Поражението на дерините

Глава осма

Но Дери не беше никак добре.

Сутринта, след като напусна Фатейн, реши да се отправи на север към Медрас и да опита да научи нещо. Не смяташе да стига до самия град, защото времето нямаше да му стигне, ако искаше да се завърне в Корът преди нощта на другия ден, както беше поръчал Морган. Но в Медрас, според слуховете, се събираха войските на Торънт. Ако проявеше предпазливост, може би щеше да получи ценни сведения, които да отнесе на Морган.

Разбира се, тръгвайки от Фатейн, той си повтаряше наум, че ще трябва да прояви много по-голямо внимание, ако смята да се отбива в друго заведение подобно на кръчмата на Джек Кучето от предната нощ. Боят на малката уличка бе прекалено жесток, за да иска да го повтори отново.

Това бе другата причина да иска да се измъкне от Фатейн, колкото може по-скоро. Не желаеше да го свързват с двата трупа, оставени на уличката. Съмняваше се, че някой от пияната му компания от предишната нощ ще успее да го разпознае, а камо ли да го свърже с убийствата. Но свидетелите имат лошия навик да си спомнят за някои работи в най-неподходящото време. И ако по каприз на съдбата тези свидетели си спомнят, животът на човека, осмелил се да убие двама от елитните шпиони на Уенсит, нямаше да е нито лек, нито дълъг.

И така той потегли на север и навътре от морето към град Медрас, като от време на време спираше в ханчетата и при кладенците, за да поговори с местните хора и да предложи някои кожи от вързопа зад седлото си. Към обяд беше стигнал до завоя на пътя за Медрас, движейки се само на няколко минути след голяма група войници, тръгнали към същия град. Двама от ариергарда, едва не го спряха, за да го разпитат.

Ако дотогава Дери се колебаеше, появата на тази близка заплаха го убеди, че най-добре ще е да не продължава за Медрас. Беше време да се отправи на запад, за да се върне в Коруин. По здрач вече пресичаше хълмистите северни подстъпи към територията на Морган — плодородния буферен район, отделящ Коруин от Истмарч. Пътищата край границата бяха ужасни, а този, по който яздеше Дери не представляваше изключение. Вече беше минало доста време, откакто бе пресякъл границата между Торънт и Коруин. С наближаването на нощта конят му се препъваше и забавяше ход по неравния път. Дери въздъхна и стана по-внимателен с ездата.

Скоро щеше съвсем да се стъмни, но той имаше конкретна цел, която искаше да достигне, преди да спре за през нощта. Наистина това бяха владенията на Морган, но и на Уорън, ако слуховете бяха верни. Наблизо по пътя имаше селище и нелошо ханче. Освен вечерята, която ужасно привличаше изгладнелия Дери, може би щеше да получи и ценна информация.

Той си подсвиркваше весела песничка и яздеше, когато забеляза далече напред и наляво нещо необяснимо. Освен ако грешеше, светлините на залеза над съседния хълм бяха не само в неправилна посока /той вече бе видял как слънцето залязва тридесет градуса вдясно/, но и ставаха по-ярки, а не по-бледи.

Пожар?

Дери отпусна юздите, за да се ослуша и да подуши въздуха, после се намръщи и сви настрани от пътя, отправяйки се през полето към хълма. Сега вече усещаше в ноздрите си горчивия щипещ вкус на пушека. Когато се приближи до върха на хълма, забеляза черни облаци дим, издигащи се към безмълвното бледо небе пред него. После долови и викове, отекващи в хладния нощен въздух.

Подозирайки най-лошото и същевременно, надявайки се, че греши, Дери слезе от седлото и измина останалото разстояние пеша. Лицето му потъмня, той легна по корем и се взря в пейзажа под него.

Околните ниви горяха. Към тридесет-четиридесет акра стърнище от зимна пшеница димяха на юг, а пламъците заплашваха скромното имение до пътя, по който той току-що бе минал.

Но обитателите на имението бяха заплашени не само от пожара. По двора на къщата сновяха въоръжени конници, които въртяха енергично копия и мечове, посичайки облечените в зелени униформи пехотинци, опитващи се напразно да избегнат ударите.

В този миг всичко благородно в душата на Дери призоваваше за действие. Защото един от главните принципи на рицарската чест беше да се помага на беззащитните и невинните. Отчаяно му се искаше да се притече на помощ.

Но разумът му подсказа с право, че един човек не може да направи нищо срещу толкова въоръжени хора, освен сам да бъде посечен. Вероятно щеше да повлече значителен брой мародери със себе си към гроба, но въпреки това смъртта му щеше да е безсмислена. Нямаше да може да съобщи на Морган какво става тук, нито пък да помогне на жителите на имението.

Дери наблюдаваше със свито сърце как на север от главния огън лумнаха нови пожари, а после се появиха конници с факли в ръце. Новата група се събра на пътя, изчаквайки останалите да свършат пъкленото си дело. Дери забеляза, че сражението на двора бе утихнало, а хората в зелените униформи лежаха неподвижно. Той отбеляза със злорадство, че на земята лежеше и друг човек, който не беше в униформа. Но другарите му го вдигнаха, метнаха го върху седлото на един кон, изчакаха двама от групата с факли да се върнат, от къщата и да се качат на конете си, а после всички заминаха.

От далечната част на къщата се издигна пушек, въпреки че там нямаше комини. Дери стисна зъби и с мъка остана на мястото си, докато и последният от мародерите изчезна в галоп от двора и догони съобщниците си, а после всички се изгубиха от погледа му зад хълмовете на запад.

Проклинайки тихичко, Дери изтича към коня, скочи на седлото и препусна бясно надолу по хълма. Къщата пламтеше ярко и нямаше надежда да бъде спасена от огъня. Но Дери искаше да се увери, че никой не е останал жив на сцената на тази касапница.

Той приближи на петдесетина метра до къщата, когато пламъците от горящото пшенично стърнище го накараха да се върне на пътя. Трябваше да върже очите на коня с плаща си, за да може животното да премине между пламъците, обхванали и двете страни на портата на имението. Той дръпна поводите и тръгна решително напред.

Очевидно собственикът на имението имаше скромни възможности. Къщата беше непретенциозна, макар и добре поддържана, съдейки по това, което бе останало от нея. Личеше, че слугите се бяха отбранявали с всички сили. В двора имаше няколко трупа, а други бяха нападали около портата. Повечето бяха стари хора, облечени в изпръскани с кръв зелено-сребърни униформи, които имитираха цветовете на герба над разрушената външна врата.

Зелено, три пшенични снопа в естествен цвят върху сребърен фон, девиз „non concedo“ — „не отстъпвам“.

Хората наистина не бяха отстъпили, помисли си Дери, подбирайки пътя си през двора и оглеждайки мъртъвците. Но какво бе станало с техния господар, къде ли беше той?

До ушите на Дери достигна стон отляво, а с периферното си зрение долови някакво движение. Обърна коня в тази посока и видя ръка, издигната нагоре в безмълвна молба. Той се смъкна от седлото и коленичи до един брадат старец, облечен също в зелено-сребърна униформа.

— Кой сте вие? — промълви старецът, хващайки се за наметалото на Дери и придръпвайки го по-близо, за да го разгледа в светлината, хвърляна от пожара. — Нали не сте един от тях?

Дери поклати глава и подпря главата на стареца на коляното си. Стъмваше се и лицето на човека изглеждаше като петно в слабата светлина, но Дери видя, че старецът умира.

— Името ми е лорд Шон Дери, приятелю. Аз съм от хората на херцога. Кой те рани? Къде е твоят господар?

— Лорд Шон Дери — повтори човекът със затворени от болка очи. — Чувал съм за вас. Вие сте член на кралския съвет, нали?

— Понякога — отвърна Дери и се намръщи в тъмнината. — Но сега по-важно е да ми кажеш какво се случи. Кой го направи?

Старецът вдигна ръка и посочи към изток.

— Дойдоха откъм хълмовете, милорд. Бандата бе от главорезите на Уорън де Грей. Моят млад господар, сър де Вали, замина за Релъд, за да търси помощ от херцога за местните земевладелци, но уви…

Думите му заглъхнаха и Дери помисли най-лошото, но след малко прегракналият глас на стареца продължи.

— Кажете на херцога, че ние се бихме до сетен дъх, милорд. Нищо, че бяхме само старци и момчета. Кажете му, че не се предадохме на „Свещения“, въпреки заплахите на неговите хора. Ние…

Той се закашля и от ъгъла на устата му потече тъмна кръв. Но после събра сили, повдигна глава и припълзя до плаща на Дери.

— Може ли да видя вашия кинжал, милорд?

Дери се намръщи, предполагайки, че старецът ще го моли да сложи край на страданията му. Вероятно това се отрази на лицето му, защото човекът се усмихна и поклати глава, опирайки се наново върху коляното на Дери.

— Няма да ви моля за това, милорд — прошепна той, а очите му се впиха в очите на Дери. — Не се боя от смъртта. Търся само утехата на кръста, за да облекча преминаването в отвъдното.

Дери кимна, а лицето му стана сериозно и тържествено. После извади кинжала от калъфката върху ботуша. Хвана го за острието, нагоре с дръжката, и го поднесе до очите на стареца. Върху лицето на човека падна слаба светлина от пожарището. Той се усмихна и поднесе дръжката на кинжала до устните си. След това ръката му се отпусна и Дери разбра, че е мъртъв.

„Почивай в мир, добри ми и верни човече — помисли си Дери, прекръсти го с дръжката на кинжала и върна оръжието в калъфката. — Ето че Уорън де Грей нанася нов удар. Но този път вместо заплахите и палежите, дойде убийството и масовото клане.“

Хвърляйки прощален поглед на пустия двор, осветяван само от разпалващия се пожар в къщата, Дери Се изправи и с колебание подръпна краищата на юздите, но после отново се метна на коня.

Не би трябвало да върши това, което смяташе да направи. Разумно беше да се оттегли на сигурно място и да изчака времето за връзка с Морган. Господарят му в никакъв случай не би одобрил риска, който Дери обмисляше.

Но той бе разбрал, че логиката невинаги е най-доброто решение. Понякога са необходими необичайни постъпки, за да се оправят работите. Дори ако това води до големи лични опасности.

Дери заби шпори в коня и напусна двора на имението, тръгвайки по пътя, по който преди него бяха заминали мародерите. Доколкото разбираше навиците на разбойниците, тази нощ хората на Уорън нямаше да отидат далеч. Вече беше късно за пътуване по лошите пътища, при това нямаше луна. Освен другото, с бандата имаше ранен или убит човек. Ако беше само ранен, вероятно щяха да спрат след известно време и да се погрижат за раните му.

Не беше ясен и въпросът за самия Уорън. Той не се бе появил с групата в имението. Дери бе сигурен, след като бе свидетел на клането. Старецът в двора също не бе споменал за присъствието на енергичния вожд на бунтовниците, а само за хората му. Дери не се съмняваше, че ако Уорън е бил с групата, хората щяха да го разпознаят.

Но Уорън сигурно бе някъде наблизо, може би с друга група. Преди да свърши нощта, той би могъл да се срещне някъде с останалите си хора. Дери трябваше да бъде там, ако наистина това станеше.

През следващия час Дери съвсем се измъчи. Нощта настъпваше и слабо населената околност съвсем притъмня. Пътищата, ставаха все по-лоши, колкото повече се отдалечаваше от имението на де Вали.

Въпреки това той се движеше по-бързо, отколкото си мислеше. Много преди очакванията му слабите мигащи светлинки на селището Кингслейк затрепкаха весело в тъмнината пред него. Дери насочи уморения си кон по главния път през селото и неочаквано забеляза силуета на „Ханчето на кралския пратеник“, което се открояваше на фона на нощното небе. Тук, ако имаше късмет, би могъл да смени коня си, преди да продължи преследването и дори да научи в коя посока са тръгнали конниците, защото пътят след селището се раздвояваше.

„Ханчето на кралския пратеник“ беше солидна дървена двуетажна сграда на почти двеста години, с места за спане за четиридесет души и кръчма, прочута в цялата околност. Дери се беше запътил насам, преди да промени посоката си към запаленото имение, и сега му се прииска да спре и изпие халба пиво, а после да продължи пътя си.

Доближавайки конюшнята в съседство с ханчето, забеляза няколко десетки запотени коне, вързани отвън и охранявани от пазач. Той беше добре въоръжен — нещо необичайно, защото носеше прости селски дрехи. Видът му обаче беше жесток и самоуверен, а поведението му подсказваше опасна решителност, което накара Дери да го огледа внимателно.

Възможно ли бе той да е един от нападателите? Бяха ли избрали и те това ханче за почивка?

Почти не вярвайки в неочаквания си късмет, Дери слезе от коня и го поведе към конюшнята.

За няколко минути се договори за нов кон, след което се упъти към ханчето да пийне кана пиво — така щеше да обясни целта си, ако охраната го попита. Минавайки край пазача, Дери докосна шапката си и му кимна приятелски, а човекът също му кимна дружелюбно. Но в неговата външност имаше нещо особено, в знаците с лика на сокол, избродирани на лявото рамо и върху шапката. Дери влезе замислен в ханчето.

Гледката отвътре не отговаряше на очакванията му. Когато приближаваше, си мислеше, че ханчето е прекалено тихо за големия брой коне, вързани отвън. Толкова много пиещи мъже трябваше да са по-шумни. Дори постоянните местни клиенти трябваше да вдигат шум в една обикновена вечер.

Но тази вечер не беше обикновена. Хората от селището и околностите бяха в единия край на залата и дори пиеха. Посетителите в другия край на залата не ги безпокояха, но те бяха особени: носеха знака на сокола и бяха същите хора, които Дери видя в имението на де Вали.

Никой не продумваше. Конниците от бандата се въртяха тихичко около една от дългите дървени маси, която бе довлечена до лявата стена на стаята. Върху масата бе прострян неподвижен облян в кръв човек.

Дери се насочи към един стол, който беше на неутрална територия и се намръщи. Човекът върху масата — същият, когото смяташе за убит от защитниците на де Вали, очевидно беше все още жив. Тъничко девойче, облечено в селски дрехи, слагаше на главата му кърпи, които топеше в дървена кофа сложена отстрани. При всяко нейно движение раненият изстенваше и нейните очи се плъзгаха нервно по приятелите му, които ги бяха наобиколили и ги наблюдаваха. Но и тази група не разговаряше.

Друго момиче донесе поднос с глинени кани, пълни с пиво, а после ги раздаде на конниците. Някои от тях седнаха безшумно и започнаха да пият. Но пак нямаше разговори, нито пък голямо движение. Сякаш хората чакаха и се ослушваха. Местните жители, седнали в другия край на стаята, усещаха настроението и също изчакваха.

Дери пое халбата пиво, донесена от собственика, и отпи от нея, като съзнателно впери поглед в дълбините на чашата, а не в конниците. Чудеше се какво става. Дали не чакаха идването на Уорън? Какво смятаха да правят с човека на масата, който явно береше душа?

Навън се чу шум на пристигащи конници, които бяха към двадесет, а след това в залата влезе втора група странници. Те също носеха знака на сокола върху плащовете и шапките. Водачът им, след кратък разговор шепнешката с един от групата, грижеща се за ранения, направи знак на хората си да отидат при другите. Отново донесоха кани с пиво и отново нямаше оживени приказки. Очевидно новодошлият не беше Уорън.

Обстановката не се промени през следващия половин час. Дери изпи още две кани пиво и се опита да разбере какво става. Изведнъж отново се чу тропот на копита по пътя, но хората този път не бяха повече от десетина. Конете се спряха, чу се пръхтене и дрънчене на юзди и шпори и в стаята стана още по-тихо. Във въздуха се чувстваше остро, сякаш наелектризирано, напрежение. Дери се обърна бавно към вратата точно когато тя се отвори и на прага се показа човек, който сигурно беше Уорън. Той и всички останали в залата замръзнаха, без да смеят да дишат.

Уорън не беше висок. В действителност, ако не носеше разкошните си одеяния, би изглеждал нисък. Но този факт бе засенчен изцяло от осанката му, която излъчваше самочувствие и сигурност.

Очите му бяха тъмни, почти черни, с див, дори безумен израз, от който по гърба на Дери пропълзяха тръпки, когато погледът на непознатия се спря за миг върху него, обгръщайки хората в залата. (Дери бе виждал веднъж подобен израз в погледа на Морган, и сега наново потръпна, спомняйки си последствията от събитията, станали след това.) Косата на Уорън беше кафява и вълниста, по-точно сиво-кафява на цвят, ниско остригана, а освен това той имаше много къса брада и мустаци в същия сивкавокафяв оттенък.

Единствен от хората си той носеше нещо подобно на униформа: сив кожен жакет върху ризата, трико и високи ботуши в същия цвят. Знакът на сокола върху гърдите му беше много голям и ги покриваше почти изцяло, а значката на тясната му сива шапка беше сребърна, а не извезана. Сивото му кожено наметало за яздене бе широко и дълго почти до пода. Доколкото Дери успя да забележи, той не носеше на видно място никакво оръжие.

Хората в стаята се размърдаха и Дери внезапно усети, че може да диша отново. Той се осмели да погледне към групата на Уорън, която се беше скупчила около масата и забеляза, че всички бяха навели глави и бяха допрели до сърцето си свита в юмрук дясна ръка още от момента, когато Уорън бе влязъл. Уорън ги поздрави с кимване на глава, а те загледаха в очакване човека на масата и направиха път за Уорън. Той пристъпи бързо между тях, а местните хора събраха смелост и се приближиха към центъра на залата, за да видят по-добре какво ще прави вождът на бунтовниците. Дери внимателно се присъедини към другите.

— Какво се е случило? — попита Уорън. Гласът му беше нисък, отмерен, излъчващ самочувствие.

— В имението на де Вали, о, Свещени — обади се плахо един от първата група. — Де Вали бе замислил да търси помощ от херцога, а хората му оказаха съпротива. Трябваше да запалим имението.

Уорън обърна големите си тъмни очи към говорещия.

— Това е било неразумно, Рос.

Рос падна на колене, сви се и зарови глава в ръцете си.

— Прости ми, Свещени — прошепна той. — Аз нямам твоята мъдрост.

— Постарай се да не се повтаря — отвърна Уорън с лека усмивка, докосвайки рамото на човека като израз на опрощение.

Човекът се изправи на крака с лице, изкривено от ужас. Уорън насочи вниманието си към ранения и започна да сваля сивите си кожени ръкавици.

— Къде е раната?

— Отстрани на гърдите му, господарю — промълви един от хората, изправени от другата страна на масата и разтвори скъсаната риза на ранения, за да покаже. — Боя се, че може би е засегнат и белият дроб.

Уорън се наведе и разгледа раната, после отиде до главата на човека и обърна клепача му. Кимна сякаш на себе си, после се изправи и мушна ръкавиците под колана си, а след това погледна хората, които следяха всяко негово движение.

— С божията помощ ще го спасим — каза той и разтвори широко ръце в знак на молба. — Да се помолим всички заедно, братя.

Хората на Уорън паднаха на колене и отправиха взор към водача си, а той притвори очи и започна да се моли.

— В името на отца, и сина, и светия дух, амин. Да се помолим.

Уорън пропя фразата на латински език, а Дери го наблюдаваше с широко разтворени очи и максимално внимание. Може би и той беше изпаднал под силното обаяние на водача на бунтовниците, но вече забелязваше слабо излъчване около главата на Уорън — мъгливо синкаво-виолетово излъчване, което приличаше на ореол.

Дери с мъка се въздържа да не ахне, а после прехапа устни, опитвайки се чрез болката да разчупи илюзията. Това, което ставаше, беше невъзможно. Човешките същества нямаха ореоли, а светии отдавна не съществуваха. Но и разсъдъкът му не го заблуждаваше. Морган го беше учил да прозира отвъд илюзиите, но това, което бе пред очите му, бе реално, защото не изчезваше, въпреки усилията на Дери.

— … И затова, о боже, прати твоя вселечебен дух посредством тези ръце, и нека твоя слуга Мартин оживее, за да те възхвалява. Чрез Исус Христос, твой син и наш господар, който живя и царства с теб в единството на Светия дух, бог завинаги и винаги, амин.

Когато свърши молитвата, Уорън наведе дясната си ръка и я постави леко върху челото на ранения, а лявата отпусна върху пропитата с кръв рана отстрани на гърдите му. Настъпи мъртва тишина за около минута, а сърцето на Дери се разтупа, защото ореолът, за който нямаше никакво разумно обяснение, започна да се спуска надолу по ръцете на Уорън и достигна до неподвижното тяло на ранения.

След това човекът, когото нарекоха Мартин, потръпна и изпусна дълбока въздишка, после отвори очи и замига учудено, съзирайки своя вожд, наведен над него.

Уорън отвори очи и се усмихна, а после помогна на Мартин да седне; Чу се продължителен шепот на удивление, Мартин слезе от масата и взе каната с пиво, която някой му подаде. Докато я пресушаваше, един от местните хора извика и посочи гърдите на човека. От раната не беше останала никаква следа, освен зацапаната с кръв дупка върху домашнотъканата риза.

— Да благодарим на бога — промълви Уорън, кръстейки се и свеждайки очи надолу. Ореолът около главата му почти бе изчезнал. Той се огледа с любопитство, измъкна ръкавиците от пояса си и започна да ги надява. На лявата му ръка, с която бе докоснал раната на Мартин, имаше кръв. Един от хората му забеляза това и падна на колене до Уорън, за да избърше ръката с края на наметалото си. Уорън се усмихна и сложи ръка на главата на човека за миг, сякаш го благославяше, а после без приказки отново се зае с ръкавиците си. Човекът се изправи на крака, а на лицето му имаше израз на върховно блаженство.

Погледът на Уорън се плъзна по стаята и отново Дери усети хлад в момента, когато очите им се срещнаха. След това Уорън тръгна към вратата. В този миг неговите хора допиха каните с пиво и скочиха на крака, подбирайки вещите си и тръгвайки след него. Един от помощниците на Уорън извади няколко златни монети от кесията си и ги подаде на кръчмаря. Когато Уорън стигна до вратата, един от останалите в залата местни хора неочаквано падна на колене и закрещя: „Това е чудо! Господ ни прати нов спасител!“

Почти моментално думите му бяха подети от половината посетители на кръчмата, които паднаха на колене и започнаха трескаво да се кръстят. Вече стигнал вратата, Уорън се обърна и Дери последва останалите, въпреки че не бе повярвал, че е станал свидетел на истинско чудо.

Вождът на бунтовниците огледа стаята за последен път със спокоен и благ поглед, а после вдигна дясната си ръка за благословия и изчезна в тъмнината. След като и последният от хората на Уорън напусна залата, Дери скочи на крака и се завтече към прозореца.

Уорън си бе отишъл и Дери можеше да разсъждава спокойно. Той разбра какво точно у този човек му беше познато до объркване. Това беше особеното поведение, което познаваше от хора като Морган, Дънкан, Брайън, младия крал Келсън. Впечатлението на чиста мощ и самообладание, което почти винаги съпътстваше особения талант, на който по това време не се гледаше с добро око.

Той се взря в замъгленото стъкло на прозореца и видя как Уорън и бандата му изчезват по пътя, осветени от запалените факли. Не можеше да ги последва. След всичко, което беше научил, нямаше нужда да върви повече след тях. Освен това, трябваше да отнесе новата информация на Морган, колкото може по-бързо.

Беше късно. Той знаеше, че е пропуснал връзката с командира си с повече от час. Все пак, ако тръгнеше веднага, ако пътуваше без спиране и не срещаше препятствия по пътя, можеше да се завърне в Корът около обед на другия ден.

С нетърпение очакваше да види лицето на Морган, когато щеше да му съобщи, че Уорън може би е дерини!