Поражението на дерините

Глава първа

В Единадесетте кралства март винаги е бил месец на бури. От великото северно море той донася снежни виелици, които покриват с последен зимен кожух сребристите планини, бушуват и се завихрят из високите плата на изток, докато накрая се спуснат през голямата равнина на Гуинид и се превърнат в дъжд.

Март е твърде капризен. Той е последно убежище на зимата срещу напиращата пролет, но е и предвестник на раззеленяването, на мощните потоци, които всяка година наводняват централните низини. Обикновено той носи меко време, но през последните години всичко се обърка. Все пак се предчувства пролетта — тя е така близо, че хората вече се надяват за близък край на зимата и понякога надеждата им се сбъдва.

Но хората, които познават Гуинид, не мечтаят за ранна пролет. От горчив опит са научили, че март е капризен и често пъти суров, на него никога не може да се вярва.

В първата година от царуването на Келсън, крал на Гуинид, месецът нямаше да е изключение.

В Ретмут, столицата на Келсън, нощта настъпи рано. Това се случваше често през този сезон, когато северните виелици достигаха до града през Пурпурните покрайнини, простиращи се на север и изток.

Последната виелица се развихри по обяд и изсипа едър като орехи град върху ярките навеси на магазинчетата и щандовете на пазарния площад. Търговците и продавачите се разпиляха по околните навеси. След час и последната надежда да се спаси прекъснатият пазарен ден изчезна. Затова сред дъжд, гръмотевици и остра миризма на озон от светкавиците, търговците намусено прибраха намокрените си стоки, затвориха магазинчетата и си тръгнаха.

На здрачаване по измитите от дъжда улици останаха само тези, чиято работа ги караше да са навън в такава нощ — обикалящите градски пазачи, войниците и пратениците с официални мисии, гражданите, забързани през вятъра и студа към топлите домашни огнища.

Стъмни се и големите черковни камбани в северната част на града удариха за вечерня. В тесните опустели улички на Ретмут дъждът, примесен с мокър сняг, плющеше по червените керемиди на покривите и по кубетата, пълнеше до преливане облицованите с камъчета канавки. Зад замътените от дъжда стъкла на прозорците трептяха и танцуваха пламъци на безброй свещи, подухвани от порива на вятъра, проникнал през цепнатините в дървените врати и кепенците. А в къщи и пивници, в ханове и крайпътни кръчми жителите на града се събираха около огнищата, за да вечерят, да си пийнат хубаво пиво и да си побъбрят, изчаквайки бурята да утихне.

В северната част на града дворецът на архиепископа също бе обсаден от бурята. В сянката на дворцовите стени масивният корпус на катедралата „Св. Джордж“ се чернееше на фона на притъмнялото небе, стърчащата камбанария се извисяваше нагоре към небесата, а бронзовите врати на храма бяха плътно затворени срещу атаките на бурята.

Облечени в кожени наметала, дворцовите стражи обикаляха крепостните стени на замъка с вдигнати яки и нахлупени качулки, които ги предпазваха от студа и влагата. Под закътаните стрехи на кулите пламтяха и съскаха факли, а бурята беснееше и пронизваше до костите.

В двореца негово високопреосвещенство Патрик Кориган, архиепископ на Ретмут, се наслаждаваше на уюта и топлината. Изправен пред пращящите в камината главни, архиепископът потриваше енергично протегнатите си към пламъците пухкави ръце, за да ги стопли по-бързо, а после се загърна по-плътно в подплатената с кожи мантия и заситни към писалището до отсрещната стена на стаята. Изправеният до писалището мъж, облечен също в епископски виолетови одежди, разглеждаше съсредоточено дълъг ръкопис върху пергамент, като хвърляше от време на време кос поглед към осветеното от две жълти свещи писалище. Шест настенни канделабри се опитваха със съмнителен успех да прогонят мрака, промъкващ се от тъмнината отвън. Младолик свещеник секретар със свещ в ръка бе застанал до дясното рамо на човека, готов да постави червен восъчен печат върху документа, когато му заповядат.

Кориган надникна през рамото на четящия и видя, че той кимна, взе перо за писане и постави енергичен подпис под документа. Секретарят накапа разтопен восък до името, а човекът тържествено подпечата восъка със своя аметистов пръстен печат. Той духна върху камъка и го потърка в кадифения си ръкав, после погледна към Кориган и постави наново пръстена върху ръката си.

— Това трябва да реши въпроса с Морган — заяви той.

Едмънд Лорис, архиепископ на Валорет и Върховен духовник на Гуинид, имаше впечатляваща външност. Под широкия виолетов плащ тялото му беше слабо и стегнато. Рядката му сребриста коса създаваше илюзия за едва забележим ореол около пурпурната шапчица, покриваща тонзурата му на католически свещеник. Но светлосивите му очи бяха жестоки и студени. Слабото му лице с остри ястребови черти в момента съвсем не изглеждаше благодушно. Лорис току-що бе поставил печата си върху документ, с който се заплашваше с отлъчване от църквата голяма част от кралство Гуинид. То щеше да лиши богатото херцогство Коруин, простряло се на изток, от всички тайнства и утехи на църквата на Единадесетте кралства.

Решението беше сериозно, обмисляно в продължение на четири месеца от Лорис и колегата му. Честно казано, жителите на Коруин не бяха извършили нищо, за да заслужат крайната мярка на отлъчване. Но от друга страна истинската причина за наказанието не можеше повече да се понася или пренебрегва. Ситуацията бе нетърпима и решението на архиепископите трябваше да я оправи.

Затова духовниците успокояваха съвестта си с мисълта, че заплахата от отлъчване в края на краищата не бе насочена срещу населението на Коруин, а срещу един човек, до когото не можеха да се доберат по друг начин. Това бе владетелят на Коруин, херцогът дерини Аларик Морган, обект на отмъщението на свещениците. Морган многократно се бе осмелявал да използва своите богохулни и еретически сили на дерини, за да се набърква в човешките работи и да покварява наивниците против волята на църквата и държавата. Морган бе посветил момчето крал Келсън в забранените ритуали на тази старинна магия и бе допуснал в самата катедрала дуел на черна магия по време на коронацията на Келсън предишната есен. Потеклото на полудерини обричаше Морган на вечни мъки и проклятия в Отвъдното, ако не успееха да го убедят да се покае, да се откаже от силата си и да изобличи своето злокобно наследство. Сега изглеждаше, че целият въпрос за дерините се върти около Морган.

Архиепископ Кориган се намръщи и взе пергамента, а сивите му космати вежди се съединиха в една линия, когато отново огледа текста. Като привърши с четенето, той стисна устни и се замисли, но после прегъна документа с решителен жест и го приглади върху писалището, а секретарят накапа восък върху плика. Кориган го запечата със своя пръстен, но когато се отпусна в креслото редом с Лорис, в ръката си въртеше смутено украсения със скъпоценни камъни нагръден кръст.

— Едмънд, сигурен ли си, че не… — острият поглед на Лорис го накара да спре, а после си спомни, че секретарят му очаква по-нататъшни указания.

— Това е всичко засега, отец Хю. Ако обичаш, помоли монсиньор Горони да влезе.

Свещеникът се поклони и напусна стаята, а Кориган се облегна в креслото с облекчение.

— Ти знаеш, че Морган никога няма да позволи на Толивър да го отлъчи — каза Кориган уморено. — Наистина ли смяташ, че заплахата от отлъчване ще го спре?

Херцог Аларик Морган формално не беше подвластен на нито един от тях, но двамата архиепископи се надяваха, че писмото на писалището в най-скоро време ще премахне тази дребна подробност. Лорис преплете пръсти и погледна спокойно към Кориган.

— Може би няма — призна той. — Но народът му е друго нещо. Вече се говори, че група бунтовници в северен Коруин още отсега призовава да бъде свален херцога дерини.

— Ех! — Кориган се засмя подигравателно, а после взе перото за писане и го натопи в кристалната мастилница. — Какво могат да направят шепа бунтовници срещу магията на един дерини? Освен това, както знаеш, народът на Морган го обича.

— Обича го сега — съгласи се Лорис. Той наблюдаваше как Кориган започна внимателно да пише едно име върху писмото, съчинено от тях. След това се усмихна незабелязано, защото краят на езика на колегата му следваше всяка заврънкулка на буквите. — Но дали ще го обича така, когато отлъчването от църквата бъде обявено?

Кориган вдигна рязко глава, след това енергично поръси мокрото мастило с прах за поливане от сребърна солница, а после го издуха.

— А какво ще правим с бунтовниците? — продължи упорито Лорис и погледна събеседника си с присвити очи. — Говори се, че Уорън — водачът на бунтовниците, си е въобразил, че е нов месия, определен от бога да освободи земята от напастта на дерините. Не виждаш ли, че можем да използваме този фанатизъм?

Кориган замислено допря пръсти до долната си устна и се намръщи.

— Ще позволим ли на самозвани месии да обикалят страната без нужния надзор, Едмънд? Това бунтовническо движение ми намирисва на ерес.

— Още не съм дал официално разрешение — успокои го Лорис. — Дори не съм се срещал с този Уорън. Но трябва да признаеш, че подобно движение може да е твърде резултатно, ако му дадем нужното ръководство. Освен това — усмихна се Лорис, — може би този Уорън наистина е вдъхновен от бога.

— Не ми се вярва — отвърна Кориган намръщено. — Докъде смяташ, че трябва да стигнем с това?

Лорис се изпъна в креслото и кръстоса ръце зад гърба си.

— Говори се, че щабът на бунтовниците е в хълмовете около Дхаса. В края на седмицата Курията ще се събере в този град. Горони, когото изпращаме до епископа на Коруин, има контакти с бунтовниците и ще се завърне в Дхаса, когато завърши сегашната си мисия. Тогава смятам да договоря среща с вожда на бунтовниците.

— А дотогава нищо ли няма да правим?

Лорис кимна.

— Няма нищо да правим, защото не искам кралят да разбере за плановете ни, а също така…

На вратата се почука тихо, а после в стаята влязоха секретарят на Кориган и един по-възрастен, безличен на външен вид, човек в пътнически одежди на обикновен свещеник. Отец Хю наведе очи и се поклони леко, съобщавайки за новодошлия.

— Монсиньор Горони, ваше превъзходителство.

Гостът пристъпи към креслото на Кориган, подви коляно и целуна пръстена на архиепископа, после по знак на Кориган се изправи и зачака внимателно.

— Благодаря ти, отец Хю. Мисля, че за тази вечер това е всичко — Кориган освободи със знак секретаря си.

Лорис се изкашля и Кориган го погледна.

— Патрик, какво ще правим с отлъчването, за което говорихме? Нали се разбрахме, че лицето трябва да бъде наказано?

— Да, разбира се — промърмори Кориган. Той затършува из купчината листове в края на писалището, извади един от тях и го побутна през писалището към Хю.

— Това е проект за призовка, който ми трябва колкото може по-бързо, отче. Когато изготвиш официалния документ, донеси ми го за подпис.

— Да, ваше височество.

Секретарят взе листа и се запъти към вратата, а Кориган възобнови разговора с Горони.

— Това е писмото, което трябва да занесеш на епископ Толивър. Навън чака гемия, за да те закара до свободното пристанище Конкарадин. Оттам трябва да се качиш на някой търговски кораб и след три дни ще си в Коруин.

Отец Хю де Бери бе намръщен, когато притвори вратата на кабинета на архиепископа и тръгна по дългия осветен от факли коридор към своята канцелария. Беше студено и влажно, а в коридора имаше течение. Хю потрепери и обгърна гърдите си с ръце, продължавайки да върви и да обмисля какво да прави.

Той беше личен секретар на Патрик Кориган, така че имаше достъп до информация, която обикновено не достигаше до хора на неговата възраст. Беше умен, макар и не блестящ. Беше честен, дискретен и напълно предан на Църквата, на която служеше посредством личността на архиепископа. Но напоследък вярата му бе подложена на изпитание, по-точно вярата му в човека, на когото служеше. Писмото, което следобед бе преписал за Кориган, още повече затвърди това чувство. Припомняйки си случая, Хю потръпна отново, но вече не от студ.

Над Гуинид бе надвиснала опасност. Това стана възможно, когато крал Брайън загина при Кендър Рий миналата есен. Възможността прерасна във вероятност, когато наследникът на Брайън, младият Келсън, бе заставен да се бори за трона си със злата Чариса само няколко седмици по-късно. А вероятността се превърна в сигурност, когато Морган — закрилникът дерини на момчето, бе принуден да прибегне до страхотните си сили, за да забави неизбежния конфликт, който по общо мнение трябваше да последва тези събития. Но конфликтът наистина не можеше да се избегне.

Не беше тайна например че тиранът дерини Уенсит от Торънт ще хвърли кралството във война не по-късно от средата на лятото. А младият крал сигурно знаеше и за надигащото се недоволство в кралството в резултат на растящите настроения срещу дерините. Келсън започна да усеща силата на това недоволство още когато бе разкрито неговото потекло на полудерини по време на коронацията миналата есен.

Но сега, когато отлъчването от църквата заплашваше всички жители на Коруин…

Хю притисна с ръка гърдите си, където първоначалният проект на писмото на Кориган се допираше до кожата му. Знаеше, че архиепископът не би одобрил това, което смяташе да направи, но въпросът бе твърде важен, за да не се информира кралят за него. Келсън трябваше да бъде предупреден.

Ако херцогство Коруин бъде отстранено, лоялността на Морган щеше да е раздвоена, а сега кралят имаше нужда от цялата му енергия. В противен случай последствията за краля и за плановете на Морган по подготовката на войната щяха да бъдат плачевни. Въпреки че като свещеник Хю не намираше извинения за ужасното могъщество на Морган, то съществуваше реално и беше необходимо, за да може Гуинид да отблъсне нападението.

Хю се спря под факлата пред вратата на канцеларията си и зачете внимателно писмото, което носеше, предполагайки да поръча преписването на някой от своите подчинени. Прегледа набързо общоприетите за подобни документи поздрави на архиепископа и с учудване видя името на адресата. После го прочете още веднъж: Монсиньор Дънкан Хауърд Маклейн.

„Дънкан! — помисли си Хю. — Боже мой, какво ли е направил?“

Дънкан Маклейн беше младият изповедник на краля, приятел на самия Хю от детинство. Те бяха израснали заедно, заедно ходеха на училище. Какво ли е направил Дънкан, за да си навлече подобно наказание? Смутен, Хю повдигна учудено вежди и зачете писмото, а тревогата му нарастваше с всяка прочетена дума.

„Господи! — помисли си Хю и спря да чете. — А освен това е опетнен и от самия Морган. Интересно дали знае.“

Отпускайки листа, Хю реши какво да прави. Очевидно беше, че първо трябва да отиде при краля. Това бе и началното му намерение, защото въпросът засягаше интересите на цялото кралство. Но пък трябваше да намери и Дънкан, за да го предупреди. Ако Дънкан се предадеше на съда на архиепископа при сегашните обстоятелства, не можеше да се предвиди какво ще последва. Можеха дори да го отлъчат от църквата.

При тази мисъл Хю трепна и се прекръсти. Защото за отделните хора заплахата от отлъчване бе така ужасна, както и за дадена област. И в двата случая нарушителят се лишаваше от всички тайнства на църквата и от всякакъв контакт с богобоязнените хора. Дънкан не трябваше да стига дотам.

Хю се овладя, отвори вратата на канцеларията и се запъти спокойно към масата, където един монах остреше перо за писане.

— Негово височество иска това, колкото може по-скоро, брат Джеймс — обясни той и постави небрежно документа върху масата. — Ще имаш ли грижата, ако обичаш? Аз съм натоварен с още няколко задачи.

— Разбира се, отче — отвърна монахът.