Поражението на дерините

Глава седма

Малко след изгрев-слънце Морган, Дънкан и спътниците им дойдоха на пристанището, за да се качат на „Рафалия“. Въздухът беше влажен, хладен и наситен с горчивия солен аромат на морето.

Посещението при Хорта на Орсал беше държавно, затова Морган се беше натъкмил в полуофициална одежда — дълъг до коленете черен кожен жакет с грифона на рода Коруин от зелен велур, апликиран върху гърдите, а под него лека броня, покриваща тялото от врата до коленете. Беше обут в твърди кожени ботуши, украсени със сребърни церемониални шпори, въпреки че Морган нямаше дори да се доближава до кон. От широките му плещи падаше голям зелен плащ от груботъкана вълнена материя, закачен отдясно на гърдите му с гравирана сребърна катарама. Понеже ставаше дума за държавно посещение, а не за военни маневри, коронката на херцозите на Коруин украсяваше златистите му коси. Отстрани на кръста му бе закачена широка сабя в износена кожена ножница.

И Дънкан бе направил компромиси с облеклото си поради посещението. Бе се отказал окончателно от всички намеци за църковно облекло и бе надянал късо черно палто с висока яка и наметало, под което имаше броня. Бе се двоумил дали да сложи наметалото с тартана на прадедите си от рода Маклейн, защото знаеше, че Аларик има едно под ръка за такива случаи, но в края на краищата бе решил, че все още това би било преждевременно. Малко бяха хората, които знаеха за наложената му временна забрана да служи. Преди да се разчуе, нямаше смисъл сам да го разгласява. Черното му облекло нямаше да привлича внимание. Хората щяха да виждат това, което очакваха да видят.

Той разсъждаваше трезво, че няма да му е трудно да се влее отново в обществото на миряните. Лорд Дънкан Хауърд Маклейн беше преди всичко син на благородник, обучен от дете на бойните традиции на аристокрацията. Новата сабя, закачена на кръста му, все още не беше използвана, но той не се съмняваше нито за миг, че тя ще му послужи добре винаги, когато е необходимо.

Докато Морган и Дънкан приближаваха „Рафалия“, гъстата крайбрежна мъгла започна да се разпръсва. Най-напред те забелязаха високата мачта на кораба, внезапно изплувала на фона на сивото небе. Богато украсеният грот бе навит до широката напречна греда, а морският флаг на Морган с две черни и една зелена ивица се открояваше ясно на носа на кораба. Докато го наблюдаваха, някакъв моряк издигна флаг с цветовете на Келсън върху мачтата и те заблестяха като алено-златно петно върху сивото утринно небе.

Петдесеттонната „Рафалия“ не беше най-големият кораб на Морган, но се славеше като един от най-бързите. Построена майсторски и с мерак, както повечето търговски кораби, които браздяха Южното море, тя имаше екипаж от тридесет моряци и четири офицери, с възможности да поеме още петнадесетима въоръжени мъже или пътници, освен търговския товар. При попътен вятър тя вдигаше без мъка между четири и шест възела, а последните нововъведения с платната, възприети от търговския флот на разположения на юг Бреман, даваха възможност да се променя курса и при ъгъл от четиридесет градуса към вятъра с помощта на ново предно платно, наречено кливер.

При безветрие или насрещен вятър оставаха за използване греблата. Дори без платна тясната и стройна „Рафалия“ можеше лесно да измине пътя до островното пристанище на Хорта на Орсал и да се върне обратно за по-малко от един ден.

Морган наново огледа мачтата, докато с Дънкан се приближаваха към мостчето за качване, и забеляза, че моряците вече се занимаваха с платната, подготвяйки отплаването. Наблюдателят, разположен удобно в укрепеното буре на върха на мачтата, даваше нареждания. Морган забеляза ярките плетени шапчици на моряците от палубната команда, които се суетяха в по-ниската галерия на гребците. Той се надяваше, че тази сутрин няма да се наложи да използват прекалено дълго греблата. Искаше да стъпи на суша доста преди обяд.

Докато обмисляше неприятната възможност за продължително пътуване, висок мъж в износени кафяви кожени дрехи го доближи с широки крачки. Вратът и раменете му бяха загърнати в груб вълнен плащ с избелял червен цвят. Носеше островърха кожена шапка на корабен капитан, а зелената кокарда на морската служба на Морган стърчеше весело от периферията й. Той се усмихна широко, забелязвайки Морган, а гъстите му червеникави мустаци и брада щръкнаха, когато заговори.

— Добро утро, милорд! — избоботи той, потърквайки ръце и оглеждайки се наоколо, сякаш се радваше искрено на студа, мъглата и ранния час. — Какво прекрасно утро!

Морган повдигна учудено вежди.

— Така е, ако искаш да отплаваш слепешката, Хенри. Ще се усили ли вятърът, когато приливът промени посоката си, или ще трябва да караме на гребла?

— А, ще имаме вятър — увери го капитанът. — Денят ще е чудесен за платна. Само веднъж ще сменим курса, като излезем от пристанището. Впрочем, колко души пътуват с вас?

— Всичко осем — отвърна Морган и се огледа разсеяно. — А това е братовчед ми, монсиньор Дънкан Маклейн. Дънкан, капитан Хенри Кърби е командир на „Рафалия“.

Кърби докосна периферията на шапката си.

— Приятно ми е да се запознаем, монсиньор — после се обърна към Морган. — Готови ли сте да се качите на кораба, милорд?

— Може да се качваме. Колко време има до прилива?

— Ами, около четвърт час. Готови сме да почнем отвързването и подготвянето на платната веднага щом се качите на борда.

— Много добре — Морган се обърна и направи знак на групата, която се намираше по-настрани на кея, а после последва Дънкан и Кърби на кораба. Отзад лорд Хамилтън и групата му, общо седем души, слизаха с тежки стъпки по кея.

Хамилтън се чувстваше много по-уверен в бойните си одежди. Той беше воин, а не придворен. Близките му контакти с Гуидиън и други по-културни личности през последните няколко дни, меко казано, му разклатиха нервите. Нямаше по-щастлив от него, когато буйният малък трубадур бе отправен в Кулди тази сутрин. Денят започна добре за Хамилтън, и сега той се чувстваше в стихията си, ръководейки с неповторимо самочувствие натоварването на своята група.

Първи от групата на херцога се качи на кораба магистър Рандолф. Красивото му лице бе озарено от удоволствие при мисълта за приключенията, които според него ги очакваха. Понеже беше лекар, рядко го намесваха в дворцовите интриги, освен в някои задачи, подобни на онази по време на официалния банкет. Самият факт, че Морган го беше поканил за това пътуване, беше непрекъснат повод за учудване и възторг.

До него крачеше Ричард Фицуилям, кралският оръженосец, когото Дънкан бе взел със себе си в Ретмут. Ричард беше очарован от възможността да види лично легендарния двор на Хорта на Орсал. Освен това той обожаваше Морган, под чието наставничество се бе подготвял в двора на Ретмут. Беше беззаветно предан на херцога и неведнъж бе рискувал да получи строги забележки или да се подложи на опасност, с цел да предупреди своя учител за предстоящи неприятности.

Освен тях в групата бяха включени четири щабни офицери от гарнизона на замъка, които изпълняваха двойната задача на почетна охрана и военни съветници за стратегическото заседание, което беше целта на посещението. Под ръководството на лорд Хамилтън, който вървеше последен, тези хора щяха да командват отбраната на крепостта, докато Морган отсъстваше, предвождайки войските на краля на север. Именно затова те бяха важно звено в защитата на Коруин.

Когато всички се качиха на кораба, двама матроси в избелели сини панталони и платнени ризи издърпаха стълбата и поставиха парапета отстрани. Още отсега бризът се засили, а мъглата започна да се изчиства на тънки ивици. Чуха се заповедите на капитан Кърби, въжетата бяха прибрани, а платната разгънати. „Рафалия“ се отдалечи от пристанището, а десетина гребци спуснаха греблата и я насочиха към ветровитата зона на петдесетина метра от кея. Корабът отмина последните съдове, хвърлили котва на кея, и се обърна по посока на вятъра, който започна да издува платната.

Когато „Рафалия“ отмина устието на пристанището, бризът се усили и тя започна да набира скорост. След няколкостотин метра се стабилизира и се насочи към островната столица на Орсал. Бризът трябваше да се задържи, за да стигне до отсрещната страна за по-малко от четири часа, въпреки упорития граничен вятър по пътя.

След като маневрите по отплаването привършиха, капитан Кърби отиде при Морган, Дънкан и Рандолф на задната палуба. Въпреки че „Рафалия“ формално беше търговски кораб, тя имаше повдигнати платформи за сражения в предната и задната си част. Кормчията водеше кораба от края на задната платформа с широко гребло за управление, разположено отдясно. Но останалата част на платформата беше на разположение на капитана, който я използваше за отдих и наблюдение.

Моряците донесоха сгъваеми столове от фино обработена кожа от Форсин, и четиримата се настаниха удобно. Слънцето вече грееше силно, но когато поглеждаха назад към Корът, можеха да видят, че мъглата все още обгръща високите скали на брега, въпреки че почва да се топи под лъчите на пролетното слънце. Хамилтън, четиримата лейтенанти и младият Ричард се бяха настанили на главната палуба по средата на кораба, а моряците, свободни от дежурство, почиваха в тесните насечени гребни галерии, които заемаха двете страни на кораба по цялата му дължина. На предната бойна платформа имаше наблюдател, а още един се беше изкачил в укрепеното буре на мачтата. Грамадните по площ платна на грота и кливера скриваха голяма част от небето, а нарисуваният грифон върху грота гледаше гневно наоколо.

Кърби въздъхна и се облегна на парапета на задната платформа, наблюдавайки кораба.

— Денят е чудесен, както ви казах, милорд. Ако искате да се насладите на живота, трябва да излезете в морето и да усетите соления въздух. Ще се насладите ли на чаша вино, за да прогоните студа от костите си?

— Само ако имате вино от Фиена — отговори Морган, който добре знаеше, че Кърби пие само от това най-скъпо вино.

Кърби се усмихна кисело и енергично размаха ръце.

— За вас, милорд, само най-доброто — той погледна вдясно към галерията на гребците, където един хлапак на седем-осем години дялкаше нещо. — Дикън, ела за малко, момчето ми.

Хлапакът погледна внимателно нагоре, след като чу името си, а после прибра ножа и изтича към долния край на стълбата. Корабът се клатушкаше от силния вятър, но момчето стоеше стабилно на стълбата. В погледа му, отправен към Кърби, имаше искрено възхищение.

— Да, сър?

— Ще донесеш ли няколко чаши и бутилка фиенско вино, синко? Някой от матросите ще ти помогне.

— Моят оръженосец може да му помогне — намеси се Морган, като пристъпи към парапета редом с капитана. — Ричард, ще помогнеш ли на момчето? Капитан Кърби любезно се съгласи да ни почерпи от личните си запаси фиенско вино.

Ричард погледна въпросително от мястото си, където стоеше с лейтенантите от замъка и лорд Хамилтън, а после се засмя и кимна, че е разбрал. Дикън се обърна кръгом и се спусна по друга стълба в трюма, а Ричард го изгледа учудено. Беше малко объркан от пъргавината на момчето, защото самият той не беше добър моряк, но го последва послушно, макар и по-предпазливо.

Кърби проследи с поглед как двамата изчезват под палубата и се усмихна.

— Синът ми — обяви на всички с гордост.

Морган не би могъл да добави нищо повече.

Близо до корабния нос един човек от екипажа наблюдаваше с интерес действията на групата около капитана. Името му беше Ендрю, а работеше като помощник-кормчия на „Рафалия“. Той се обърна към морето и се загледа намръщен в далечината, вперил поглед в мъглата, която обгръщаше брега на Хорт в далечината.

Знаеше, че никога няма да стигне до тези забулени във влага брегове. Нямаше да види повече и родната си Фиена — същата, откъдето идваше виното, за което говореха на палубата. Но се беше примирил с този факт. Това беше малка цена в сравнение с голямото дело, което му предстоеше. Отдавна се беше подготвял за него.

Няколко минути стоя неподвижно, а после бръкна небрежно в избелялата си домашнотъкана туника и извади малко и смачкано парче плат. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не го наблюдава, разгърна парчето и го скри в ръка, произнасяйки тихо сричките, докато ги препрочиташе — вече за пети или шести път.

— „Грифонът ще отплува с прилива тази сутрин. Не трябва да стигне целта си. Смърт на всички дерини!“

Отдолу имаше голяма буква „Р“ и нарисуван сокол.

Ендрю погледна през рамо към задната палуба, после отново се обърна към морето. Съобщението бе пристигнало миналата нощ, когато слънцето залязваше зад мъгливите планини. Както бяха планирали отдавна, най-сетне настъпи моментът, когато Морган щеше отново да отплува на борда на флагманската „Рафалия“ и така да се сблъска със съдбата си. Смъртта нямаше да е приятна, дори и с цената на живота на лорд Аларик. Но щеше да е смърт и то близка.

Помощник-кормчията притисна дясната ръка до гърдите си и усети ободрителния натиск на шишенцето, закачено на въженце около врата му. Нямаше да се откаже от дълга си. Въпреки че и сам щеше да умре, беше положил клетвата на Синовете на небесата и смяташе да я изпълни. Освен това, самият Уорън беше обещал, че кончината няма да е болезнена. А щеше да бъде и богато възнаграден в Отвъдното за това, че е убил омразния херцог дерини.

Нима имаше значение, че убивайки Морган, щеше да погуби и своя живот? От кораба нямаше измъкване, дори и да успееше. А ако претърпеше провал… беше чувал какво могат да сторят дерините на хората: как можеха да оплетат разума им, да ги накарат да открият душите си на силите на злото, дори да предадат Делото.

Не, много по-добре беше да изпие сигурната отрова и после да нападне херцога дерини. Колко струва животът, ако душата на човек е прокълната?

С решително движение Ендрю смачка парченцето плат в ръката си и го пусна в морето. Наблюдаваше го, докато изчезна от погледа му, а после пак бръкна в ризата си и измъкна малкото шишенце с отровата.

Уорън му беше казал, че еликсирът е много силен. Няколко капки на острието на кинжала, малка драскотина по незащитените ръце или по лицето, и всички магии и ризници на света няма да могат да спасят предателя Морган.

С мъка отвори запушалката на шишенцето, оглеждайки се изпод вежди, за да се увери, че никой не го наблюдава, и изля няколко капки от течността върху острието на ножа, закачен на кожения му колан.

— Готово. Да видим дали херцогът дерини ще победи този път — каза си той. — Тъй както е истина, че дишам и живея, е истина, че кръвта му ще се пролее днес. А с нея ще угасне и животът му.

Запуши стъкленицата и я скри в ръка, а после се обърна и закрачи разсеяно към задната бойна платформа, за да се облекчи на кърмата. Изкачи се по стълбата и мина край Морган и другите на път към румпела, като се стараеше да не гледа към херцога, сякаш обикновеният поглед на магьосника можеше да разкрие намеренията му и да предотврати планираното покушение. Движението му не привлече внимание, защото точно тогава Ричард и юнгата се върнаха с дървени чаши и бутилка вино. Ендрю забеляза с яд, че на шишето бе сложен печатът за качество на Фиена.

— Браво, момчето ми — се усмихна Кърби, преди да вземе шишето и да налее на всички, след като разчупи печата. — Милорд, вие винаги сте имали отличен вкус за вината.

— Следвам примера ти, Хенри — засмя се Морган и отпи една продължителна глътка. — В крайна сметка, ако нямах капитани като тебе/за да внасят това вино, нямаше да зная, че съществува рай на земята. Отлична година за виното. Но май всичките са такива. — Той въздъхна и изпъна краката си, а слънцето заигра върху бронята и златистата му коса. Свали златната коронка от главата си и я сложи небрежно на палубата до стола.

Ендрю се възползва от това раздвижване, за да извади с пръст запушалката от стъкленицата, после я допря до устните си, преструвайки се, че се прозява. Но прозявката веднага се превърна в кашлица, защото течността изгори гърлото му и Ендрю трябваше да положи усилия, за да скрие ужасното усещане. Кърби го погледна учудено, но после насочи вниманието си към разговора. Помощник-кормчията преглътна с мъка, но накрая успя да се успокои.

„По дяволите“ — помисли си той, бършейки насълзените си очи. Уорън не го бе предупредил, че вкусът ще е отвратителен. За малко да провали целия план. Сега трябваше да действа бързо.

Той се изправи и огледа разположението на хората на платформата. Морган седеше на стол, на около два и половина метра от него, с гръб обърнат към руля. Кърби беше от лявата му страна, още няколко метра по-назад, обърнат настрана. Свещеникът, магистър Рандолф и оръженосецът Ричард седяха отдясно на Морган и се интересуваха много повече от появилата се земя на изток, отколкото от движенията на корабния кормчия.

Устните на Ендрю се разтегнаха в дяволска усмивка, а ръката му пропълзя до дръжката на дългия кинжал. Той избра внимателно целта си — незащитената задна част на главата на Морган. След това, изоставяйки руля на произвола, той измъкна кинжала и скочи към избраната жертва.

Изходът бе неочакван. В момента, когато Ендрю отскочи напред, младият Ричард Фицуилям се обърна и забеляза движението му. Във фаталния миг, преди Ендрю да достигне до жертвата си, Ричард извика и се хвърли помежду им, изблъсквайки Морган от мястото му. Кожените столове се разхвърчаха. Корабът се наклони, защото се обърна напреко на вятъра, а Ендрю загуби равновесие и не можа да се спре навреме. Дънкан и Кърби скочиха, за да го хванат и разоръжат, но инерцията повали и тримата на куп върху палубата. Морган бе най-отдолу, в ръцете му се намери Ричард, а ужасеният Ендрю остана най-отгоре.

Не беше успял!

Дънкан и Кърби го сграбчиха за ръцете и ги извиха зад гърба му, а четиримата лейтенанти се втурнаха по стълбата, за да им помогнат. След като Кърби видя, че престъпникът е хванат, отиде до руля и насочи отново кораба по курса, а после извика на един от моряците да дойде и да поеме управлението. Рандолф, който още в началото на нападението бе избутал момчето Дикън на безопасно място, забеляза като насън как Морган се повдига и сяда, след това поема дълбоко въздух и с невярващи очи премества Ричард в скута си.

— Ричард — простена Морган и разтресе рамото на младежа. В ръцете му тялото на Ричард споеше отпуснато и безжизнено. Очите на Морган се разшириха от ужас, когато забеляза, че кинжалът на престъпника е забит дълбоко в гърдите на младия мъж.

— Рандолф, ела бързо, той е ранен!

Рандолф пристигна незабавно, коленичи да види раната, а Ричард простена и с голямо усилие отвори очи. Лицето му бе пепелносиво, дори синкаво и той застена от болка, когато лекарят докосна кинжала. Дънкан се увери, че престъпникът е в сигурни ръце и се присъедини към Рандолф до ранения.

— Аз, аз го спрях, милорд — прошепна Ричард с отслабнал глас и погледна доверчиво към Морган. — Той щеше да ви убие.

— Стори добро дело — промълви Морган и приглади тъмната коса на челото на момъка, прочитайки изписаната върху него агония. — Как е той, Ран?

Рандолф поклати горчиво глава.

— Мисля, че е отровен, милорд. Дори раната и да не беше така смъртоносна, мисля, че… — И той наведе безпомощно глава. — Съжалявам, милорд.

— Ваша милост — прошепна Ричард, — мога ли да ви помоля за нещо?

— Всичко, което е по силите ми, Ричард — отвърна внимателно Морган.

— Можете ли да съобщите на баща ми, че съм паднал служейки ви като ваш васал? Той… — Ричард се закашля, а движението сгърчи тялото му с нов спазъм от болка. После добави тихо: — Той се надяваше, че един ден ще стана рицар.

Морган кимна, захапал устна и едва сдържайки сълзите си.

— Тогава нека да кажа думите на посвещаването, милорд — прошепна Ричард, взе ръката на Морган и я стисна силно. — Аз, Ричард Фицуилям, заявявам, че ставам ваш васал с цената на живота, здравето и искрената си вяра. — Очите му се отвориха широко, а гласът му укрепна, докато продължаваше: — Ще ви служа с вяра и правда, в живота и в смъртта, срещу всички човешки злини. И нека бог ми помага… — Той се намръщи от болка, а очите му се затвориха, когато завърши.

Гласът му заглъхна с края на клетвата, а ръката му се отпусна. Последният му дъх бавно изгасна. С рязко движение Морган притисна за миг издъхналия младеж до гърдите си, а очите му се затвориха от мъка. Едва долови, че редом с него Дънкан мълви думите за опрощение на греховете му.

Погледна към намусеното лице на Кърби, към лейтенантите си, които здраво държаха престъпника, към самия него, а очите му станаха стоманено сиви. Без да сваля поглед от убиеца, който стоеше и гледаше наоколо предизвикателно, той положи внимателно тялото на Ричард на палубата и стана на крака. Между него и престъпника имаше паднал кожен стол. Той бавно го изправи и го сложи внимателно на място, а после отиде по-близо до убиеца. Дланите му се свиваха и разпускаха в юмруци, той продължаваше да гледа убиеца, едва сдържайки се да не го удари по ухиленото лице.

— Защо го стори? — попита с нисък глас, не желаейки да задава повече въпроси.

— Защото вие сте дерини и всички дерини трябва да умрат! — изтърси човекът с очи, осветени от фанатичен огън. — Дявол да ви вземе, не мислете, че следващия път ще се отървете! А следващ път ще има, бъдете сигурен.

Морган го изгледа продължително, без да промълви нито дума и най-сетне престъпникът преглътна и сведе очи.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита тихо Морган, а очите му потъмняха заплашително.

Човекът отново го погледна и на лицето му се появи непонятен израз.

— Вие не можете да ми направите нищо, Морган — каза той с твърд глас. — Опитах се да ви убия и съм доволен. Ако имам възможност, ще направя същото отново.

— А каква възможност имаше Ричард? — запита Морган с леден глас, наблюдавайки, как очите на убиеца поглеждат нервно към мъртвото тяло зад него.

— Той помагаше на един дерини и затова заслужи съдбата си — отвърна рязко престъпникът.

— Нека дяволът те прибере, той не заслужаваше тази съдба — изруга Морган, сграбчвайки го за яката на туниката и приближавайки главата му на сантиметри от своята. — Кой те прати да извършиш това черно дело?

Човекът изкриви лице от болка и поклати глава, но после се засмя едва забележимо.

— Безсмислено е, Морган. Нищо няма да ти кажа. Зная, че съм мъртвец.

— Ти още не си мъртъв! — промълви Морган през стиснати зъби, извивайки леко яката на убиеца. — Казвай кой те изпрати, кой стои зад всичко това?

Морган насочи погледа си на дерини към човека, смятайки да прочете истината в него, а сините очи на Ендрю се разшириха и войнственият му поглед се смени от ужасяващ страх.

— Ни бъркай в душата ми, деринско копеле, остави ме на мира! — изсъска той с дрезгав глас, отмествайки погледа си от Морган и затваряйки плътно очи.

Тръпки минаха по тялото му, докато се бореше със силата на Морган, а после простена в агония и се опита да се измъкне. След това се отпусна в ръцете на своите пазачи и главата му се заклати свободно. Морган направи последен опит да прочете мислите му, докато те се изплъзваха завинаги, но не успя. Човекът беше мъртъв. Отпускайки туниката му, Морган повика Рандолф.

— Кажи ми аз ли го убих, или пък той сам се уплаши до смърт, какво стана? — попита Морган и се обърна настрани с отвращение.

Рандолф огледа тялото, положено на палубата от лейтенантите, после отвори лявата ръка на човека. Взе шишенцето и го помириса, след това се изправи и го подаде на Морган.

— Отрова, милорд. Предполагам, че е същата като тази върху острието на кинжала. Сигурно е разбирал, че няма надежда да се измъкне, дори да успее да ви убие.

Морган погледна към един от лейтенантите, който претърсваше тялото. — Има ли нещо?

— Съжалявам, милорд, няма нищо.

Морган погледна за миг мъртвото тяло, после го докосна с крак.

— Изхвърлете го — каза най-сетне. — И се погрижете за Ричард. Ще го погребем в Корът с пълни почести, като мой васал.

— Слушам, милорд — каза един от лейтенантите, свали зеления си плащ и покри с него тялото на загиналия.

Морган се обърна и отиде до парапета, възможно по-далече от двамата мъртъвци. След малко, когато чу плясък във вълните, се намръщи, защото разбра, че вече е останал само един. Дънкан отиде при херцога и се облегна на парапета от лявата му страна. Наблюдава го известно време, преди да наруши тишината и да го заговори.

— „Всички дерини трябва да умрат“ — Дънкан повтори тихо думите на престъпника. — Напомня ми за инквизицията. Идва ли ти наум нещо друго?

Морган кимна.

— Песните, които се пеят по улиците. Съобщенията на Ран от банкета за нападенията по границата. Всичко говори за това, че въпросът с Уорън излиза извън контрол.

— Човекът, който допреди малко бе пред очите ни, беше убеден в правотата си — отбеляза Дънкан. — Изглежда, че Уорън има таланта да убеждава хората. Какво ли е казал на моряка, за да го накара да жертва живота си в името на делото?

Морган се изсмя с презрение.

— Не е трудно да се предположи. „Ако убиеш чудовището дерини ще помогнеш на цялото човечество. И ще получиш награда в Отвъдния свят. Само смъртта ще те спаси от проклятието на дерините и ще им попречи да осквернят безсмъртната ти душа.“

— Това е убедително за простия човек, който е потопен в предразсъдъци — добави Дънкан. — Боя се, че ни предстоят много подобни прояви, ако отлъчването от църквата стане действителност. То ще изкара омразата на открито. Това е само началото.

— Не мога да кажа, че ми харесва — каза Морган. — Този път няма да оставаме в двора на Орсал за дълго, Дънкан. Може би вкъщи няма да направя повече, отколкото правя тук, но поне искам да присъствам, когато всичко започне да се разпада.

— Значи най-сетне се убеди, че отлъчването е сериозна заплаха?

— Никога не съм бил на друго мнение — съгласи се Морган.

Слънцето беше залязло в морето, а „Рафалия“ пореше вълните по обратния път към брега на Коруин, когато Морган най-сетне намери време да отдъхне и да обмисли събитията на деня.

А денят не беше добър. Освен понятният ужас от опита за убийство и смъртта на Ричард, дори срещата с Хорта на Орсал не бе удовлетворяваща. Негово величество бе в ужасно настроение, защото току-що бе научил, че пет от безценните жребци от Ркаса били откраднати от развъдника му в северните провинции. Виновни за кражбата били нарушители на границата от Торънт, затова когато Морган и Дънкан пристигнаха, Орсал се интересуваше много повече как да си върне животните и да си отмъсти, отколкото от обсъждането на общата отбрана през войната, до която имаше още три месеца време.

В този смисъл срещата не беше резултатна. Морган направи и неофициално посещение на стария си приятел и семейството му, и бе заставен да приеме втория по ред наследник на Орсал, единадесетгодишния Рогън, в херцогския двор — за рицарска подготовка. Обаче плановете за отбраната, които имаха жизнено значение за бъдещите месеци, така и не бяха уточнени по задоволителен за Морган начин. Когато херцогът се качи на „Рафалия“, за да се върне у дома, двама лейтенанти от замъка му останаха да уточнят със съветниците и морските капитани на Орсал последните подробности за отбранителния съюз. Морган не обичаше да предоставя такива жизненоважни въпроси на други хора, но в конкретния случай нямаше избор. Не можеше да си позволи да остане в двора на Орсал още няколко дни, необходими за достигане на окончателно споразумение.

През деня времето се влоши. Когато рано сутринта тръгваха на път, слънцето не се виждаше. Нямаше никакъв вятър, така че не можеха дори да напуснат пристанището без помощта на греблата. Екипажът с добродушна покорност, типична за хората от корабите на Морган, измъкна греблата и се захвана за работа. Когато звездите започнаха да се показват на изток, моряците запяха с грубите си гласове моряшки песни, които бяха стари, колкото първите морски пътувания на хората.

Корабът бе осветен само със зелените сигнални фенери на носа и на кърмата. На задната платформа капитан Кърби наблюдаваше внимателно работата на кормчията. Под платформата, закътани от дъжда и вятъра, магистър Рандолф и останалите от групата на Морган бяха легнали на твърди сламеници и се опитваха да подремнат. На херцога и Дънкан бяха сложени легла на предната платформа под платнен навес, запазени от ръмящия дъжд.

Но Морган не можеше да спи. Загръщайки се по-плътно в плаща, той се показа навън, за да огледа звездите. На изток Стрелецът се бе издигнал над морето и светлият му пояс примигваше мразовито в студения мартенски въздух. Морган разсеяно погледна и другите съзвездия, без да осъзнава действията си, а после се върна на сламеника с въздишка и легна, сложил ръце под главата си.

— Дънкан?

— М-м-м.

— Спиш ли?

— Не — Дънкан седна в леглото и потърка очи с ръка, събрана в юмрук. — Какво има?

— Нищо — Морган въздъхна отново и обхвана колене с ръце, слагайки върху тях брадичката си. — Кажи ми, Дънкан, какво свършихме днеска, освен че загубихме един свестен човек?

Дънкан се намръщи и сви устни в тъмнината, но гласът му прозвуча небрежно.

— Все пак видяхме последното потомче на Орсал, май че седмото по ред, ако не се лъжа. Както казваме в Киърни, той е истински сладострастник.

— Да живее сладострастникът! — засмя се без прекален възторг Морган. — Освен това видяхме малките орсалчета от първи до шести номер, а номер три сега е част от моята свита. Защо не ме спря, Дънкан?

— Аз ли? — засмя са Дънкан. — Мислех, че ти имаш голямо желание да получиш един благородник от Хорт в замъка Корът, господарю мой. Помисли си само — ще можеш да вземеш сина на Орсал със себе си в сраженията.

Морган възрази.

— Мога да взема дявола, а не него. Ако взема втория наследник на трона на Хорта в боя и нещо се случи с него, не дай боже, ще трябва и аз да дам живота си за новия си повелител. Но какво можех да му отговоря? Дължах му този жест. Нямаше как да се откажа, когато момчето присъстваше на разговора.

— Не ми обяснявай — отвърна Дънкан. — Ако стане опасно, винаги можеш да настаниш момчето на първия кораб и да го върнеш вкъщи. Имам чувството, че младият Рогън няма да възразява — добави той замислено. — Струва ми се, че той не е от племето на бойците.

— Да, не ми прилича на син на Хорта на Орсал. Той е втори в линията на наследниците, но ми се струва, че дори не е доволен от тази близост.

— По-скоро го виждам като учен или доктор, или дори монах — кимна Дънкан. — Жалко е, че никога няма да получи възможност да следва истинското си призвание. Вместо това ще стане дребен чиновник в двора на по-големия си брат, когато му дойде времето. Никога няма да е истински щастлив, никога няма да знае защо е така. А може би ще знае, но няма да е в състояние да направи нищо, за да промени съдбата си. Това е най-тъжното. Съжалявам го, Аларик.

— Аз също — съгласи се Морган, който знаеше, че и Дънкан чувства безсмислието на ролята, която му се е паднала и която не му харесва. Обстоятелствата го караха да крие истинските си възможности и да играе роля, която нито е искал, нито сам е създал.

С въздишка Морган отново се наведе от леглото си, за да разгледа още веднъж звездното небе, а после се доближи до носа на кораба, където предният фенер хвърляше малко светлина. Опрян на парапета, той смъкна дясната си ръкавица и се усмихна, когато пръстенът печат с грифона примига безстрастно под зеленикавата светлина от фенера.

Дънкан пропълзя през палубата на четири крака и се спря до братовчед си.

— Какво правиш?

— Време е за съобщението на Дери, ако той мисли да го праща — отвърна Морган и потърка пръстена в ъгъла на плаща си. — Искаш ли да го чуеш заедно с мене? Ако не се обади, ще се огранича само с транс от първо ниво.

— Започвай — каза Дънкан и седна със скръстени нозе до Морган, кимайки, че се е приготвил. — Аз съм на една стъпка след теб.

Двамата съсредоточиха вниманието си върху пръстена, Морган вдъхна дълбоко, за да включи началната степен на връзката с разума на дерините, а после изпадна в транс и бавно издиша обратно поетия въздух. Очите му се затвориха, дишането му стана бавно и ритмично. Тогава Дънкан се наведе, покри грифона със събраните си в шепа ръце и се включи във връзката.

Те търсеха контакт около петнадесет минути в надалото докосвайки се само до съзнанието на хората от екипажа и на групата на херцога на кораба. После разшириха обхвата и усетиха слаби отблясъци от други съзнания, изплъзващи се контакти, които бяха почти неразличими, а някои и неразчитаеми. Но никъде нямаше следа от Дери. С въздишка Морган излезе от транса, последван и от Дънкан.

— Дано всичко да е наред — каза Морган и поклати глава, за да разсее последните остатъци от замътеност, обикновено предизвиквана от тези сеанси. — Сигурен съм, че щеше да се обади, ако има какво да съобщи. Само сериозни проблеми могат да му попречат — после се усмихна. — Боя се, че младият ни приятел Дери е харесал първия вкус на магията твърде силно, така че няма да изпусне възможността за повторен сеанс, стига да има дори най-слабо оправдание за него. Дано всичко да е наред.

Дънкан се закашля, докато изпълзяваше обратно на сламеника си.

— Малко съм учуден как бързо свикна с магията, не мислиш ли? Направи всичко така, сякаш цял живот се е занимавал с нея. Дори не му мигна окото, когато научи, че и аз съм дерини.

— Резултат на продължително обучение — засмя се Морган. — Дери е мой помощник почти шест години. Допреди две нощи аз нито веднъж не съм му давал възможност да види как използвам силите си. Понякога е виждал резултатите от тези сили, но не и методите. Когато най-сетне настъпи времето да се потопи лично в това, в главата му нямаше въпроси дали е лошо да си дерини. Предварително знаеше отговора. Освен това той има и забележителен духовен потенциал.

— Да не би да е донякъде дерини?

Морган поклати глава и легна.

— Боя се, че не е. Това поставя друг интересен въпрос. Чудя се какво ли могат да направят другите хора, ако имаха възможност, стига да не вярват така упорито, че магията е лошо нещо. Например Дери показва удивителна приспособимост. Ако беше тук, бих могъл да го науча веднага на някои по-прости заклинания и той би ги овладял без затруднение. А той дори не е потомък на някой от началните човешки родове, които имат способността да получават сила — например на рода на Брайън или на Орсалите.

— Все пак да се надяваме, че ще е внимателен — измърмори Дънкан, лягайки и намятайки се с плаща с пъшкане. — Малкото познания са опасни, особено ако става дума за познанията на дерини. А пък сега светът е доста опасно място за приятелите на дерините.

— Дери ще се погрижи за себе си — отвърна Морган. — Той обича опасностите. Сигурен съм, че е добре.

Но Дери не беше никак добре.