Поражението на дерините

Глава седемнадесета

Наближаваше вечерта на този съдбовен ден. Келсън скърбеше, Морган и Дънкан пътуваха, макар че не го знаеха, към мястото на скръбта, а Курията на Гуинид продължаваше да заседава в Дхаса.

Лорис бе събрал епископите в голямата зала на Курията в центъра на епископския дворец, недалече от мястото, където предишната нощ той и колегите му изпълниха церемонията по отлъчването. Заседанието бе открито малко сред разсъмване. С кратко прекъсване за обяд и за някои неотложни лични ангажименти, обсъжданията продължиха, но решението не беше по-близо, отколкото в началото на деня.

Главната причина за безизходното положение бяха двама души: Ралф Толивър и Уолфръм де Бленит — един от дванадесетте пътуващи епископи на Гуинид, които нямаха определена епархия. Толивър показа несъгласието си още в началото на заседанието — все пак отлъчването от църквата заплашваше неговата епархия. Но в крайна сметка въпросът бе поставен открито от Уолфръм.

Сърдитият стар духовник бе пристигнал по средата на сутрешното заседание заедно със седем от колегите си, и веднага се ядоса, че въпросът за отлъчването се обсъжда най-сериозно. Той се появи с много шум — враговете му биха казали, че невъзпитаните пътуващи епископи винаги са такива — и веднага се обяви открито против предлаганите от Лорис санкции срещу Коруин. Подобно на Арилан и Кардиъл предишния ден, и той смяташе, че херцогът на Коруин безспорно заслужава някакво наказание за деянията си в „Св. Торин“, както и неговият братовчед дерини, който твърде дълго се беше прикривал под маската на свещеник. Но да наказваш цялото херцогство за греховете на господаря му, особено след като с този господар вече са се оправили, това наистина беше чудовищно.

Споровете се разпалваха. Кардиъл и Арилан, надявайки се да получат някаква представа за намеренията на сприхавия старец Уолфръм, се държаха настрана от повечето разправии. Те внимаваха да не кажат нещо, което да ги въвлече в дебатите, преди да са подготвени за тях. Но и двамата разбираха, че Уолфръм може да бъде нужната им искра, която да накара останалите да вземат тяхната страна, стига само да успееха да преценят точно момента за атака. Нужно беше нещата да се подготвят старателно.

Арилан сгъна издължените си пръсти върху масата пред него и огледа събралите се, докато старшият епископ Керстън мънкаше нещо за неясните тънкости на каноническите закони, които имаха отношение към обсъждания въпрос.

Разбира се, Уолфръм беше готов да подкрепи всеки, който се противопоставеше на отстраняването. Това значеше, че той вероятно щеше да подкрепи Кардиъл, когато му дойде времето. От седемте му колеги, които още не бяха взели отношение, Сайуърд и глуповатият Джилбърт вероятно щяха да го последват, трима щяха да застанат на страната на Лорис, а останалите двама щяха да се колебаят. От по-старите епископи, Бредин и Ифър щяха да запазят внимателен неутралитет — това си личеше от изражението върху лицата им по време на обсъждането, но де Лейси и Криода щяха да отидат с Лорис, същото щеше да направи и мрънкащия стар Карстън. Кориган, естествено, беше от самото начало човек на Лорис, така че от старите епископи оставаше само Толивър. За щастие неговите симпатии бяха ясни.

Това значеше, че за отлъчването бяха осем, четирима бяха неутрални, а шест бяха против. Арилан разбираше, че шансовете не бяха благоприятни. Четиримата неутрални можеха всеки момент да променят мнението си, при това те нямаше при никакви обстоятелства да скъсат с Курията, ако се стигнеше до там. Тогава сметката ставаше дванадесет против шестима, освен ако някой не проявеше смелост да остане наистина неутрален. Така че, ако шестимата се опълчеха срещу Лорис, те щяха да се отцепят от църквата, може би дори завинаги — това фактически беше самоотлъчване.

Арилан погледна архиепископа от другата страна на масата — тя беше голяма и имаше формата на подкова, а Лорис заемаше централното място — и очите им се срещнаха. Кардиъл му кимна незабележимо, а после насочи вниманието си към заключителните думи на Карстън. Когато старият епископ седна, Кардиъл се изправи. Беше настъпило време за действие.

— Милорд архиепископ, може ли?

Гласът на Кардиъл беше нисък, но заглуши недоволните коментари, които изказването на Карстън бе предизвикало, така че главите на всички се обърнаха към извитата страна на масата, където стоеше той. Кардиъл изчака спокойно, с юмруци върху масата пред него, докато спорещите заеха местата си и постепенно се успокоиха, а после кимна по посока на Лорис.

— Може ли да се изкажа, ваше височество?

— Много добре.

Кардиъл се поклони леко.

— Благодаря ви, милорд. Вече цял ден слушам караниците и разправиите на нашите братя християни, но сега искам да направя изказване като епископ домакин на срещата.

Лорис се намръщи.

— Ние ви предоставихме думата да се изкажете, епископ Кардиъл — в гласа му имаше нотки на недоволство и подозрителност.

Кардиъл потисна усмивката си и огледа събранието, отбелязвайки местата на хората, които мислеше да засегне и срещайки погледите на Арилан и Толивър. Секретарят на Кориган, отец Хю, повдигна нетърпеливо глава от записките си, когато Кардиъл направи пауза, но отново я наведе, след като епископът си пое дъх и започна да говори.

— Уважаеми епископи, братя — започна безстрастно той. — Тази вечер говоря с вас като брат, като приятел, но и като домакин на тази Курия. По-голямата част от деня мълчах, защото по повечето въпроси епископът на Дхаса трябва да бъде неутрален, взимайки страна само за по-незначителните. Но ми се струва, че нещата са така напреднали, че повече не мога да мълча. Трябва или да изкажа мнението си, или да стана предател на доверието, което ми бе оказано при избирането ми за епископ.

Очите му огледаха събранието и той почувства, как погледът на Лорис се впива в него. Хю записваше трескаво, а част от гладката му коса бе паднала върху очите, но останалите погледи бяха отправени към Кардиъл.

— Искам да заявя официално — и се надявам, че отец Хю ще го запише изцяло — че и аз съм против отлъчването, което нашият брат от Валорет предлага да бъде наложено на Коруин.

— Какво!

— Да не си изгубил ума си, Кардиъл?

— Той се е побъркал.

Кардиъл изчака търпеливо протестиращите да седнат на местата си. Пръстите на Лорис сграбчиха облегалките на стола, въпреки че изразът на лицето му остана непроменен. Кардиъл вдигна ръце за тишина, залата замря и той продължи, като същевременно оглеждаше слушателите си.

— Такова решение не се взима с лека ръка, скъпи братя. Обмислях го и се молих за него в течение на много дни, още когато научих за първи път какъв въпрос ще постави пред Курията Лорис. Днешното обсъждане укрепи още повече мнението ми. Отлъчването на херцогство Коруин е погрешна стъпка. Този, срещу когото е насочено то, вече няма нищо общо с Коруин, ако помислим добре. Той пое тежестта на вашето персонално неодобрение вчера вечерта, когато отлъчихте от църквата и него, и родственика му.

— Вие подкрепихте отлъчването, Кардиъл — прекъсна го Кориган. — Доколкото си спомням, вие го санкционирахте с участието си в процесията редом с архиепископ Лорис и с мене. Това направи и Толивър, личният епископ на Морган.

— Това направих и аз — отвърна Кардиъл с равен глас. — И тъй като сега обсъждаме въпрос, който ще остане като прецедент в църковните закони, смятам, че Морган и Маклейн бяха наказани справедливо. Те ще останат наказани, ако не представят доказателства, че не са виновни по обвиненията, споменати в решението ни или пък ако могат да оправдаят действията си пред това събрание. Сега не говорим за отлъчването.

— А за какво говорим, Кардиъл? — попита един от пътуващите епископи. — Ако сте съгласни, че Морган и свещеникът са виновни в това, за което ги обвиняваме, то…

— Аз не отсъждам дали те са морално виновни или невинни, милорд. Те наистина са направили това, за което споменава прочетеното ни вчера обвинение. Но сега говорим за отлъчването на цялото херцогство, на хиляди хора, които ще бъдат безпричинно откъснати от тайнствата на Светата църква заради действията на своя херцог. Това е несправедливо.

— Но то ще е справедливо по отношение на този грешник — намеси се Лорис.

— Това е несправедливо — повтори Кардиъл, удряйки по масата с длан за по-голяма убедителност. — Аз не мога да си го позволя! Нещо повече, ако продължите да настоявате за налагане на това отлъчване, аз ще се оттегля от събранието!

— Тогава се оттегляй! — извика Лорис и се изправи с червено от гняв лице. — Ако смяташ, че ще ме уплашиш със заплахата да оттеглиш подкрепата си за тази Курия, дълбоко грешиш! Дхаса не е единственият град в Единадесетте кралства. Ако Курията не се събира тук, тя просто ще се събира някъде другаде. Или пък в скоро време Дхаса ще има нов епископ.

— Може би от нов епископ има нужда Валорет! — скочи на крака Уолфръм, поглеждайки към Лорис. — Що се отнася до мен, милорд, аз нямам епархия, от която да ме гоните. Докато съм жив, си оставам епископ. Нито вие, нито някой друг може да ми отнеме това, което ми е дал Бог! Кардиъл, аз съм с тебе!

— Това е безумие — запелтечи Лорис. — Смятате ли, че вие двамата можете да се противопоставите на цялата Курия?

— Не са само двама, милорд — каза Арилан и двамата с Толивър се изправиха и отидоха до Кардиъл.

Кориган вдигна объркано ръце.

— О, Боже, избави ни от принципните хора! Нима сега ще ни учат по-младите?

— Аз съм на повече години, отколкото е бил нашият Бог, когато е отхвърлил писарите и фарисеите — отвърна студено Арилан.

— Сайуърд? Джилбърт? С нас ли сте или с Лорис?

Двамата запитани се спогледаха, после погледнаха Уолфръм и се изправиха.

— С вас сме, милорд — каза Сайуърд. — Не ни харесват тези приказки за отлъчване.

— А може би ви харесват бунтовете? — изсъска Лорис. — Разбирате ли, че ако направите, каквото искате, аз мога да ви отстраня от служба, дори да ви отлъча от църквата…

— За неподчинение ли? — изсмя се презрително Арилан. — Не ми се вярва това да е причина за анатема, драги архиепископе. А за временно отстраняване — да, това е във властта ви. Но действията ни няма да се повлияят от вашите заплахи. Ние ще продължим да служим на хората, които разчитат на нас.

— Това е лудост! — прошепна възрастният Карстън, вторачил в тях старите си зачервени очи. — Какво ще спечелите от нея?

— Смятайте, че се застъпваме за вярата си, милорд — каза Толивър, — и че се опитваме да запазим правата на стадото си, което Бог ни е дал, за да се грижим за него. Не можем да допуснем цяло херцогство да бъде отстранено от църквата заради един или двама души.

— Ще видите как това ще стане още сега и на това място! — изкрещя Лорис. — Отец Хю, имате ли решението за отлъчване в готов за подписване вид?

Хю погледна към Лорис и лицето му побеля — той отдавна бе престанал да си води бележки. След това извади един пергамент от дъното на купчината и го подаде на Лорис.

— А сега — каза Лорис, като взе писалката на Хю и се подписа с размах, — обявявам херцогството Коруин, с всичките му градове и жители, за отлъчено от църквата, докато херцог Аларик Морган и деринският му роднина лорд Дънкан Маклейн не бъдат предадени на разположение на тази Курия. Кой ще се подпише заедно с мене?

— Аз — отвърна Кориган и си проби път до Лорис, а после взе в ръка писалката.

— Аз също — откликна като ехо и де Лейси.

Кардиъл проследи без коментар как Кориган сложи подписа си под страницата.

— Помислили ли сте какво ще каже кралят, когато разбере за вашите действия, Лорис? — попита той.

— Кралят е само едно немощно дете! — отвърна Лорис. — Той няма да се противопостави на цялото духовенство на Гуинид, още повече че и собственото му положение е поставено под съмнение. Той ще се подчини на отлъчването.

— Така ли мислите? — каза Арилан, навеждайки се върху масата от вълнение. — Той не беше толкова немощен, когато взе в ръцете си контрола над Съвета на регентите миналата есен, освободи Морган и назначи лорд Дери въпреки вашите протести. Нито пък беше немощен, когато победи вълшебницата Чариса и запази трона си. В действителност, доколкото си спомням, тогава немощният бяхте вие, милорд!

Лорис се зачерви и погледна строго към де Лейси, който се беше замислил с ръка над пергамента, докато Арилан говореше.

— Подписвай, де Лейси — прошепна архиепископът и обърна поглед към Арилан. — Ще видим колко от нас ще подкрепят този амбициозен младеж и колко ще предпочетат да застанат на страната на истината.

След като де Лейси подписа, още осем епископи отидоха до стола на Лорис, седнаха и прибавиха подписите си към документа. Когато и те свършиха, на мястото си оставаше само Бредин. Лорис го погледна и се начумери, но лицето му се отпусна, когато Бредин се изправи бавно на крака и се поклони.

— Аз ставам, драги архиепископе — каза той тихо, — но не за да подпиша документа ви.

Кардиъл и Арилан размениха учудени погледи. Нима големият учен от Грикота в крайна сметка щеше да се присъедини към тях?

— Нито пък мога да подкрепя уважаваните господа от дясната ми страна — продължи Бредин. — Защото аз не съм съгласен с отлъчването по свои си причини, но не мога да се съюзявам с хората, които искат да скъсат с Курията и да я унищожат — а точно това ще стане, ако епископ Кардиъл и колегите му изпълнят заплахата си и се противопоставят на това събрание.

— Тогава какво смятате да направите, милорд? — попита Толивър.

Бредин вдигна рамене.

— Принуден съм да се въздържа. А тъй като в случая въздържането е безполезно и за двете страни, ще се прибера сред учените от моя кръг в Грикота и ще се моля за вас.

— Бредин… — започна Лорис.

— Недей, Едмънд, няма да променя мнението си. Не се безпокой. С нищо няма да ти преча.

Събранието го наблюдаваше с учудване, но Бредин си взе довиждане и с двете групи, а после величествено се оттегли. Когато вратата зад него се затвори, Лорис се обърна към Кардиъл, тръгна бавно към вътрешната страна на масата, където бяха шестимата бунтовни епископи и се развика гневно.

— Ще наложа временна забрана върху всички ви, веднага щом документите са готови, Кардиъл. Няма да оставя безнаказано това посегателство срещу моята власт.

— Приготвяйте документите си, Лорис — озъби се Кардиъл и опря двете си ръце на масата в отговор на строгия поглед на Лорис. — След като не разполагате с болшинството на Курията нито вашата временна забрана, нито отлъчването струват повече от хартията, върху която са написани!

— Единадесет епископа… — започна Лорис.

— Единадесет от двадесет и двама не са болшинство — изтъкна Арилан. — От единадесетте, които не са подписали, шест са тука, ще ти се противопоставят и няма никога да подпишат, един отказа да играе по свирката ти, а останалите четирима са пътуващи епископи, които нямат епархии и служат на стадото си там, където са хората. Ще са ти нужни седмици, за да намериш някой от тях и още повече, докато го убедиш да подпише.

— Това не ме интересува — прошепна Лорис. — Единадесет или дванадесет, не е ли все едно. Курията ще реши, че вие сте изпъдени, а хората ще намерят Морган и ще ни го доведат, за да се сложи по-бързо край на тази бъркотия. В крайна сметка, това е главната цел на моите действия.

— Не смяташ ли, че това ще разпали нова свещена война срещу дерините, архиепископе? — каза Толивър. — Можеш и да го отричаш, но и двамата знаем, че когато Уорън де Грей разбере, че отлъчването е обявено — а аз не се съмнявам, че ще го разбере, ако това зависи от вас — той ще започне най-кървавата война срещу дерините в двестагодишната история на нашето кралство. И за това ще има вашето съгласие!

— Ти си луд, ако мислиш така!

— Наистина ли? — отвърна Толивър. — Нима ти не ни каза, че си се срещал с Уорън и си му разрешил, ако може, да унищожи Морган? Нима ти…

— Нещата са по-сложни. Уорън е…

— Уорън е фанатичен враг на дерините, какъвто си и ти — намеси се в разговора Арилан. — Различието е само в степента на омразата. Той е разтревожен, че Коруин се е превърнал в убежище на дерините по време на управлението на Морган, че много от дерините, включително някои, които бягат от твоите преследвания във Валорет, са намерили подслон в Коруин и живеят там спокойно и тихо. Не мисля, че те ще чакат и ще се оставят да ги изколите, както беше в миналото, Лорис.

— Аз не съм касапин! — издума Лорис с презрение. — Не преследвам никого без причина. Но Уорън има право. Деринската напаст трябва да бъде премахната от лицето на земята. Може да им подарим живота, но само ако се откажат от злите си сили и ги захвърлят във вечния мрак. Трябва да се откажат от силите си и да премахнат завинаги възможността да ги използват отново.

— Смяташ ли, че простите хора могат да видят това тънко различие между дерините, Лорис? — запита възмутено Кардиъл. — Уорън ще им каже да убиват и те ще убиват. Когато настане това време, хората няма да могат да отделят деринските апостоли, които са се отказали от силата си, и тези от тях, които не са съгласни да отхвърлят правата си, получени по рождение.

— Чак дотам няма да се стигне — възрази Лорис. — Уорън ще се подчини на моите…

— Махни се! — заповяда Кардиъл. — Махни се, преди да съм забравил, че съм духовник и да съм направил нещо, за което после мога да съжалявам! Призлява ми от тебе, Лорис!

— Как смееш…

— Казах, махай се оттук.

Лорис закима бавно с глава, а сините очи горяха като въглени на белокосата му глава.

— Това означава война — прошепна той. — И всички, които са на страната на врага, ще ни бъдат врагове. Нямаме друг избор.

— Лорис, ако е необходимо, ще заповядам да те изхвърлят. Толивър и вие — Уолфръм, Сайуърд, Джилбърт, проверете кога ще се махнат те. Кажете на стражите, че най-късно до полунощ искам да са заминали. Внимателно ги наблюдавайте.

— С удоволствие — отвърна Уолфръм.

С побеляло от гняв лице, с твърд и външно спокоен израз, Лорис се обърна кръгом и се измъкна от залата. След него си отидоха привържениците му и техните служители, накрая излязоха и четиримата епископи дисиденти. Когато вратата се затвори, в залата останаха само Кардиъл, Арилан и Хю. Хю се беше сгушил на стола, където бе седял по време на цялата разправия със страхливо наведена глава. Арилан пръв забеляза присъствието му. Той направи знак на Кардиъл да го последва и тръгна бързо към мястото, където беше Хю.

— Малко шпиониране, а, отец Хю? — запита тихичко той, а после го взе за ръката и внимателно, но със сила го изправи на крака.

Хю гледаше настрана, мачкаше края на расото си, а после сведе поглед към обутите си в сандали нозе.

— Не съм шпионин, милорд — каза той с тих глас. — Иска ми се да съм с вас.

Арилан погледна към Кардиъл, но той скръсти ръце на гърдите си.

— Какво ви накара да промените позицията си, отче? От няколко години сте секретар на Кориган.

— Това не е смяна на позицията, ваше превъзходителство, или поне не е смяна в последния момент. Миналата седмица, когато разбрах, че Лорис и Кориган искат да наложат отлъчване, предупредих за това негово височество херцога. Обещах му да бъда и занапред с Кориган, за да му съобщавам, каквото науча. Но след днешния ден не мога повече да остана с него.

— Май че те разбирам — усмихна се Кардиъл. — Денис, смяташ ли, че можем да му вярваме?

Арилан се усмихна.

— Мисля, че можем.

— Съгласен съм — каза Кардиъл и протегна ръка. — Добре дошъл в нашата група, отец Хю. Не сме много, но както се пее в псалмите, вярата ни е силна. Може би ти ще можеш да ни подскажеш какво смятат да правят сега Лорис и Кориган. Помощта ти ще е много полезна.

— Ще помагам с всичко, което мога, ваше превъзходителство — прошепна Хю и се наведе да целуне пръстена на Кардиъл. — Благодаря ви.

— Сега не е време за официалности — усмихна се Кардиъл. — Имаме по-важни неща за правене. Моля те да намериш секретаря ми, отец Ивънс, и след четвърт час и двамата да сте готови за работа. Трябва да пратим няколко бързи писма.

— Разбира се, ваше високопреосвещенство — усмихна се Хю, поклони се и излезе.

Кардиъл въздъхна и се отпусна в един празен стол, притвори очи и уморено разтърка чело. След това погледна към Арилан, който беше седнал на края на масата и се усмихваше на Кардиъл с израз на твърда решителност.

— Е, все пак го направихме, приятелю. Разцепихме църквата точно по средата в навечерието на военния конфликт.

Кардиъл изсумтя и се усмихна уморено.

— Война срещу Уенсит от Торънт, а освен това и гражданска война. Ако мислиш, че това не ни стига…

Арилан вдигна рамене.

— Това беше неизбежно. Все пак мъчно ми е за Келсън. Сега Лорис ще тръгне срещу него. Нали и той е наполовина дерини, също както Морган, а освен това е наследил и допълнителното могъщество на баща си.

— Което означава просто, че Келсън трябва да е живото доказателство колко добродетелен и чист може да бъде един дерини — каза Кардиъл. Той въздъхна, вдигна ръце и сплете пръстите си на тила, гледайки към тавана. — Какво мислиш за дерините, Денис? Мислиш ли, че те наистина са зло, както твърди Лорис?

Арилан се усмихна.

— Мисля, че някои дерини са зло, каквото може да бъде всеки друг. Но не смятам, че Келсън или Морган, или Дънкан са зло, ако това е същността на въпроса ти.

— Да. Просто си мислех. За първи път получавам ясен отговор от тебе по този въпрос — той се обърна към Арилан и му намигна. — Ако не бях сигурен в обратното, на няколко пъти бих се заклел, че ти си дерини.

Арилан се засмя от все сърце и тупна Кардиъл по рамото.

— Понякога ти идват наум абсурдни неща, Томас. Стига глупости. Да се хващаме за работа, ако не искаме истинските дерини да потропат на вратата ни.

— Не дай си боже! — поклати глава Кардиъл и се изправи.