Поражението на дерините

Глава трета

„И като цяло, двукратно увеличение в сравнение с миналогодишната реколта поради благоприятното време. С това завършва отчета си Уилям, управител на херцогските имоти в Донъръл. Съставено през март, петнадесета година от управлението на негова светлост господаря херцог Аларик от Коруин.“

Лорд Робърт от Тендъл вдигна глава от документа, който четеше, хвърли поглед към херцога и се намръщи. Херцогът бе зареял поглед през прозореца на солариума към празната градина, а мислите му бяха някъде далече. Нозете му в ботуши бяха небрежно опрени върху ниско столче със зелена кожена седалка, а русата му глава се опираше леко върху високата облегалка на покрития с дърворезба стол. От израза му личеше, че той не слуша четящия.

Лорд Робърт се изкашля внимателно, но без резултат. После стисна устни, погледна замислено господаря си и пусна свитъка, от който четеше, на земята отвисоко. Шумът от падането отекна в тясната стая и прекъсна мечтите на херцога. Аларик Антъни Морган се сепна, вдигна глава и се опита безрезултатно да прикрие виновната си усмивка, когато разбра, че унесът му не е останал незабелязан.

— Ваша милост, вие не чухте нито дума от това, което ви четох — промърмори Робърт с укор в гласа.

Морган поклати глава и се усмихна, а после прокара лениво ръка по лицето си.

— Извинявай, Робърт. Мислих за нещо друго.

— Без съмнение.

Робърт се зарови в документите, които бе разбъркал по масата в яда си, а Морган стана и се протегна. Приглади несъзнателно ниско остриганата си руса коса, огледа оскъдно мебелирания солариум и отново седна.

— Много добре — въздъхна той, наведе се напред и без ентусиазъм се зае с пергамента, сочейки текста с показалец, украсен с пръстен. — Разглеждахме отчета за Донъръл, нали? Всичко наред ли е?

Робърт бутна стола си настрани и захвърли писалката си.

— Разбира се, че е наред, Аларик. Но, както знаеш, ние трябва да изпълним тази формалност. Отчетът отразява положението в значителна част от твоите владения, която в скоро време ще загубиш, защото е включена в зестрата на лейди Бронуин. Ти и лорд Кевин сте склонни да държите на думата си в тези работи, но бащата на Кевин, херцогът, е на друго мнение.

— Бащата на Кевин, херцогът, не се жени за сестра ми — отвърна Морган. Той погледна втренчено към Робърт и широка усмивка озари лицето му. — Хайде, Роби, бъди добро момче и ме пусни до края на деня. И двамата знаем, че сметките са верни. Ако не искаш изобщо да ме освободиш от тази работа, поне да я отложим до утре.

Робърт се опита да изглежда много строг и несъгласен, но после се предаде и вдигна ръце.

— Добре, ваша милост — съгласи се той и прибра свитъците със сметките и записите. — Но като ваш министър на финансите съм принуден да напомня, че сватбата е след по-малко от две седмици. А утре имате съдебно заседание, утре пристига посланикът на Хорта на Орсал, лорд Хенри де Вер се интересува какво смятате да правите с Уорън де Грей, а освен това…

— Добре, Робърт. Утре ще видим — отвърна Морган, приемайки невинно изражение и едва сдържайки триумфалната си усмивка. — А сега ще ме извиниш ли?

Робърт отправи поглед нагоре в няма молба за търпение, но после махна с ръка, признавайки поражението си. Морган скочи и се поклони шеговито, после се обърна кръгом и с широки крачки се запъти от солариума към голямата съседна зала. Наблюдавайки го как излиза, Робърт си спомни слабото рошаво момче, което порасна и стана херцог на Коруин, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля… и магьосник полудерини.

Робърт се прекръсти крадешком при последната мисъл, защото наследствеността на дерини у Морган бе нещо, което предпочиташе да не си припомня, ставаше ли дума за семейство Коруин, на което бе служил цял живот. Хората от това семейство не се отнасяха зле с него, мислеше си той. Собственото му семейство, лордовете от Тендъл, заемаха по наследство поста на финансови министри на Коруин от двеста години, още отпреди Реставрацията. През всичките тези години херцозите на Коруин бяха справедливи и честни управници, въпреки че бяха дерини. С ръка на сърцето, Робърт знаеше, че не може да се оплаква.

Разбира се, понякога трябваше да се примирява с капризните прищевки на Морган, както бе този ден. Но това беше част от тяхната игра. Вероятно херцогът имаше сериозни причини да настоява за отлагане на днешната работа.

Все пак щеше да е приятно, ако в споровете им понякога печелеше и той…

Робърт събра документите и ги подреди внимателно в шкафа до прозореца. Всъщност не беше лошо, че херцогът отмени следобедната проверка на сметките. Вероятно Морган се правеше, че е забравил, но тази вечер в голямата зала трябваше да има официален държавен обяд. И ако Робърт не наглеждаше подготовката, всичко щеше да свърши с пълен провал. Знаеше се, че Морган избягва официалните мероприятия, освен абсолютно необходимите. А фактът, че на вечерята щяха да присъстват много подходящи за женитба дами, които имаха силното желание да станат следващата херцогиня на Коруин, нямаше да внесе промяна в навиците на херцога.

Подсвирквайки си тихо, Робърт потри ръце и се отправи към голямата зала по стъпките на Морган. След следобедната работа щеше да е истинско удоволствие да наблюдава вечерта как Морган се измъчва под изпитателните погледи на тези дами. Робърт с нетърпение очакваше това зрелище.

Напускайки голямата зала, Морган несъзнателно огледа стопанския двор навън. В далечината, до самите конюшни, той видя конярчето да тича редом с огромен кестеняв боен кон, един от жребците от породата Ркаса, докарани от търговците на Хорта през миналата седмица. Големият кон подтичвате в тръс, като всяка негова крачка се равняваше на три-четири подскока на момчето. По-наляво, близо до ковачницата, младият военен адютант на Морган, лорд Шон Дери разговаряше оживено с ковача Джеймс, вероятно уточнявайки как да бъде подкован конят.

Дери забеляза Морган и вдигна ръка за поздрав, без да прекъсне разговора си с малкия ковач. За младия Дери конете бяха твърде съществена тема. Той се мислеше за специалист, а и наистина знаеше много. Затова нямаше намерение да отстъпи пред някакъв си ковач.

Морган бе доволен, че Дери не дойде при него. Младият и многообещаващ лорд бе предвидлив, но невинаги разбираше настроението на своя водач. Морган обичаше присъствието на Дери, но точно сега нямаше настроение за приказки. Нали затова се измъкна от разговора за сметките с лорд Робърт и изхвърча навън при първата възможност! По-късно през нощта го очакваха много важни и отговорни задачи.

Той стигна до страничната врата наляво от голямата зала и излезе през нея. Градината бе все още безжизнена след продължителната зима, но това вероятно означаваше, че ще може да остане сам за известно време. Забеляза някакъв човек, който почистваше клетките на соколите далече край района на конюшните, но знаеше, че оттам никой няма да го безпокои. Майлс — гледачът на соколите, беше ням, затова пък очите и ушите му бяха двойно по-чувствителни от обикновено, вероятно за компенсация на недъга му. Но старецът предпочиташе цъкането и свирнята на своите питомци, които можеше да имитира, пред човешката реч. Той нямаше да безпокои самотния херцог, търсещ уединението на безлюдната градина.

Морган тръгна баяно по пътеката встрани от соколарника, с ръце отзад на гърба. Съзнаваше защо всъщност е толкова разтревожен. Отчасти заради политическата криза, която не бе решена, а само отложена след победата на Келсън над Предвестника миналата есен. Чариса бе мъртва, както и съобщникът й — предателят Ян, но сега още по-страхотен противник — Уенсит от Торънт, се готвеше да заеме нейното място. Разузнавачи вече оглеждаха планините на североизток.

Друга грижа му беше Кардоса. Веднага щом снеговете престанеха да го възпират, което щеше да стане съвсем скоро.

Уенсит щеше пак да потропа на вратите на планинския град. След първата седмица на пролетното наводнение пътят през високите проходи на изток от Кардоса не беше труден. Но на запад, откъдето трябваше да дойде подкрепление, проходът Кардоса щеше да се превърне в бушуващ водопад от март до май. Градът не можеше да получи помощ, докато топенето на снеговете не привърши, значи най-малко още два месеца. Но тогава вече щеше да е твърде късно.

Морган се спря до един от басейните в заспалата градина и се загледа разсеяно в дълбините му. Градинарите бяха прибрали боклуците, навети от зимата, и бяха възстановили езерото. Сега в неподвижните му води плуваха златни рибки с воалени опашки и малки попови лъжички, които преминаваха пред погледа му сякаш забавени във времето и пространството.

Когато бе разбрал, че може да ги повика, ако пожелае, и те се отзоваваха, бе изпитал голямо удоволствие. Но тази мисъл днес не му се стори забавна. Загледа се в отражението си върху водната повърхност — един висок русокос мъж, който гледаше към него. Раздалечени сиви очи осветяваха овално лице, избледняло от недостатъчните слънчеви лъчи през зимата; блестяща като злато коса, подстригана съвсем късо, за да не иска грижи на бойното поле; широка уста над квадратна челюст; дълги бакенбарди, подчертаващи острите скули.

Той ядосано издърпа надолу краищата на късата зелена туника и се загледа в отражението на златния грифон, избродиран красиво, но погрешно, на гърдите на дрехата. Не я харесваше. Грифонът на рода Коруин беше ясно зелен на черен фон, а не златен върху зелено. Малкият украсен със скъпоценни камъни кинжал, закачен на колана му, бе пародия на оръжие — елегантно, но ненужно украшение, което според камердинера му лорд Ретълд допринасяше съществено за херцогския му облик.

Морган се намръщи на предвзетия образ във водата. Когато можеше сам да решава, а така беше в повечето случаи, той предпочиташе горните дрехи от тъмно кадифе и меката гладка кожа на костюма за яздене, а не ярките атлази и украсените с бижута, плътно прилепнали по краката чорапи, които хората смятаха подходящи за херцогския двор.

Все пак предполагаше, че трябва да прави някои дребни отстъпки за облеклото. През по-голямата част от годината отсъстваше от Коруин заради службата си в Ретмут и други подобни задачи. Когато си беше у дома, хората очакваха, че ще се облича в съответствие с ранга си.

Разбира се, не трябваше да знаят, че не се подчинява изцяло на протоколните изисквания. Не че биха се учудили, ако разберяха, че украсеният кинжал играчка на кръста не беше единственото му оръжие — той носеше и кама, скрита в износена кожена калъфка на лявата си ръка, а имаше и други оръжия. Но всички без съмнение биха се разтревожили, ако узнаеха, че под официалните дрехи за днешната вечеря той щеше да носи и лека ризница. Щяха много да се разтревожат, защото за всички това би означавало, че той изпитва недоверие към гостите си, което беше ужасно нарушение на етикета.

Добре поне, че това щеше да е една от последните официални вечери за известно време, помисли си Морган и тръгна отново. Наближаваше пролетното размразяване и скоро щеше да настане време за заминаване в Ретмут за още един сезон в служба на краля. Обаче тази година кралят щеше да е друг след смъртта на Брайън. Както сочеше последното послание от Келсън…

Потокът на мислите му бе прекъснат от стъпки по чакъла, идващи от дясната му страна. Той се обърна и видя командващия крепостния гарнизон лорд Хилъри, който се приближаваше с бързи крачки. Синьо-зеленият му плащ се развяваше зад него от вятъра. Кръглото му лице бе озадачено.

— Какво има, Хилъри? — попита Морган, когато човекът приближи и се изпъна забързано за поздрав.

— Не зная точно, ваша милост. Пристанищното наблюдение докладва, че флотата на Келълайтър е заобиколила носа и ще хвърли котва преди стъмване, веднага след настъпване на прилива. Вашият флагмански кораб „Рафалия“ е начело, с издигнати сигнали, че носи кралско послание. Мисля, че може би е заповедта за мобилизация, милорд.

— Съмнявам се — поклати глава Морган. — Келсън не би поверил такова важно съобщение на корабния транспорт. Би изпратил куриер — той се намръщи. — Смятах, че този път флотата ще отиде само до Конкарадин.

— Такива бяха заповедите им, милорд. При това се връщат един ден по-рано.

— Много чудно — промълви Морган, почти забравил присъствието на Хилъри. После се обърна към главнокомандващия и му нареди: — Все пак изпрати ескорт да посрещне „Рафалия“ и да донесе посланията. Веднага след като пристигнат, ми кажи.

— Разбрано, милорд.

Младият мъж се отдалечи, а Морган прокара объркано ръка по косата си и продължи разходката. Много чудно беше, че Келсън изпраща послание по кораб. Почти никога не правеше така, особено при непостоянното време на север през този сезон. Имаше нещо заплашително в този факт, нещо, което му напомни за съня.

Неочаквано си спомни какво бе сънувал през нощта. В действителност, когато се сети за съня, разбра, че именно той го е тревожил през целия ден.

Спа неспокойно, което за него бе учудващо, защото обикновено заспиваше и се събуждаше по желание. Но миналата нощ го преследваха кошмари — ясни, страховити сцени, накарали го да се събуди облян в студена пот.

Насън бе видял Келсън, напрегнато слушащ някакъв човек, застанал с гръб, и Дънкан, чието лице, обикновено спокойно, беше мрачно, загрижено и ядосано, а това беше твърде необичайно за неговия братовчед свещеник. Наред с това и неясният, покрит с качулка лик, който от миналата есен за него бе свързан с легендите — Камбър от Кулди, изменникът светец — пазител на магията на дерините.

Морган се огледа и видя, че се намира пред Часовата пещера — мрачна издълбана ниша, която повече от триста години бе лично убежище и място за размисъл на херцозите Коруин. Градинарите и тука бяха поработили, изгаряйки листата, изметени от входа на пещерата. Макар че във входа имаше още боклуци, Морган импулсивно дръпна скърцащата желязна порта. Взе запалена факла от скобата върху стената пред входа, разбута с крак боклуците, натрупани през зимата, и влезе в хладната вътрешност.

Отвътре Часовата пещера не беше голяма. Отвън хълмът се издигаше едва на пет-шест метра над равнището на градината, а горната му част бе оформена като скалист каменен алпинеум сред градинските пътеки. През пролетта и лятото върху него се раззеленяваха малки дръвчета и храсти, които цъфтяха във всички възможни цветове. От едната страна капеше водата на малък изкуствен водопад.

Но вътре всичко беше оформено така, че да прилича на природна пещера с неравни, груби и влажни стени. Морган се озова във вътрешната зала и усети близостта на ниския таван, извит в дъга над него. Лъч от слаба дневна светлина проникваше през високия защитен от железни пръти и мрежа прозорец в противоположната стена на залата. Светлината падаше върху груб саркофаг от черен мрамор, заемащ по-голямата част от този ъгъл на стаята — гроба на Доминик, първия херцог на Коруин. Срещу гроба, в центъра на залата, имаше издялан от камък стол. Върху саркофага стоеше светилник с угарка от свещ, но металът бе потъмнял от дългото зимно бездействие, а угарката беше изгризана от мишките и почерняла.

Но днес Морган не беше дошъл в пещерата, за да изрази почитта си към древния си прародител. Интересуваше го другата част на залата — страничните стени на пещерата, огладени и измазани, а после покрити с мозаични портрети на онези, за които се предполагаше, че са направили особени благодеяния на рода Коруин.

Морган огледа набързо образите на Светата Троица, на Архангел Михаил, убиващ дракона на тъмнината, на Свети Рафаел лечителя, на Свети Георги с неговия дракон. Имаше и други, но Морган се интересуваше само от един. Обръщайки се наляво, той направи три стъпки, крито го заведоха до отсрещната стена на залата, а после вдигна факлата си нагоре към портрета на… Камбър от Кулди, господаря дерини на Кулди, Защитника човешки.

Морган никога не бе разбрал причината на своя необясним интерес към лицето на портрета. Фактически той бе осъзнал истинското значение на Камбър миналата есен, когато заедно с Дънкан воюваха, за да задържат Келсън на трона.

Тогава той бе получил „видения“. В началото имаше само бързо изчезващо впечатление за присъствието му, опияняващо чувство, че допълнителни ръце и сили помагат на неговите. После видя лицето му или поне така си мислеше. И то се появяваше винаги при събитие във връзка с легендарния светец дерини.

Свети Камбър, Камбър от Кулди. Име, кънтящо в аналите на историята на дерините. Камбър, който бе открил по време на мрачните дни на Междуцарствието, че страхотното могъщество на дерините понякога може да се предава и на хората. Камбър, който бе променил хода на историята по посока на Реставрацията и който бе върнал властта в ръцете на старите управници на людете.

За това го бяха канонизирали. Благодарните хора не намираха достатъчно голяма награда за човека, сложил край на омразната диктатура на дерините. Но човешката памет е къса. С течение на времето синовете човешки забравиха, че от ръцете на дерините бе дошло и спасението им, а не само страданието. Жестокостите, залели Единадесетте кралства по онова време, бяха такива, че повечето хора искаха да ги забравят. Хиляди невинни дерини загинаха под меча или по още по-чудовищни начини, в така нареченото възмездие за делата на бащите си. Когато всичко свърши, бяха останали само шепа живи — повечето се бяха скрили, а единици бяха спасени от незначителната протекция на мизерен брой могъщи човешки господари, които още помнеха историята. Няма нужда да се споменава, че сред първите жертви беше и титлата на светец, дадена на Камбър.

Камбър от Кулди, Защитникът човешки. Камбър от Кулди, покровителят на магията на дерините. Камбър от Кулди, чийто портрет разглеждаше с нетърпеливо любопитство един потомък на същата онази раса магьосници, опитвайки се да разкрие необяснимата връзка, която сякаш се бе създала между него и отдавна починалия владетел на дерините.

Морган премести факлата по-близо до мозайката и се загледа в лицето, опитвайки се да съзре по-дребните подробности върху грубата структура на портрета. Очите на светеца го наблюдаваха — светли очи, поставени над твърда, решителна челюст. Останалото бе скрито от монашеската качулка на главата, но Морган беше сигурен, че косите под качулката ще да са били светли. Не му бе ясно защо е така сигурен. Може би в резултат от виденията, които беше получавал.

Той се чудеше дали виденията някога ще се появят отново, когато усети трепет на очакване да се спуска по гърба му, а в главата му проблесна мисълта — можеше ли наистина това да е бил свети Камбър?

Морган отпусна факлата и направи крачка назад, без да откъсва поглед от портрета. Не можеше да твърди, че не е вярващ, но мисълта за божествена или полубожествена намеса на негова страна го тревожеше. Не му харесваше представата, че небесата го наблюдават така отблизо.

Но ако не е свети Камбър, то кой ли е бил? Някой друг дерини? Човек не можеше да направи нещата, които правеше това същество. А пък ако е дерини, защо не го беше казал? Сигурно разбираше, че Морган мисли за тези събития. И му помагаше, но защо беше тази тайна? Може би наистина беше свети Камбър.

При тази мисъл той потръпна и се прекръсти несъзнателно. После отново се върна към реалността. Размислите му не водеха доникъде. Трябваше да се овладее.

Внезапно до него достигна шум от другия край на градината, а после стъпки на човек, тичащ през градината към пещерата.

— Морган, къде си?

Беше гласът на Дери. Морган тръгна към изхода, пъхна факлата в скобата на стената, а после се показа навън. Дери го забеляза, зави и продължи да тича през безжизнената градина към херцога.

— Милорд! — извика Дери с лице, светнало от възбуда. — Елате в двора да видите кой е дошъл!

— Нали „Рафалия“ още не е пристигнала в пристанището? — извика Морган и се запъти към младия мъж.

— Не, сър — засмя се Дери и поклати глава. — Вие сам трябва да видите, хайде!

Заинтригуван, Морган тръгна през градината, настигна Дери и закрачи редом с него, гледайки го въпросително. Лицето на лорда сияеше, а това означаваше присъствие на добър кон, на хубава жена или на…

— Дънкан! — Морган довърши мисълта си на глас, прекрачи портичката и видя братовчед си в двора.

Дънкан слизаше уморено от грамаден опръскан с кал сив боен кон. Черният му плащ беше навлажнен и обрулен от вятъра, а краят на расото му за яздене бе скъсан и изцапан. Около него слизаха от конете десетина души охрана, облечени в кралските алени униформи на Келсън. Морган разпозна оръженосеца на самия Келсън, младия Ричард Фицуилям, който държеше юздата на сивия кон, докато Дънкан слезе от него.

— Дънкан, стари разбойнико! — възкликна Морган, пристъпвайки към госта по мокрия калдъръм на двора. — Какво, по дяволите, търсиш в Коруод?

— Идвам ти на гости — отвърна Дънкан, а сините му очи замигаха от удоволствие, когато прегърна приближилия се Морган. — В Ретмут ми омръзна, затова реших да дойда и да поглезя любимия си братовчед. Честно казано, архиепископът се отърва от мене с най-голямо удоволствие.

— Добре, че не може да те види сега — Морган се ухили до ушите, а Дънкан смъкна чифт дисаги от гърба на сивия кон и ги прехвърли небрежно през ръка. — Само се погледни — покрит с кал и смърдящ на кон. Хайде ела да те изчистим. Дери, имай грижата за охраната на Дънкан. А после се опитай да накараш моите помощници да му приготвят банята.

— Веднага, милорд — отвърна Дери с усмивка и лек поклон, пристъпвайки към ездачите. — И добре дошли в Коруод, отец Дънкан.

— Благодаря ти, Дери.

Дери отиде при охраната и започна да се разпорежда, а Морган и Дънкан се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в голямата зала, където се подготвяше предстоящия банкет и цареше трескава дейност. Десетки слуги и работници сглобяваха тежки дървени маси и пейки и закачваха по стените скъпи гоблени, които преди това бяха свалени за почистване специално за случая. Кухненски помощници се въртяха из залата, премитайки огнищата и подготвяйки шишовете за печене на месата. Група пажове старателно бършеха украсените дървени столове до високата маса.

Лорд Робърт ръководеше отблизо цялата операция. След като работниците привършиха монтирането на масите, той изпрати момичета от кухнята да лъснат с мазнина големите старинни мелхиорови свещници, така че да изпъкне патината им, а после надзираваше подреждането им на масите заедно със сервизите от съкровищницата на херцога. От дясната му страна лорд Хамилтън, управителят на замъка Коруод, организираше разместването на музикантите за вечерния концерт. В момента той разгорещено спореше с главния певец за вечерта, прочутия и обичан от всички трубадур Гуидиън.

Когато Морган и Дънкан приближиха групата, нисичкият певец, наконтен като паун в оранжевия си жакет с дълги ръкави и опънато по бедрата трико, почти танцуваше от гняв. Черните му очи искряха сърдито, той тропна с крак и възмутен почти обърна гръб на Хамилтън. Морган го повика с пръст, а трубадурът хвърли последен високомерен и презрителен поглед към Хамилтън, преди да се насочи към господаря на дома и да му се поклони набързо.

— Ваша светлост, не мога да работя повече с този човек! Той е арогантен, груб, и няма никакво артистично чувство!

Морган се опита да прикрие усмивката си.

— Дънкан, имам съмнителната чест да ти представя маестро Гуидиън ап Пленит, последното и особено знаменито допълнение към моя двор. Бих могъл да добавя, че той изпълнява най-хубавите народни песни в Единадесетте кралства, особено ако не се кара със служителите ми. Гуидиън, това е монсиньор Дънкан Маклейн, мой братовчед по бащина линия.

— Добре дошли в Коруод, монсиньор — промърмори Гуидиън за приличие, без да обръща внимание на скрития упрек на Морган. — Негова светлост ми е говорил за вас често и с добро чувство. Вярвам, че престоят ви тук ще е приятен.

— Благодаря ви — отвърна Дънкан и също се поклони. — И у нас в Ретмут се носи славата ви на най-добър трубадур след незабравимия лорд Луълин. Надявам се, че ще намерите възможност да потвърдите тази репутация, преди да се завърна в Ретмут.

— Гуидиън ще свири още тази вечер, ако му позволят да подреди музикантите, както намира за добре, монсиньор — поклони се наново трубадурът. Той погледна към Морган. — Но ако лорд Хамилтън продължава злобното си преследване, боя се, че ще получа ужасно главоболие. Това, естествено, ще направи изпълнението ми невъзможно.

Той се изпъчи високомерно и скръсти ръце върху гърдите си с театрален жест за окончателно решение, а после се загледа в тавана с добре репетирано безразличие. Морган положи огромни усилия, за да не се разсмее.

— Добре — каза херцогът и се изкашля, за да прикрие усмивката си. — Кажи на Хамилтън, че съм поръчал да подредиш всичко, както намериш за добре. Но стига с тези караници. Нали ти е ясно?

— Разбира се, ваша светлост.

С небрежен поклон трубадурът се обърна кръгом и тръгна през залата към мястото, където работеше преди, все така със скръстени ръце. Когато се приближи до лорда, Хамилтън погледна към Морган сякаш търсеше подкрепа, но Морган само поклати глава и посочи към Гуидиън с глава. С въздишка, която сякаш се чу из цялата зала, Хамилтън кимна в знак на съгласие и се измъкна през съседната врата. Гуидиън пое работата там, където Хамилтън я бе оставил, променяйки изцяло местата на музикантите и движейки се наперено като петел.

— Винаги ли е така темпераментен? — попита Дънкан малко объркан. Когато заедно с Морган продължи пътя си през залата и после нагоре по тесните стълбища.

— Съвсем не, обикновено е по-лошо.

Те стигнаха върха на стълбата и Морган отвори тежката врата. Няколко стъпки по-нататък имаше още една врата от плътно орехово дърво, инкрустирана с емайлов грифон на рода Коруин. Морган докосна окото на звяра с херцогския си печат и вратата безшумно се отвори. Зад нея се намираше частният кабинет на Морган, неговата магическа стая, неговата светая светих.

Стаята бе кръгла, с диаметър около десет метра, разположена на върха на най-високата кула в херцогския замък. Стените бяха иззидани с големи камъни, прорязани само от седем тесни стъклени зелени прозореца, издигащи се от равнището на човешки ръст до тавана. Вечерно време, когато свещите в кръглата стая светеха до късно, кулата се виждаше от километри разстояние, а седемте й зелени прозореца блестяха като фарове в нощното небе.

До стената, вдясно от входа, имаше широка камина с издигнато огнище, което се простираше на два-три метра в двете посоки. Върху рамката на камината имаше различни предмети, над нея висеше копринен флаг със същия грифон, който украсяваше и вратата. Стената срещу вратата бе покрита с гоблен, изобразяващ карта на Единадесетте кралства, под него имаше широка етажерка, затрупана с книги. Вляво от етажерката бе разположена огромна маса и стол, украсен с дърворезба, а още по-нататък се виждаше широко легло, покрито с черна кожа. Вляво от входната врата, както и очакваше Дънкан, се намираше малък преносим олтар с прост молитвен £тол от тъмно дърво пред него.

Дънкан имаше нужда само от един миг, за да разгледа тези неща. Вниманието му бе привлечено почти веднага от центъра на стаята, който бе потопен в изумруденозелено сияние от високия кръгъл прозорец на тавана. Под него бе поставена малка масичка, дълга може би около метър, заградена от два удобни стола със зелени кожени възглавници. В средата на масичката бе поставено малко прозрачно кълбо с кехлибарен цвят, с диаметър около десет сантиметра, подпряно върху обърнатата нагоре лапа на златен грифон — символът на Коруин.

Дънкан подсвирна тихичко на себе си и отиде до масичката, без да откъсва поглед от кълбото. Той се протегна да го пипне, но после размисли и само го загледа с възхищение. Морган се усмихна и застава до братовчед си, като се облегна на гърба на един от столовете.

— Харесва ли ти? — попита той. Въпросът бе само риторичен, защото Дънкан очевидно бе омаян от кълбото.

— Чудесно е — прошепна Дънкан с благоговение в гласа, като майстор, видял особено красиво оръдие на своя занаят. — Къде си намерил такъв огромен — това не е ли кристал от ширал?

Морган кимна.

— Точно така. Хортът на Орсъл ми го достави преди няколко месеца, при това за чудовищна цена. Хайде, пипни го, ако искаш.

Дънкан седна в по-близкия стол, а забравените дисаги, преметнати през ръката му, се удариха в масата. Той ги погледна учудено, сякаш сега си спомняше за тях, и красивото му лице стана напрегнато и внимателно. Вдигна торбите върху масата и започна да говори, но Морган поклати глава.

— Не забравяй кристала — подкани го той, забелязвайки тревогата на Дънкан. — Не зная какво имаш в торбите, та го смяташ за толкова важно, но каквото и да е, може да изчака.

Дънкан прехапа устни и хвърли продължителен поглед към Морган, после кимна в знак на съгласие и отпусна дисагите на пода. Пое дълбоко дъх и за миг събра длани в едно, след което въздъхна и се пресегна напред, за да обгърне кристала с двете си ръце. Постепенно се отпускаше, а кристалът започна да свети.

— Прекрасен е — промълви Дънкан, забравил тревогите си, после свали ръце по-надолу, за да вижда по-добре кристала.

— С такъв голям кристал мисля, че ще мога да извикам образи почти без усилие.

Той се съсредоточи отново и се вгледа навътре в кристала, чието излъчване се засили. Кълбото загуби матовия си цвят и стана прозрачно кехлибарено, като за миг се замъгли, сякаш отвътре някой бе дъхнал върху него. След това в мъглата започна да се оформя някакъв образ, който постепенно се задържа и прие човешки очертания. Беше висок мъж със сребриста коса, облечен в одежди на архиепископ и митра, размахващ тежък украсен със скъпоценности църковен жезъл. Човекът бе много разгневен.

„Лорис!“ — помисли си Морган и се наведе напред, за да разгледа образа. Какво, по дяволите, иска още този човек? Каквото и да е, сигурно той е ядосал Дънкан.

Дънкан се отдръпна, сякаш кристалът внезапно бе станал нетърпимо горещ, а чертите му за миг се изкривиха от отвращение. Когато ръцете му се отдалечиха от кълбото, образът изчезна и то отново стана прозрачно. Дънкан отри ръце в расото си, сякаш избърсваше нещо отвратително, после със сила на волята се отпусна и кръстоса чинно ръце върху масата. Когато почна да говори, не вдигаше поглед от ръцете си.

— Предполагам разбираш, че посещението ми не е само от любезност — промълви той с горчивина в гласа. — Не успях да го скрия дори от шираловия кристал.

Морган кимна разбиращо.

— Почувствах го още когато слезе от коня — той се загледа в печата с грифона на десния си показалец и го потърка разсеяно. — Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

Дънкан потръпна и въздъхна.

— Не е лесно да се каже, Аларик. Аз… мене ме отстраниха временно от църквата.

— Отстраниха? — Морган отпусна учудено глава. — И по каква причина?

Дънкан се засмя пресилено.

— Не можеш ли да се досетиш? Очевидно архиепископ Лорис е убедил Кориган, че моята роля в битката около коронацията е била по-голяма от тази на обикновен изповедник на Келсън. Това, за съжаление, е вярно. Те може би дори подозират, че аз съм наполовина дерини. Трябваше да ме призоват пред църковния съд, но един приятел разбра и ме предупреди навреме. Винаги сме се бояли, че това може да се случи.

Морган въздъхна и сведе очи.

— Съжалявам, Дънкан. Разбирам какво означава службата на църквата за тебе. Просто не зная какво да кажа.

Дънкан се усмихна слабо.

— По-лошо е, отколкото предполагаш, приятелю. Честно казано, ако беше само отстраняването, едва ли щях да се тревожа толкова. Разбрал съм, че колкото повече действам като дерини, толкова по-незначителен ми се струва обетът към църквата. — Той се присегна към дисагите, закачени на стола му, и измъкна сгънат лист пергамент, който положи на масата помежду им.

— Това е препис на писмо, пътуващо сега към твоя епископ Ралф Толивър. Един приятел, който работи като чиновник в канцеларията на Кориган, рискува много, за да ми го достави. Същността на писмото е, че Лорис и Кориган искат от Толивър да те отлъчи от църквата, ако не се откажеш от могъществото си и „не започнеш живот на разкаяние“. Мисля, че това са думите на архиепископ Кориган.

— Аз ли да се разкая? — Морган се изсмя подигравателно, а на лицето му се появи неочаквана гримаса. — Те сигурно се шегуват. — Той притегли писмото по масата и го взе, но Дънкан задържа ръката му.

— Още не съм свършил, Аларик — каза той тихичко, без да сваля очи от Морган. — Ако ти не се разкаеш и не се подчиниш на заповедите им, те не само ще те отлъчат, а ще отстранят от църквата целия Коруин.

— Възбрана!

Дънкан кимна и пусна ръката на Морган.

— А това значи, че църквата наистина ще спре да действа в Коруин. Няма да има служби, венчавки, кръщенета, погребения, нито пък последни причастия за умиращите — няма да има нищо. Не зная как ще реагират хората ти.

Морган прехапа устни и взе писмото. Разтвори го и започна да чете, а постепенно очите му ставаха стоманеносиви и студени.

— По дяволите! — изруга гръмогласно Морган, като от гняв почти смачка пергамента и го захвърли под масата. — Нека безброй проклятия ги преследват до дълбините на адската тиня! Нека чудовища погълнат последните им наследници, нека тринадесет дявола вечно тревожат съня им! Да бъдат проклети, Дънкан! Какво се опитват да ми направят?

Той се облегна на стола и издиша шумно въздуха от дробовете си, а Дънкан се засмя.

— Сега по-добре ли ти е?

— Не. Ти разбираш, естествено, че Лорис и Кориган са ме хванали, точно както го искат. Те знаят, че влиянието ми в Коруин се дължи не на чувствата ми към дерините, а на любовта на народа към мене. Ако Курията на Гуинид ми наложи анатема, защото съм дерини, те знаят много добре, че народът ми ще се подчини, но няма да позволи Коруин да бъде отстранен от църквата. Не мога да искам от народа би да се откаже от вярата си заради мене.

Дънкан се тръшна върху стола и погледна изчаквателно братовчед си.

— И какво ще правим сега?

Морган изглади смачканото писмо и отново го погледна, после го бутна настрана, сякаш вече му се беше нагледал.

— Видял ли е Толивър оригинала на писмото?

— Не ми се вярва. Монсиньор Горони отплува с „Рафалия“ преди два дена. Ако сметките ми са верни, той трябва да пристигне по някое време утре.

— По-вероятно е да дойде след три часа, когато морският прилив се обърне — отвърна Морган. — Изглежда, че Горони е подкупил моите капитани, за да вдигнат всички платна. Дано поне го накарат да си плати.

— Има ли начин да вземем писмото?

Морган се намръщи и поклати глава.

— Не смея, Дънкан. Ако го сторя; ще наруша неприкосновеността на същата църква, която се опитвам да запазя в Коруин. Трябва да позволя на Горони да достигне до Толивър.

— А ако аз отида преди това до него? Ако му покажа нашето копие на писмото и му обясня твоята загриженост за създаденото положение, може би ще се съгласи да отложи с няколко седмици действията си. Овен това, не мисля, че му харесва диктата на Лорис и Кориган. Не е тайна, че те го смятат за провинциален духовник, за някакъв селски наивник. Можем да използваме недоволството му, за да не допуснем обявяване на отстраняването. Какво мислиш?

Морган кимна.

— Това може и да има резултат. Иди да се оправиш и кажи на Дери да ти оседлае нов кон. Докато се подготвиш, аз ще напиша второ писмо до Толивър и ще го помоля за подкрепа. Няма да е лесно. — Той стана и се отправи към масата, изваждайки пергамент и мастило.

„Трябва някак си да намеря правилното съотношение между херцогския авторитет, каещия се син на Църквата и отдавнашния приятел, при това без да поставям въпроса за дерините така открито, че той да почувства, че не може с чиста съвест да ме послуша“ — помисли си Морган.

След четвърт час Морган постави подписа си под съдбовното писмо и прибави собствения си знак — особената завъркулка в края на реда, която бе гаранция против фалшификации. После постави восъчен печат във формата на яркозелена капка под името си и натисна горещия восък с личния си печат, изобразяващ грифон.

Можеше да мине и без восък. С малко усилия печатът на дерините щеше лесно да остави следа и без восък. Но той реши, че епископът няма да хареса такова писмо. Достопочтеният Ралф Толивър нямаше нищо против личността на херцога дерини, но съществуваха граници, които дори Морган не се осмеляваше да пристъпва. Някакво грубо или дори дребно магическо действие на този етап би неутрализирало всяка положителна реакция, която писмото, съставено с такъв труд, би могло да предизвика. Морган сгъна писмото с намерение да го подпечата отново, когато Дънкан се върна, преметнал през ръка тежко пътническо наметало. С него беше и Дери.

— Готов ли си? — попита Дънкан и се приближи до масата, надничайки над рамото на Морган.

— Почти съм свършил.

Той накапа восък върху плика, за да затвори писмото, после го подпечата набързо със своя печат. Духна върху восъка, за да го изстуди и погледна нагоре, а после връчи писмото на Дънкан.

— С тебе ли е другото писмо?

— Хм — Дънкан щракна с пръсти. — Дери, ще ми го донесеш ли?

Той посочи писмото на централната маса и Дери го донесе, наблюдавайки как свещеникът го скри в пояса на чистото си расо.

— Искате ли охрана, отче? — попита Дери.

— Не, освен ако Аларик настоява. Лично аз смятам, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Съгласен ли си, Аларик?

Морган кимна.

— Желая ти късмет, братовчеде.

Дънкан се засмя, кимна забързано и потегли на път. Дери се загледа за миг след него, после се обърна към Морган. Херцогът не помръдна от мястото си, потънал в свои мисли. След кратко колебание Дери се осмели да го прекъсне.

— Милорд?

— Какво? — погледна го Морган, сякаш бе забравил, че младият мъж е там.

— Мога ли да ви запитам нещо, сър?

Морган тръсна глава и се усмихна смутено.

— Разбира се. Ти сигурно нямаш представа какво става тука.

— Не съм чак толкова объркан, милорд — усмихна се Дери. — Мога ли да сторя нещо, за да помогна?

Морган подпря с ръка брадичката си и погледна внимателно младия лорд, а после кимна нерешително.

— Може би да — каза той и се премести на края на стола. — Дери, ти ми служиш вярно и отдавна. Имаш ли желание да участваш в магии, ако те помоля?

Дери се усмихна широко.

— Вие знаете, че отговорът ми ще е положителен, сър!

— Много добре. Тогава ела с мен до картата.

Морган се приближи до картата, извезана върху гоблена на блузката стена. Прекара пръст по широкия син залив, докато откри каквото търсеше. Дери гледаше и слушаше внимателно, а херцогът започна да говори.

— Ето тука е Коруод. Това е устието на двете реки. Нагоре по Западната река, по която минава нашата северозападна граница с Торънт, се намира град Фатейн, търговският център на Торънт. Оттам започват всички нападения на Уенсит срещу този отрязък от границата ни. Искам да потеглиш на кон нагоре по реката към Фатейн по брега на Торънт, след това да завиеш на запад покрай северната ни граница и да се завърнеш тука. Задачата ти е да събереш информация, като обърнеш особено внимание на три въпроса: Плановете на Уенсит от Торънт за война в района; всичко, каквото можеш да научиш за този разбойник Уорън в северния район; както и възможните слухове за отстраняването ни от църквата. Дънкан ти е разказал за това, надявам се.

— Да, сър.

— Много добре. Можеш сам да избереш за какъв да се представяш, но на мене ми се струва, че прикритието на търговец на кожи или ловец ще е подходящо. Не бих искал да те познаят, че си воин.

— Ясно, сър.

— Добре. А ето в какво се състои магията.

Той протегна ръка към врата си и напипа тънка сребърна верижка, която измъкна от зелената си блуза. Когато цялата верижка бе освободена, Морган я прехвърли през главата си и Дери забеляза, че към верижката бе прикрепен сребърен медальон. Той наведе леко глава, така че Морган да може да прехвърли дългата верижка през главата му и погледна с любопитство към медальона, който се клатеше на равнището на гърдите му. Приличаше на някакъв свещен медал, макар че Дери не успя да разпознае нито изобразената фигурка, нито да разчете думите по края й. Морган обърна медальона така, че да гледа напред, а после се облегна на етажерката под картата.

— Добре. А сега ще те помоля да ми помогнеш да установим особен магически дерински контакт. Той прилича на разчитането на мислите, което неведнъж си наблюдавал как правя, но не е така уморителен, защото не се губи контрол. Просто се отпусни и се опитай да накараш главата си да се освободи от всякаква мисъл. Това не е неприятно, мога да те уверя.

Морган добави тези думи, защото видя известно объркване у Дери. Младият лорд кимна и преглътна.

— Добре. Сега наблюдавай пръста ми и се отпусни.

Морган вдигна показалеца на дясната си ръка и започна бавно да го приближава към лицето на Дери. Очите на младия мъж проследиха пръста почти докато той докосна края на носа му, а после примигнаха и се затвориха. Той въздъхна тихичко и се отпусна, а ръката на Морган се опря на челото му.

Морган запази това положение за половин минута, без нищо забележимо да се случи, а после се протегна и взе медала в другата си ръка, след което затвори очи. След още една минута пусна медальона, вдигна глава и отстрани ръката си от челото на Дери. Дери потръпна и отвори широко очи.

— Вие… разговаряхте с мене! — прошепна той объркано, а гласът му бе примесен с ужас. После погледна учудено медальона и продължи. — Вие… Мога ли да го използвам, за да разговарям с вас чак от Фатейн?

— Или от по-далече, ако стане нужда — добави Морган. — Но не забравяй, че това е трудно нещо. Аз съм дерини и бих могъл да те викам по всяко време, ако е необходимо, въпреки че това изсмуква много енергия. Но ти трябва да ограничиш повикванията си във времето, за което се договорим. Ако аз не се опитам да се свържа с тебе, ти няма да имаш силата, за да ме извикаш самостоятелно. Затова е важно да следиш времето. Ще очаквам първия контакт с тебе три часа след залез-слънце утре вечер. Дотогава сигурно ще си стигнал Фатейн.

— Да, ми лорд. И всичко, което трябва да сторя, е да използвам заклинанието, което ми показахте, и с това ще установя магическия контакт? — Той гледаше с широко отворени, но доверчиви очи.

— Правилно.

Дери кимна и започна да нагласява талисмана под блузата си, но се спря, извади го и пак го погледна.

— Какъв е този медал, милорд? Не мога да разчета надписа, нито да разпозная фигурката.

— Страхувах се, че ще ме попиташ — усмихна се Морган. — Това е старинен медальон на Свети Камбър, датиращ от времето непосредствено след Реставрацията. В завещанието си майка ми го остави на мене.

— Медал на Камбър! — въздъхна Дери. — А, ако някой го познае?

— Ако си облечен никой дори няма да го забележи, а камо ли да го разпознае, объркали ми приятелю! — отвърна Морган и го тупна по рамото със смях. — Боя се, че в това твое пътуване няма да има магии, а само делова работа.

— Вие винаги премахвате удоволствието от всичко — промърмори Дери, а после скри медальона под блузата си с усмивка, обърна се и излезе.

Стъмваше се, когато Дънкан напъти уморения си кон обратно към град Коруод. Нощният планински хлад вече се спускаше по доловете.

Срещата с Толивър бе минала с частичен успех. Епископът се бе съгласил да отложи отговора си на пратениците от Ретмут, докато прецени обстановката. Освен това бе обещал да държи Морган в течение на всякакви действия, свързани с възможното му решение. Но темата за дерините, свързана с въпроса, бе разтревожила Толивър, както и предполагаше Дънкан. Епископът бе предупредил Дънкан повече да не се замесва в магии, ако иска да запази сана си, а и безсмъртната си душа.

Дънкан омота наметалото по-плътно около себе си и накара коня да ускори ход, спомняйки си, че Аларик с нетърпение чака съобщения за резултата. Освен това се сети, че предстои официална вечеря. За разлика от братовчед си — херцога, Дънкан обичаше официалните мероприятия. Ако побързаше, щеше да успее да пристигне навреме за основното ястие. Още не беше тъмно.

Когато достигна следващия завой, без да мисли за нищо конкретно, Дънкан неочаквано забеляза някаква висока тъмна фигура, застанала на пътя два-три метра пред него. В слабата светлина не се различаваха подробности, но когато дръпна юздите, за да не връхлети върху непознатия, Дънкан забеляза, че той беше облечен в дрехи на монах, с нахлупена на главата качулка и тояга в ръка.

Но нещо не беше както трябва. Почти несъзнателно боецът в Дънкан насочи дясната му ръка към дръжката на меча, закачен под неговото ляво коляно. Непознатият обърна глава към Дънкан — разстоянието между тях не надвишаваше три метра — и той спря коня. Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото.

Лицето, което го гледаше смирено изпод сивата качулка, му беше познато твърде добре от последните месеци, макар че никога не беше го виждал в плът и кръв. Той и Аларик го бяха разглеждали подробно стотици пъти, докато се ровеха в мухлясалите томове, търсейки информация за древния светец на дерините. Това бе лицето на Камбър от Калди.

Преди Дънкан да успее да заговори или дори да реагира с нещо друго, освен безсмислено учудване, човекът кимна любезно и протегна празната си дясна ръка в знак на мир.

— Здравей, Дънкан от Коруин — промълви непознатият.