Поражението на дерините

Глава десета

В слабия предутринен дъждец на една уличка в Корът Дънкан Маклейн затегна конския колан и смени стремената, а после отиде тихо до главата на животното и зачака. Вторият чифт юзди, закачен на лявата му ръка, се изплъзна незабелязано, когато конят на Аларик, все още без ездача си, тръсна глава в ледената мъгла. Износената кожа на хамута изскърца под мушаменото покривало върху седлото, когато животното пристъпи напред. По-настрани космато товарно пони, отрупано с денкове, съдържащи нещавени кожи, повдигна глава и изпръхтя въпросително, а после отново заспа.

Дънкан се бе уморил от чакане. Дъждът, започнал на мръкване, продължи през цялата нощ. По-голямата част от това време Дънкан прекара в често прекъсвана кратка дрямка в един от близките малки търговски складове.

Преди малко пратеникът му бе съобщил, че Аларик е тръгнал и скоро ще пристигне на мястото на срещата. Затова Дънкан го чакаше под дъжда, а грубото кожено наметало бе повдигнато до брадичката му в съответствие с обичая на ловците от Дхаса. Яката и качулката му също бяха вдигнати, за да го пазят от ледения вятър и дъжда. Наметалото вече бе потъмняло около рамената, където влагата се бе просмукала надолу. Дънкан усещаше студа от бронята на ризницата въпреки дебелата вълнена фланела без ръкави под нея. Той подуха пръстите си в ръкавиците и потропа нетърпеливо с крака. С пръстите на краката си усети мократа кожа на ботушите и се намръщи. Отново се зачуди защо Аларик се бави така дълго.

В тази миг вратата на къщата вдясно се отвори и една висока, облечена в кожена дреха фигура застана на пътеката, образувана от светлината. Аларик тръгна между конете и хвана Дънкан за рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, преди да погледне мрачното сиво небе.

— Съжалявам, че се задържах — прошепна той, а после отметна покривалото и избърса седлото почти до сухо. — Имаше ли някакви проблеми?

— Само мокри крака и мокро настроение — отвърна весело Дънкан, после отви седлото на своя кон и се метна в него. — Да се махнем оттук и всичко ще се оправи. Защо се забави?

Морган измънка нещо и провери наново колана на коня.

— Войниците ми задаваха много въпроси. Ако Уорън реши да нападне крепостта, докато ние отсъстваме, Хамилтън ще има много работа. Това е още една причина да запазим заминаването в тайна. Колкото до хората от Коруин, те знаят, че херцогът им и верният му братовчед изповедник са се усамотили в покоите на двореца, за да може споменатият херцог да поговори със съвестта си и да се разкае.

— Ти ли ще се разкайваш? — изсмя се Дънкан, докато братовчед му скочи в седлото.

— Да не искаш да кажеш, скъпи братовчеде, че съм истински безбожник? — попита Морган с усмивка и хвана юздите на товарното пони, минавайки със своя кон пред Дънкан.

— Няма такова нещо — поклати глава Дънкан. — И все пак, ще тръгваме ли или ще останем в това мрачно място?

— Тръгваме — отвърна натъртено Морган. — Хайде, иска ми се да бъдем в стария „Св. Неот“ преди залез-слънце, а това е цял ден езда при хубаво време.

— Чудесно — измърмори Дънкан под нос, докато потегляха в тръс по пустинните улици. — Цял живот съм мечтал за това.

По-късно същата сутрин, на много мили разстояние от Корът, архитектът Римъл се катереше по скалистите ридове на запад от Кулди с очакване и надежда в сърцето. В планината беше хладно и ветровито, студеният въздух щипеше, въпреки че слънцето наближаваше зенита. Но Римъл бе облечен в лъскав кожен костюм за езда и въпреки студа се потеше. Платнената раница на рамото му с всяка стъпка му изглеждаше все по-тежка. Далече долу в ниското цвилеше конят му, оставен във ветровитата равнина, но Римъл продължаваше да се изкачва.

Волята му вече го напускаше. Разумът, който му даваше аргументи в изминалата дълга безсънна нощ му подсказваше и сега, че е глупаво да се страхува, че не трябва да трепери от мисълта за жената, наречена Бетан, че тя не е като онази магьосница преди много години, от чиито действия бе пострадал. Но въпреки това…

Римъл потръпна, спомняйки си онази нощ преди двадесет години, когато той и още едно момче се вяха промъкнали в двора на старата баба Елфрида, за да крадат зеле й ябълки. И двамата знаеха, че Елфрида се ползва с име на магьосница, че тя мрази повече от всичко външни хора да тършуват по малкото й парче земя — на няколко пъти самите те си бяха патили от метлата й. Но този път се надяваха, че ще надхитрят старицата заради тъмнината на нощта и тя няма да ги хване.

Но старата баба Елфрида изскочи в тъмното, обгърната във виолетова светлина като в ореол. Блесна ослепителна светкавица, а светлината и топлината накараха Римъл и приятеля му да изчезнат с цялата бързина, на която бяха способни краката им.

Те се измъкнаха, старицата не ги последва. Но на другата сутрин, когато Римъл се събуди, косата му беше побеляла. Нито миенето, нито търкането, нито компресите, нито боите не успяха да възвърнат първоначалния й цвят. Майка му бе ужасена, защото предполагаше, че за всичко е виновна старата вещица. Но Римъл не призна, че е излизал от къщи през нощта. Той каза, че е легнал да спи и се е събудил с бяла коса, че няма нищо друго. Наскоро след тази история баба Елфрида бе изгонена от селото и никога повече не се видя.

Римъл потръпна от студения утринен въздух и отново усети гадене в стомаха си, което се появяваше винаги при спомените за случката. А тази Бетан беше също някаква магьосница — иначе нямаше как да изпълни услугите, за които говореха местните хора. Но какво щеше да прави Римъл, ако тя откаже да му помогне или пък му се подиграе, или пък поиска цена, която той няма да може да заплати?

Още по-лошо, какво щеше да прави, ако Бетан е зла магьосница, ако се опита да го измами, ако му даде погрешен талисман или пък реши след години, че не е получила справедливо заплащане? Как ли щеше да отмъсти на Римъл, на лорд Кевин или пък на самата Бронуин?

Римъл потръпна й смени насоката на мислите си. Неразумно беше да се поддава на истерия, пък и нямаше основание за това. Предишния ден Римъл бе проучил подробно репутацията на Бетан, разговарял бе с хора, възползвали се от услугите й. Нямаше основание да мисли, че тя е нещо повече от това, за което я смятаха местните хора — безобидна стара овчарка, която често успява да помогне на нуждаещи се хора. Освен това, тя беше единствената надежда на Римъл за спечелване на жената, която обичаше.

Архитектът спря и погледна нагоре по пътеката, като заслони с ръка очи от слънцето. Съвсем наблизо имаше няколко ниски борови дръвчета, а зад тях се показваше висок тесен процеп в голата скала, преграден със завеса от животински кожи. Няколко мършави овце и агнета пощипваха замръзналата трева между скалите от двете, страни на пещерата. Отляво на скалите бе опряна овчарска гега. Собственикът на гегата не се виждаше.

Римъл пое дъх, събра всичката си смелост и измина последните метри до равното място пред пещерата.

— Има ли някой тук? — извика с глас, треперещ от вълнение. — Аз… аз търся баба Бетан, овчарката. Дошъл съм с добри намерения.

Последва дълга пауза, в която Римъл можеше да чуе само тихите пролетни песни на птиците и шумоленето на насекомите, хрупането на овцете, които късаха грубата трева наоколо, както и собственото си хрипкаво дишане. Най-сетне се чу човешки глас, който избоботи „влез“.

Звукът го стресна. Скривайки изненадата си и преглъщайки с мъка, архитектът пристъпи към входа на пещерата и внимателно дръпна завесата, която му се стори направена от нещавени кози кожи. Огледа се нервно наоколо, защото в главата му проблесна налудничавата идея, че може би вижда слънцето за последен път и после се взря към вътрешността на пещерата. В нея беше тъмно като в рог.

— Влизай — изкомандва гласът, когато Римъл се заколеба. Той тръгна бавно, придържайки отворена завесата, за да пусне свеж въздух и светлина в пещерата, а после се огледа незабележимо, за да открие откъде идва гласът. Струваше му се, че той идва от всички посоки и се отразява в тесните мръсни стени на пещерата. В тъмнината не можеше да види нищо повече.

— Пусни завесата и стой, където си.

Гласът стресна Римъл, въпреки че го очакваше; Той подскочи от страх и изпусна завесата. Гласът идваше от мрака, наляво от него — не се съмняваше, че е така. Не смееше да тръгне натам, защото се страхуваше от гласа, чийто източник не забелязваше. Преглътна с мъка, с усилие остана прав и отпусна ръце. Колената му трепереха, а дланите му се овлажниха, не смееше да помръдне.

— Кой си ти? — попита гласът. Този път думите сякаш идваха откъм гърба му. Гласът беше дълбок и пресипнал, не се разбираше дали е на мъж или на жена. Римъл нервно облиза устни.

— Казвам се Римъл. Главен архитект съм на негова милост херцога на Касан.

— От чие име идваш, архитект Римъл — от свое или от името на херцога?

— От… от свое.

— И какво искаш от Бетан? — попита гласът. — Не мърдай, докато не ти кажа.

Римъл мислеше да се обърне, но сега отново замръзна на място. Опита се да се отпусне. Очевидно съществото, говорещо с този глас, виждаше в тъмнината. Римъл обаче не виждаше нищо.

— Вие ли сте баба Бетан? — попита стеснително той.

— Аз съм.

— Аз, аз ви донесох малко храна — каза Римъл и преглътна.

— Остави я до себе си.

Римъл изпълни нареждането.

— А сега ми кажи какво искаш от Бетан?

Римъл преглътна отново. Усещаше как потта се стича от челото му и достига до очите, но не посмя да вдигне ръка и да я избърше. Той примига и с усилие на волята продължи.

— Има една жена, бабо Бетан. Тя е…

— Продължавай.

Римъл пое дъх.

— Искам я за жена, бабо Бетан. Но тя, тя е наречена на другиго. Тя ще се омъжи за него, ако не успееш да ми помогнеш. Нали ще ми помогнеш?

Усети как светлината зад него се засили, а после забеляза сянката си върху скалата отпред. Светлината беше оранжева и идваше от огъня. Тя разпръсна част от мрака и прогони страха му от тясната пещера.

— Можеш да се обърнеш и да се приближиш.

С едва доловима въздишка на облекчение Римъл се обърна бавно към източника на светлината. На каменния под на десетина крачки от него беше сложен фенер, а зад него със скръстени нозе седеше много стара бабичка, облечена в дрипи. Лицето й беше набраздено от бръчки и обрулено от вятъра, от главата й се спускаше дълга сплъстена сива коса, която някога вероятно е била тъмна. Старицата скатаваше старателно тъмното парче плат, с което бе затулвала светлината на фенера. Римъл избърса очи с ръкав и пристъпи колебливо към фенера, после спря и погледна с очакване към жената, наречена Бетан.

— Е, уважаеми Римъл — каза жената, а черните й очи блестяха и светеха в трепкащите лъчи на фенера. — Мислиш ли, че моята външност е отблъскваща?

Зъбите й бяха пожълтели и прогнили, дъхът й беше лош. Римъл едва се удържа да не се върне назад от отвращение. Бетан се захили — звукът беше писклив и хриптящ, и посочи пода с мършавата си ръка. Върху пръстите й проблесна злато и Римъл разбра, че това трябва да е венчална халка. Нали хората от града казваха, че е вдовица. Чудеше се кой ли е бил мъжът й.

Римъл се наведе внимателно към грубия каменен под на пещерата и седна с кръстосани крака, имитирайки стопанката. Когато се настани, Бетан се загледа в него за няколко мига, без да каже дума, очите й бяха ярки и властни. После кимна.

— Тази жена — кажи ми нещо за нея. Красива ли е?

— Тя… — изпищя Римъл, защото гърлото му бе пресъхнало. — Ето каква е тя.

И той извади медальона на Бронуин и го подаде колебливо.

Бетан протегна кокалеста ръка и взе медальона. После го отвори с ловко движение на изкривения си пожълтял нокът. Когато видя портрета, веждите й се повдигнаха едва забележимо и тя погледна изпитателно към Римъл.

— Това ли е жената?

Римъл кимна боязливо.

— Неин ли е медальонът?

— Беше неин — отвърна Римъл. — Напоследък го носеше този, който ще се жени за нея.

— Кажи нещо за този, който ще се жени за нея — настоя Бетан. — Той обича ли я?

Римъл кимна.

— Но и ти я обичаш, така че си готов да рискуваш живота си, за да я имаш.

Римъл кимна за трети път с широко отворени очи.

Бетан се засмя и това беше жалко подобие на усмивка.

— Преди много години и аз имах мъж, който рискува живота си, за да ме има. Учудва ли те това? Няма значение. Той щеше да е на наша страна, така ми се струва.

Тя затвори медальона, задържа го за верижката в кокалестата си лява ръка, после се пресегна назад и извади жълта кратунка с тясно гърло. Римъл със затаен дъх и широко разтворени очи наблюдаваше как Бетан отстранява запушалката с едно движение на палеца и премества кратунката към него. Неясното предчувствие, което го преследваше през цялата сутрин, отново завладя ума му, но той с усилие на волята го отпъди.

— Протегни ръце, архитект Римъл, за да не разлееш водата по жадната скала и да я загубиш завинаги.

Римъл се подчини и Бетан наля вода от кратунката в събраните му в шепа ръце.

— А сега — продължи Бетан, след като сложи кратунката настрана, — виж само как ще рисувам свещените знаци над водата. Виж как вихърът на времето и светата любов ще издухат водите и ще отбележат тяхното преминаване. Виж как това, което е било нейно, сега поражда това, което ще е нейното падение, и ще направи нейно това, което е твое.

Тя завъртя и разклати медальона над събраните в шепа ръце на Римъл, описвайки с него сложни фигури и знаци над водата, като в същото време мърмореше заклинания, които ту се засилваха, ту утихваха. Наблюдаваше и очите на посетителя си, които отначало потрепваха, после натежаха и накрая се затвориха. Прибирайки медальона в ръце, тя изсуши внимателно водата от ръцете на Римъл с тъмна кърпа, така че да не се разлее нито капка по време на заклинанието и да не разбърка летежа на времето. После въздъхна, отвори отново медальона и се замисли какви вълшебни думи да използва.

Любовни вълшебни думи. И не просто любовни, а такива, които да прехвърлят любовта на жената от един мъж върху друг. И преди беше правила такива магии, при това неведнъж.

Но това беше много отдавна, тогава Бетан не беше толкова стара, беззъба и разсеяна. Сега не беше сигурна, че ще може да си припомни всичко.

„Не шумете небеса?“

Не, това бяха вълшебни думи за добра реколта. Вярно е, че можеха да се използват за дами, но по-късно например, ако искаха да родят син, ако Римъл искаше това. Но сега й трябваха по-други думи.

Можеше да призове Баазам — това беше много силна магия. Но и тя не подхождаше, затова Бетан поклати недоволно глава. Това беше черна магия, магия, която убива. Деръл я беше накарал да се откаже от тези работи много отдавна. Освен това, тя никога не би употребила такива магии срещу прекрасната млада жена от медальона. Самата тя може би е изглеждала така красива преди години. Нали Деръл й беше казвал, че е красива.

Тя погледна портрета и неясните спомени преминаха отново за миг през паметта й.

Жената от медальона. Не я ли беше виждала по-рано? Май че имаше такова нещо преди много години, когато зрението й беше по-добро, а самата тя не беше така стара и саката. Да, сега си спомни всичко.

Спомни си красивото русо дете и трите по-големи момчета, вероятно братя или братовчеди. Те яздеха планински понита, после закусиха върху зеления килим на тревата, която покриваше рида на Бетан през летните месеци. Децата бяха благородници, синове на могъщия херцог на Касан — същия херцог, чийто слуга сега седеше хипнотизиран на пода в пещерата на Бетан.

Бронуин. Сега си го спомни. Името на детето беше Бронуин. Лейди Бронуин де Морган, племенница на херцог Джеърд и наполовина дерини. Тя беше дамата на портрета!

Бетан се сви и се огледа наоколо с виновен вид. Дамата бе дерини. И сега тя, Бетан, бе обещала да направи магия срещу нея. Щеше ли да се осмели? Щеше ли изобщо магията да има сила срещу жена, която е наполовина дерини? Бетан не искаше да й причини зло. Преди много години детето Бронуин й се беше усмихнало на поляната, сякаш беше дъщерята, която самата Бетан никога не роди. Беше галила агнетата и овцете, беше разговаряла с Бетан, не беше се изплашила от старата набръчкана вдовица, която пасеше стадото си на хълма. Бетан не можеше да забрави всичко това.

Бетан се намръщи и закърши ръце. Бе обещала на Римъл. Не й харесваше да е в подобно раздвоение. Ако помогнеше на архитекта, можеше да нарани момичето, а това не искаше, да допусне.

Тя погледна към Римъл и се замисли отново. Кесията на кръста на архитекта бе натежала от злато, а торбата, която беше оставил на пода при влизането си бе пълна с хляб, сирене и други вкусни неща, каквито не беше яла от месеци насам. Бетан усещаше пресния приятен аромат, проникващ в пещерата, докато тя се двоумеше. Ако не изпълнеше обещанието си, Римъл щеше да си вземе храната и златото, и да си отиде.

Добре тогава, щеше да направи само малка магия. Може би щеше да е достатъчна само магията за съмнение. Това беше решението. Магия на съмнение, така че хубавата Бронуин да не бърза да се омъжи за своя избраник.

А кой ли е избраникът й, чудеше се Бетан. Жените дерини не можеха да се омъжват за първенците. Съдбата на тази отдавна преследвана раса в сегашните трудни времена бе друга. Затова, след като нямаше да рискува и да обиди някой високопоставен господар, защо ли пък Бетан да не направи по-силната магия и да даде на Римъл това, което той така страстно желае?

Бетан кимна решително и с пъшкане се изправи на крака, после започна да тършува в опърпания сандък, който се намираше до задната стена на пещерата. Десетки бяха нещата в сандъка, които Бетан можеше да използва за целта си, така че тя се зарови замислено в многобройните дрънкулки, чудновати камъни, пера, прахове, тинктури и други оръдия на нейния занаят.

Измъкна малка полирана кост и я загледа замислено, но после поклати глава и я остави. Същата съдба имаха един изсушен лист, дребната изрязана фигурка на агне, шепата билки, вързани с няколко заплетени тревички и малкото глинено гърне.

Накрая стигна до дъното на сандъка и намери това, което търсеше: кожена торба, пълна с камъчета. Тя я довлече до края на сандъка, изпъшка, докато я измъкваше и почти я изпусна отвисоко на пода. След това развърза ремъка, който я стягаше и започна да се рови в съдържанието й.

Муски за обич и муски за омраза. Муски за смърт и муски за живот. Муски за добра реколта. Муски за погубване на нивите на врага. Прости муски за здраве. Сложни муски за запазване на душата. Муски за богати. Муски за бедни. Муски за неродени, но очакващи докосването на жената.

Тананикайки си тихичко неясна мелодия, Бетан избра син камък с кървавочервени пръски, голям колкото да се помести удобно в мъжка ръка. Прерови сандъка, докато не намери малка торбичка от козя кожа за камъка, а после върна голямата торба в сандъка и го затвори. Взе камъка и торбичката и ги занесе до фенера, седна отново до Римъл и скъта камъка и торбичката под гънките на дрипавата си рокля.

Римъл седеше хипнотизиран пред мигащия фенер, а събраните му в шепа ръце бяха празни. Очите му бяха притворени и спокойни. Бетан взе жълтата кратунка, наля вода в ръцете му и отново вдигна медальона над водата. Започна пак да припява вълшебните думи, а после се пресегна внимателно към челото на Римъл и докосна веждата му. Архитектът кимна, сякаш се отърсваше от дрямка, а после погледна към медальона, като че не се беше случило нищо необикновено, не бяха изминали минути, за които той не помнеше нищо.

Бетан завърши пеенето и взе медальона в ръка, после се протегна зад себе си и извади камъка с кървавочервените пръски. Задържа го за миг в ръцете си, а очите й се притвориха, докато мърмореше нещо, което Римъл не успя да разбере. После остави камъка на пода под ръцете му, сложи пръстите си с големи извити нокти върху пръстите на Римъл и се взря в очите му.

— Отвори ръце и остави водата да измие камъка — каза тя със стържещ глас. — Това завършва и задейства магията.

Римъл преглътна и мигна с очи няколко пъти, после изпълни поръката. Водата се изля върху камъка и той я погълна. Римъл изтри ръце в панталоните си, крайно учуден от всичко.

— Значи сега всичко е наред и моята дама ме обича — прошепна той с недоверие.

— Все още не — отвърна Бетан, взе камъка от земята и го сложи в торбичката от кожа на коза. — Но тя ще те заобича.

Старицата пусна торбичката в ръцете на Римъл и седна.

— Вземи торбичката. Знаеш какво има вътре. Не го изваждай, докато не успееш да го оставиш там, където ще бъде твоята дама. Тогава трябва да отвориш торбичката и да извадиш това, което е вътре, но без да го пипаш. От момента, в който кристалът е изложен на светлина, ще имаш на разположение само няколко секунди, за да се махнеш от неговото въздействие. От този миг магията ще е задействана и ще почне да работи, когато твоята дама пристигне.

— И тогава тя ще е моя, така ли?

Бетан кимна.

— Магията ще я обвърже. А сега си отивай.

Тя вдигна медальона и го пусна в ръката на Римъл, а той го скъта заедно с торбичката с камъка в пазвата си.

— Най-покорно ти благодаря, бабо Бетан — промълви той, преглъщайки и напипвайки торбичката на кръста си. — Колко ви дължа? Донесох храна, какъвто е обичаят, но…

— Нали имаш злато в кесията си?

— Така е — прошепна Римъл, а после измъкна малка, тежка кесия. — Не е много, но…

Той сложи внимателно кесията на пода до фенера и погледна уплашено към Бетан. Старицата хвърли поглед към кесията, а после се вгледа в Римъл.

— Изпразни я.

С хълцане, което се чу ясно в малката пещера, Римъл отвърза кесията и изтърси съдържанието й на пода пред себе си. Монетите звъннаха с мелодията на чисто злато, но погледът на Бетан не се отместваше от лицето на архитекта.

— Кажи ми каква е цената на услугата ми според тебе, уважаеми Римъл? — каза тя, като следеше внимателно израза на лицето му.

Римъл облиза устни, а очите му се спряха на купчинката злато, която не бе малка. След това с рязко движение той отмести цялата сума към Бетан. Жената се усмихна хитровато, кимна, а после се пресегна и прибра само шест монети. Останалите бутна обратно към Римъл. Архитектът бе поразен.

— Не разбирам — изрече той с разтреперан глас. — Няма ли да вземеш още?

— Взех повече от достатъчно за нуждите ми — изграчи Бетан. — Просто исках да изпитам доколко цениш моята услуга. А колкото за другото, може би ще споменеш вдовицата Бетан в молитвите си. В годините пред залеза на живота си чувствам, че може би имам нужда не толкова от злато, колкото от молитви за мен пред Всевишния.

— Ще се моля за теб, бабо Бетан — заекна Римъл, прибирайки златото си. — Мога ли да направя за теб още нещо?

Бетан поклати глава.

— Доведи децата си да ме видят, архитект Римъл. А сега ме остави. И двамата получихме, каквото искахме.

— Благодаря ти, бабо Бетан — прошепна Римъл и се изправи на крака, радвайки се на късмета си. — Ще се моля за теб.

Той се измъкна през завесата от кози кожи. Когато архитектът изчезна във външния свят, Бетан въздъхна и се сви пред фенера.

— Е, скъпи мой Деръл — прошепна тя, докосвайки златния пръстен на ръката си с устни — всичко е наред. Заредих магията, която ще даде на младия човек, каквото иска. Нали не смяташ, че съм сбъркала, като действах против една дерини?

Тя спря, сякаш се вслушваше в отговора, после кимна.

— Знам, скъпи мой. Никога преди не съм използвала магии срещу някой от тайнствената раса. Но този път трябва да успея. Май че си спомних всичките магически думи. Пък и няма значение, стига ние двамата да сме заедно.

Вече се стъмваше, когато Морган даде знак да спрат. Той и Дънкан бяха яздили непрекъснато, откакто напуснаха Корът на развиделяване. Бяха спрели за малко по обяд, колкото да напоят конете и да глътнат набързо по някоя хапка суха храна.

Сега наближаваха билото на планинската верига Лендауър, зад което се намираше прочутия проход Гънъри. В края на прохода беше светилището на свети Торин, южния вход към свободния свещен град Дхаса. На другата сутрин, когато те и конете ще са отпочинали, двамата щяха да отидат в светилището на свети Торин. Това беше задължителен ритуал, преди да получат разрешение да пресекат широкото езеро, зад което се намираше Дхаса. После щяха да влязат в свободния град Дхаса, където нито един коронован владетел нямаше право да стъпва без съгласието на градските жители. Въпреки това Морган щеше да влезе, но преоблечен като обикновен посетител. И тогава щяха да се обърнат към Курията на Гуинид.

През ръмящия дъжд и спускащата се тъмнина развалините едва се открояваха. Морган дръпна юздите и накара коня да продължи ходом, а после се взря в мъглата, заслонявайки с ръка очите си. Сивите му очи огледаха последователно кулата, стълбището и горната част на разрушената крепостна стена, като навсякъде търсеха знак на чуждо присъствие. Но никъде нямаше следи от скорошно посещение. Можеха спокойно да останат тук през нощта.

Морган измъкна краката си от стремената, протегна се и се изпъна назад в седлото, като остави краката си да се люлеят. Конят самичък подбираше пътя през неравната местност, водеща към входа. Малко по-назад Дънкан спря своя кон, който се бе подхлъзнал върху буца кал, но после отново тръгна. Товарното пони, което сега вървеше след Дънкан, се взираше подозрително във всяка сянка, изпълзяваща от тъмнината пред него, като се стряскаше и се дърпаше от водача си при всеки звук или движение по ветровитото плато. И хората, и животните бяха уморени от пътя, и измръзнали до кости.

— Май че стига за днеска — каза Морган, когато се доближиха до разрушения вход. Глухото цопкане на конските копита в калта премина в обикновено тракане, тъй като бяха стигнали до калдъръмената пътека, водеща към старинния двор. Зловеща тишина пронизваше развалините въпреки неспиращия дъжд, затова Дънкан се приближи с коня си до Морган и несъзнателно започна да шепне.

— Какво е това място, Аларик?

Морган насочи коня към разрушения вход и се наведе, за да мине под една почти паднала греда.

— Това е „Св. Неот“. Преди Реставрацията тук е имало прочуто манастирско училище на братство, съставено само от дерини. По време на разгрома църквата била осквернена, а няколко от братята били убити върху стъпалата на самия олтар. Местните хора, доколкото ги има, бягат от това място като от чума. Навремето Брайън и аз обичахме да се разхождаме насам.

Морган насочи коня към един сух, частично покрит ъгъл, и започна да бута гредите над главата си, опитвайки доколко са здрави.

— Доколкото знам, по време на разцвета си „Св. Неот“ е съперничел на големия университет в Конкарадин и на училището на Варнаритите в Грикота. Естествено, по онова време е било чест да си дерини.

Той бутна последната греда и изръмжа от удоволствие, когато тя не се събори. После се изправи в седлото и отупа ръце, облечени в ръкавици, в знак на свършена работа.

— Готово. Мисля, че това сухо местенце е подходящо за сън. Поне покривът няма да се събори върху нас.

Той слезе от коня и се огледа с удоволствие, вероятно защото си спомняше мястото от преди. След няколко минути той и Дънкан вече бяха свалили седлата от конете и ги бяха опрели на сухата стена. Когато Морган се завърна, след като беше вързал конете в по-отдалечена зона на развалините, Дънкан бе сложил вечерята на весело бумтящия огън в ъгъла. Морган пое с удоволствие аромата на приготвяната храна, свали мокрите си ръкавици й наметалото, после потърка енергично ръце над хубавия огън.

— Да, бях почнал да си мисля, че вече никога няма да се стопля. Ти надмина себе си, Дънкан.

Дънкан разбърка ястието в съдината, а после започна да се рови в дисагите.

— Приятелю, още малко и нямаше да мога да запаля огъня. И дървата бяха мокри, пък и едва намерих място, където огънят да е незабележим отвън. Каква е била тази зала по-рано?

— Трапезария, според мене — Морган отцепи малко трески от по-сухите греди и ги струпа до огъня. — От дясната страна трябва да е била кухнята, по-нататък са били конюшните, а после — спалните на братята. Всичко се е разрушило, в спомените ми сякаш беше по-запазено. Сигурно последните зими са били много сурови — той потърка ръце и почна да духа в тях, за да ги стопли. — Има ли начин да разпалим огъня малко повече?

Дънкан се усмихна и отвори бутилка вино.

— Само ако искаш всички жители на Дхаса да разберат, че пристигаме. Нали ти казах, че с голяма мъка намерих място дори за този слаб огън. Моли се да не ни забележат.

— Прав си — съгласи се Морган. — И аз нямам никакво желание да ми опънат врата на бесилото или да ми прережат гърлото.

Той проследи как Дънкан наля вино в две малки медни чаши, а после сложи по едно дребно блестящо камъче във всяка от тях. Камъчетата пуснаха пара и изсъскаха от допира със студеното вино, а Морган добави:

— Доколкото си спомням, жителите на Дхаса са възприели някои нови начини за разправа с шпионите, особено с шпионите дерини.

— Спести ми подробностите — отвърна Дънкан. Той извади камъчетата от чашите и подаде едното на братовчед си. — Хайде сега наздраве. Това е последното шише от френското вино.

Морган се изтегна до огъня с въздишка и отпи от горещото силно вино, което затопли гърлото и стомаха му.

— Лошо е, че в Дхаса не пият този еликсир. Няма нищо по-хубаво от фиенското вино, когато си уморен и измръзнал. Дори не ми се иска да мисля какво ще трябва да пием през следващите няколко дни.

— Това значи, че смяташ да си жив толкова дълго — засмя се Дънкан. — И още, че светите жители на Дхаса няма да те познаят, преди да сме стигнали до нашите уважавани архиепископи — той се облегна на стената и с наслада отпи от виното. — Знаеш ли, говори се, че в Дхаса използват пиво за причастие, защото виното им е лошо.

— Сигурен съм, че това е само шега.

— Не, информацията ми е от отличен познавач. Използват светено пиво — той се наведе и бръкна в тенджерката. — Готов ли си да хапнеш?

След четвърт час и двамата бяха намерили най-сухите кътчета, където развиваха постелите си, готвейки се за сън. Дънкан се опитваше да чете молитвеника на светлината на гаснещия огън, а Морган свали шпагата си и приклекна, с поглед зареян в тъмнината. Вятърът виеше в развалините и звукът се преплиташе с шума от дъжда. Наблизо в тъмното Морган долови стърженето на железните подкови на конете върху камъните на конюшнята. Някъде отдалеч долетя самотен писък на нощна птица, после всичко утихна. Морган погледа угасващата жар още няколко минути, после стана и се загърна в наметалото.

— Смятам да се разходя за малко — прошепна той, като затегна наметалото и се отдалечи от огъня.

— Има ли някакъв проблем?

Морган погледна неловко към ботушите си и поклати глава.

— Преди години яздехме по тези места с Брайън. Това е. Без да искам, си спомних.

— Мисля, че те разбирам…

Морган вдигна качулката си, после бавно излезе от светлия кръг, очертан от огъня, и потъна в тъмната и влажна нощ. Мислеше си за Брайън, без да се задълбава в спомените, свързани с това място. Накрая се намери под отворения изгорял купол на старата църква. Огледа се учудено, защото нямаше намерение да дойде тука.

Някога църквата трябва да е била голяма. Въпреки че дясната страна и по-голямата част от стената на олтара отдавна се бяха срутили — може би още при първоначалния пожар или под тежестта на годините, въпреки че последните цветни стъкла отдавна бяха паднали от високите централни витражи, в цялото място все още се чувстваше полъхът на святост. Дори светотатственото убийство на братята дерини в същата зала не бе премахнало изцяло духа на спокойствие, който в представите на Морган винаги се свързваше със светите места.

Той погледна към разрушения олтар и почти си представи, че различава тъмните петна по стъпалата пред него, но после поклати глава за предмета на своето въображение. Монасите дерини, които бяха загинали на това място, бяха мъртви вече двеста години, а кръвта им отдавна бе отмита от проливните дъждове, които се изсипваха в планината всяка пролет и есен. Селските легенди разправяха, че духовете на монасите посещавали манастира, но и те отдавна се бяха успокоили.

Той се върна назад и премина през вратата в задната част на развалините на главния кораб. Усмихна се, забелязвайки, че стълбите към камбанарията са се запазили, въпреки че по края се ронеха. Тръгна нагоре по тях, като се движеше по-близо до външната стена и внимателно подбираше къде стъпва. Беше тъмно и пътят му бе отрупан с парчета от тухли и други боклуци. Когато стигна първата площадка, внимателно мина край външната стена и стигна до прозореца, а после се загърна по-плътно с коженото си наметало и седна.

Колко ли време бе минало, откакто бе седял на този прозорец за последен път? Той се огледа в тъмнината. Може би десет години или пък двадесет? После си спомни точно — четиринадесет години и няколко месеца.

Вдигна нозе и ги опря на отсрещната страна върху рамката на прозореца, с колена долепени до гърдите. После си припомни всичко.

Беше през есента — началото на ноември. Тогава есента бе закъсняла, а той и Брайън бяха тръгнали рано сутринта от Корът в едно от редките им пътувания на коне сред природата, преди да започне лошото време. Денят беше ясен и мразовит, усещаше се наближаващата зима. Брайън, както обикновено, беше в добро настроение. Затова, когато той помоли Морган да го разведе по старите развалини, младият лорд дерини се съгласи веднага.

По това време Морган вече не му беше оръженосец. Една година по-рано той се беше проявил в битката, която Брайън водеше с Марлук. Освен това бе навършил петнадесет години, което бе с година повече от изискването по закона на Гуинид, а имаше и своя титла като херцог на Коруин.

Затова и по време на пътуването, яздейки до Брайън на буен катраненочер боен кон, той бе облечен в черен кожен елек с извезан яркозелен грифон на Коруин, а не в червената униформа на придворните на Брайън. Конете запръхтяха и зацвилиха доволно, когато ездачите им се спряха пред старата църква.

— Погледни — възкликна Брайън. Той насочи белия си жребец към входа и засенчи очите си с облечена в ръкавица, ръка, взирайки се във вътрешността. — Аларик, стълбите към камбанарията изглеждат здрави. Хайде да отидем там.

Той върна коня си малко назад, скочи от седлото, хвърли червените кожени юзди, за да може животното да пасе, докато ездачите обикалят църквата. Морган побърза и последва Брайън в разрушения божи дом.

— Сигурно навремето това място е било прочуто — каза Брайън, стъпвайки на една паднала греда и проправяйки си път през развалините. — Колко души са живеели тук според тебе?

— В целия манастир ли? Струва ми се около двеста или триста. Имам предвид братята монаси, слугите и послушниците — всички заедно, разбира се. Доколкото си спомням, членовете на Ордена са били доста повече от сто.

Брайън се изкачи по първите стъпала на стълбището. Под ботушите му изскачаха парченца от камък и хоросан, докато той търсеше къде да стъпи по-стабилно. Ярките му кожени дрехи за езда бяха като червено петно на фона на избелялата сива кула, а алената му ловджийска шапка бе украсена с бяло перо, което подскачаше весело на рамото му, докато той се изкачваше нагоре. Брайън изсумтя, когато ботушът му се подхлъзна и той почти загуби равновесие, но се задържа и продължи.

— Внимавайте къде стъпвате, милорд — извика Морган, наблюдавайки с тревога Брайън и вървейки зад него. — Не забравяйте, че тези стъпала са на повече от четиристотин години. Ако се срутят, Гуинид ще остане без крал.

— Не се безпокой, Аларик! — възкликна Брайън. Той стигна до първата площадка и се запъти към прозореца. — Погледни оттук, вижда се половината път за Корът.

Когато Морган застана до него, Брайън изчисти перваза от парчетата тухли и счупени стъкла с едно движение на облечената си в ръкавица ръка, а после седна удобно, опрял единия си крак на противоположната стена.

— Погледни каза той и посочи с камшика си за езда планините, разположени на север. — След месец те ще са покрити със сняг. И тогава гледката на затрупани със сняг върхове ще е също така красива, каквато са сега поляните, докоснати от първия есенен скреж.

Морган се засмя и се подпря на рамката на прозореца.

— Сега вече сигурно има добри възможности за лов горе в планината, сър. Няма ли да останете в Корът още малко?

— Ти знаеш, че не мога, Аларик — отвърна Брайън и безпомощно повдигна рамене. — Дългът ме зове с ясен и настойчив глас. Ако до седмица не се върна в Ретмут, лордовете от съвета ще се разбъбрят като шепа нервни жени. Мисля си, че те не вярват истински в смъртта на Марлук, нито пък че войната е свършила. Освен това трябва да мисля за Джихана.

„Да, освен това трябва да мисля за Джихана“ — каза си наум и Морган.

За миг си представи младата, червенокоса кралица, но после прогони образа й от спомените си. Всяка надежда за любезни отношения помежду им се беше изпарила в деня, когато тя разбра, че той е дерини. Никога не би му го простила, а именно това той нямаше как да промени, дори и да искаше. Безсмислено беше да се настоява. Само щеше да напомня на Брайън за разочарованието, което не зависеше от него, да му напомня, че между кралицата и най-близкия му приятел винаги ще съществува омраза.

Морган се наведе над протегнатия крак на Брайън и погледна през отвора на прозореца.

— Вижте, сър — каза той, променяйки темата на разговора. — Алдерахът е намерил малко трева, която не е попарена от сланата.

Брайън погледна. Под него, на пет-шест метра от основата на кулата, черният боен кон на Морган изпасваше съсредоточено парче зелена трева. Жребецът на Брайън се бе отклонил надясно с няколко метра и се задоволяваше да бута лениво муцуната си в полянка от кафява детелина, а едното му копито бе настъпило червените кожени юзди.

Брайън се засмя и се облегна на прозореца със скръстени на гърди ръце.

— Да, този кедрах е толкова глупав, че понякога се чудя как намира собствения си нос. Сега например би трябвало да има достатъчно разсъдък, за да повдигне крак и да тръгне, но вероятно си мисли, че е вързан.

— Нали ви казвах да не купувате коне от Тланед, господарю — усмихна се Морган, — но вие не слушате. Тези коне са красиви на външен вид и са бързи, но не са много умни. Друго нещо са конете от Ркаса.

— Млъкни! — заповяда Брайън, преструвайки се на сърдит. — Караш ме да се чувствам непълноценен, а кралят никога не трябва да допуска това чувство.

Морган се опита да скрие усмивката си и отново погледна към равнината. Забеляза няколко Конника, които бързо идваха към тях, затова докосна леко рамото на Брайън, заставайки нащрек.

— Какво е това, Брайън?

Когато се загледаха по-внимателно, успяха да различат в ръцете на първия ездач червеното знаме с лъва на Брайън. До него яздеше едра фигура в яркооранжево облекло, която можеше да бъде само лорд Иуон, могъщият херцог на Клейбърн. Вероятно в това време херцогът бе забелязал отблясъка от червените кожени дрехи на Брайън на прозореца, защото внезапно се изправи на стремената и нададе дрезгав планински боен вик, продължавайки да препуска с групата си към камбанарията.

— Дявол да ги… — промърмори Брайън, изправяйки се, за да погледне надолу, където новодошлите спряха в облак от прах.

— Сър! — изкрещя Иуон с искрящи от радост очи, развени от вятъра коси и червеникава брада. Той издигна знамето на Брайън и го развя победоносно. — Сър, роди ви се син! Наследник на трона на Гуинид!

— Син! — възкликна Брайън, а устата му се отпусна в неволен ужас. — Боже мой, той трябваше да се роди след месец! — После очите му се осветиха от възторг. — Син, чуваш ли, Аларик? — извика той, сетне прегърна Морган и започна да танцува с него. — Аз съм баща, аз имам син!

Пускайки Морган, той погледна победоносно през прозореца към викащата група и отново възкликна: „Аз имам син!“

После бързо се спусна по стълбата, а Морган го последва. Сред развалините ечеше гласът на младия крал, сякаш пееше победен химн:

— Син! Син! Чуваш ли, Аларик, аз имам син!

Морган въздъхна дълбоко и потърка лицето си с ръце, опитвайки се да отхвърли мъчителните спомени, а после отново опря глава върху перваза на прозореца. Всичко това се бе случило преди много години. Юношата Аларик сега беше главнокомандващ на кралските армии, отделно от това — самостоятелен и могъщ феодален владетел, макар че в последно време беше попаднал в затруднено положение. А Брайън спеше вечен сън в гробницата на прадедите си под катедралата в Ретмут — жертва на магическо убийство, което дори Морган не бе успял да предотврати.

Синът на Брайън, за когото се отнасяше възторженият възглас: „Син! Син! Чуваш ли, Аларик, аз имам син!“, бе навършил четиринадесет години, бе се превърнал в мъж и бе станал крал на Гуинид.

Морган погледна към равнината, както бяха правили преди толкова години двамата с Брайън, представяйки си, че отново ще види приближаващите се ездачи, а после се загледа в мъгливото нощно небе. Нащърбената луна се издигаше на изток, отслабвайки светлината на малкото звезди, успели да пробият ореола й. Морган впери взор в тези звезди задълго, попивайки величието на нощта, а после спусна нозе на пода и пое назад.

Беше късно. Скоро Дънкан щеше да почне да се тревожи за него. А утрешният ден с хитрите и инатливи архиепископи щеше да настъпи много бързо.

Опипваше пътя надолу по стълбите, но луната осветяваше развалините и облекчаваше спускането. Запъти се към входа на църквата, за да мине за по-кратко през централния кораб. Бе стигнал до средата на залата, когато очите му доловиха слаб блясък на светлина в далечния ъгъл вляво от разрушения олтар.

Той замръзна и обърна глава към светлината, а после се намръщи, защото тя не изчезна.