Поражението на дерините

Глава втора

— Не желаете ли още сърнешко, сър?

Коленичилият до Келсън оръженосец, облечен в червена униформа, протегна платото със сърнешко в сос, от което се издигаше пара, но Келсън поклати глава и отстрани сребърната си чиния с усмивка. Пурпурната му блуза бе отворена по врата, а върху гарвановочерната му коса нямаше никакви кралски украшения. Преди няколко часа бе сменил мокрите си ботуши с меки червени пантофи. Той въздъхна и протегна краката си по-близо до огъня, размърдвайки доволно стъпала, докато оръженосецът премести сърнешкото и почна да разчиства масата.

Тази вечер младият крал се хранеше в неофициална обстановка, затова само Дънкан Маклейн и чичо му, принц Нигел, споделяха масата в кралските покои. Отсреща им Дънкан допи последните капки вино и внимателно постави гравирания сребърен бокал на масата. Върху излъскания метал проблясваха отраженията на светлинките от огъня и свещите, и хвърляха ярки петна върху масата, и върху черното расо на Дънкан, поръбено с виолетова ивица. Свещеникът отправи поглед към младия си господар и се усмихна, а сините му очи излъчваха спокойствие, задоволство и ведрина. После се обърна назад към Нигел, който се мъчеше да разчупи печата от нова бутилка вино.

— Трябва ли ти помощ, Нигел?

— Не, освен ако не омаеш тапата с молитва — измърмори Нигел.

— Разбира се. Благословена да е — каза Дънкан и вдигна ръка за жеста, придружаващ благословията.

Печатът избра този миг, за да се разчупи и тапата изхвръкна от гърлото на бутилката сред пръски от червено вино. Нигел навреме отстъпи назад и не успя да полее краля, а и самият Келсън скочи от стола си, преди да го изпръскат. Но старанията на Нигел не можаха да запазят масата, нито пък вълнения килим под ботушите му.

— Благочестиви свети Майкъл, не трябваше да приемаш така буквално думите ми, Дънкан! — извика принцът с добродушен смях, докато държеше капещата бутилка над масата, а оръженосецът забърсваше пода. — Винаги съм казвал, че нямам вяра на свещениците.

— Тъкмо щях да кажа същото за принцовете — отбеляза Дънкан, намигайки на Келсън, който с мъка удържаше смеха си.

Оръженосецът Ричард избърса стола на Келсън, а после й бутилката, след това изстиска кърпата над огъня и се върна да оправя масата. Пламъците засъскаха и се оцветиха в зелено, докато виното се изпаряваше. Келсън зае мястото си и помогна да вдигнат бокалите и свещниците, за да може Ричард да избърше масата. Когато младият човек привърши, Нигел наля трите бокала и сложи бутилката в поставката за затопляне до огъня.

Нигел Клюим Гуидиън Райе Халдейн беше красив мъж. На тридесет и четири години той напомняше зряла версия на това, което кралят — негов племенник, би изглеждал след двадесет години. Имаше същата широка усмивка, сивите очи на рода Халдейн, светкавичното остроумие, типично за всеки мъж от този род. Както и починалият му брат Брайън, Нигел бе до корените на косата си Халдейн. Неговите военни способности и начетеност бяха известни и ценени във всички Единадесет кралства.

Той седна на мястото си и взе бокала, а дясната му ръка се повдигна неволно и отхвърли назад кичур лъскава черна коса — познат жест, който събуди у Дънкан остра носталгична болка.

Само преди няколко месеца този жест беше характерен и за Брайън. В едно или друго качество Дънкан бе служил на Брайън по-голямата част от своите двадесет и девет години. А самият Брайън стана жертва на същата идеологическа битка, която в момента заплашваше да разцепи страната и да хвърли Единадесетте кралства във война.

Брайън вече го нямаше. Четиринадесетгодишният му син упражняваше неуверено властта, която бе наследил от знаменития си баща. Напрежението в страната нарастваше.

Мрачните мисли на Дънкан бяха прекъснати от отварянето на вратата към външния коридор. Той вдигна очи и видя много млад паж, облечен в червена униформа (цветът на Келсън), който внасяше в стаята димяща сребърна купа голяма почти колкото него. Снежнобяла ленена кърпа бе наметната върху рамото на хлапака. Когато той коленичи до Келсън и му протегна купата, до ноздрите на Дънкан достигна слаб аромат на лимон.

Келсън кимна сериозно в знак на благодарност и потопи пръсти в топлата вода, а после избърса ръцете си с кърпата. Момчето срамежливо сведе глава и се отмести, за да повтори представлението за Нигел, но не вдигна поглед към стройната фигура в кралско синьо. После се приближи и до Дънкан, но не погледна и него.

Дънкан сподави желанието си да се засмее докато връщаше кърпата върху рамото на момчето. Но когато то изхвърча от залата, той погледна към Нигел с хитра усмивка.

— Да не би това да е някой от твоите ученици, Нигел? — попита той, макар че знаеше, че е така. Нигел наблюдаваше подготовката на всички пажове в кралския дом, но Дънкан разбираше, че този паж е особен.

Нигел кимна гордо с глава.

— Това е Пейни, изтърсакът ми — отвърна той. — Трябва още много да учи, но такива са всички нови пажове. Това бе първото му официално сервиране.

Келсън се усмихна и вдигна бокала си, разсеяно въртейки столчето му между дългите си пръсти, така че шлифованите стенички отразяваха блузата му, после огъня и накрая покритите с гоблени стени.

— Спомням си времето, когато и аз бях паж, чичо. Не беше много отдавна. Когато за първи път ми позволи да сервирам на баща ми, бях уплашен до смърт — той опря глава на високата облегалка на стола и продължи като насън. — Нямаше защо да се плаша, разбира се. Той си беше същия, а и аз бях същия. Фактът, че носех дворцова униформа, не би трябвало да изменя нещата. Но всичко беше различно. Защото аз вече не бях момче, сервиращо на баща си, а кралски паж, сервиращ на краля. Разликата е огромна.

Той погледна към Нигел.

— Пейни почувства същото тази вечер. Въпреки че го познавам от рождение, играл съм с него и с другите момчета, той разбра разликата. Тази вечер аз бях неговия крал, а не близък другар от игрите. Не зная дали винаги е така.

Оръженосецът Ричард, който прибираше нещо в другия край на стаята, се доближи до стола на Келсън и се поклони леко.

— Ще искате ли още нещо, сър? Да ви донеса ли нещо?

— Мисля, че не. Чичо? Отец Дънкан?

Двамата поклатиха глави и Келсън кимна.

— Май че е достатъчно за днес, Ричард. Преди да си тръгнеш, обади се на охраната. Трябва да приготвят карета, която да чака отец Дънкан и след време да го отведе до базиликата.

— Не се безпокойте за мене — възрази свещеникът. — Ще се оправя и пеша.

— И ще замръзнеш от студ, нали? Няма такова нещо. Нощта не е нито за хора, нито за зверове. Ричард, да има готова карета за отец Дънкан. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Нигел пресуши бокала и посочи към вратата, която Ричард бе затворил зад себе си.

— Чудесен младеж, Келсън — каза той и се пресегна назад за бутилката да си налее още. — В скоро време ще е готов за рицарско посвещаване. Наистина е сред най-добрите юноши, които съм имал удоволствието да подготвям. Между другото, и Аларик споделя това мнение. Някой друг да иска вино?

Той предложи бутилката с вино, но Келсън поклати глава. Дънкан видя, че бокалът му е наполовина празен и го протегна. Нигел върна шишето на място, а Дънкан се облегна назад в стола си и промълви.

— Ричард Фицуилям. Той трябва да е към седемнадесет, нали, принце?

— Почти осемнадесет — поправи го Келсън. — Той е единственият син на барон Фълк Фицуилям от Келдиш Райдинг. Планирал съм да го посветим в рицарство заедно с десетина други младежи, преди да почнем лятната кампания в Истмарч. Баща му ще е приятно изненадан.

Нигел кимна.

— Той е сред най-добрите. Между другото, какви са новините за Уенсит от Торънт? Има ли съобщения от Кардоса?

— През последните три месеца няма нищо — отвърна Келсън. — В града има силен гарнизон, както знаеш, но поне още няколко седмици те ще са изолирани заради снега. Когато проходите в планините се отворят, Уенсит отново ще потропа на вратите им. Вероятно няма да успеем да им изпратим подкрепления преди края на пролетните наводнения, но тогава ще е твърде късно.

— Значи ще загубим Кардоса — въздъхна Нигел и се взря в чашата.

— А договорът ще изгуби сила и ще започне война — добави Дънкан.

Нигел потръпна и почна да върти пръст по края на бокала.

— Нима това не беше ясно от самото начало? Брайън знаеше за опасността, когато миналото лято изпрати Аларик в Кардоса. А когато Брайън загина, трябваше да избираме: да върнем Аларик или да загубим тебе, Келсън. Аз и сега смятам, че размяната бе справедлива: град за крал. Освен това, все още не сме загубили Кардоса.

— Но ще я загубим, чичо — промълви Келсън и наведе очи. — А колко човешки живота ще загубим допълнително? — Той събра пръстите на ръцете си в едно и ги заразглежда, преди да продължи. — Понякога се чудя как да претегля живота на тези хора и своя собствен, чичо. Понякога си мисля, че аз не струвам толкова.

Дънкан се пресегна и докосна ръката на Келсън, за да го успокои.

— Кралете винаги ще се съмняват в подобни случаи, Келсън. Денят, в който престанеш да се съмняваш, да претегляш човешкия живот поставен в опасност, ще е черен за мен.

Младият крал вдигна глава и се усмихна горчиво.

— Ти винаги знаеш какво да кажеш, отче. Това може и да не спаси градовете или човешкия живот, но поне успокоява съвестта на краля, който трябва да реши кой ще остане жив. — Той отново наведе очи. — Съжалявам, думите ми бяха горчиви, нали?

Дънкан не успя да отговори, защото на вратата се почука, а веднага след това в залата влезе младият Ричард Фицуилям. Красивото му лице бе напрегнато, почти нервно, а тъмните очи святкаха, когато се поклони за извинение.

— Простете ми, сър, но навън има някакъв свещеник, който настоява да ви види. Казах му, че сте се оттеглили за сън и трябва да дойде утре, но той настоява.

Преди Келсън да отговори, някакъв загърнат в черно духовник избута Ричард, втурна се през стаята и падна на колене в краката на Келсън. Още когато той се доближаваше, в ръката на Келсън незабелязано се появи остра кама, а Нигел се изправи от стола и също се протегна към оръжието. Но докато непознатият коленичеше, Ричард се хвърли на гърба му, заклещи гърлото му в задушаваща прегръдка с едната си ръка, а другата, в която имаше нож, допря до шията му. Коляното му се опираше в гърба на новодошлия.

Човекът се намръщи от болка, но не помръдна, за да се защити или пък да заплаши Келсън. Вместо това той затвори очи и разпери празните си ръце настрана, опитвайки се да изтърпи натиска на ръката на Ричард върху гърлото си.

— Моля ви, сър, аз нямам лоши намерения — каза прегракнало той и трепна едва забележимо, когато студеното острие на ножа на Ричард докосна врата му. — Аз съм отец Хю де Бери, секретарят на архиепископ Кориган.

— Хю! — възкликна Дънкан и се наведе нетърпеливо напред, давайки знак на Ричард да го пусне. Беше го познал. — По дяволите, защо не се обади веднага?

Хю отвори изненадано очи, когато чу гласа на Дънкан, и загледа умолително брата свещеник, а погледът му излъчваше и страх, и решителност. Ричард отпусна задушаващата си хватка и направи крачка назад, подчинявайки се на знаците на Дънкан, но запази бдителност и не върна ножа в калъфката. Нигел уморено седна в креслото. Келсън продължи да държи тънката кама, която бе извадил при приближаването на непознатия.

— Познаваш ли този човек, отче? — попита той.

— Той е същият, за когото се представя — отвърна внимателно Дънкан, — въпреки че не мога да кажа нищо за намеренията му след такова нахълтване. Ще ни дадеш ли някакво обяснение, Хю?

Хю преглътна с мъка, погледна Келсън и наведе глава.

— Моля за прошка, сър, но трябваше непременно да ви видя. Имам информация, която не мога да съобщя на никой друг, затова…

Той се осмели да погледне отново към Келсън, а после заизмъква един сгънат пергамент от вътрешната страна на мокрото си расо. Тежкото му черно наметало бе потъмняло на рамената, където дъждът се бе просмукал. Безброй малки капчици в рядката му кафява коса заблестяха под танцуващата светлина на свещите. Пръстите му се тресяха, когато предаде пергамента на Келсън. Той сведе отново поглед и скръсти ръце, за да прикрие треперенето им.

Преди да разгъне пергамента, Келсън се намръщи и прибра камата в тайния калъф върху китката си. Нигел премести по-близо една свещ, а Дънкан се доближи и почна да чете през рамото на краля. Лицето на свещеника потъмня, когато погледът му пробяга по редовете. Думите му бяха познати — същите, от които често се беше страхувал. Сдържайки надигащия се в гърдите му гняв, той се изправи и погледна към Ричард, а сините му очи бяха мрачни и гневни.

— Ричард, моля те да изчакаш навън — прошепна той и отправи поглед към наведената глава на Хю. — За този човек гарантирам аз.

— Да, отче.

Когато вратата се затвори зад Ричард, Дънкан се върна към стола и седна уморено. Той продължи да наблюдава Хю през бокала, който държеше, а после вдигна глава, защото Келсън привърши четенето и сложи пергамента върху масата.

— Благодаря за тази информация, отче — каза Келсън и му направи знак да се изправи. — Извинявам се за грубото посрещане, но ти разбираш, че при създадените обстоятелства това е необходимо.

— Естествено, сър — промълви Хю замислено. — Вие не можехте да знаете кой съм аз. Благодаря на Бога, че Дънкан беше тука и ме спаси от собствената ми непредвидливост.

Дънкан кимна с премрежени и потъмнели очи, но бе очевидно, че не мислеше за Хю. Ръцете му стискаха сребърния бокал на масата пред него с такава сила, че кокалчетата на пръстите побеляха. Келсън сякаш не забеляза нищо, защото отново хвърли поглед към пергамента.

— Предполагам, че това писмо вече е изпратено — рече той и долови утвърдителното кимане на Хю. — Отец Дънкан, означава ли този факт онова, което аз предполагам?

„Нека сатаната осъди и двамата на вечни мъки!“ — прошепна Дънкан. Той се огледа стреснато, защото внезапно разбра, че бе произнесъл думите на глас. После поклати глава и остави бокала, който от кръгъл се бе превърнал в елипсовиден.

— Прости ми, господарю — промърмори отецът. — Това значи, че Лорис и Кориган най-сетне са решили да предприемат нещо по отношение на Аларик. От месеци очаквам техните действия, но никога не съм и сънувал, че ще се осмелят да отстранят от църквата целия Коруин заради дейността на един човек.

— Очевидно е, че са се осмелили — каза разтревожено Келсън. — Но ще можем ли да ги спрем?

Дънкан пое дълбоко дъх и с усилие на волята овладя гнева си.

— Не направо. Трябва да помним, че Лорис и Кориган смятат Аларик за ключ към целия проблем с дерините. Той е най-високопоставеният от познатите дерини в кралството, при това никога не се е опитвал да крие какъв е. Никога не е прекалявал в използването на могъществото си. Но когато Брайън почина, обстоятелствата го принудиха да прибегне до него, за да запази живота ти.

— А за архиепископите — намеси се Нигел — всичко магическо е лошо. Освен това не забравяй, че по време на коронацията миналата есен Аларик на няколко пъти показа, че са глупаци. Предполагам, че в това се крият причините за сегашната криза, освен претенциозните високи мотиви, с които те обясняват своите действия.

Келсън се сви в креслото и се загледа в рубинения пръстен върху десния си показалец.

— Значи ще има война срещу дерините, така ли е? Отец Дънкан, ние не можем да си позволим религиозен спор в навечерието на голямата война. Какво трябва да направим, за да ги спрем?

Дънкан поклати глава.

— Не зная. Трябва да го обсъдя с Аларик. Хю, има ли още нещо, което може да ни е полезно? Кой е пратеникът с писмото? По какъв път го пренася?

— Монсиньор Горони, от хората на Лорис — отвърна незабавно Хю. Очите му се бяха закръглили от учудване след това, което току-що бе видял и чул. — Той и един въоръжен придружител пътуват с гемия до свободното пристанище Конкарадин, а оттам ще отплуват с търговската флота.

— Познавам Горони — кимна Дънкан. — А добавиха ли нещо към проекта на писмото? Нещо, което не е отразено тук? — Той докосна пергамента с показалеца на добре поддържаната си ръка.

— Нито дума. Изготвих окончателния текст по този, който е пред вас — отвърна Хю и посочи писмото на масата. — Видях как двамата го подписаха и запечатаха с восък. Но не зная какво са казали на Горони, след като напуснах стаята. Разбира се, нямам представа и за това, което може би са му казали предварително.

— Ясно — отвърна Дънкан, след като претегли получената информация. — Има ли още нещо, което трябва да ни съобщиш?

Хю се загледа в нозете си и закърши ръце. Наистина имаше още едно съобщение. Но той не очакваше първоначалната гневна реакция на Дънкан и не знаеше как да разкаже за второто послание. Каквито и думи да избереше, знаеше, че няма да му е лесно.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Дънкан — отецът спря нерешително и не посмя да го погледне. — Не предполагах, че ще те намеря тука, но има и друг въпрос, за който разбрах тази вечер. Отнася се лично до тебе.

— До мен ли? — Дънкан погледна Келсън и Нигел. — Продължавай, можеш да говориш свободно.

— Ти не разбираш, Дънкан — Хю преглътна объркан. — Кориган отлъчва и теб. Вика те да отговаряш пред църковния съд за пренебрегване на задълженията, може би утре сутринта.

— Какво?

Дънкан се изправи, без да го осъзнава, а лицето му придоби пепелносив оттенък на фона на черното расо. Хю не се осмеляваше да го погледне.

— Съжалявам, Дънкан — прошепна той. — Вероятно архиепископът те смята за отговорен за част от събитията по време на коронацията на негово величество миналата есен. Ако позволите да го кажа, сир — гостът премести поглед към Келсън и после продължи да се обръща към Дънкан. — Той ми даде проекта за призовката преди по-малко от час и ме помоли да я приготвя, колкото може по-бързо. Аз я връчих на един от служителите ми за преписване и пристигнах тук, смятайки да те намеря, след като съобщя на негово височество за другия въпрос.

Най-после отец Хю се осмели да погледне към Дънкан:

— Дънкан, да не си замесен в някакви магии? — завърши той шепнешком.

Дънкан пристъпи към камината като човек в транс, с широко отворени немигащи сини очи.

— Отлъчен — промърмори той, без да обръща внимание на въпроса на Хю, сякаш не вярваше на думите му. — И призован пред съда.

Той се обърна към Келсън.

— Господарю, не трябва да съм тука утре, когато донесат призовката. Не че се страхувам, вие го знаете. Но ако Кориган ме затвори сега…

— Разбирам — Келсън кимна намръщено. — Какво искаш да направя?

Дънкан се замисли за миг, погледна внимателно към Нигел, а после и към Келсън.

— Изпратете ме при Аларик, сър. Той така или иначе трябва да бъде уведомен за заплахата от отстраняване от църквата. А при него ще съм в безопасност от Кориган. Може дори да успея да накарам епископ Толивър да отложи изпълнението на отстраняването.

— Ще ти дам десетина от най-добрите си бойци — съгласи се Келсън. — Трябва ли ти още нещо?

Дънкан поклати глава, опитвайки се да състави план за действие.

— Хю, ти каза, че Горони е тръгнал по море. Това прави три дена пътуване с кораб или по-малко, ако има попътен вятър и те опънат всички платна. Нигел, какви са пътищата оттук до Аларик по това време?

— Ужасни. Но ти ще успееш да изпревариш Горони, ако сменяш конете по пътя. Освен това на юг времето става малко по-хубаво.

Дънкан прокара уморена ръка по късата си кестенява коса и кимна.

— Добре, ще трябва да опитам. Поне ще съм извън властта на Кориган, след като пресека границата на Коруин. В миналото епископ Толивър ми беше нещо като приятел. Не вярвам да ме арестува само заради думите на Горони. Освен това, да се надяваме, че Горони не знае за призовката на Кориган, дори и да стигне преди мене.

— Всичко е договорено, тогава — изправи се Келсън и кимна към Хю. — Отче, благодаря ти за верността. Тя няма да остане невъзнаградена. Но безопасно ли ще е да се върнеш в двореца на архиепископа, след като ни разказа тези неща? Ако желаеш, мога да ти предложа своята протекция. Или пък можеш да отидеш с отец Дънкан.

Хю се усмихна.

— Благодаря ви за загрижеността, господарю, но вярвам, че ще съм ви най-полезен, ако се върна към своите задължения. Все още не са забелязали отсъствието ми, а пък по-късно може би ще успея да ви кажа още нещо.

— Много добре — съгласи се Келсън. — Желая ти късмет, отче.

— Благодаря ви, господарю — отвърна Хю с поклон. — А ти, Дънкан — и той спря, хвана ръката на Дънкан и го погледна в очите, — бъди внимателен, приятелю. Не зная какво си направил и не искам да зная, но молитвите ми ще са с теб.

Дънкан докосна рамото му в знак на приятелство и кимна, след това Хю излезе. Веднага след като вратата се затвори зад него, Дънкан вдигна пергамента и започна да го сгъва наново. Острото шумолене изпълни притихналата стая. Вече имаше план и бе овладял гнева и изненадата си. Той наблюдаваше Келсън, докато мушкаше писмото във виолетовия си пояс. Момчето се бе изправило до стола и гледаше с невиждащи очи към вратата, очевидно забравило, че в стаята има още хора. Нигел продължаваше да седи до масата срещу Дънкан, но и той се бе оттеглил в своите духовни мисли.

Дънкан взе бокала, изпи виното, после забеляза огънатия край и осъзна, че той го е изкривил. Внимателно сложи бокала на масата и погледна към Келсън.

— Смятам да взема писмото на Хю с мен, ако не възразявате, господарю. Аларик ще иска да го види.

— Разбира се — отвърна Келсън, откъсвайки се от мислите си. — Чичо, ще се погрижиш ли за охраната? Кажи на Ричард, че и той трябва да замине. Отец Дънкан ще има нужда от верни бойци.

— Разбира се, Келсън.

Нигел се надигна незабелязано и се запъти към вратата, потупвайки Дънкан по рамото, когато мина край него. После вратата се затвори и в стаята останаха само двамата. Келсън стоеше пред камината с лакти върху полицата, подпираше глава с ръце, втренчил поглед в пламъците.

Дънкан сложи ръце зад гърба си и се загледа неуверено в пода. Имаше неща, за които бяха разговаряли само той, Келсън и Аларик, а сега чувстваше, че нещо подобно вълнуваше младият крал. Отначало мислеше, че Келсън приема събитията от тази вечер прекалено спокойно, но не смееше да се бави повече, преди да се отправи на път. Кориган би могъл да реши да връчи призовката още тази нощ. А колкото повече се бавеше Дънкан, толкова по-далеч щеше да отиде Горони и съдбоносното писмо, което носеше.

Дънкан се изкашля тихичко и видя как плещите на Келсън трепнаха при този звук.

— Келсън — каза той тихичко. — Трябва да тръгвам.

— Зная.

— Имаш ли някакво послание, което да предам на Аларик?

— Не — гласът на момчето бе пресипнал и напрегнат. — Просто му кажи… кажи му…

Той се обърна към Дънкан с бледо, отчаяно лице. Дънкан се приближи разтревожен, хвана го за рамената и се взря в широко отворените му изплашени очи. Момчето стоеше вдървено и изправено, с юмруци, стиснати от страх, а не от решителност. Сивите му очи блестяха от неволни сълзи — очи не на храбър млад крал, победил злото, за да запази трона си, а на дете, заставено твърде рано и за твърде дълго да действа като възрастен човек в един объркан свят. Дънкан почувства моментално всичко това и го погледна със състрадание. Въпреки зрелостта си, младият крал бе все още едно четиринадесетгодишно момче, а сега дори и едно изплашено момче.

— Келсън?

— Моля те бъди внимателен, отче — прошепна момчето с разтреперан глас, готово да се разплаче.

Импулсивно Дънкан го притегли към себе си и го прегърна. Той усети как гордите млади рамене се разтърсват в конвулсии, защото кралят се беше предал на рядкото удоволствие на сълзите. Дънкан погали гарвановата му коса и усети, че момчето се отпуска, а задавените му ридания утихват. Той го прегърна още по-силно в безмълвен израз на утешение, а после заговори с мек глас.

— Да приказваме ли за това, Келсън? Ако погледнем и ината в лицето, тя не е така ужасяваща.

— Тя е ужасяваща, отче — отвърна Келсън, подсмърчайки приглушен глас, притиснал лице в рамото на Дънкан.

— Все пак, въпреки че не обичам да противореча на кралете, струва ми се, че този път грешиш, Келсън. Нека да предположим най-лошото, което може да се случи, и да помислим какво да правим.

— М-м-много добре.

— И така, какво те тревожи?

Келсън се отдръпна леко и вдигна поглед към Дънкан, после и обърса очи и се обърна към огнището, без да се отдръпва от окрилящата го ръка на Дънкан.

— Какво ще стане — прошепна той с треперещ глас, — ако ти и Аларик бъдете пленени, отче?

— Зависи кога и от кого — отвърна небрежно Дънкан, с надеждата да окуражи момчето.

— Да предположим, че Лорис ви плени.

Дънкан се замисли.

— Ами най-напред аз ще трябва да отговарям пред църковния съд. Ако те докажат нещо, а за това може да се спори, могат да ми забранят да служа и да ми отнемат свещеническия сап. Дори могат да ме отлъчат от църквата.

— А ако разберат, че си наполовина дерини? — настояваше момчето. — Ще се опитат ли да те убият?

Дънкан вдигна вежди и се замисли.

— Те никак няма да харесат това, ако разберат — съгласи се той, заобикаляйки въпроса. — Мога да предположа, че непременно ще ме отлъчат, ако това се случи. Но именно по тази причина нямам намерение да им позволя да ме хванат. Това ще е нелепо, меко казано.

Келсън се усмихна неволно.

— Нелепо. Наистина ще е така. Ако трябва, ще можеш ли да ги убиеш?

— Предпочитам да не го правя — отвърна Дънкан. — Ето още една причина изобщо да не им позволя да ме хванат.

— А какво ще прави Аларик?

— Аларик? — Дънкан повдигна рамене. — Трудно е да се каже, Келсън. Засега изглежда, че Лорис предпочита да се задоволи с покаяние. Ако Аларик се откаже от могъществото си и се закълне никога повече да не го използва, Лорис ще отмени отстраняването от църквата.

— Аларик никога няма да се покае — възрази разпалено Келсън.

— Сигурен съм в това — съгласи се Дънкан. — В такъв случай херцогство Коруин ще бъде отстранено от църквата с всички политически и религиозни последствия.

Келсън погледна учудено.

— Защо пък политически? Какво ще се случи?

— Например, тъй като Аларик е официалната причина за отстраняването, хората от Коруин вероятно ще откажат да се съберат под знамето му за лятната кампания, лишавайки ви от приблизително двадесет процента от вашите бойни сили. Аларик, както и аз, без съмнение ще бъдем отлъчени от църквата. А това ще вкара в картината и вас.

— Мен? В какъв смисъл?

— Много просто. Когато Аларик и аз бъдем прокълнати, ние ще носим проклятието с нас, както се носи чумната зараза. Всеки, който общува с нас, ще бъде добавен към списъка. Това ви изправя пред две възможности. Можете да се подчините на диктата на архиепископите и да изпратите Аларик и мен в изгнание, но с това ще загубите най-добрия си генерал в навечерието на войната. Или пък може да пратите архиепископите по дяволите и да приемете Аларик, с което ще докарате отстраняване от църквата на целия Гуинид.

— Няма да посмеят!

— Все пак ще посмеят. Досега вашият ранг ви запази, Келсън. Но се боя, че и това в скоро време ще свърши. За това се погрижи вашата майка.

Келсън наведе глава, спомняйки си сцената от миналата седмица, когато може би несъзнателно неговата майка стана причина за всичко, което сега ги тревожеше.

— Не разбирам защо трябва да отиваш така далече — горещеше се Келсън. — Защо в „Св. Жил“? Нали знаеш, че оттам има само няколко часа езда до границата с Истмарч. След няколко месеца в този район ще се водят тежки сражения.

Джихана спокойно продължи да стяга багажа си. Тя избираше дрехи от гардероба и ги подаваше на камериерката, която ги нареждаше в кожен сандък. Още носеше траур за мъртвия си съпруг, тъй като от смъртта на Брайън бяха изминали едва четири месеца. Блестящата й глава не беше покрита и дългата кестенява коса се спускаше гладко по гърба й като червеникавозлатен поток, поддържан на тила само от обикновена златна брошка. Тя се обърна и погледна Келсън, зад когото стоеше намръщеният Нигел, и отново продължи заниманието си, запазвайки спокоен и безстрастен вид.

— Защо в „Св. Жил“ ли? — повтори въпроса тя. — Струва ми се, защото вече съм живяла там за няколко месеца преди много години, Келсън, още преди да се родиш. Сега трябва да го направя, ако искам да мога да живея спокойно.

— Има десетки места, където ще си в по-голяма безопасност, ако смяташ, че непременно трябва да заминеш — отвърна Нигел, като мачкаше несъзнателно подгъва на тъмносиния си плащ от нервно напрежение. — И без това ни предстоят много грижи, та да се тревожим дали някаква група на коне няма да те отвлече, или пък още по-лошо.

Джихана се усмихна и поклати нежно глава, поглеждайки го в очите.

— Скъпи братко Нигел, как да те накарам да разбереш? Трябва да замина. Трябва да отида в Шанис Меер. Ако остана тук, знаейки какво предстои, знаейки, че Келсън ще използва могъществото си, когато и където трябва, ще съм изкушена да използвам собственото си могъщество, за да го спра. Зная дълбоко в себе си, че не трябва да правя така, ако искам той да остане жив. Въпреки това сърцето ми, душата ми, всичко, на което са ме учили ми подсказва, че не трябва да му позволяваме да използва онова могъщество, каквото и да стане, защото то е безчестно и порочно.

Тя се обърна към Келсън.

— Ако аз остана, синко, бих могла да те унищожа.

— Наистина ли, майко? — прошепна Келсън. — Би ли могла ти, една истинска дерини, въпреки че се опитваш да го отречеш, да унищожиш собствения си син, защото обстоятелствата са го накарали да използва могъществото, което ти си му дала?

Джихана реагира сякаш някой я беше ударил. Тя обърна гръб на Келсън и се облегна тежко на един стол. Главата й клюмна, а тя с мъка сдържаше треперенето си.

— Келсън — започна тя с тих, детински глас. — Не виждаш ли, че аз съм дерини, но не се чувствам дерини. Чувствам се човек. Мисля като човек. И през целия ми живот са ме учили, че да бъдеш дерини е лошо и нередно.

Когато се обърна към Келсън, очите й бяха широко разтворени и уплашени.

— А хората, които обичам най-силно, са дерини. Те използват могъществото на дерини. Не виждаш ли, Келсън, че всичко това ме разкъсва? Ужасно се боя, Келсън, че отново хората ще се изправят срещу дерините, както е било преди двеста години. И не мога да понеса, ако съм в центъра на тази борба.

— Ти вече си в центъра — намеси се Нигел, — независимо дали го искаш или не. А ако наистина стигнем до конфликт между хората и дерините, ти дори не знаеш с кого си.

— Зная — прошепна Джихана.

— Тогава защо избра „Св. Жил“? — продължи сърдито Нигел. — Това е епархията на архиепископ Лорис. Смяташ ли, че той ще ти помогне да решиш твоя конфликт — архиепископ, известен с преследванията си на дерините в северните райони? Той скоро ще започне да действа, Джихана. Няма да игнорира задълго това, което се случи на коронацията. А когато предприеме нещо, съмнявам се, че дори позицията на Келсън ще го запази дълго време.

— Не можеш да промениш решението ми — каза упорито Джихана. — Заминавам за Шанис Меер още днеска. Смятам да отида при сестрите в „Св. Жил“ за пост и молитва, които ще ме напътят. Това е необходимо, Нигел. Сега аз съм нищо. Не мога да съм човек, а не мога и да съм дерини. Докато не разбера какво съм, ще съм безполезна за всички.

— Ти си полезна за мене, майко — рече тихо Келсън и я погледна с обида със сивите си очи. — Моля те да останеш.

— Не мога — прошепна Джихана, заглушавайки риданията си.

— А ако аз ти заповядам като крал? — Гласът на Келсън трепереше, а жилите на врата му се опънаха, докато сдържаше сълзите си. — Тогава ще останеш ли?

Джихана замръзна за миг, очите й се замъглиха от страдание, а после се обърна настрана. Рамената й се тресяха, когато прошепна:

— Не ме заставяй да отговарям, Келсън, моля те не ме питай!

Келсън тръгна към нея с намерение да я моли отново, но Нигел сложи пръст на устните си и заклати глава. С жест накара Келсън да го последва и се отправи към вратата. После я отвори тихичко и изчака, докато Келсън недоволно го последва.

Стъпките и на двамата бяха бавни и нерадостни, когато напускаха стаята. А тихите ридания зад затворената врата звучаха още дълго в главата на Келсън.

Келсън преглътна и се загледа в пламъците на огъня пред него.

— Смяташ ли, че архиепископът ще ме нападне?

— Може би не веднага — отвърна Дънкан. — Засега те са решили да не обръщат внимание на факта, че вие също сте дерини. Но това ще се промени, ако вие се опълчите срещу отстраняването от църквата.

— Аз мога да ги унищожа — промълви Келсън със стиснати юмруци, спомняйки си за своето могъщество.

— Няма да го направите — заяви натъртено Дънкан. — Защото ако използвате могъществото си против архиепископите, няма значение дали те го заслужават или не, това ще е окончателно доказателство за останалите от Единадесетте кралства, че дерините наистина имат намерение да унищожат църквата и държавата, за да установят нова своя диктатура. За да докажете, че това обвинение е лъжливо, трябва на всяка цена да избегнете конфронтацията.

— Но това е задънена улица, отче: аз срещу църквата.

— Не църквата, господарю.

— Е добре, срещу хората, които контролират църквата. Не с ли все същото?

— Съвсем не — Дънкан поклати глава. — Ние не се борим срещу църквата, макар че на пръв поглед изглежда така. Става въпрос за една идея, Келсън. Идеята, че да си различен е зло. Идеята, че ако някои хора са родени с изключително могъщество и таланти, те са зло, независимо за каква цел използват това могъщество. Ние се борим срещу идиотското мнение, че човек отговаря за случайността на раждането си. Че ако няколко души са направили сериозни грешки в името на своята раса преди повече от триста години, цялата им раса е прокълната и трябва завинаги да сърба последствията, поколение след поколение. Срещу това се борим, Келсън. Кориган, Лорис, дори Уенсит от Торънт са прости пионки в по-голямата битка, целяща да докаже, че човек струва нещо сам по себе си, в зависимост от поведението си — добро или лошо, в зависимост от таланта си, какъвто и да е той. Съгласен ли си с това?

Келсън се усмихна смутено и наведе очи.

— Когато говореше, ми приличаше на Аларик. Или на баща ми. Той много пъти ми е говорил така.

— Той щеше да е много горд с тебе, Келсън. Имаше голямо щастие с такъв син. Ако аз имах син… — Дънкан се обърна към Келсън и погледите им се кръстосаха. После отецът стисна приятелски рамото на момчето и се върна към масата.

— Ще тръгвам, господарю. Аларик и аз ще направим всичко възможно, за да ви държим в течение на нещата. А дотогава се доверявайте на Нигел. Разчитайте на него. Каквото и да правите, не плашете архиепископите, докато ние с Аларик измислим как да ги надхитрим.

— Не се тревожи, отче — засмя се Келсън. — Няма да извърша нищо прибързано. Вече не се боя.

— До момента, когато характерът ви на човек от рода Халдейн се прояви — предупреди го Дънкан с усмивка. — Ще ви видя в Кулди след около седмица. Нека Бог ви запази, господарю.

— И тебе, отче — прошепна Келсън, когато свещеникът изчезна зад вратата.