Поражението на дерините

Глава девета

— Какъв е Уорън? — възкликна Морган. — Дери, сигурно се шегуваш!

Морган и Дънкан бяха седнали под едно дърво в двора за тренировки до оръжейната, където допреди малко се бяха дуелирали със саби. Половин час преди това Дери бе пристигнал с гръм и трясък през крепостните врати на Корът. Той беше много уморен и изгладнял, когато се изтегна на тревата до командира си. Очите му блестяха, докато разказваше какво се беше случило предната нощ в „Ханчето на кралския пратеник“.

Морган стегна кърпата на тренировъчната си туника и избърса лицето си, което все още бе изпотено след дуела с Дънкан. Дери не отговори и след миг херцогът поклати недоверчиво глава.

— Все пак това е съвсем неочаквано — каза той и избърса чело с ръка. — Сигурен ли си, че не бъркаш, Дери?

— Разбира се, че не съм сигурен — отвърна Дери, смъквайки ловджийската шапка от разрошената си кафява коса и изтърсвайки нервно праха от нея. — Но могат ли хората да правят това, което направи той, милорд?

— Не.

— Отец Дънкан, смятате ли, че Уорън е светия?

— Имало е и по-необикновени светии — отвърна Дънкан загадъчно, спомняйки си видението, което бе срещнал по пътя.

Дери стисна устни, след това отново погледна Морган.

— Все пак той наистина излекува ранения, милорд. А от вашите думи имам впечатлението, че това е по силите само на дерините.

— Аз мога да го направя — уточни Морган, отправяйки намръщен поглед към голите си нозе. — Не зная какво могат да правят другите дерини. Не бях чувал някой да го е правил напоследък, освен когато спасих живота ти миналата година.

Дери наведе глава, спомняйки си нападението срещу групата бойци под негово командване през нощта преди коронацията на Келсън. Бяха ги изненадали в тъмнината и ги разбиха. Спомни си и изгарящата болка, когато нечий меч го прониза отстрани и той помисли, че никога повече няма да стане.

Когато дойде на себе си, се намираше в собствената си квартира, а раната му беше изчезнала, сякаш никога не е съществувала. Спомни си и учудения доктор, наведен над него, без да може да обясни нищо. И как Морган му обясни няколко седмици по-късно, че сложил ръцете си на челото му и с това го излекувал напълно.

Дери го погледна и кимна.

— Съжалявам, милорд. Не исках да ви обидя. Вие сте дерини и затова можете да лекувате. Но и Уорън може да лекува.

— И Уорън може да лекува — повтори Морган.

— Все пак, ако е дерини, той дори не го знае — каза Дънкан, почесвайки се по крака и насочвайки поглед към братовчед си. — Лично аз не вярвам, че този човек, поне според слуховете, които стигнаха до мене, може да е двуличник, който преследва собствената си раса.

— Това се е случвало и по-рано.

— Разбира се, че се е случвало и по-рано, при това са го вършили майстори. Винаги има хора, които могат да продадат всекиго, стига цената да е подходяща. Но впечатлението ми за Уорън е друго. Той е искрен. Убеден е, че делото му е справедливо, че има божествено призвание. И това, което току-що ни съобщи Дери за излекуването на ранения, за влиянието му върху неговите хора, това също потвърждава моето предположение.

— Неприятното е — отбеляза Морган, като се изправи и напъха сабята обратно в ножницата, — че Уорън върши неща, които по традиция са дела на светци и спасители. За съжаление, същите тези неща обикновено не се свързват с дерините, въпреки че легендите за много християнски светци може би се коренят във възможностите на дерините. Ако това стане известно, всяка мисъл за бунт ще бъде задушена в зародиш, но как да се разпространи тази информация, ако хората на Уорън са толкова предани и лоялни към него, както изглежда по думите на Дери?

Дери кимна с глава.

— Това е истина, милорд. Още отсега привържениците му го смятат за Свещен, за светия. Жителите на Кингслейк са убедени, че пред очите им е било извършено чудо в най-добрите старинни библейски традиции. Как да се бориш с такова нещо? Как да кажеш на хората, че техният спасител е фалшив? Че той е именно това, срещу което самият той проповядва, макар че не го знае? Особено, ако целта ти е в крайна сметка хората да започнат да харесват дерините?

— Трябва да им го кажеш много внимателно, при това не наведнъж — каза тихо Морган. — А в сегашния момент не трябва изобщо да им се говори. Защото засега, ако не успеем да направим нещо от наша страна, хората ще се стичат отвсякъде към него.

— И ще се стичат още повече, когато разберат какво планират архиепископите — допълни Дънкан. — Дери, ти не си информиран, но архиепископ Лорис събира всички епископи от кралството на конклав в Дхаса вдругиден. Епископ Толивър замина тази сутрин — не посмя да отхвърли поканата. Нито пък ще се осмели да каже „не“, когато Лорис представи декрета си за отлъчването ни от църквата пред събралата се Курия. Мисля, че разбираш какво значи това.

— Могат ли наистина да обявят отлъчване на Коруин? — попита Дери. И тримата тръгнаха към централния двор, като Морган и Дънкан носеха саби, а Дери въртеше в ръце шапката си.

— Не само че могат, но и ще го направят, ако не сторим нещо — отвърна Морган. — С тази цел Дънкан и аз тръгваме за Дхаса довечера. Прякото обръщение към Курията може и да е безсмислено, те сигурно няма да ни изслушат, независимо какво ще им кажа. Но Лорис не ни очаква. И аз може би ще успея да ги впечатля достатъчно, че да ги накарам да обмислят още веднъж какво искат да сторят. Ако обявят отлъчването при сегашната сила на Уорън, боя се, че провинцията ще тръгне след него на свещена война срещу дерините. Дори с цената на мнимо разкаяние, на изправяне пред Курията с молба за опрощение, трябва да предотвратя тази възможност.

— Мога ли да дойда с вас, милорд? — попита Дери с надежда, продължавайки да върви до Морган. — Мисля, че ще съм ви полезен.

— Не, ти вече ми беше полезен с много работи, Дери, а за тебе имам по-важна задача. След като поспиш няколко часа, искам да заминеш за Ретмут. Трябва да разкажеш на Келсън какво се е случило, а ние с Дънкан не можем да го направим, ако искаме да стигнем до Курията, преди да е станало късно. Ако Келсън вече е заминал за Кулди, тръгни и ти за там. От жизнено значение е да знае всичко, което ти ни разказа преди малко.

— Слушам, милорд. Да правя ли опити да се свържа с вас?

Морган поклати глава.

— При нужда ние ще се свържем с тебе. А сега иди да дремнеш. Искам да тръгнеш още по светло.

— Слушам.

Дери си отиде, а Дънкан поклати глава и въздъхна.

— Какво има? — попита Морган. — Да не си се отчаял?

— Поне не съм във възторг.

— Братовчеде, май отново си прочел мислите ми. Хайде, време е да обсъдим всичко. След час Хамилтън ще събере офицерите ми за последни инструкции. Струва ми се, че днешният ден ще е много дълъг.

Същият следобед Бронуин се разхождаше безгрижно по терасата на замъка Кулди. През целия ден грееше ярко слънце, което изсуши влагата от дъжда, паднал през миналата седмица, прелетните птици бяха почнали да се връщат от юг и сега чуруликаха прекрасните си песни в разбудената за живот градина. Бронуин. Спря до парапета и се наведе към басейна с рибките, разположен на няколко метра под нея. После продължи разходката си, наслаждавайки се на изпълнения с аромат топъл въздух и на красивите околности на старинния дворец. Навивайки кичур лъскава коса на пръстите си, тя се усмихваше и продължаваше да обикаля, мислейки си за различни приятни неща.

Групата на сватбарите бе пристигнала в планинското градче Кулди предишната вечер след приятен, макар и дъжделив еднодневен преход от столицата на Кевин в Киърни. Вечерта имаше бал, а сутринта премина в лов, посветен на бъдещите младоженци. Тя и лейди Маргарет прекараха ранните следобедни часове в разглеждане на напъпилите градини. Бронуин показа на бъдещата си свекърва любимите си места в района, който познаваше добре.

Девойката бе запазила нежни спомени за Кулди, защото тя, Аларик, Кевин и Дънкан бяха прекарали тук много щастливи летни ваканции като деца. Лейди Вера Маклейн, която бе като втора майка на Бронуин и брат й, често водеше децата от семействата Маклейн и Морган в замъка Кулди за летните месеци.

Бронуин си припомни лудориите в цъфналите градини, които бяха разкошни в сезона, когато децата живееха в града. Спомни си за лятото, когато Аларик падна от едно дърво и си счупи ръката. Тогава осемгодишното дете понесе болката търпеливо и храбро. Припомни си и многобройните тайни входове в стените на замъка, където тя и момчетата играеха на криеница. Там беше и тихата романтична църквица с гроба на майка й, където тя обичаше и досега да отива за спокоен размисъл.

Бронуин не помнеше майка си. Лейди Елис де Коруин де Морган бе починала само седмици след раждането на малката си дъщеричка, жертва на млечна треска, която често покосяваше младите майки. Аларик я помнеше или поне твърдеше, че я помни. Но Бронуин си спомняше само чудесните разкази на лейди Вера за прекрасната дама, която ги била родила, както и леката тъга, която изпитваше, защото никога не е познавала тази прекрасна блестяща дама.

В спомени за миналото Бронуин се спря на терасата, а после се запъти решително към стаите си. Все още беше рано. Ако не се разтакаваше, щеше да намери достатъчно време, за да отиде до малката църквица, преди да се облече за официалната вечеря. Църквицата щеше да е хладна и влажна, затова трябваше да вземе наметало.

Почти бе достигнала до вратата на терасата към нейната стая, когато се препъна в една пукнатина на настилката, но все пак запази равновесие. Наведе се ядосано, за да разтърка ударения крак, и неволно долови женски гласове, идващи откъм нейната стая.

— И въпреки това не разбирам защо я защищаваш — казваше единият.

Бронуин разпозна гласа на лейди Агнес, една от придворните й дами? Тя се изправи и се доближи до вратата, разбирайки, че жените говореха за нея.

— Така е — каза друг глас. — Тя не е като нас.

Беше лейди Марта.

— Тя е жена като нас — възрази трети глас, в който Бронуин позна Мери Елизабет, любимката си. — Ако го обича, а и той я обича, не виждам нищо срамно.

— Нищо срамно ли? — възрази задъхано Агнее. — Но тя е… тя е…

— Агнес има право — каза безапелационно Марта. — Наследникът на херцогство Касан би трябвало да се ожени за много по-високопоставена лейди, отколкото дъщерята на един…

— Отколкото дъщерята на един обикновен дерини! — допълни Агнес.

— Тя не помни майка си — намеси се Мери Елизабет, — а баща й беше лорд. Освен това, тя е само наполовина дерини.

— Това е половин дерини повече от нужното, за да ми хареса — заяви натъртено Марта. — Да не говорим за нейния невъзможен брат!

— Тя не може да избира брат си — прекъсна я Мери Елизабет с убедителен, макар и тих глас, въпреки разгорещения спор. — А и в херцога Аларик няма нищо лошо, освен може би, че е малко по-откровен с могъществото си, отколкото е разумно. От него не зависи, че е роден дерини, също както и лейди Бронуин. А ако го нямаше херцога, никой не знае кой щеше да е владетел на Гуинид сега.

— Мери Елизабет, да не би да го защищаваш? — учуди се Агнес. — Ама това е почти богохулство.

— То си е чисто богохулство — отвърна Марта. — Нещо повече, прилича ми и на предателство, и на…

Бронуин бе чула достатъчно. Повдигаше й се, когато се обърна с гръб към стаята и тихо се върна по терасата към стълбите, които я отведоха в далечния ъгъл на градината.

Винаги се случваше нещо от този род. Можеха да минат седмици и месеци и никой да не й напомни за единственото тъмно петно в произхода й. Но после, точно когато започваше да си мисли, че е загърбила деринския си произход, че всички я приемат каквато е, а не като някаква хитра магьосница, се случваше нещо, подобно на този разговор на придворните й дами. Някой си припомняше и се опитваше да използва тези спомени, за да изкриви и изопачи истината, докато се получи нещо грозно и нечисто. Защо ли хората бяха така жестоки?

„Хората“ — помисли си тя, а после се засмя горчиво и забърза по пътеката. Ето че отново мислеше за „тях“ и „нас“. Така ставаше винаги, когато имаше преживявания като сегашното.

Но защо изобщо ставаха тези бъркотии? Нима имаше нещо лошо, че е дерини, въпреки че църквата учи друго? Както бе посочила и Мери Елизабет, никой не можеше да влияе на обстоятелствата около своето раждане. Освен това, тя никога не беше използвала истински могъществото си.

Или почти никога.

Тя вървеше намръщена към църквицата на майка си, обгърнала тялото си с ръце, за да се предпази от внезапния хлад на приближаващата вечер.

Трябваше да си признае, че понякога се възползваше от могъществото си, за да изостри сетивата си, ако имаше нужда. А веднъж бе направила връзка със съзнанието на Кевин, преди много години, когато и двамата бяха млади и удоволствието да правят нещо забранено натежаваше срещу страха им от наказанието, в случай че ги открият.

По същата причина тя понякога викаше птиците от градината и ги хващаше с ръце, за да ги нахрани, но винаги внимаваше да не я забележи някой.

Но пък какво лошо имаше в този вид магии? Как можеше да се твърди, че те са грешни или лоши? Просто другите й завиждаха и нищо повече.

Разсъждавайки така, тя забеляза висок човек, който идваше към нея по пътеката. По бялата коса и сивия жакет без труд разпозна архитекта Римъл. Когато го доближи, той се отстрани, за да я пусне по пътеката, покланяйки се дълбоко.

— Милейди — прошепна той, когато Бронуин вече бе отминала. Тя кимна любезно и продължи да върви.

— Милейди, може ли да ви кажа само една дума? — настоя Римъл, тръгвайки след нея на няколко крачки и наново покланяйки се, когато Бронуин се обърна към него.

— Разбира се. Вие сте магистър Римъл, нали?

— Да, милейди — отвърна нервно Римъл и отново кимна с глава. — Бих искал да разбера дали ви харесаха чертежите за двореца в Киърни. Нямах възможност да ви попитам Порено, но мислех да разбера мнението ви навреме, за да успея да нанеса исканите поправки.

Бронуин се засмя и кимна одобрително.

— Благодаря ви, Римъл. В действителност чертежите ми харесаха много. Ако искате, можем да ги прегледаме отново утре. Не мисля, че има нещо за променяне, но ценя вашето предложение.

— Много сте любезна — прошепна Римъл и отново наведе глава, опитвайки се да прикрие радостта си от това, че Бронуин разговаря с него. — Може ли да ви изпратя, закъдето сте тръгнали? Времето се застудява, а тука мъглите падат по-рано.

— Благодаря ви, но няма нужда — отговори Бронуин и поклати глава, а после потърка ръце сякаш под влияние на думите за студа. — Тръгнала съм към гроба на майка ми и предпочитам да бъда сама.

— Естествено — кимна с разбиране Римъл. — Тогава ще благоволите ли да приемете моето наметало? В църквицата ще е хладно по това време на деня, а вашата рокля прекрасно подхожда за слънчево време, но едва ли ще ви топли в криптата.

— Благодаря ви, Римъл — каза усмихнато Бронуин, докато Римъл загърна рамената й със сивото си наметало. — Ще ви го пратя по някой от слугите довечера.

— Не бързайте, милейди — отвърна Римъл, отдръпвайки се с любезен поклон. — Довиждане.

Бронуин продължи по пътеката, загърната в плаща. Архитектът за миг я изгледа с възхита, а после се обърна и си тръгна. Когато наближи стъпалата към терасата, видя как Кевин излиза от крайната стая и се спуска по стълбите.

Кевиц беше обръснат, кафявата му коса беше внимателно сресана, а вместо прашните ловджийски дрехи, които носеше сутринта, бе облякъл къса кафява кадифена дреха. На лявото си рамо бе наметнал кокетно тартана с цветовете на рода Маклейн. Той се спусна за миг по стълбите, така че само току-що лъснатите му ботуши и шпори блеснаха, а ножницата и верижката, на която висеше, издрънкаха. Когато забеляза Римъл, той спря на средата на стълбището, за да го поздрави.

— Римъл, прегледах чертежите, които ми беше оставил гази сутрин. Ако искаш, иди в стаята ми и ги вземи. Между другото, свършил си чудесна работа.

— Благодаря ви, милорд.

Кевин тръгна, но после отново се спря.

— Римъл, случайно да си виждал лейди Бронуин. Не мога да я намеря никъде.

— Сигурно ще я намерите на гроба на майка й, милорд — отвърна Римъл. — Преди няколко минути я срещнах на пътеката и тя ми каза, че отива натам. Предложих й наметалото си, защото беше хладно. Вярвам, че нямате нищо против.

— Ни най-малко — увери го Кевин и го тупна по рамото в знак на дружеско разположение. — Благодаря ти.

Кевин му махна с ръка за довиждане и бързо слезе по останалите стъпала, после тръгна по пътеката и скоро се изгуби зад завоя. Римъл се запъти към стаята на своя господар.

Почти беше решил как ще действа по-нататък. Не можеше да става и дума за открито нападение срещу този любезен млад лорд. Освен другото, Римъл не беше привърженик на нападенията. Но беше влюбен силно и безнадеждно.

Тази, сутрин бе прекарал няколко часа в разговори с местните хора за своите проблеми, без да споменава, разбира се, обекта на силните си чувства.

Местните планинци, които живееха в този район, на границата между Коне и дивата Меара, имаха някои твърде любопитни представи за това, как влюбеният мъж може да ухажва избраницата си.

Римъл трудно можеше да повярва например че ако закачи стръкчета на омайниче на вратата на Бронуин и каже седем пъти молитвата на Дева Мария, ще може да повлияе на чувствата на девойката. Нито пък че ще успее, ако сложи жаба в чашата на Кевин. Графът просто щеше да се разгневи на слугите, които не са внимавали при сервирането.

Но много от местните хора му казаха, че ако наистина иска да спечели чувствата на дамата на сърцето си, трябвало да потърси старата вдовица, която живеела в планината. Тази свята овчарка, наречена Бетан, помагала и преди на объркани и безнадеждно влюбени младежи. Може би Бетан щяла да помогне и на него, ако отиде в планината при нея и й отнесе чувал с храна и малко злато.

Римъл бе решил да опита. Дори за миг не се бе замислил, че се захваща със суеверия и магии, които не би погледнал, ако не беше поразен от любов към красивата Бронуин де Морган. Беше сигурен, че вдовицата Бетан ще го спаси, че с нейна помощ ще спечели красавицата, която трябваше да е негова, за да не умре от мъка. Смяташе, че с някакъв любовен еликсир или с талисман от тази уважавана от местните хора жена ще успее да спечели Бронуин от лорд Кевин и да я накара да заобича архитекта вместо барона.

Когато влезе в стаята на Кевин, той се огледа внимателно, търсейки чертежите. Стаята не се отличаваше от останалите спални помещения в замъка, защото всички бяха временни жилища за посетителите в момента. Но Римъл забеляза няколко предмета, които вероятно бяха на Кевин: сгъваемото столче, покрито с тартана на рода Маклейн, бродирания килим върху пода до леглото, покривката на леглото — от богата коприна, избродирана с герба на графа. В това легло, ако Римъл не предприемеше нещо незабавно, Кевин щеше да доведе своята обичана Бронуин след три дена.

Той отмести поглед от леглото, предпочитайки да не мисли повече за това в момента, и забеляза чертежите си, навити на руло и оставени на масата до вратата. Взе ги и се приготви да напусне стаята по същия път, откъдето бе влязъл, когато нещо блестящо, сложено върху малка кутия, привлече очите му.

Това бяха обикновените украшения и символи на властта — пръстени, брошки, верижки. Но погледът му се спря на нещо особено — малко кръгло медальонче на златна верижка, твърде деликатно и чупливо, за да е собственост на мъж.

Без да мисли какво прави, той взе внимателно медальончето и го отвори, поглеждайки към вратата, за да се увери, че никой не го наблюдава, а после впери взор в него.

Там имаше портретче на Бронуин — най-красивото подобие на оригинала, което Римъл бе виждал. Златистите коси се спускаха на вълни по хубавите й рамене, устните й бяха леко разтворени, а погледът й бе зареян нежно в далечината.

Не осъзнавайки какво върши, Римъл скри медальона в туниката си и тръгна към вратата, като почти смачка навитите на руло чертежи под мишницата си. Без да гледа настрани, той се спусна по стълбите към своята стая. Ако някой го беше видял, щеше да си помисли, че се е побъркал.

Бронуин повдигна глава от железния парапет, обграждащ гроба на майка й, и погледна разсеяно пред себе си към легналата фигура, изваяна в пълен ръст.

Почувства, че е много по-дълбоко разтревожена от разговора, който бе подслушала, отколкото си мислеше в началото. Не й беше ясно какво да прави. Нямаше как да отиде при жените и да им заповяда да спрат клюките си. С това не би постигнала нищо.

Продължаваше да гледа фигурата пред себе си. Постепенно нейните очертания се изясниха и Бронуин си помисли какво ли би направила на нейно място майка й, която по мнението на всички била изключителна жена.

Лейди Елис де Коруин де Морган била невероятно красива жена в реалния живот, и това личеше и от саркофага й. Каменоделците от Коне бяха изваяли гладкия алабастър с голямо умение, до най-дребните подробности. Образът на майка й бе така близък до реалния, че и сега, въпреки че бе пораснала, Бронуин все още имаше чувството, което бе запомнила от детството, че фигурата е жива, че само ако се произнесат нужните думи, тя ще започне да диша и ще оживее.

Широкият прозорец от цветни стъкла над гроба блестеше в цветовете на дъгата под лъчите на бавно залязващото слънце, къпейки малката, църквица в златно, оранжево и червено и пропускаше поток от светлина върху гроба, върху чуждото сиво наметало на Бронуин и върху малкия олтар от слонова кост на няколко метра вдясно от нея.

Бронуин чу как отзад вратата се отвори със скърцане и се обърна. Видя Кевин, който с любопитство бе промушил глава в процепа на вратата. Когато я видя, лицето му светна. Той влезе вътре, притвори вратата, наведе се пред малкия олтар, а после коленичи редом с нея отстрани на гроба.

— Чудех се къде ли си отишла — каза той с тих глас, слагайки дясната си ръка върху нейната. — Какво се е случило?

— Нищо — поклати глава Бронуин, — по-точно, не зная.

Тя погледна надолу и преглътна с мъка, а Кевин изведнъж почувства, че тя едва удържа сълзите си.

— Какво има? — попита той и я прегърна с ръка през раменете, а после я притегли към себе си.

Със сподавено хълцане Бронуин избухна в сълзи и захлупи лице върху гърдите му. Кевин я притисна силно и я остави да поплаче няколко минути, поглаждайки меката й коса с успокоителни движения. После седна на стъпалото и я взе в скута си, за да я залюлее в ръце като изплашено дете.

— Стига толкова — промълви той с тих и спокоен глас. — Всичко е наред. Хайде да поговорим какво те тревожи.

Риданията й отслабнаха и тогава Кевин се облегна на парапета, продължавайки да глади косите й и да наблюдава двойния им силует, препречващ вълшебните цветни светлини от прозореца, които се разпиляваха по раменете им и по белия мраморен под.

— Помниш ли когато бяхме деца как идвахме тука, за да си играем? — запита я той. После я погледна и с облекчение забеляза, че вече избърсва сълзите от очите си. Измъкна кърпичка от ръкава си и я подаде на годеницата си, преди да продължи.

— Мисля, че замалко не докарахме майка ми до лудост последното лято, преди Аларик да отиде в кралския двор. Той и Дънкан бяха на осем години, аз бях единадесетгодишен, а ти беше на четири или нещо такова, но изглеждаше по-голяма. Играехме на криеница в градината, Аларик и аз се скрихме тук, зад завесата на олтара, която малко висеше в края. Старият отец Анселм влезе, откри ни и заплаши, че ще каже на мама. Спомням си, че още не беше свършил да ни се кара, когато ти се появи с букет от най-красивите рози на майка ми, разплакана, че бодлите бяха уболи малките ти пръстчета.

— И аз си го спомням — каза Бронуин и се усмихна през сълзи. — А няколко години по-късно, когато бях десетгодишна, а ти — съвсем голям, на седемнадесет, ти ме накара да осъществим връзка на съзнанието — тя каза това с наведени очи.

— Никога нито за миг не съм съжалявал за това — каза Кевин с усмивка и я целуна по челото. — Какво става с теб, Брон, мога ли с нещо да ти помогна?

— Боя се, че не — отвърна Бронуин с тъжна усмивка. — Струва ми се, че просто ми беше мъчно. Без да искам чух един разговор преди време и май че той ме разстрои повече, отколкото можех да предположа.

— Какво чу? — попита Кевин и се намръщи, а после се отдръпна, за да може да види лицето й. — Ако някой те тормози, само ми кажи и аз…

Тя поклати примирено глава.

— Нищо не може да се направи, Кевин. Аз просто не мога да съм друга, а не каквато съм. Някои от жените си приказваха, това е всичко. Те… не харесват, че бъдещият им херцог се жени за една дерини.

— Много жалко — каза Кевин и отново я притисна до себе си, целувайки я по челото. — Но аз обичам тази дерини повече от всичко и не мога да живея без нея.

Бронуин се усмихна доволно, изправи се, приглади роклята си и избърса отново очи.

— Винаги намираш нужните думи — каза тя и му протегната ръка. — Хайде, вече не ми е мъчно. Трябва да бързаме, за да не закъснеем за вечерята.

— Да върви по дяволите тази вечеря.

Кевин скочи на крака и прегърна Бронуин.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — тя сложи ръце на кръста му и го погледна влюбено.

— Струва ми се, че те обичам.

— Това ме учудва.

— Защо?

— Защото и аз те обичам — каза тя с усмивка.

Кевин се засмя, после се наведе и я целуна силно.

— Радвам се, че ми каза това, девойче! — каза той, когато тръгваха към вратата. — Защото след три дена ти ще станеш моя съпруга.

А в малката стая недалеч от тях архитект Римъл, запленен от чара на една красива и недостъпна жена, лежеше проснат на кревата си и гледаше малкия портрет от медальончето. На другия ден щеше да отиде при вдовицата Бетан. Щеше да й покаже портретчето. Щеше да каже на светата жена, че трябва или да получи любовта на тази дама, или да умре.

И тогава овчарката щеше да направи чудото. И красивата дама щеше да бъде негова.