сме научили, най-енергично реагира именно Ейдриън:

— Невъзможно! Не мога да повярвам! — Стъпка цигарата си на асфалта. — Твоите приятелчета алхимиците сигурно грешат.

И на мен ми беше много трудно да повярвам, но нямах основания да подозирам Иън в лъжа. Пък и, честно казано, ако Ейдриън трудно можеше да повярва на тази версия, да не говорим как би реагирал, ако му бяхме казали коя беше предишната ни заподозряна. Вгледах се в нощта, докато се опитвах да убедя сама себе си и да приема суровата истина за този, който бе убил кралица Татяна и бе натопил мен. Дори за мен бе трудно да го повярвам, толкова жестоко и коварно бе това предателство.

— Мотивите са… — подех колебливо. След като Иън ми описа кого е видял, поне дузина възможни причини за убийството си дойдоха по местата. — Политически са. Амброуз се оказа прав.

— Иън е свидетел, на който може да се вярва — обади се Дмитрий, шокиран колкото всички останали. — Но има доста празнини, парчета от мозайката, които не си пасват с цялостната картина.

— Да. — Особено ме безпокоеше едно от тях. — Като например защо точно аз съм била избрана за жертва?

Никой не отговори на въпроса ми.

— Трябва веднага да се върнем в кралския двор — рече Михаил накрая. — Иначе ще забележат, че не съм на поста си.

Усмихнах се на Джил, като се надявах да я окуража по този начин.

— И ти да направиш своя дебют.

— Не зная кое е по-откачено — промърмори Ейдриън. — Самоличността на убиеца или откритието, че малкото сладкишче е Драгомир. — Думите му, отправени към мен, прозвучаха студено, но погледът, който й отправи, беше нежен. Колкото и да бяха стряскащи новините, Ейдриън много бързо прие версията за произхода на Джил. Беше достатъчно циничен, за да повярва, че Ерик е бил неверен съпруг, а цветът на очите на Джил го убеди окончателно. Но подозирах, че това, което Иън ни бе разказал, нарани Ейдриън повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Да открие, че виновникът за убийство на леля му е личност, която той добре познаваше, още повече усили болката му. И разбира се, да разбере за мен и Дмитрий, никак не облекчаваше страданията му.

Соня — за дълбоко огорчение на Михаил — предложи да остане тук, докато ние останалите се върнем в кралския двор. Не можехме да пътуваме с двата автомобила, а колата на Михаил побираше само пет души. Тя прецени себе си като най-малко полезната в това начинание. И след безчет прегръдки, целувки и обилно проливане на сълзи обеща на Михаил, че пак ще се видят веднага след като цялата тази суматоха стихне. Надявах се от сърце да се окаже права.

Моята магия щеше да прикрие лицето ми достатъчно, за да мина без затруднения през портата. Но с Джил беше по-сложно Отвличането й беше нашумяла новина в света на мороите и ако я разпознаеше някой от пазителите, дежурещи край портала щяха да ни арестуват още там. Разчитахме, че пазителите ще са прекалено заети, за да я забележат, за разлика от нас двамата с Дмитрий. Това означаваше, че Дмитрий трябваше да се дегизира най-старателно — с помощта на Ейдриън. Ейдриън не беше толкова опитен с магията на илюзията като Соня, но умееше достатъчно, за да промени външността на Дмитрий в очите на другите. По подобен начин бе използвал магията на духа по време на бягството ми от затвора. Въпросът бе дали Ейдриън ще се съгласи да направи това за нас. Никому нито дума не бе продумал за това, което бе видял между мен и Дмитрий, но другите сигурно бяха доловили внезапното повишаване на напрежението.

— Трябва да помогнем на Лиса — казах му, след като той откликна на молбата ми. — Времето тече. Моля те. Моля те, помогни ни. — Бях готова дори да пълзя пред него, ако поискаше това.

За щастие не се стигна дотам. Ейдриън пое дълбоко дъх и за кратко затвори очи. Бях сигурна, че в момента му се искаше нещо по-силно от цигарите. Накрая кимна:

— Да тръгваме.

Оставихме Соня с ключовете във втората кола и тя остана там с блеснали от сълзи очи, докато ни наблюдаваше как потегляме. През по-голямата част от пътуването Дмитрий, Михаил и аз анализирахме информацията, която бяхме събрали. Жената, която Иън ми описа, не би могла да извърши всичко, което приписвахме на убиеца.

Седях на задната седалка с Ейдриън и Джил, наведена напред, докато изброявах на пръсти.

— Мотив? Да. Възможност? Да. Да подкупи Джо? Да. Достъп до покоите на Татяна… — Вцепених се, като внезапно си припомних какво бях подслушала, докато бях с Лиса. — Да.

Последното заключение ми спечели един учуден поглед на Дмитрий.

— Наистина ли? Според мен тъкмо това не се вписва в мозайката.

— Зная точно как го е направила — отвърнах му. — Обаче анонимното писмо до Татяна няма смисъл. Да не говорим за тайната на семейството на Лиса — или опита да я убие. Или за опита да ме натопи.

Може да са замесени няколко души — предположи Дмитрий.

— Нещо като конспирация ли? — слисах се.

Той поклати глава.

— Не, искам да кажа, че някой друг също би могъл да е озлобен срещу кралицата. Но не дотолкова, че да я убие. Тогава ще имаме две личности, преследващи различни цели. И е много вероятно едната да не е подозирала за другата. Може би смесваме уликите.

Замълчах, замислена над думите му. В тях имаше смисъл и съдейки по интонацията му, се досетих, че под някой имаше предвид Даниела. Бяхме прави, че тя имаше причини да не харесва Татяна — обучението на мороите, прекалено умерения закон за възрастта, насърчаването на магията с духа… Но това не стигаше, за да я тласне към убийство. Гневно писмо, даване на подкуп, за да се гарантира сигурността на сина й? Това бяха все действия, на които лейди Даниела Ивашков беше способна. Но не и да прободе някого със сребърен кол.

През последвалата пауза дочух нещо от приглушения разговор между Джил и Ейдриън, които си говореха за нещо свое, докато ние останалите обмисляхме стратегията.

— Какво да правя? — тихо го попита Джил.

Отговорът му прозвуча бързо и уверено:

— Дръж се така, все едно че заслужаваш да си там. Не им позволявай да те изплашат.

— Ами Лиса? Какво ще си помисли тя за мен?

Ейдриън се поколеба само за миг.

— Няма значение. Просто се дръж така, както ти казах.

Стомахът ми се сви, докато слушах как я съветва с такава откровеност и загриженост. Буен, непокорен, самодоволен лекомислен… такъв беше Ейдриън. Но сърцето му беше добро. Сърцето, което току-що разбих. Знаех, че бях права за неговите възможности. Ейдриън беше страхотен. Способен на велики дела. Надявах се само разочарованието и болката, които му причиних, да не го обезкуражат и отчаят. Поне нямаше да се наложи да му кажа, че майка му е убийца… но все пак.

Когато наближихме портала, всички притихнахме. Още имаше опашка от автомобили и докато бавно пълзяхме напред, все повече се изнервяхме. Едно бегло надникване в съзнанието на Лиса ме убеди, че не сме пропуснали нищо съществено. Хаосът продължаваше, но съдейки по раздразнената физиономия на Нейтан, предположих, че обмисля да обяви приключване на днешното заседание, за да продължат на следващия ден. Не бях сигурна дали това беше добре, или зле.

Пазителите, разбира се, познаха Михаил и макар да оставаха нащрек, инстинктивните им нагласи не позволиха да го заподозрат в престъпни действия. Той обясни мъгляво, че го изпратили да вземе няколко души. Пазителят надникна в колата и огледа набързо Дмитрий и мен, след което — слава Богу — Джил. Ейдриън, като известна фигура, придаде допълнителен респект на групата. След задължителната проверка на багажника бяхме пропуснати вътре.

— О, Боже мой. Получи се — въздъхнах, докато Михаил подкара колата към паркинга на пазителите.

— А сега какво? — попита Джил.

— Сега ще коригираме родословната линия на фамилията Драгомир и ще разобличим убиеца — отвърнах й аз.

— О, това ли е всичко? — обади се Ейдриън с неприкрит сарказъм.

— Знаете — отбеляза Михаил, — че в момента, в който илюзията изчезне, срещу вас двамата ще скочат всички пазители и ще ви върнат в затвора. Или дори може да стане нещо още по-лошо.

С Дмитрий се спогледахме.

— Знаем — казах, като се опитах да пропъдя спомените за онова ужасяващо преживяване. — Но ако всичко върви по план… няма да останем там задълго. Ще проучат това, което сме открили, и накрая ще ни освободят. — Звучах по-оптимистично, отколкото се чувствах.

След като паркирахме, групата ни се насочи към сградата, в която се помещаваше балната зала, която се забелязваше от километри заради внушителното множество, струпано отпред. Колко странно. Съвсем неотдавна трябваше да извървя същия този път, почти със същите спътници, но в обратната посока, докато бързах да напусна кралския двор. Тогава също бяхме променили външността си с помощта на магията на духа, за да избягаме. Сега се връщахме и съвсем съзнателно излагахме живота си на риск. Вярвах, че ако успея да проникна незабелязано и им съобщя разкритията си, всичко ще се уреди. Магията на Соня сработи перфектно при срещата ми с алхимиците. Нямах причина сега да се съмнявам, но страхът все още си оставаше загнезден в дъното на съзнанието ми: какво ще стане, ако магията престане да действа? Какво ще правя, ако дегизировката ми се провали и ме познаят, преди дори да съм влязла в сградата? Ще ме арестуват ли? Или просто ще ме застрелят намясто?

Повече зрители не се допускаха в сградата, но забраната не важеше за пазителите, така че Михаил отново успя да ни вкара, но този път използва нацупения Ейдриън като причина за появата ни. Трудно можеха да забранят достъп на племенника на покойната кралица, пък и при настъпилия вътре хаос още двама пазители — за каквито се представихме с Дмитрий, бяха добре дошли. Докато влизахме, Ейдриън не свали ръка от раменете на Джил и пазителите пуснаха и нея.

Промъкнахме се напълно незабелязано в балната зала. Вече бях видяла разгорещените спорове през очите на Лиса но беше съвсем различно да наблюдаваш всичко лично. По-шумно. По-дразнещо. Спогледахме се с приятелите ми. Бях готова за голяма конфронтация пред многобройна публика — по дяволите, нямаше да ми е за пръв път, — но този път щеше да бъде сериозно изпитание дори и за моите умения.

— Нуждаем се от някого, който да привлече вниманието казах. — Някой, който не се страхува да спретне един спектакъл… искам да кажа, освен мен, разбира се.

— Михаил? Къде беше?

Обърнахме се и видях Ейб, застанал точно зад нас.

— Е, говорим за вълка… точно от него се нуждаем — зарадвах се аз.

Ейб се вторачи в мен и се намръщи. Магията въздейства по-слабо, ако другите познават добре този, който се прикрива чрез нея. Точно така Виктор ме разпозна в Тарасов. Магията на Соня беше прекалено мощна, за да може Ейб да проникне докрай през нея, но долови, че нещо не е наред.

— Какво става тук? — попита властно.

— Обичайното, старче — отвърнах му жизнерадостно. — Опасности, смахнати планове… нали знаеш, все неща, обичайни за нашата фамилия.

Ейб отново присви очи, все още неспособен да погледи докрай през булото, създавано от магията. Вероятно му изглеждах замъглена.

— Роуз? Ти ли си? Къде беше досега?

— Необходимо ни е да привлечем вниманието на залата — заявих, пренебрегвайки въпросите му. Чудех се дали така се чувстват децата, смъмрени от родителите си за нарушение на вечерния час. Той изглеждаше крайно недоволен от мен. Разполагаме със средство, за да приключим целия този спор.

— Или можем да поставим началото на нов спор — подметна Ейдриън сухо.

— Аз ти се доверих при изслушването ми в съда — припомних на Ейб. — Не можеш ли сега ти да ми се довериш?

Лицето на Ейб помръкна.

— Очевидно не си ми се доверила достатъчно, за да останеш в Западна Вирджиния.

— Технически подробности. Моля те. Трябва да ни помогнеш.

— Освен това не разполагаме с много време — додаде Дмитрий.

Ейб изгледа и него изпитателно.

— Чакай да отгатна. Беликов? — Долавяше се някаква несигурност в гласа на баща ми — Ейдриън беше свършил добра работа с оптичната илюзия за прикриването на Дмитрий, но Ейб беше достатъчно умен, за да се досети кой би могъл да ме придружава.

— Татко, трябва да побързаме. Разкрихме убиеца, а също и… — Как да му обясня? — Има начин да се промени животът на Лиса.

Малко неща можеха да изненадат Ейб, но мисля, че моето „татко“, произнесено най-искрено, свърши работа. Погледът му обходи залата и се спря върху някаква фигура. Леко й кимна и само след броени секунди майка ми си запроправя път към нас. Велико! Той я викаше; тя идваше. Напоследък явно бяха станали близки дружки. Надявах се Лиса да си остане единствената с изненадващо пръкнала се сестричка.

— Кои са тези? — попита майка ми.

— Познай — заяви Ейб равнодушно. — Кой може да е толкова глупав, че да се завърне в двора, след като едва е избягал?

Очите на майка ми се разшириха.

— Как…

— Нямаме време — прекъсна я Ейб. Недоволният поглед, с който тя го удостои, красноречиво подсказваше, че не й се нравеше да я прекъсват. Може би в крайна сметка нямаше да се сдобия с братче или сестриче. — Имам чувството, че половината пазители в тази зала скоро ще ни връхлетят. Готова ли си за това?

Горката ми майка, винаги спазваща стриктно законите, направо се сгърчи и прежълтя, когато разбра какво се иска от нея.

— Да.

— Аз също — присъедини се Михаил.

Ейб ни изгледа изпитателно.

— Предполагам, че можеше да е и по-зле.

Насочи се към Нейтан Ивашков, който се бе облегнал на катедрата върху подиума. Изглеждаше уморен и сломен — напълно неспособен да се справи с бъркотията пред него. При появата ни кандидатите за престола ни изгледаха с любопитство а аз усетих как през връзката ме разтърси нещо като токов удар. Лиса, като владееща магията на духа, не можеше да бъде заблудена от моето дегизиране. Усетих как дъхът й секна, като ни видя. Едновременно я обляха вълни от страх, шок и облекчение. И от крайно объркване, разбира се. Толкова се зарадва да ни види, че мигом забрави за всякакви кралски избори и се надигна при приближаването ни. Поклатих бързо глава, давайки й знак да не проваля прикритието ни. След моментно колебание пак се отпусна на стола. Беше разтревожена и озадачена, но изцяло ми се доверяваше.

Щом ни съзря, Нейтан се оживи, особено след като Ейб просто го изтика от пътя си и сграбчи микрофона.

— Хей, какво правиш…

Очаквах Ейб да изкрещи всички да млъкнат или нещо подобно. Разбира се, Нейтан се опита да се пребори с него, ала напълно безуспешно. Така че бях направо сащисана — както и всички останали, — когато Ейб притисна пръсти до устните си и издаде най-оглушителното изсвирване, което някога бях чувала. Да свириш с уста така гръмко, и то пред микрофон. Да. Направо ме заболяха ушите. А за мороите, с техния изострен слух, трябва да е прозвучало още по-зле.

Залата притихна достатъчно, за да го чуят.

— Сега проявете малко разум, като си държите устите затворени — приятелски ги посъветва Ейб, — защото ние имаме… да ви кажем нещо. — Използваше уверения си, мога-да-контролирам-целия-свят тон, но знаех, че съвсем не се чувства толкова сигурен и ми се доверява на сляпо.

— Действайте бързо — промърмори и ни подаде микрофона. Поех го и се изкашлях, за да прочистя гърлото си.

— Тук сме, хм, за да уредим този спор веднъж и завинаги. — Това тутакси породи роптания и аз побързах да довърша с колкото можех по-силен глас, преди отново да настъпи хаос. — Законите могат да останат такива, каквото са си. Василиса Драгомир има право на глас в Кралския съвет, а също и да бъде призната като пълноправен кандидат за трона. Има още един представител на нейната фамилия. Тя не е единствената от рода Драгомир.

Моментално се разнесе мърморене и шепот, макар че въобще не можеше да се сравни с ропота от преди малко — главно, защото мороите обичаха интригите, пък и знаеха как това ще се отрази на събитията, ако се окаже истина. С периферното си зрение забелязах как пазителите оформиха кръг около нас, но с много голям периметър. Тяхната загриженост беше сигурността, а не скандалите.

Дадох знак на Джил да излезе напред. За миг тя застина. Запитах се дали не си припомня думите, които Ейдриън и каза в колата. Пристъпи до мен, толкова бледа, че се уплаших да не припадне. И аз самата бях на косъм от припадъка. Напрежението и натискът бяха смазващи. Не. Вече бях стигнала твърде далече.

— Това е Джилиън Мастрано Драгомир. Тя е незаконна дъщеря на Ерик Драгомир, но си остава негова дъщеря и е официален представител на рода. — Мразех думата незаконна, но в случая беше факт, който не можеше да бъде избегнат.

В последвалата тишина, колкото за един удар на сърцето, Джил забързано се наведе към мен и микрофона:

— Аз съм Драгомир. — Произнесе го ясно, въпреки треперещите си ръце. — Нашето семейство има кворум и моята с-сестра може да се възползва от правата си.

Сградата едва не рухна от невероятния шум, изригнал отвсякъде. Ейб скочи между Джил и мен, за да сграбчи пак удивително чевръсто микрофона.

— За тези, които още не вярват, един прост ДНК тест ще разсее всякакви съмнения относно нейния произход. — Длъжна бях да призная, че на Ейб никак не му липсваше дързост. Само преди шестдесет секунди бе научил тази информация, а вече я бранеше с увереност, сякаш лично бе извършил необходимите тестове в домашната си генетична лаборатория. Още доверие на сляпо и възможност за изгода, която не можеше да подмине с лека ръка. Моят старец обичаше тайните.

Новините предизвикаха точно реакциите, които очаквах. След като публиката осъзна разкритието, ни заля потоп от коментари, придружени с яростни викове.

— Ерик Драгомир не е имал други деца, нито законни, нито незаконни!

— Това е измама!

— Покажете ни доказателство! Къде са вашите тестове.

— Е… той си падаше по флиртовете…

— Имаше друга дъщеря.

Последният вик принуди тълпата да млъкне не само защото беше изречен властно, но и понеже дойде от Даниела Ивашков. Тя се изправи и дори без микрофон гласът и проехтя така, че всички я чуха. Освен това беше достатъчно влиятелна, тъй че бе съвсем естествено да привлече всеобщото внимание. Много от особите с кралски произход предпочитаха да слушат именно нея. Във вече притихналата зала Даниела заговори по-спокойно:

— Ерик Драгомир имаше незаконна дъщеря от жена на име Емили Мастрано — танцьорка, ако не ме лъже паметта. Той искаше да го запази в тайна и за целта трябваше да бъдат предприети определени действия — действия, които той не можеше да извърши сам и за които се нуждаеше от помощ. Аз бях една от тези, които му помогнаха. — Тя изкриви устни в нетипична за нея горчива усмивка. — Честно казано, нямах нищо против това също да остане в тайна.

Парчетата от пъзела трескаво започнаха да се сглобяват в главата ми. Сега вече знаех кой беше бърникал в архивите на алхимиците. И защо. Сред надвисналата в залата тишина не се нуждаех от микрофон, за да я попитам.

— Достатъчно силно ли го желаеше, за да се погрижиш някои архиви да изчезнат?

Даниела насочи усмивката си към мен.

— Да.

— Защото, ако фамилията Драгомир угасне, същото ще стане и с духа. И Ейдриън ще бъде в безопасност. Магията с духа започна много бързо да привлича внимание, а ти си искала да се отървеш от всички доказателства за съществуването на Джил, за да ликвидираш влиянието на Василиса. — Изражението на Даниела красноречиво потвърждаваше казаното от мен. Трябваше да спра дотук, но любопитството ми не го позволи. — Тогава защо сега си признаваш?

Даниела сви рамене.

— Защото имаш право. Един ДНК тест ще разкрие истината. — Разнесоха се потресени ахвания от тези, които възприемаха всичко казано от нея като божествено откровение, зачудени какво може да означава това. Други пък отказваха да повярват и я гледаха с насмешка. Даниела, несъмнено разочарована от изтичането на информация, все пак изглеждаше примирена с разгласяването й. Но усмивката й скоро се стопи, като се вгледа в мен по-отблизо. — Но бих искала да узная: коя, за Бога, си ти!

Голяма част от аудиторията също изгаряше от нетърпение да узнае. Поколебах се. До този момент магията на Соня бе свършила много добра работа. Постигнахме, макар и засега не съвсем категорично, приемането на Джил за член на фамилията Драгомир. Ако оставим системата да следва нормалния си ход и ако Лиса спечели изборите, както сега исках, в скоро време можех да разчитам кралицата да изпрати някой от своите адвокати, за да ми помогне да се прекрати съдебното преследване срещу мен.

Но докато се взирах в тълпата — пълна с хора, които познавах и уважавах, но които ме бяха осъдили и заклеймили без нито за миг да се усъмнят във вината ми, — усетих как в гърдите ми се разгаря див гняв. Нямаше значение дали бе породен или не от магията на духа. Още бях бясна заради това, колко лесно ме заподозряха и обвиниха, и изхвърлиха от живота си. Не исках да чакам това да се уреди в някакъв кабинет на пазителите. Исках да се изправя лице в лице срещу тях. Исках да узнаят, че съм невинна — или поне относно убийството на кралицата.

И затова, счупвайки собствения си рекорд по опасно и безразсъдно поведение, веднага смъкнах сребърната гривна на Соня.

— Аз съм Роуз Хатауей.