Последна саможертва

Глава 26

— Тя е какво? — възкликнах. Птиците в градината на съня ми тутакси замлъкнаха. — С тях? Заради това ли са извикали пазителите?

Соня остана спокойна, но леко се намръщи.

— Виктор и Робърт не са повикали пазителите. Защо да го правят?

— Защото… защото са искали да се отърват от мен и Дмитрий…

— Може би — промърмори Соня. — Но не и докато са в къщата. Също като теб, и Виктор е обявен за издирване. Успяха да се измъкнат само благодарение на магията на Робърт.

— Тогава кой… — Отговорът ме порази. Простенах. — Джон и Емили. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно. Прекалено бързо приеха бегълци в къщата си.

— Всъщност си мисля, че е бил само Джон. Емили действително вярва, че си невинна… макар че появата ти никак не й хареса. Освен това според мен тя не би се обадила на пазителите, за да не привлече допълнително вниманието към Джил. Не бих се изненадала, ако се окаже, че Джон дори не я е предупредил, че е повиквал пазителите. Той вероятно смята, че прави услуга на всички.

— А вместо това изгуби заварената си дъщеря — довърших вместо нея. — Но защо Виктор и Робърт са я взели със себе си? И как, по дяволите, двама стари мъже са успели да обуздаят една тийнейджърка?

Соня сви рамене.

— Вероятно са по-силни, отколкото изглеждат. Много е вероятно внушението също да е изиграло роля. Но защо са я отвели? Трудно е да се каже. Виктор винаги е мечтал да притежава власт и могъщество. Да държи под контрола си неизвестния досега член на фамилията Драгомир, е отличен начин да се сдобие с власт.

Подскочих.

— Никога няма да успеем да я отведем в кралския двор.

— Трябва просто да я намерим — каза Соня. — Което ще мога да направя, когато тя заспи.

— Още посещения насън — промърморих и отново се заредих е надежда. — Трябва още сега да се свържеш с нея. Открий…

— Опитах. Но не се получи, защото тя не е заспала. Готова съм да се обзаложа, че докато не си осигурят значителна преднина, ще я държат будна. Но ще продължавам да опитвам.

Не беше идеалното разрешение на проблема, но засега оставаше най-доброто, което можехме да направим.

— А какво стана със Сидни и семейство Мастрано?

— Трябваше да отговорят на много въпроси. — Лицето на Соня помръкна. Знаех, че се чувства зле, защото беше изоставила братовчедка си, също както аз се притеснявах за Сидни.

Докоснах леко ръката на Соня.

— Всичко е наред. Ще се оправят. Най-важното сега е да помогнеш на Джил.

Тя кимна.

— Как ще се свързвам е теб? Не мога винаги да чакам, докато заспиш.

Замълчахме. Не бях помислила за това.

— Може би ще успеем да се снабдим с мобилен телефон… Бог ми е свидетел, че се нуждаем от такъв. Ами… защо просто не дойдеш с нас? Между впрочем, къде се намираш сега?

Зачудих се дали не направих грешка, като я поканих да се присъедини към нас. Двамата с Дмитрий доста се постарахме да прикрием следите си, за да опазим местонахождението ни в тайна. Стълкновение е пазителите беше последното, което желаех. Като се изключат очевидните причини — затвор, екзекуция и така нататък, — ако ни заловяха, щяхме да се простим с надеждата да помогнем на Лиса. При все това бях сигурна, че Соня е един от нашите съюзници, а засега тя можеше да се окаже единствената ни възможност да се свържем с Джил.

Подобни съмнения ме измъчваха и когато се питах дали да съобщя на Виктор къде се намираме. И макар той да ни помогна, тази помощ се оказа нож с две остриета. Въпреки това съобщих на Соня името на нашия къмпинг и най-удобните пътища до тук. Тя ми обеща, че ще дойде — не знаех как ще се справи с пътуването, но предполагах, че разполага с достатъчно възможности — и че ще продължи с опитите си да се свърже с Джил.

— Соня… — Поколебах се дали да продължа, защото знаех, че трябваше просто да я оставя да сложи край на съня. Бяхме изправени пред големи проблеми, по-сериозни от въпроса, който исках да й задам. Освен това беше лична територия. — Какво искаше да кажеш в колата… когато споменах, че съм се срещнала насън с гаджето си? Стори ми се изненадана.

Соня дълго ме гледа замислено. Сините й очи проникваха в мен по-дълбоко, отколкото ми допадаше. Понякога тя изглеждаше по-безопасна, когато изпаднеше в налудничаво състояние.

— Аурите могат да разкрият много, Роуз, а аз съм много добра в разгадаването им. Много по-добра, отколкото може би са твоите приятели. Един сън, повлиян от магията на духа, обагря аурата ти в златисто. Точно така разбрах за твоя. Аурата ти е уникална, макар че се променя в зависимост от чувствата ти и душевните ти вълнения. Личи си, когато хората са влюбени. Техните аури сияят. Когато ти сънуваше, твоята беше светла. Цветовете бяха ярки… но не такива, каквито бих очаквала, когато си с гаджето си. Разбира се, всяка връзка е различна. Хората са различни. Нямаше да обърна внимание, само че…

— Само че какво?

— Само че, когато си с Дмитрий, твоята аура грее като слънце. Както и неговата. — Усмихна се, когато се втренчих слисано в нея, неспособна да промълвя нито дума. — Това изненада ли те?

— Аз… ние с него, така да се каже, отдавна сме приключили с тези отношения. Бяхме заедно, но след промяната той вече не ме желае. Преживях го и продължих напред. — Тук под продължаване очевидно трябваше да се разбира, че продължаваме да се държим за ръце и все още имаме наситени с много емоции мигове на близост. — Ето защо съм с Ейдриън. Щастлива съм с Ейдриън. — Последното изречение прозвуча по-скоро оправдателно. Кого се опитвах да убедя? Нея или себе си?

— Рядко се случва поведението да отговаря на чувствата — обясни ми тя. Прозвуча ми също като Дмитрий, когато ми изнасяше проповеди по дзен будизъм. — Не го приемай погрешно, но има над какво да се замислиш.

Велико. Да ме лекува една луда.

— Добре де, да допуснем, че в думите ти има известна истина. Все пак се отказах от Дмитрий само преди две седмици. Възможно е още да съм запазила някакви чувства към него. — Възможно? Замислих се колко силно ми въздействаше физическото му присъствие през цялото време, докато бях в колата. Припомних си и непринудената хармония помежду ни в библиотеката, колко добре се чувствах, когато действахме заедно, двамата толкова решителни и в пълен синхрон, почти никога не се налагаше единият да отгатва намеренията на другия. А само преди броени часове, в стаята за гости…

Соня най-безочливо се изсмя в лицето ми.

— Възможно? Само след две седмици? Роуз, за много неща си толкова мъдра… и толкова незряла за други.

Мразех да ме преценяват единствено по възрастта ми, но сега моментът не беше подходящ за бурни изблици.

— Добре, както и да е. Все още имам чувства. Но не и той. Ти не си го виждала, след като се промени. Беше ужасно. Изпадна в огромна депресия. Каза ми, че не иска да ме вижда, че вече никого не може да обича. И така продължи до това безумно бягство, чак тогава той отново започна да се държи като някогашния Дмитрий.

— Двамата говорихме за това — призна тя, отново придобила сериозно изражение. — За депресията. Разбирам го. След като си бил стригой… след всичко, което си направил… вече не се чувстваш достоен да живееш. Остава ти само вината, мракът и съкрушителните спомени за онова зло. — Тя потръпна.

— Ти… ти се държиш по-различно от него. Искам да кажа, че понякога изглеждаш толкова тъжна, но в други моменти… сякаш нищо не се е случило. Вече си започнала да приличаш на предишната Соня. Или поне до голяма степен. На какво се дължи тази разлика помежду ви?

— О, повярвай ми, аз още тая чувство за вина. След като Робърт ме промени… — В интонацията й се прокрадна злъч, когато изговори името му. — Ами, не исках да изоставя къщата си, леглото си. Мразех се заради това, което бях направила. Искаше ми се да бях смъртоносно прободена. И тогава Дмитрий поговори е мен… Каза ми, че чувството за вина е неизбежно, че дори само този факт доказва, че не съм стригой. Но ми каза още, че това не бива да ме спира да се върна отново към живота. На нас ни е даден втори шанс, на него и на мен. Не можем да го пропилеем. Добави също, че му е отнело известно време, за да осъзнае това, и че не иска аз да повтарям същите грешки. Посъветва ме да се върна към живота, към красивото в него, към хората, които обичам, преди да е станало прекалено късно — дори и да ми е трудно. Да се отърсиш от миналото си на стригой… това е като огромна тежест, винаги те смазва. Той се закле, че повече няма да позволи на това бреме да го владее — което, повярвай ми, звучи благородно, но е много трудно постижимо — и че няма да позволи животът му да се окаже безсмислен. Вече е изгубил някои неща, и то завинаги, но няма да се откаже от останалото.

— Той ти е казал всичко това? Аз… аз не съм сигурна какво означава дори половината от казаното. — Посъветва ме да се върна към живота, към красивото в него, към хората, които обичам, преди да е станало много късно.

— Понякога и аз не съм сигурна. Както споменах, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Все пак си мисля, че той ми помогна да се възстановя по-бързо, отколкото ако трябваше да се справям съвсем сама. Благодарна съм му. А колкото до теб и твоята аура… — Леката усмивка се завърна на устните й. — Е, сама трябва да откриеш отговорите. Не вярвам в сродните души или поне не съвсем. Според мен е смешно да се мисли, че на света за всеки съществува само една сродна душа. Ами ако се окаже, че твоята „половинка“ живее в Зимбабве? А какво ще стане, ако роденият за теб умре млад? Мисля също, че е смешно да се твърди, че „две души могат да се слеят в една“. Трябва да държиш на себе си. Но вярвам, че има души, между които се постига пълен синхрон, които са като огледално отражение една на друга. Виждам синхронността в аурите им. Мога да видя и любовта между тях. Трябва сама да решиш какво да правиш с тази информация, ако изобщо й се доверяваш.

— Без прибързване — промърморих аз.

Тя сякаш се канеше да сложи край на съня, но сетне се спря и ме изгледа пронизващо.

— Внимавай за едно нещо, Роуз. Твоята аура много подхожда на аурата на Дмитрий, но двете не са идентични. Тази на Дмитрий е осеяна с тъмни петна, останали от травмата му. Но тези петна избледняват с всеки изминал ден. В твоята също има мрак — но не избледнява.

Потръпнах.

— От Лиса е. Това е мракът, който отнемам от нея, нали?

— Да. Не зная много за телепатичните връзки, но това, което правиш, дори и да й помага, е много опасно. Магията на духа ни разкъсва, в това няма спор, но от друга страна… мисля, че ние, владеещите магията на духа, сме създадени така, че да й устояваме малко по-добре от останалите. Не че това винаги е очевидно — додаде тя с горчивина. — Но ти? Не. И ако поемеш в себе си твърде много, не зная какво ще се случи. Страхувам се, че ще се натрупва и натрупва. Опасявам се, че ще е необходима само една искра, един катализатор, за да експлодира в теб.

— И какво ще стане тогава? — прошепнах.

Тя бавно поклати глава.

— Не зная.

С това сънят избледня.

Заспах отново, този път, без да сънувам, макар че тялото ми — все едно само знаеше кога трябва да поема смяната си — се събуди няколко часа по-късно. Отново ме обкръжаваше нощният мрак, но чувах спокойното дишане на Дмитрий и усещах топлината му. Всичко, което бях обсъждала със Соня, отново нахлу в съзнанието ми. Прекалено много, прекалено много. Не знаех откъде да започна да го осмислям. Не знаех още дали мога да вярвам на всичко, не и при това, което виждах в реалния живот. Рядко се случва поведението да отговоря на чувствата. Поех дълбоко дъх и се заставих да се държа само като пазител, а не като разстроено от емоциите момиченце.

— Време е ти да поспиш, другарю.

Гласът му долетя до мен като светлина в мрака, мек и приглушен.

— Ако имаш нужда, можеш още да си починеш.

— Не, добре съм — казах му. — И не забравяй, че ти не си…

— Зная, зная — засмя се той. — Не съм генерал.

О, Господи. Довършвахме си шегите. Вярвам, че има души, между които се постига пълен синхрон. Напомних си строго, че посещението на Соня в съня ми всъщност не беше посветено на моя любовен живот. Разказах на Дмитрий за останалото от съня, за предателството на Джон и за отвличането на Джил.

— Дали… дали постъпих правилно, като казах на Соня къде се намираме?

Изминаха няколко мига, преди да ми отговори.

— Да. Имаш право, че се нуждаем от помощта й. Тя може да открие Джил. Проблемът е в това, че Виктор и Робърт също го знаят. — Въздъхна. — И си права, че е по-добре да си почина, за да събера сили за това, което ни предстои.

Не каза нищо повече. Скоро дишането му стана равномерно, което показваше, че е заспал. Удивително беше как го постигаше с толкова малко усилия. Разбира се, това бе умение, на което ни учеха, докато се подготвяхме за пазители: да спиш, когато можеш, защото не знаеш кога отново ще можеш да си го позволиш. Беше трик, на който така и не се научих. Загледах се в мрака, като сетивата ми бяха нащрек, ослушвайки се за всеки подозрителен шум, който можеше да предизвести някаква опасност.

Може да не притежавам умението да заспивам мигновено, но пък мога да поддържам нащрек тялото си, докато проверявам как е Лиса. Днес най-силно ме вълнуваха Джил и нашето бягство, но събитията в кралския двор още продължаваха да ме тревожат. Някой се бе опитал да убие Лиса и група пазители току-що бе замъкнала Еди на разпит.

Когато погледнах през очите й, не се изненадах, че намерих повечето от приятелите ми събрани заедно. Намираха се в някаква гола, потискаща стая, подобна на онази, в която Лиса беше разпитвана за бягството ми — само дето тази беше по-голяма. И имаше защо. В помещението имаше доста народ. Ейдриън и Кристиан стояха до Лиса. Не се нуждаех от никакви аури, за да се досетя, че на тях двамата никак не им бе лесно, както и на самата Лиса. Зад една маса седеше Ханс, наведен напред, и оглеждаше свирепо всички присъстващи. Срещу Лиса, на един стол до отсрещната стена, седеше Еди с каменно изражение на лицето, с по един пазител от двете му страни. Двамата му пазачи бяха напрегнати, готови моментално да реагират. Осъзнах, че възприемат Еди като заплаха, което беше смешно. Но Ханс явно споделяше мнението им.

Той заби пръст в една фотография, оставена на масата. Лиса пристъпи крачка напред и видя, че на нея беше заснет този, който я бе нападнал. Фотографията беше направена след смъртта му. Очите му бяха затворени, а кожата му беше бледа, но чертите на лицето му се виждаха ясно.

— Ти си убил морой! — извика Ханс. Очевидно се бях включила в средата на разговора. — Как да не е проблем? Ти си обучаван да ги защитаваш!

— Точно това направих — каза Еди. Беше толкова спокоен, толкова сериозен, че ме споходи смешната мисъл, че все едно беше Дмитрий младши. — Аз я защитавах. Каква е разликата, ако заплахата идва от морой или стригой?

— Нямаме доказателства — изръмжа Ханс.

— Имате трима свидетели! — озъби се Кристиан. — Да не искате да кажете, че показанията ни нямат никаква стойност?

— Казах само, че вие сте негови приятели, което прави показанията ви съмнителни. Бих искал някой пазител да ги потвърди.

Сега бе ред на темперамента на Лиса да се възпламени.

— Имаш такъв! Еди беше там.

— И нямаше начин да я защитиш, без да убиваш нападателя? — обърна се Ханс към Еди.

Еди не му отговори. Знаех, че в момента сериозно обмисля въпроса и се питаше дали наистина не бе допуснал фатална грешка. Накрая поклати глава и заговори:

— Ако не го бях убил, той щеше да убие мен.

Ханс въздъхна. В очите му прозираше умора. Не беше трудно да му се ядосам, но трябваше да си напомня, че той просто си вършеше работата. И успяваше да издържи на изпитанието.

— Никой от вас, повтарям, никой ли не е виждал някога този мъж?

Лиса още веднъж се вгледа в снимката, като потисна треперенето си. Не, не го бе разпознала по време на нападението, не го разпозна и сега. В нападателя наистина нямаше нищо отличително — нито една особена черта, която да бъде посочена. Другите ми приятели също поклатиха глави Лиса смръщи чело.

— Да? — попита Ханс, като реагира веднага на тази незначителна промяна в изражението й.

— Не го познавам — бавно изрече тя. В спомените й изплува разговорът с портиера Джо.

— Как изглеждаше този мъж? — беше попитала тя Джо.

— Най-обикновен. Нищо особено. Освен ръката му.

Този път Лиса се вгледа в снимката малко по-продължително и чак сега забеляза, че ръката му беше увредена — два от пръстите му бяха извити. Вдигна очи към Ханс.

— Не го познавам — повтори тя. — Но мисля, че зная кой може да го разпознае. Има един портиер… по-скоро бивш портиер. Този, които свидетелства срещу Роуз. Мисля че той е виждал този мъж и преди. Имали са някакви делови отношения. Михаил смяташе да се погрижи да не напуска кралския двор.

Ейдриън не изглеждаше много щастлив от намесването на Джо тъй като можеше да се разбере за подкупа на майка му.

— Ще трябва доста да се поизпотят, докато го накарат да проговори.

Ханс присви очи.

— О, ако той знае нещо, ще го накараме да говори. — Кимна рязко към вратата и един от пазителите до Еди пристъпи към нея. — Намери този мъж. И изпрати тук нашите „гости“. — Пазителят кимна и напусна стаята.

— Какви гости? — попита Лиса.

— Е — отговори й Ханс, — любопитно е, че спомена за Хатауей. Защото току-що успяхме да я засечем.

Лиса се вцепени. Обзе я паника. Те са намерили Роуз. Но как? Ейб я бе уверил, че съм в безопасност в някакъв град в Западна Вирджиния.

— Тя и Беликов са били забелязани край Детройт, където отвлекли едно момиче.

— Те никога… — Гласът на Лиса внезапно секна. — Детройт ли? — Струваше й огромно усилие да се сдържи и да не отправи въпросителни погледи към Кристиан и Ейдриън.

Ханс кимна и макар да си даваше вид, сякаш съвсем скоро е получил това сведение, аз знаех, че следеше внимателно дали моите приятели ще се издадат с нещо.

— С тях имало още няколко души. Някои от тях избягали, но ние заловихме един.

— И кого са отвлекли? — поинтересува се Кристиан, не по-малко удивен. Той също смяташе, че сме се укрили надеждно.

— Мастрано — каза Ханс. — Някоя си Мастрано.

— Джил Мастрано? — възкликна Лиса.

— Малкото сладкишче? — удиви се Ейдриън.

Ханс явно не беше наясно с този прякор, но нямаше възможност да зададе следващия си въпрос, защото тъкмо тогава вратата се отвори. Влязоха трима пазители, а с тях и Сидни.