Последна саможертва

Глава 2

Както винаги, беше объркващо. Лица и черепи, прозрачни и светещи — кръжаха около мен. Аз ги привличах, трупаха се като облак, сякаш искаха отчаяно да кажат нещо. И вероятно наистина го правеха. Призраците, които обитават този свят, са неспокойни души, които имат причини, за да не преминат в отвъдното. Когато Лиса ме върна от мъртвите, аз останах свързана с техния свят. Бяха ми нужни доста усилия и самоконтрол, за да се науча да блокирам призраците, които ме следваха. Магическите защити, които пазеха мороите, всъщност държаха повечето духове далеч от мен, но този път исках да са тук. Да им дам този достъп, да отворя защитните си стени… ами, беше си опасно.

Нещо ми подсказваше, че ако някога е имало неспокоен дух, то това ще бъде кралицата, която е била убита в собственото й легло. Не видях познати лица сред тази група, но не губех надежда.

— Татяна — прошепнах, концентрирайки мислите си върху мъртвото лице на кралицата. — Татяна, ела при мен.

Някога можех много лесно да призовавам един дух: приятелят ми Мейсън, който бе убит от стригой. Въпреки че с Татяна не бяхме толкова близки, колкото с Мейсън, двете с нея определено бяхме свързани. Мъглявината от лица се завъртя пред мен и започнах да се отчайвам. Тогава изведнъж тя се появи.

Беше с дрехите, с които е била убита — дълга нощница и пеньоар, целите в кръв. Чертите й бяха размазани, трепкаха като екран на развален телевизор. При все това короната на главата й и величествената й осанка й придаваха същото кралско излъчване, което помнех. Тя просто се взираше в мен, тъмният й поглед направо пронизваше душата ми. В гърдите ми се надигна буря от емоции. Както винаги, когато бях около нея, в мен лумнаха гняв и възмущение. Но изведнъж тези чувства бяха разсеяни от изненадваща вълна на симпатия. Ничий живот не биваше да свършва като нейния.

Поколебах се, изплашена, че пазачите ще ме чуят. Имах чувството, че няма значение колко тихо говоря, а и никой от тях не можеше да види това, което виждах аз. Вдигнах бележката.

— Ти ли си написала това? — попитах на един дъх. — Това вярно ли е?

Тя продължи да се взира в мен. И духът на Мейсън се държеше по същия начин. Да призовеш мъртвите, е едно; да общуваш с тях — съвсем друго.

— Трябва да знам. Ако съществува друг потомък на Драгомир, ще го намеря. — Нямаше смисъл да привличам вниманието върху факта, че не бях в положението да намеря когото и да било. — Но трябва да ми кажеш. Ти ли си написала това писмо? Истина ли е?

Единственият отговор беше този влудяващ втренчен поглед. Чувството ми на безсилие нарасна, а присъствието на всички тези духове започна да ми причинява главоболие. Очевидно и мъртва, Татяна беше също така вбесяваща, както като жива.

Канех се да издигна отново защитните си стени и да пропъдя призраците, когато Татяна направи почти незабележимо движение. Кимна съвсем леко. Втренченият й поглед се отклони към листа в ръката ми и сетне, като с магическа пръчка, тя изчезна.

Издигнах бариерите си, като напрегнах цялата си воля, за да се отделя от мъртвите. Главоболието ми не изчезна, но онези лица — да. Отпуснах се отново върху леглото и се втренчих невиждащо в бележката. Бях получила отговор. Бележката беше истинска. Татяна я бе написала. Някак си се съмнявах, че духът й ще има причина да ме излъже.

Опънах се върху леглото, отпуснах глава върху възглавницата и зачаках ужасната пулсираща болка да стихне. Затворих очи и използвах духовната връзка, за да разбера какво прави Лиса. След ареста ми тя беше заета да убеждава и да спори в моя защита, затова очаквах да върши нещо подобно. Вместо това, тя… пазаруваше дрехи.

Едва не се почувствах обидена от лекомислието на най-добрата си приятелка, докато не осъзнах, че избира траурна рокля. Намираше се в един от специалните магазини в двора, където пазаруваха само кралските особи. За моя изненада Ейдриън беше с нея. Гледката на познатото му красиво лице донякъде разпръсна страха ми. Едно бързо проникване в съзнанието й ми обясни защо той е тук: тя го бе убедила да я придружи, защото не искаше да го оставя сам.

Можех да разбера защо. Той беше мъртво пиян. Беше истинско чудо, че може да се държи на краката си. Всъщност дълбоко подозирах, че стената, на която се бе облегнал, е единственото, което го държеше прав. Кестенявата му коса бе разрошена — но не нарочно в обичайния му артистичен стил. Зелените му очи бяха кръвясали.

Също като Лиса, Ейдриън владееше духа. Той притежаваше способност, която тя още не беше усъвършенствала: можеше да посещава сънищата на другите. Откакто ме заключиха тук, го очаквах да навести моите и сега разбрах защо не го бе направил. Алкохолът притъпяваше духа. В някои отношения това беше добре. Прекаленото използване на духа пораждаше мрак, който накрая водеше до лудостта на онези, които владееха магията на духа. Но да прекараш живота си вечно пиян, също не беше особено здравословно.

Да го видя през очите на Лиса, събуди у мен емоционален смут, почти толкова силен както този, който изпитах с Татяна. У мен се надигна неприязън към него. Той очевидно бе разтревожен и разстроен за мен, а смайващите събития от миналата седмица го бяха разтърсили колкото всички нас. Освен това Ейдриън бе изгубил леля си, която той обичаше, независимо от безцеремонното й държание.

При все това почувствах… презрение. Може би не беше честно, но не зависеше от мен. Бях загрижена за него и разбирах, че е разстроен, обаче имаше много по-добри начини да се справиш със загубата. Държанието му беше почти като на страхливец. Той се криеше от проблемите си в бутилката, нещо, което бе в разрез с всяка частица от природата ми. А аз? Аз не бих позволила проблемите да ме надвият без борба.

— Кадифе — обяви продавачката безапелационно. Сбръчканата жена морой вдигна богато надиплена рокля с дълъг ръкав. — Кадифето е традиционно за кралския ескорт.

Наред с останалата многочислена свита, при погребението на Татяна щеше да има церемониален ескорт от двете страни на ковчега, с представители от всяка кралска фамилия. Очевидно никой нямаше нищо против Лиса да изпълни тази роля за рода си. Но да гласува? Това беше нещо съвсем различно.

Лиса огледа роклята. Приличаше повече на костюм за Хелоуин, отколкото на траурна дреха.

— Отвън е тридесет градуса — изтъкна Лиса. — И е влажно.

— Традицията изисква жертви — заяви жената мелодраматично. — Както и трагедията.

Ейдриън отвори уста, несъмнено готов с някой непочтителен и подигравателен коментар. Лиса поклати рязко глава и той си замълча.

— А няма ли, не зная, някои подходящи рокли без ръкави?

Очите на продавачката се разшириха.

— Никой никога не е носил презрамки на кралско погребение. Не би било прилично.

— Ами къси панталони? — не издържа Ейдриън. — Ще бъдат ли подходящи с вратовръзка? Защото тъкмо това смятам да облека.

Жената изглеждаше ужасена. Лиса го стрелна възмутено, не толкова заради забележката — която намираше донякъде за забавна, — а защото бе отвратена от постоянното му състояние на алкохолно опиянение.

— Е, и без това никой не се отнася към мен като към пълноправна кралска особа — заключи Лиса, като се обърна отново към роклите. — Няма причина сега да се държа като такава. Покажете ми моделите с презрамки и без ръкави.

Продавачката се намръщи, но се подчини. Нямаше нищо против да съветва кралските особи, ала не би се осмелила да им нарежда какво да правят или облекат. Това бе част от класовото разделение в нашия свят. Жената прекоси магазина, за да потърси поисканите рокли. В този момент вратата се отвори и влязоха гаджето на Лиса и леля му.

Ейдриън би трябвало да се държи точно като Кристиан Озера, помислих си аз. Фактът, че можеше да ми мине подобна мисъл, бе смайващ. Определено много неща се бяха променили, за да смятам Кристиан за модел за подражание. Ала беше истина. През последната седмица го наблюдавах чрез Лиса и Кристиан беше решителен и уверен, докато правеше всичко възможно, за да й помогне след смъртта на Татяна и моя арест. От изражението на лицето му беше ясно, че изпълнява някаква важна мисия.

Таша Озера, неговата открита и пряма леля, беше друг образец на сила и достойнство при тежки обстоятелства. Тя го бе отгледала, след като родителите му се бяха превърнали в стригои — те я бяха нападнали и обезобразили завинаги едната страна на лицето й. Мороите винаги са разчитали на пазителите за защита, но след това нападение Таша бе решила да поеме нещата в свои ръце. Беше се научила да се бие, обучавайки се на всички хватки на ръкопашния бой, както и да си служи с различни оръжия. Тя наистина беше страхотна в бойните изкуства и постоянно насърчаваше останалите морой също да се научат да се бият.

Лиса остави роклята, която оглеждаше, и се извърна нетърпеливо към Кристиан. След мен нямаше друг на този свят, на когото да вярваше повече. Той бе нейната опора, нейната скала в този труден момент.

Кристиан огледа магазина, явно не особено очарован да е заобиколен от рокли.

— Дрешки ли пазарувате? — попита, докато местеше поглед от Лиса към Ейдриън. — Малко момичешки занимания?

— Хей, и на теб няма да ти навреди да си подмениш гардероба — подхвърли Ейдриън. — Освен това се обзалагам, че ще изглеждаш страхотно с някоя момичешка секси дрешка е презрамки.

Лиса подмина заяжданията им и насочи вниманието си към двамата Озера.

— Какво открихте?

— Решили са да не предприемат никакви действия — отвърна Кристиан. Устните му се извиха презрително. — Е, имам предвид наказание.

Таша кимна.

— Опитват се да прокарат идеята, че той просто е помислил, че Роуз е в опасност, и е скочил да я защити, преди да разбере какво всъщност става.

Сърцето ми спря. Дмитрий. Те говореха за Дмитрий.

За миг вече не бях с Лиса. Не бях в килията си. Вместо това се върнах в деня на арестуването ми. Спорех с Дмитрий в кафенето, възмущавах се от постоянния му отказ да говори с мен, както и да продължим предишната си връзка. Тогава реших, че съм приключила с него, че наистина всичко е свършило и няма да му позволя да продължава да разкъсва сърцето ми. В този миг нахлуха пазителите, за да ме арестуват, и въпреки всички твърдения на Дмитрий, че превръщането му в стригой е унищожило способността му да обича, той реагира със светкавична скорост в моя защита. Числеността им безнадеждно надвишаваше нашата, ала на Дмитрий не му пукаше. Изражението на лицето му — и свръхестествената ми способност да го разбирам — ми казаха всичко, което исках да зная. Аз бях застрашена. Той трябваше да ме защити.

И наистина го стори. Сражава се като истински бог, какъвто беше, докато бяхме в академията „Свети Владимир“, когато ме учеше как да се бия със стригоите. В онова кафене той неутрализира повече пазители, отколкото някой някога го е правил. Единственото, което го спря — и аз наистина вярвам, че щеше да се бие до последния си дъх, — бе намесата ми. Тогава не знаех какво става, нито защо цял легион пазители е дошъл да ме арестува. Но осъзнах, че Дмитрий сериозно застрашава и без това изключително несигурното си положение в кралския двор. Превръщането му от стригой отново в дампир беше нещо нечувано и мнозина все още не му вярваха. Умолявах Дмитрий да спре, повече изплашена за това, което можеше да се случи на него, отколкото на мен. Тогава не подозирах какво ме очаква.

Той беше дошъл на изслушването ми — под стража, — но оттогава нито Лиса, нито аз го бяхме виждали. Лиса работеше упорито, за да убеди всички, че не е отговорен за злодеянията, сторени, докато е бил стригой, боейки се, че отново ще го заключат. Арестуването ми и вероятната ми екзекуция бяха прецедент. При все това… не спирах да се чудя. Защо бе направил всичко това? Защо бе рискувал живота си заради мен? Дали бе инстинктивна реакция при заплаха? Дали го бе направил заради Лиса, на която след завръщането си се бе заклел да помага, докато е жив, защото го бе освободила? Или го бе направил просто защото все още имаше чувства към мен?

Все още не знаех отговора, но да го видя отново като свирепия воин Дмитрий от миналото ми… гледката съживи чувствата, които отчаяно се опитвах да потисна. Естествено е чувствата да не изчезнат веднага. За нещастие е нужно много повече време да забравиш някого, който е рискувал живота си заради теб.

Въпреки това думите на Кристиан и Таша ме изпълниха с надежда за бъдещата съдба на Дмитрий. В крайна сметка аз не бях единствената, която пристъпваше по тънката линия между живота и смъртта. Онези, които бяха убедени, че Дмитрий все още е стригой, искаха да го видят пронизан със сребърен кол в сърцето.

— Отново го държат затворен — рече Кристиан. — Но не в килия. Просто в стаята му, охраняван от неколцина пазачи. Не искат да се мотае из двора, докато нещата не се уредят.

— Това е по-добре от затвора — призна Лиса.

— Въпреки това е абсурд! — сопна се Таша по-скоро на себе си, отколкото на останалите. Двамата с Дмитрий са били близки през годините и преди време тя искаше връзката им да премине на друго ниво. Беше се примирила, че ще си останат само приятели, но гневът й от несправедливото отношение към него беше силен като нашия. — Трябваше да го оставят на мира веднага щом отново се превърна в дампир. След изборите ще направя всичко възможно, за да го освободят.

— Но това, което е странно… — Светлосините очи на Кристиан се присвиха замислено. — Чухме, че Татяна е казала на някои, преди да… преди да… — Кристиан се поколеба и погледна смутено към Ейдриън. Това не беше характерно за Кристиан, който обикновено не се стесняваше най-безцеремонно да изразява мнението си на глас.

— Преди да я убият — довърши с безизразен глас Ейдриън, без да ги поглежда. — Продължавай.

Кристиан преглътна.

— Хм, да. Предполагам — не и публично — тя е заявила, че наистина вярва, че Дмитрий отново е дампир. Възнамерявала е да му помогне да го приемат, след като се уредят другите неща.

„Другите неща“ беше декретът за възрастта, който се споменаваше в бележката на Татяна, според който, след като навършат шестнадесет години, дампирите трябваше да бъдат задължени да се дипломират и да станат пазители. Това ме вбесяваше, но както толкова много други неща в момента… ами, засега трябваше да почака.

Ейдриън издаде странен звук, сякаш се прокашляше.

— Не е вярно.

Кристиан сви рамене.

— Доста от съветниците й казват, че е вярно. Поне такъв е слухът.

— На мен също ми е трудно да повярвам — обърна се Таша към Ейдриън. Тя никога не бе одобрявала политическите възгледи на Татяна и неведнъж се е изказвала яростно против тях. За разлика от нея, недоверието на Ейдриън нямаше политически мотиви. Той просто се ръководеше от представата, която винаги бе имал за своята леля. А и тя не бе дала никакъв знак, че иска да помогне на Дмитрий да възвърне предишното си положение.

Ейдриън не каза нищо повече, но аз знаех, че тази тема е разпалила искрите на ревността у него. Бях му казала, че Дмитрий е останал в миналото и че съм готова да продължа напред, но Ейдриън — също като мен — несъмнено си задаваше въпроси относно мотивите, които стояха зад рицарската защита на Дмитрий.

Лиса започна да прави предположения как биха могли да измъкнат Дмитрий от домашния арест, когато продавачката се върна с цял куп рокли, които очевидно не одобряваше. Приятелката ми прехапа устни и замълча. Явно бе решила, че положението на Дмитрий е нещо, с което ще се справи по-късно. Вместо това се приготви да пробва дрехите и да изиграе ролята си на добрата малка принцеса.

При вида на дрехите Ейдриън живна.

— Има ли дрешки с презрамки?

Върнах се в килията си, за да размишлявам върху проблемите, които не спираха да изникват. Тревожех се за Ейдриън и за Дмитрий. Тревожех се за себе си. Освен това се тревожех и за този така наречен „изгубен“ Драгомир. Започвах да вярвам, че историята е истинска, но не можех да сторя нищо, което направо ме отчайваше. Щом ставаше въпрос за Лиса, исках да действам незабавно. Татяна ми бе казала в писмото си да внимавам с кого ще споделя тази информация. Дали не трябва да възложа мисията на някой друг? Исках аз да се заема с решаването на проблема, но решетките и задушаващите стени около мен бяха достатъчно убедителен аргумент, че за известно време няма да мога да се заема с нищо, нито дори със собствения си живот.

Две седмици!

Нуждаех се от нещо, което да ме разсее, затова реших да забравя за всичко и се зачетох в книгата на Ейб, която, както и очаквах, се оказа точно историята на несправедливо осъден и затворен. Беше много добра и ме накара да осъзная, че фалшифицирането на смъртта ми очевидно няма да е най-подходящият метод за бягство. Книгата неочаквано събуди стари спомени. Студени тръпки пробягаха по гърба ми, когато си припомних какво ми каза една жена морой на име Ронда, когато ми гледа на карти Таро. Тя беше леля на Амброуз и една от картите, които изтегли, представляваше сноп мечове и жена, завързана за един от тях. Несправедлив затвор. Обвинения. Клевета. Наистина започвах да мразя онези карти. Винаги съм твърдяла, че са шашма, обаче те притежаваха дразнещата тенденция всеки път да предсказват. Последната от картите при гледането й показваше пътуване, но закъде? Истински затвор? Моята екзекуция?

Въпроси без отговори. Добре дошли в моя свят. Лишена в момента от възможността да действам, реших, че не е зле да се опитам да си почина. Изтегнах се върху арестантската койка и се опитах да прогоня постоянните си тревоги. Не беше лесно. Всеки път щом затворех очи, виждах съдията да удря с чукчето, осъждайки ме на смърт. Видях името си в учебниците по история, но не като пример за герой, а като предател.

Докато лежах там, давейки се в собствения си страх, се замислих за Дмитрий. Представих си твърдия му поглед и сякаш чух гласа му, докато ме наставляваше. Не се тревожи за това, което не можеш да промениш. Почивай, когато можеш, за да си готова за предстоящи битки. Въображаемият съвет ме успокои. Най-сетне сънят ме обори, тежък и дълбок. През тази седмица доста се бях въртяла в леглото, така че истинската почивка бе добре дошла.

И тогава… се събудих.

Изправих се в леглото, сърцето ми бясно препускаше. Озърнах се наоколо, търсех опасност — каквато и да е заплаха, която може да ме е сепнала от съня ми. Нямаше нищо. Мрак. Тишина. Лекото проскърцване на стола по-надолу в коридора ми подсказа, че пазачите ми още са наоколо.

Връзката, осъзнах. Връзката ме бе събудила. Бях почувствала остър и силен изблик на… какво? Тревога. Прилив на адреналин. Заля ме паника и аз проникнах по-дълбоко в съзнанието на Лиса, опитвайки се да разбера какво бе причинило толкова мощна вълна на емоции у нея.

Това, което открих беше… нищо.

Връзката бе изчезнала.