Последна саможертва

Глава 19

Колите спряха в сравнително уединена част на кралския двор и да се озове на място, гъмжащо от нетърпеливи морои, си беше шок за Лиса. Пазителите се движеха сред тълпата като призраци, както по време на сесията с номинациите, опитвайки се да въдворят ред, доколкото изобщо бе възможно. Множеството продължаваше да се тълпи, запречвайки пътя, докато вановете се опитваха да стигнат до гаражите, а любопитни лица се взираха през прозорците им в опит да зърнат кралските кандидати.

Лиса се бе втренчила слисано в тълпата, почти изплашена да излезе, а Ариана й се усмихна успокояващо.

— Това е нормално. Всички искат да разберат кой е издържал и кой не е. Особено те искат да узнаят. — Наклони глава към предната част на вана. Като се вгледа през предното стъкло, Лиса видя останалите шестима кандидати. Тъй като изпитът в гората можеше да се проведе с ограничен брой, групата бе разделена на две. Останалите от кандидатите щяха да държат същия изпит утре и несъмнено бяха любопитни да разберат кои от съперниците им са издържали днешния.

Лиса бе привикнала на ред и благоприличие, когато се движеше сред кралските особи, затова сега бе поразена да види нетърпението и полудата, които ги бяха обхванали. Разбира се, „обикновените“ морои, пристигнали в двора, също се бяха смесили с тълпата, бутаха се, надничаха с изпънати вратове над главите на останалите, за да разберат какво се бе случило.

От тълпата се разнасяха викове с имената на кандидатите и аз почти се изненадах, че не пееха песни и не развяваха знамена.

Лиса и спътниците й слязоха от вана и бяха посрещнати с бурни приветствия. Бе съвсем очевидно кой е издържал изпита и кой се е провалил. Това още повече взриви тълпата. Лиса стоеше като прикована към земята, взирайки се в пространството и чувствайки се изгубена. Беше едно да обсъжда плюсовете от участието си в надпреварата за кралския трон с приятелите си, а съвсем различно изведнъж да се озове насред цялата суматоха, съпътстваща изборите.

Вниманието й бе съсредоточено върху няколко неща: моята безопасност, да открие убиеца и да издържи изпитите. Сега, озовала се сред това разбунено множество, тя осъзна, че изборите са по-важни от нея, по-важни от всичко, което си бе представяла. За присъстващите те не бяха шега. Не бяха тактически ход, за да се заобиколи законът и да се спечели време. Фигуративно казано, животът им зависеше от техния изход. Всичките тези морои и дампири живееха в различни страни и се подчиняваха на съответните закони, но освен това се подчиняваха и на това правителство, което ръководеше съдбите им от кралския двор. Управлението му се простираше из целия свят и оказваше влияние върху живота на всеки дампир или морой, избрал да остане в нашето общество. Да, ние имахме право на глас, но кралят или кралицата определяха бъдещето ни.

Пазителите, отговарящи за реда, най-сетне дадоха знак на членовете на семействата, че могат да минат през тълпата и да отидат при излъчените от тях кандидати. Лиса нямаше такива близки. И Джанин и Еди — въпреки предишните им уверения — бяха получили временни назначения, които не им позволяваха да бъдат непрекъснато с Лиса, а тя нямаше семейство, което да я посрещне. Изоставена сама, се почувства замаяна сред целия този хаос, все още стъписана от мига на прозрение. В нея се бореха противоречиви емоции. Това, че мамеше всички, я караше да се чувства недостойна, искаше й се още сега да обяви, че се отказва от номинацията. В същото време внезапно изпита желание да се покаже достойна за изборите. Искаше да държи главата си високо изправена и да преодолее всички изпити с гордост, въпреки че се явяваше на тях със скрити подбуди.

Една силна ръка най-сетне сграбчи нейната. Кристиан.

— Хайде, да се махаме оттук. — Той я задърпа, докато си проправяше път през зяпачите. — Хей — подвикна на двама от пазителите, застанали в края на множеството. — Ще помогнете ли, за да проправим път на принцесата?

За пръв път го виждах да се държи като кралска особа, с авторитет и достойнство, присъщи на ранга му. За мен той беше заядливият и циничен Кристиан. Според правилата на обществото на мороите, сега, след като бе навършил осемнадесет години, към него официално трябваше да се обръщат с „лорд Озера“. Бях го забравила. Но не и двамата пазители. Те се спуснаха към Лиса и помогнаха на Кристиан да проправи път в тълпата. Лицата край нея бяха размазани, а шумът се бе превърнал в приглушено бучене. При все това от време на време нещо достигаше до нея. Скандирането на името й. Викове за завръщането на дракона, който бе символ на рода Драгомир. Това е реално, не спираше да си повтаря тя. Това е реално.

Пазителите я преведоха умело през масите и я поведоха през земите на кралския двор към нейната сграда. Разделиха се с нея чак след като се увериха, че е в безопасност, и тя любезно им благодари за помощта. Когато двамата с Кристиан се озоваха най-после в стаята й, Лиса се отпусна на леглото, все още замаяна от преживяното.

— О, Господи! — промълви. — Това беше лудост.

Кристиан се усмихна.

— Коя част? Групата по възторженото посрещане? Или самият изпит? Изглеждаш така, сякаш току-що… ами, не съм сигурен какво си направила току-що.

Лиса се огледа набързо. Докато пътуваха обратно към кралския двор, й бяха дали кърпи, но дрехите й все още бяха влажни и измачкани. Обувките и дънките й бяха целите оплескани с кал и дори не й се мислеше в какво състояние е косата й.

— Да, ние…

Думите заседнаха на езика й и не защото внезапно бе решила да не му разказва.

— Не мога да го кажа — прошепна. — Наистина действа. Магията не ми позволява.

— Каква магия? — учуди се той.

Лиса нави ръкава си и повдигна превръзката, за да му покаже малката татуирана точка върху ръката си.

— Това е магия на внушението, възпира ни да говорим за изпита. Като тази, която имат алхимиците.

— Леле! — подсвирна Кристиан, искрено впечатлен. — Никога не съм вярвал, че наистина действа.

— Предполагам, че аз също. Наистина е странно. Искам да говоря за това, но просто… не мога.

— Всичко е наред — успокои я Кристиан и отметна мокър кичур коса от челото й. — Ти взе изпита. Само това има значение. Съсредоточи се върху тази мисъл.

— Единственото, върху което искам да се съсредоточа в момента, е един душ, което е донякъде странно, като се има предвид колко съм мокра. — Но не помръдна, а вместо това се вторачи в отсрещната стена.

— Хей — нежно я повика Кристиан. — Какво не е наред? Да не би тълпата да те уплаши?

Лиса се извърна към него.

— Не, тъкмо в това е цялата работа. Искам да кажа, те бяха доста страшни. Но аз осъзнах… не зная. Осъзнах, че съм част от важен процес, който се случва, откакто…

— Свят светува? — подразни я Кристиан, цитирайки тъпото изказване на Нейтан.

— Почти — отвърна тя и се усмихна леко, но усмивката й бързо помръкна. — Това надхвърля традициите, Кристиан. Изборите са сърцевината на нашето общество. Дълбоко вкоренени. Ние можем да си говорим за промяна на законите за възрастта или каквото и да е, но това е древно. И всеобхватно. Онези хора там, те не всички са американци. Дошли са от различни страни. Понякога забравям, че независимо че дворът се намира тук, той управлява всички морои. Това, което става тук, оказва влияние върху целия ни свят.

— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита Кристиан. Той познаваше Лиса. Разбираше я и я обичаше. Помежду им имаше синхрон, както между мен и Дмитрий. Обаче понякога мислите на Лиса поемаха в посока, която не можеше да отгатне. Той никога нямаше да го признае, но аз знаех, че част от любовта му се дължи на това, че Лиса — за разлика от мен, за която всички знаеха, че съм прибързана и буйна — винаги изглеждаше образец на спокойствие и здрав разум. И тогава изведнъж тя правеше нещо напълно неочаквано. Тъкмо тези моменти го очароваха, но понякога го плашеха, защото не знаеше доколко духът влияе върху действията й. Сега беше един от тези моменти. Той знаеше, че изборите я стресират и също като мен знаеше, че това може да събуди най-лошото.

— Ще се отнеса сериозно към тези изпити — заяви Лиса. — Ще бъде… ще бъде срамота да не го направя. Обида за обществото ни. Основната ми цел е да открия кой е натопил Роуз за убийството, но междувременно ще се явя на тези изпити като някой, който наистина възнамерява да седне на трона.

Кристиан се поколеба, преди да заговори — нещо, което рядко му се случваше.

— Искаш ли да бъдеш кралица?

Това изтръгна Лиса от отнесеното й философстване за традиции и чест.

— Не! Разбира се, че не! Та аз съм само на осемнадесет. Дори още нямам право да пия алкохол.

— Това никога не те е спирало да го правиш — изтъкна той, верен на себе си.

— Говоря сериозно! Искам да отида в колеж. Искам Роуз да се върне. Не искам да управлявам мороите.

В сините очи на Кристиан блесна дяволита искра.

— Знаеш ли, леля Таша се шегува, че от теб би излязла много по-добра кралица от всички останали, само дето понякога… не мисля, че се шегува.

Лиса изпъшка и се просна върху леглото.

— Аз я обичам, но май ще се наложи да я обуздаем. Ако някой наистина може да наложи промяна на закона, то това ще е тя и нейните приятели активисти.

— Е, не се тревожи. Работата е там, че „нейните приятели активисти“ протестират срещу толкова много неща, че обикновено не могат едновременно да застанат зад една и съща кауза. — Кристиан се излетна до нея и я придърпа по-близо. — Но независимо от всичко, мисля, че от теб ще излезе страхотна кралица, принцесо Драгомир.

— Ще се измърсиш — предупреди го тя.

— Вече съм си мръсен. О, искаш да кажеш от дрехите ти? — Кристиан обви ръце около нея, нехаещ за мокрото й и кално облекло. — Прекарал съм по-голяма част от детството си сврян на един прашен таван и притежавах всичко на всичко само една риза. Наистина ли мислиш, че ми пука за тази тениска?

Тя се засмя и после го целуна, освобождавайки за миг съзнанието си от всички тревоги, за да се отдаде на насладата на устните му. Като се имаше предвид, че двамата бяха в леглото, се запитах дали не е време да се оттегля. Но след няколко секунди Лиса се изтръгна от прегръдката му и въздъхна доволно.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че те обичам.

— Понякога? — попита той с престорен гняв.

Тя разроши косата му.

— През цялото време. Но трябва да те държа под напрежение.

— Смятай, че съм съвсем напрегнат.

Приближи отново устни към нейните, но се спря, когато на вратата се почука. Лиса се отдръпна, но двамата останаха прегърнати.

— Не отваряй — прошепна Кристиан.

Лиса се намръщи и се загледа към дневната. Измъкна се от прегръдките му и отиде до вратата. Когато беше на няколко крачки от нея, кимна доволно.

— Ейдриън е.

— Още по-основателна причина да не отваряш — нацупи се Кристиан.

Лиса не му обърна внимание и отвори вратата. И наистина, на прага стоеше моето непредсказуемо, екстравагантно и неустоимо гадже.

— Възможно. Най-неподходящият. Момент — чух Кристиан да казва иззад Лиса.

Ейдриън огледа изпитателно Лиса, сетне погледът му се насочи към Кристиан в другия край на апартамента.

— Ъхъ — промърмори Ейдриън и прекрачи прага. — Ето значи как смятате да разрешите проблема със семейството. Малки Драгомирчета. Добра идея.

Кристиан стана и се запъти към тях.

— Да, уцели в десетката. Ти прекъсваш официална сесия на съвета.

Ейдриън беше облечен в обикновени дънки и черна тениска, макар че на него приличаха на дизайнерски дрехи. Всъщност навярно бяха. Господи, липсваше ми. Всички ми липсваха.

— Какво става? — попита Лиса.

Докато Кристиан явно смяташе появата на Ейдриън като лична обида, Лиса знаеше, че Ейдриън не би дошъл без основателна причина, особено толкова рано — в началото на деня за мороите. Въпреки че устните му бяха извити в обичайната му ленива усмивка, аурата му проблясваше възбудено и нетърпеливо. Той имаше новини.

— Спипах го — рече Ейдриън. — Приклещих го в капана.

— Кого? — слиса се Лиса.

— Онзи идиот Блейк Лазар.

— Какво искаш да кажеш с това, че си го „приклещил в капана“? — попита Кристиан не по-малко изненадан от Лиса. — Поставил си капан за мечки на тенис корта или нещо подобно?

— Иска ми се. Той е в „Горящата стрела“. Току-що поръчах по още едно питие, така че, ако побързаме, ще го заварим. Мисли, че съм излязъл да изпуша една цигара.

Съдейки по миризмата, носеща се от Ейдриън, Лиса имаше чувството, че е направил точно това. И сигурно е споделил по питие с приклещения.

— Бил си толкова рано в бара?

Ейдриън сви рамене.

— За човешката раса не е рано.

— Но ти не си…

— Стига, братовчедке. — Цветовете на аурата на Ейдриън не бяха помътнели като някой, който е напълно пиян, но… да, той определено бе изпил няколко питиета. — Ако хубавецът Амброуз е бил прав за леля Татяна, този тип може да ни каже имената на другите ревниви жени.

— А ти защо не го попита? — поинтересува се Кристиан.

— Защото ще е грешно и извратено да разпитвам за сексуалния живот на леля си — отвърна Ейдриън. — Докато Блейк ще бъде повече от щастлив да си поговори с нашата очарователна принцеса.

Лиса наистина искаше да си легне, но възможността да открие нещо, което би могло да ми помогне, я зареди с нова енергия.

— Добре, позволете ми поне да се преоблека и да се среша.

Докато тя се преобличаше в банята, чу Ейдриън да казва на Кристиан:

— Знаеш ли, ризата ти е малко развлечена и мърлява. Струва ми се, че трябва да положиш малко повече усилия за външността си, след като си гадже на принцеса.

Петнадесет минути по-късно тримата крачеха към бара, скътан в административни сграда. Била съм там и преди, като първоначално реших, че това е доста странно място за един бар, но след последното ми наказание да подреждам архивите, стигнах до заключението, че ако ще се препитавам с канцеларска работа, вероятно ще се нуждая от бърз източник на алкохол, при това да ми е под ръка.

Барът тънеше в полумрак, за да осигури подходящо настроение, както и за удобство на мороите. Като оставим настрани шегата на Ейдриън, наистина беше рано за мороите и вътре имаше само двама клиенти. Ейдриън даде знак на барманката, което, предполагам, беше някакъв сигнал за поръчка, защото жената мигом се извърна и започна да налива питие.

— Хей, Ивашков! Къде беше? — подвикна някакъв глас.

Лиса се огледа и след минута зърна един самотен тип, седнал зад масата в ъгъла. Ейдриън ги поведе натам и когато приближиха, Лиса видя, че типът е млад, вероятно на възрастта на Ейдриън, с къдрава черна коса и блестящи синьозелени очи, които донякъде ми напомняха последната вратовръзка на Ейб. Сякаш някой бе смесил в едно разкошните цветове на очите на Кристиан и Ейдриън. Той имаше гъвкаво и мускулесто тяло — доколкото яко можеше да бъде тялото на един морой — и въпреки че беше с гаджето си, Лиса не можеше да не се възхити колко готино изглежда.

— Ходих да доведа по-прилична компания — отвърна на въпроса му Ейдриън, като издърпа един стол.

Мороят забеляза спътниците му и скочи. Улови ръката на Лиса, наведе се и я целуна.

— Принцесо Драгомир, за мен е чест най-сетне да се запозная с вас. От разстояние сте красива. Отблизо? Божествена.

— Това — обяви Ейдриън превзето — е Блейк Лазар.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна му се Лиса.

Блейк засия.

— Може ли да ви наричам Василиса?

— Можеш да ме наричаш Лиса.

— Можеш също така — додаде Кристиан — вече да пуснеш ръката й.

Блейк го изгледа, но се забави, преди да пусне ръката на Лиса — изглеждаше много горд от тези няколко допълнителни секунди.

— Виждал съм те. Криспин Озера, нали?

— Кристиан — поправи го Лиса.

— Добре. — Блейк издърпа един стол, все още вживял се в ролята на изискан кавалер. — Моля, присъединете се към нас. — Не си даде труд да предложи стол и на Кристиан, който на всяка цена искаше да бъде близо до Лиса. — Какво ще желаеш за пиене? Аз черпя.

— Нищо — отвърна Лиса.

В този миг се появи барманката с питието на Ейдриън и още едно за Блейк.

— Никога не е прекалено рано за едно хубаво питие. Питай Ивашков. Ти започваш още щом се изтърколиш от леглото, нали?

— Държа бутилка скоч на нощното си шкафче — призна си Ейдриън с нехаен тон. Лиса се отвори за аурата му. Тя беше блестяща и златна като на всички владеещи магията на духа, но леко помътняла от алкохола. В нея се забелязваха също леки оттенъци на червено — не истински гняв, но раздразнителност. Лиса си припомни, че нито Ейдриън, нито Амброуз имаха добро мнение за този Блейк.

— И така, какво ви доведе тук двамата с Кристофър? — попита Блейк. Допи чашата си, пълна с някаква кехлибарена течност, и я остави до новата чаша.

— Кристиан — уточни Кристиан.

— Преди малко си говорехме за леля ми — поде Ейдриън. Отново прозвуча непринудено, но колкото и да искаше да изчисти името ми, ровенето в подробностите около убийството на Татяна очевидно го притесняваше.

Усмивката на Блейк леко помръкна.

— Колко потискащо. И за двама ви. — Последното беше отправено към Ейдриън и Лиса. Кристиан все едно не съществуваше. — Макар че съжалявам за Хатауей — този път се обърна само към Лиса. — Чух колко си била разстроена. Кой би могъл да предположи?

Лиса разбра, че той говори за престорения й гняв и болка от моето предателство.

— Ами — заговори тя горчиво, — предполагам, че просто не познавам хората. Преди това е имало милион признаци. Просто не съм им обърнала внимание.

— Ти сигурно също си много разстроен — намеси се Кристиан. — Чухме, че двамата с кралицата сте били доста близки.

Усмивката на Блейк се завърна.

— Да… познавахме се много добре. Тя ще ми липсва. На някои може и да се струваше студена, но повярвайте ми, знаеше как да се забавлява. — Погледна към Ейдриън. — Ти би трябвало да го знаеш.

— Не и като теб. — Ейдриън отпи от питието си. Мисля, че му беше нужно, за да сдържи някоя хаплива забележка, и честно да си призная, му съчувствах. Всъщност направо се възхищавах на самообладанието му. Ако бях на негово място, досега да съм цапардосала Блейк по физиономията. — Или Амброуз.

Сияйната усмивка на Блейк се трансформира в злобна гримаса.

— Той ли? Онази руса курва? Той не заслужаваше да се доближава до нея. Не мога да повярвам, че му позволиха да остане в двора.

— Той всъщност смята, че ти си убил кралицата — подхвърли Лиса и побърза да добави: — Което е абсурдно, след като всички доказателства сочат, че Роуз го е направила. — Това не бяха точните думи на Амброуз, но тя искаше да провокира реакцията на Блейк. И успя.

— Той смята какво? — Да. Определено нямаше и следа от усмивка. Без нея вече не изглеждаше толкова готин, колкото преди малко. — Лъжливо копеле! Аз имам алиби и той го знае. Него просто го е яд, защото тя ме харесваше много повече.

— Тогава защо го е държала край себе си? — попита Кристиан с почти ангелска невинност. — Ти не си ли й бил достатъчен?

Блейк го изгледа свирепо и изпи питието си на един дъх. Сякаш с магическа пръчка, барманката се появи е друго. Преди да продължи, Блейк й кимна в знак на благодарност.

— О, аз й бях повече от достатъчен. Повече от достатъчен съм за дузина жени, но не се хваля наляво и надясно, както прави той.

С всяко споменаване на сексуалния живот на Татяна лицето на Ейдриън добиваше все по-болезнено изражение. Въпреки това продължаваше да играе ролята си.

— Предполагам, че говориш за другите момичета на Амброуз?

— Да. Но момичета е силно казано. Те всички бяха по-възрастни и честно, мисля, че му плащаха. Не че майка ти има нужда да плаща на когото и да било — додаде Блейк. — Искам да кажа, че тя наистина е доста готино парче.

Изглежда, на всички им бяха нужни няколко секунди, за да осъзнаят за какво говори Блейк. Ейдриън пръв се окопити.

— Какво каза?

— О! — Блейк определено изглеждаше изненадан, но беше трудно да се определи дали не се преструва. — Мислех, че знаеш. Майка ти и Амброуз… ами, кой би могъл да я упрекне? Със съпруг като твоя баща? Но да си остане само между нас двамата, мисля, че тя би могла да си намери някой много по-добър. — По тона на Блейк се подразбираше кого има предвид.

Лиса видя как аурата на Ейдриън запламтя в червено.

— Кучи син! — Ейдриън не беше от онези, които налитат на бой, но за всяко нещо си има първи път, а Блейк току-що бе преминал границата на позволеното. — Моята майка не изневерява на баща ми. А дори и да го е правила… сигурен съм, че не й е било нужно да си плаща за това.

Блейк не изглеждаше стреснат, но може би нещата щяха да бъдат различни, ако Ейдриън го бе ударил. Лиса отпусна ръка върху рамото на Ейдриън и леко го стисна.

— По-кротко — промърмори тя. Усетих лек импулс на внушение, който тя изпрати към него. Ейдриън тутакси го разпозна и се отдръпна, като й хвърли поглед, който красноречиво показваше, че не оценява „помощта“ й.

— Мислех, че не харесваш баща си — заяви Блейк, явно нехаещ, че новините му може да разстроят някого. — И освен това няма защо да ми се нахвърляш. Не аз спя с нея. Просто ти казвам какво съм чул. Както ти казах, ако смяташ да обвиняваш някого, най-добре е да започнеш с Амброуз.

Лиса побърза да се намеси, за да попречи на Ейдриън да каже нещо.

— Колко жени? Знаеш ли с кого още е имал връзка?

— Още три други. — Блейк започна да ги изброява. — Марта Дроздов и Мирабел Конта. Почакай, това прави две. С Даниела стават три. Но всъщност с кралицата са четири. Да, четири.

Лиса не обърна внимание на трагичните математически способности на Блейк, макар че това потвърждаваше предишните думи на Ейдриън, че е пълен идиот. Марта Дроздов беше сравнително известна кралска особа, която на стари години бе решила да обикаля света. Според изчисленията на Лиса тя отсъстваше от Щатите през по-голямата част от годината, да не говорим за двора. Не изглеждаше достатъчно заинтересована, за да убие Татяна. Колкото до Мирабел Конта… тя се беше прочула по друг начин. Знаеше, че е преспала с половината мъже в кралския двор, женени или свободни. Лиса не я познаваше добре, но Мирабел не изглеждаше прекалено заинтересована от конкретен мъж.

— Това, че спи с други жени, не е достатъчен мотив, за да убие кралицата — изтъкна Лиса.

— Не — съгласи се Блейк. — Както казах, очевидно е, че Хатауей го е извършила. — Замълча за миг. — Жалко. Тя е готина. Боже, какво тяло има само! Както и да е, ако Амброуз я е убил, го е направил от ревност към мен, защото Татяна ме харесваше повече. А не заради всички онези жени, с които си имаше вземане-даване.

— А защо Амброуз не е убил теб? — попита Кристиан. — Това би било по-логично.

Блейк не успя да отговори, защото Ейдриън се върна на темата, която обсъждаха преди малко. Очите му блестяха гневно.

— Майка ми не спи с никого. Тя дори не спи с баща ми.

— Хей, аз съм ги виждал — заяви невъзмутимо Блейк. — Направо щяха да се изядат. Споменах ли колко знойно парче е твоята…

— Престани — изрече Лиса предупредително. — Това не ни помага.

Ейдриън стисна юмруци.

— Нищо от това не ни помага! — Явно нещата не се развиваха по начина, по който се е надявал, когато е решил да доведе Лиса и Кристиан. — И няма да стоя тук и да слушам всички тези дивотии. — Ейдриън пресуши чашата си, скочи от стола и се насочи към изхода. Хвърли някакви банкноти, преди да излезе през вратата.

— Бедното момче — поклати глава Блейк. Отново бе добил арогантен вид. — Преживя толкова много с леля си, с майка си, а и гаджето му е убийца. Това още веднъж потвърждава правилото, че на жените не може да се вярва. — Смигна на Лиса. — Разбира се, присъстващите правят изключение.

Лиса се чувстваше не по-малко отвратена от Ейдриън, а един бърз поглед към Кристиан я увери, че и той изпитва същото. Време беше да си тръгват, преди някой наистина да халоса Блейк.

— Е, радвам се, че си поговорихме, но сега трябва да тръгваме.

Блейк я изгледа умолително.

— Но ти току-що дойде! Надявах се, че ще останеш малко по-дълго, за да се опознаем. — Беше съвсем ясно какво има предвид. — О, и Крескин, разбира се.

Този път Кристиан не си направи труда да го поправи. Просто улови ръката на Лиса.

— Да вървим.

— Да — кимна Лиса.

Блейк сви рамене и махна, за да си поръча още едно питие.

— Е, когато пожелаете наистина да експериментирате и опознаете един нов свят, елате при мен.

Кристиан и Лиса се запътиха към вратата.

— Наистина се надявам, че онова последното се отнасяше за теб, а не за мен — промърмори Кристиан.

— Това не е светът, който желая да опозная — намръщи се Лиса. Двамата излязоха навън и тя се огледа, в случай че Ейдриън още се мотаеше наоколо. Нямаше и следа от него. Беше си отишъл и тя не го обвиняваше. — Вече разбирам защо Амброуз и Ейдриън не го харесват. Той е такъв…

— Задник? — подсказа й услужливо Кристиан. Двамата се насочиха към нейната сграда.

— Предполагам.

— Достатъчно, за да извърши убийство?

— Честно? Не. — Лиса въздъхна. — Донякъде съм съгласна с Амброуз… Не мисля, че Блейк е достатъчно умен, за да планира и извърши убийство. Или че действително има мотив. Не мога да кажа дали хората лъжат или не, съдейки по аурите им, но неговата не разкрива нещо особено безчестно. Ти се шегуваше, но ако някой е способен да извърши убийство от ревност, защо просто двамата съперници да не се убият един друг? Много по-лесно е.

— И двамата са имали достъп до Татяна — напомни й Кристиан.

— Знам. Но ако в случая мотивът е любов и секс… по-вероятно да е някой, който е ревнувал от кралицата. Жена.

Помежду им се възцари продължително мълчание, никой нямаше желание да изкаже мислите си на глас. Накрая Кристиан наруши тишината.

— Като например Даниела Ивашков?

Лиса поклати глава.

— Не ми се вярва. Не ми прилича на убийца.

— Убийците никога не приличат на такива. Затова им се разминава.

— Да не би да изучаваш криминология или нещо подобно?

— Не. — Двамата бяха стигнали до входа на сградата, в която живееше Лиса, и Кристиан й отвори вратата. — Просто излагам някои факти. Знаем, че майката на Ейдриън никога не е харесвала Татяна по лични причини. А сега научихме, че двете са споделяли един и същи любовник.

— Аз все още не го вярвам. Не и без доказателство. Амброуз се закле, че убийството е политическо, а не лично.

— Амброуз е сред заподозрените.

Стигнаха до стаята на Лиса.

— По-трудно е, отколкото мислех. — Влязоха вътре и Кристиан обви ръце около нея.

— Знам. Но заедно ще се справим. Ще разрешим загадката. Но… може би някои неща трябва да си останат само между нас. Сигурно преувеличавам, но мисля, че е по-добре да не казваме на Ейдриън, че майка му е имала идеалния мотив да убие леля му.

— О, така ли мислиш? — Тя отпусна глава на гърдите му и се прозина.

— Време е за сън — рече Кристиан и я поведе към леглото.

— Трябва да си взема душ.

— Първо поспи. По-късно ще си вземеш душ. — Отметна завивките. — Аз ще спя с теб.

— С мен или до мен? — попита Лиса сухо и се плъзна в леглото.

— Истински сън. Имаш нужда. — Той се сгуши до нея, прегърна я и зарови лице в рамото й. — Разбира се, ако искаш, след това ще се впуснем в някоя официална сесия на съвета…

— Кълна се, че ако кажеш „малки Драгомирчета“, ще спиш в коридора.

Бях сигурна, че щеше да последва един от саркастичните отговори на Кристиан, негов патент, но му попречи поредното почукване на вратата. Той вдигна раздразнено глава.

— Не отваряй. Този път наистина.

Но това не бе присъщо на Лиса. Измъкна се от прегръдките му и от леглото.

— Не е Ейдриън…

— Тогава едва ли е важно — изтъкна Кристиан.

— Не можем да знаем. — Тя отиде до вратата и я отвори. На прага стоеше майка ми.

Джанин Хатауей се вмъкна в стаята също така непринудено, както и Ейдриън преди малко. Очите й огледаха внимателно всяка подробност за евентуална заплаха.

— Извини ме, че ме нямаше — обърна се тя към Лиса. — Двамата с Еди смятахме да дежурим на смени при теб, но ни възложиха други задачи. — Погледна към разбърканото легло, в което се бе изпънал Кристиан, но каквато си беше, стигна до прагматично заключение, а не до романтично. — Явно идвам тъкмо навреме. Предположих, че ще искаш да си починеш след изпита. Не се тревожи, аз поемам дежурството от Кристиан и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Кристиан и Лиса се спогледаха унило.

— Благодаря — промърмори приятелката ми.