Поражението на дерините

Глава осемнадесета

Няколко часа преди да се зазори на втория ден след отпътуването, Морган и Дънкан видяха в далечината обградения със стени град Кулди. Бяха яздили без прекъсване почти двадесет часа след краткото спиране в Ретмут, което потвърди, че Келсън е заминал преди тях.

Нигел, който управляваше столицата в отсъствието на младия си племенник, бе разтревожен от думите на Дънкан за поражението в Дхаса. Мнението му беше, че единственото правилно решение е да отидат при Келсън и да му съобщят новините, колкото може по-бързо. След като съобщението за събитията в „Св. Торин“ стигнеше до Келсън, вероятно под формата на официално решение за отлъчване от Курията на Дхаса, младият крал би рискувал много, дори ако само приемеше двамата забягнали дерини. В същото време Нигел щеше да ускори набирането на войски за предстоящата кампания и да подготви армията за поход. Ако кризата на югоизток продължаваше да се влошава, тези войски може би щяха да са необходими за потушаване на вътрешните безпорядъци. Гуинид може би беше на прага на гражданска война.

Затова Морган и Дънкан продължиха пътуването си към Кулди, без да предполагат какво друго ги очаква в този град, освен присъствието на разтревожения крал. Те спряха конете си пред главните порти в тъмнината на хладната ранна утрин, примигвайки от светлината на факлите върху крепостните стени. Един от пазачите на портите открехна шпионката и ги погледна подозрително. След тридневната езда двамата пътници, застанали пред портите, съвсем не приличаха на хора, които човек може да пусне в града през ранните часове преди разсъмване.

— Кои сте вие, че искате да ви пуснем в град Кулди преди изгрев-слънце? Кажете си имената или се подчинете на решението на града.

— Херцог Аларик Морган и Дънкан Маклейн идват при краля — промълви Дънкан с тих глас. — Отворете бързо, моля ви, защото бързаме.

Пазачът на портите се посъветва шепнешком с някакъв началник, когото Дънкан не можа да види, после се взря отново в пътниците и кимна.

— Отстъпете назад, милорди. Капитанът ни пристига.

Морган и Дънкан изтеглиха конете си с няколко метра и се прегънаха в седлата. Морган вдигна глава към крепостната стена и забеляза нечия набита на копие глава с бяла коса, поставена над самата врата. Той се намръщи и докосна лакътя на Дънкан, насочвайки вниманието му към зловещата гледка с кимване. Дънкан също се загледа нагоре.

— Мислех, че този вид екзекуция е само за предатели — каза Морган и внимателно се вгледа в главата. — Не е поставена отдавна. Сигурно се е случило преди не повече от ден-два.

Дънкан се намръщи и вдигна рамене.

— Не мога да позная кой е. Изглежда доста млад въпреки бялата коса. Какво ли е направил?

Чу се скърцане на повдигани греди зад портата, после стържене на железни панти и звън на вериги. След това се отвори страничната врата в дясната част на огромните главни порти, през която едва можеше да мине човек на кон. Морган погледна въпросително към Дънкан, защото доколкото си спомняше нямаше практика посетителите да влизат през страничната врата. Наистина, никога не се бе опитвал да влиза в града преди изгрев-слънце. Зад вратата обаче нямаше нищо опасно. Магическите му сили му бяха помогнали да проникне мислено вътре, без да забележат някакво предателство или засада. Дънкан насочи коня си към вратата и после към малкия двор зад нея, а Морган го последва. Там двама градски пазачи в тъмни дрехи, с факли в ръцете, тъкмо се качваха на страхливите си коне, едва удържайки ги пред Морган и Дънкан. Капитанът на стражите, украсен със знака на елитния корпус на Келсън, се протегна и пое юздите на коня на Морган.

— Добре дошли в Кулди, ваша светлост и монсиньор Маклейн — каза той и се поклони леко, без да сваля поглед от коня на Морган, който пристъпваше на място и капитанът трябваше да се отстрани, за да не го стъпче конят. — Тези хора ще ви придружат до главната сграда.

Капитанът пусна коня на Морган и отстъпи крачка назад, давайки знак на пазачите да тръгват, а Морган се намръщи отново. В малкия двор бе тъмно, защото районът се осветяваше само от слабата светлина на факлите, но му се стори, че на ръката на капитана, малко по-горе от лакътя, имаше черна траурна лента. Беше много странно, че някой от домакинството на Келсън беше в траур. Кой ли се бе поминал?

Конната охрана потегли с вдигнати нагоре факли, а Морган и Дънкан подкараха уморените си коне след тях. В този час улиците на Кулди бяха празни. Тропотът на копитата отекваше по паважа на кривите улички. Най-сетне пристигнаха до главния вход на сградата и бяха пуснати веднага, след като охраната видя придружителите им. Морган и Дънкан погледнаха нагоре към кралските апартаменти — кралят винаги се настаняваше в тези стаи при посещенията си в Кулди — и се учудиха, че прозорците светеха, а до сутринта имаше поне още час.

Това наистина бе странно. Какво ли можеше да вдигне младия крал така рано? Морган и Дънкан знаеха, че момчето обичаше да спи до късно и никога не би се събудило по това време, ако нямаше причина, която срочно изискваше неговото присъствие. Какво ли се беше случило?

Двамата дръпнаха юздите и слязоха от конете. От лявата им страна мина коняр, който водеше уморен и заметнат с одеяло кон, при това мърмореше недоволно и клатеше глава всеки път, когато спираше, за да потърка с ръце уморените крака на коня. Самото животно изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне.

Вероятно с този кон е пристигнал някакъв пратеник, помисли си Морган. Пратеник с новини за Келсън, които не можеха да чакат. Затова светеха свещите в прозорците на краля.

Те бързо се заизкачваха по главното стълбище и Морган погледна към братовчед си, който бе стигнал до същия извод. Възрастният лакей, когото и двамата познаваха още от детските си години, ги пусна и им се поклони, а после извика двама млади пажове, за да осветяват пътя към горния етаж. Лакеят беше от хората на Джеърд, верен слуга на семейство Маклейн през целия си живот, но и той не ги гледаше в очите и не говореше. И на неговата ръка имаше черна траурна лента.

— Кой ли е починал? — питаше се Морган, а леденото подозрение притискаше сърцето му. — Дано не е кралят, опазил ни Господ!

Хвърляйки разтревожен поглед към Дънкан, Морган изкачваше по три стъпала наведнъж, а Дънкан не изоставаше от него. И двамата знаеха пътя, защото замъкът Кулди им бе познат още от детинство. Морган стигна пръв до вратата и я бутна с всичка сила. Тя се отвори и се тресна в стената.

Келсън бе седнал до писалището близо до прозореца, облечен в нощница, с измъчен вид и с разчорлена коса. Масата бе затрупана със свещи, а течението от отворената врата раздвижи сенките от предметите по нея. Келсън пишеше съсредоточено на къс хартия, поглеждайки от време на време към пергамента, сложен пред него. Наляво и малко по-назад стоеше Дери. Той бе навлякъл син халат, а в момента поглеждаше през рамото на Келсън и му показваше нещо от написания на пергамента документ. Непознат млад благородник се бе изтегнал уморено върху възглавницата до камината, а на рамената му бе наметнат един от алените плащове на Келсън. Той гледаше уморено към пламъците и отпиваше от чаша с горещо вино, а двама пажове сваляха ботушите му и се опитваха да го накарат да хапне.

Когато вратата се отвори, Келсън вдигна глава от изненада. След като съзря Морган и Дънкан, очите му се отвориха широко. Двамата влязоха в стаята и всички погледи се насочиха към вратата, а Келсън се изправи и остави писалката. Дери отстъпи назад и ги погледна особено внимателно. Дори при слабата светлина на свещите се виждаше, че се е случило нещо сериозно.

Келсън даде знак на благородника и на пажовете и те се оттеглиха, а той не мръдна, докато вратата зад тях не се затвори. След това направи няколко крачки и се облегна на края на масата. Всички мълчаха. Морган погледна най-първо към Дери, а после към Келсън.

— Какво се е случило, Келсън?

Келсън гледаше надолу към пантофите си и не смееше да срещне погледа на Морган.

— Чудя се как да ви го кажа по-безболезнено, Аларик, отец Дънкан. Най-добре ще е да седнете и двамата.

Дери домъкна два стола, а Морган и Дънкан се погледнаха с тревога и седнаха. Дери се върна на старото си място до стола на Келсън, лицето му беше непроницаемо, а Морган се обърна към опечаления Келсън.

— Най-напред, получих това съобщение — каза момчето и посочи към пергамента върху масата. — Не зная какво сте направили в „свети Торин“, защото отец Хю не съобщава подробностите, но вероятно никой от вас няма да се изненада, че и двамата сте отлъчени от църквата.

Морган и Дънкан отново се спогледаха, а Дънкан кимна.

— От Лорис ли?

— От цялата Курия на Гуинид.

Дънкан се облегна назад и въздъхна.

— Не мога да кажа, че сме изненадани. Вероятно Горони им е разказал своята версия на събитията. Сигурно се споменава как съм бил принуден да разкрия, че съм дерини?

— Всичко това е написано — каза Келсън и наново посочи към пергамента.

Морган се намръщи, изправи се в стола и внимателно изгледа Келсън.

— Има още нещо, което не си ни казал, Келсън. Нещо, което си знаел още преди да пристигне това съобщение. Какво се е случило? Защо хората носят траур? Каква е тази отрязана глава, изложена на градските порти?

— Името му беше Римъл — каза Келсън, но отново не погледна Морган в очите. — Може би си го спомняш, отец Дънкан.

— Архитектът на баща ми — кимна Дънкан. — Но какво е сторил? Нали обикновено с отсичане на главата се наказват само предателите?

— Той беше влюбен в сестра ти, Аларик — прошепна Келсън. — Беше открил в планината някаква стара вещица и я беше накарал да направи магия за любов на Бронуин. Но магията била объркана и вместо да я накара да се влюби в Римъл, я е… убила.

— Бронуин?

Келсън кимна с нещастен вид.

— Двамата. И Кевин.

— Боже мой! — промълви Дънкан. Гласът му заглъхна, защото бе захлупил лицето си с ръце. Замаяният Морган сложи ръка на рамото на Дънкан, сякаш да го утеши, а после се отпусна в стола.

— Бронуин е мъртва, убита от магия.

— От кристал от джерамън — отвърна Келсън с едва доловим глас. — Ако е била сама, може би е щяла да го преодолее, защото магията е била съвсем объркана. Не е била направена за други хора, а Кевин е бил в стаята, когато действието на магията е било най-силно. Стана преди два дена. Днеска е погребението. Можех да се опитам да ви пратя съобщение, но знаех, че сте на път към нас. Исках да ви спестя поне трагичното пътуване, нима не ви стигаше изпитанието, когато почина баща ми.

Морган поклати глава недоверчиво.

— Не разбирам. Бронуин би трябвало да… Коя е тази магьосница, която е дала кристала на Римъл? Да не би да е дерини?

Дери пристъпи към него и наведе съчувствено глава.

— Още не ни е ясно, милорд. Гуидиън и аз прекарахме следобеда на този трагичен ден и целия вчерашен ден, обикаляйки планината в търсене на вещицата, в съответствие с описанието на Римъл. Не открихме нищо.

— Може би и аз съм виновен — добави Келсън. — Трябваше да разпитам Римъл по-подробно, да прочета какво има в разума му. Но в момента се сетих само да…

Някой почука на вратата и Келсън погледна натам.

— Кой е?

— Джеърд, сър.

Келсън погледна към Морган и Дънкан, а после отиде до вратата и пусна Джеърд. Морган стана и отиде замаян до прозореца зад масата на Келсън, поглеждайки през оцветените стъкла към избелялото небе на изток. Дънкан седеше сгушен в стола, стиснал ръце между коленете, с поглед обърнат надолу. Той вдигна глава и върху лицето му се изписа болка, когато чу гласа на баща си, но после се овладя, изправи се и погледна към вратата, точно когато Джеърд влезе в стаята.

За изминалите няколко дена Джеърд бе остарял с няколко години. Косата му, обикновено старателно подредена, бе разчорлена. Белите кичури бяха повече, отколкото последния път, когато го бе видял Дънкан. Тежкият кафяв халат с тъмна кожена яка и маншети подчертаваше новите бръчки върху измъченото му лице и го правеше по-стар. Изглеждаше, че с мъка носи тежестта на годините.

Той прекоси стаята и за миг погледът му се срещна с очите на Дънкан, но после обърна глава настрана, за да не избухне в сълзи в присъствието на сина си. Ръцете му не си намираха място в дългите кадифени ръкави на халата.

— Аз… бях при него, когато ми съобщиха, че си пристигнал, Дънкан. Не можех да заспя.

— Разбирам те — прошепна Дънкан. — На твое място и аз нямаше да мога.

Келсън се бе върнал на масата и сега седеше до Морган. Джеърд го погледна, а после се обърна към сина си.

— Мога ли да те помоля за нещо, Дънкан?

— За всичко, което е по силите ми — отвърна синът му.

— Ще водиш ли службата за брат ти тази сутрин?

Дънкан сведе очи, объркан от молбата. Очевидно не бяха казали на баща му за временната забрана да служи, пито пък за отлъчването, защото иначе той нямаше да го моли за това. Забраната не му позволяваше да води светата служба, а пък отлъченият свещеник…

Той погледна към Келсън, за да се убеди, че Джеърд не знаеше нищо, а Келсън нарочно обърна пергамента наопаки и поклати леко глава.

И така, Джеърд не знаеше нищо. Очевидно единствените хора в Кулди, които бяха информирани, в момента бяха в стаята.

Но Дънкан знаеше. Разбира се, докато официалното съобщение за отлъчването пристигне от Дхаса, това можеше да се смята за слух, и затова от него не произтичаха никакви последствия, но Дънкан знаеше каква е истината. Временната забрана — все пак дори и тя не можеше да направи невалидно опелото, което Дънкан смяташе да извърши. Забраната не премахваше свещеническата компетентност на духовника, а само неговото право да я упражнява. Ако той решеше да се противопостави на забраната и да осъществи задълженията си на свещеник — това си оставаше въпрос на отношенията между свещеника и неговия Бог.

Дънкан преглътна и погледна към Джеърд, а после сложи ръка на рамената на баща си, за да го успокои.

— Разбира се, татко — каза той тихо. — А сега да отидем и да видим Кевин.

Джеърд кимна и премигна, опитвайки се да задържи сълзите си, а Дънкан погледна към Морган и Келсън. Келсън му кимна, Дънкан склони глава и се запъти към вратата. Дери погледна към Келсън и вдигна вежди в безмълвен въпрос, запитвайки дали и той трябва да напусне стаята. Келсън му кимна. Дери последва Дънкан и Джеърд и внимателно затвори вратата зад себе си, оставяйки в стаята само Келсън и Морган.

Няколко мига Келсън наблюдаваше Морган в гърба, а после се наведе и изгаси свещите на масата. Небето ставаше все по-светло и скоро щеше да се съмне. Светлината, която идваше от прозорците, бе достатъчна, за да се различат бледите сенки и очертанията на предметите. Келсън се облегна на рамката на прозореца вдясно от Морган и се загледа към града с ръце в джобовете, без да се обръща към Морган. Не намираше думи, с които да разкаже за Бронуин.

— Има още няколко часа, преди да трябва да се появиш и ти, Аларик. Защо не си починеш?

Изглежда, че Морган не го беше чул.

— Всичко е като кошмарен сън. Никога не съм изтърпявал три дни, подобни на миналите. Приличаха ми на трагичните дни по време на смъртта на баща ти, а в някои отношения бяха дори по-лоши. Все още ми се струва, че ще се събудя, че толкова злини не могат да се струпат наведнъж, а после разбирам, че може.

Келсън наведе глава и започна да говори, отчаян, че възпитателят му е в такова състояние, но Морган продължи, сякаш Келсън не беше при него.

— След като се получи официалното съобщение за отлъчването, ти не можеш да ни приемаш, Келсън, под заплаха от отлъчване за самия тебе. Нито пък можеш да търсиш каквато и да е помощ от нас, по същата причина. А ако Коруин бъде отстранен от църквата, което е почти сигурно, не мога да ти обещая дори помощта на моите сънародници. Вероятно ще трябва да водиш гражданска война. Аз… аз не зная, какво да те посъветвам.

Келсън се отдалечи от рамката на прозореца и докосна Морган за лакътя, посочвайки към разкошното легло в далечния ъгъл на стаята.

— Нека засега не се тревожим за това. Ти си изморен и имаш нужда от почивка. Защо не полегнеш за малко, а аз ще те събудя, когато му дойде времето. По-късно ще решаваме какво да правим.

Морган кимна и позволи да го отведат към ъгъла, развързвайки меча си и пускайки го на пода, преди да седне на края на леглото. И тогава най-сетне заговори за Бронуин.

— Беше толкова млада, Келсън — прошепна той, позволявайки му да отвърже наметалото и да го свали от раменете му. — А Кевин, той дори не беше дерини, а също е умрял. И всичко това заради безсмислената омраза, заради това различие…

Той легна в леглото и за малко затвори очи, а после погледна уморено към златистия балдахин над главата му.

— Мракът ни поглъща все повече и повече с всеки изминат ден, Келсън — прошепна той и се опита да се отпусне. — Идва от всички страни едновременно. И единствените, които се мъчим да го прогоним, сме ние — ти, Дънкан, аз…

Той се унесе, а Келсън го наблюдаваше със загриженост. Когато се убеди, че приятелят му е заспал, той седна удобно на края на леглото. Продължително време наблюдаваше лицето на генерала, притиснал до гърдите си изцапаното с кал кожено наметало на Морган. После се пресегна и леко сложи ръка на челото му. Внимателно освободи разума си от всички странични мисли, затвори очи и проникна с чувствителността си на дерини в паметта на Морган.

Безкрайна умора… скръб… болка… появила се при първото известие, че Дънкан е пристигнал в Корът… Опасността от отстраняването и тревогата на Морган за хората от херцогството… мисията на Дери… опитът за убийство и скръбта по мъртвия Фицуилям… съобщението на Дери за Уорън и чудотворното излекуване… спомени за Брайън, за радостта на баща му в деня, когато се бе родил Келсън… мъчителното безрезултатно претърсване на разрушената църква…

„Свети Торин“… измама, предателство, смесица от хаос и мрак, оставили смътна следа… Страхът, че може да дойде на себе си в безпомощно състояние, замаян от мераша, пленен от човека, посветил се на изтребването на народа ти и на самия тебе… Бягство… дълго безмълвно пътуване, почти изцяло в полусъзнание, но и постепенно възвръщане на разума и силата… После мъка от загубата на обичаната сестра, на любимия братовчед… И сън, спасителна забрава, поне за няколко часа… спокойствие… сигурност…

Келсън потръпна, оттегли разума и ръката си от Морган и отвори очи. Сега вече приятелят му бе заспал спокойно, легнал на гръб в средата на широкото разкошно легло и забравил всичко. Келсън се изправи, изтърси наметалото, което държеше, и покри с него заспалия Морган, а после загаси свещите до леглото и се върна към масата.

Предстояха тежки часове за всички, но особено за Морган и Дънкан. Но дотогава трябваше да продължи усилията си за слагане на ред в хаоса. Трябваше да е силен, защото Морган не можеше да му помогне.

Той погледна отново заспалия, а после седна до масата и изтегли до себе си пергамента с документа. Обърна го с лицето нагоре и взе писалката и текста, по който работеха с Дери, когато пристигна Морган.

Трябваше да съобщи на Нигел колко сериозно е положението. Да му каже за смъртта на Бронуин и Кевин, за отлъчването, за надвисналата опасност на два фронта след отстраняването от църквата. Уенсит от Торънт нямаше да чака, докато Гуинид оправи вътрешните си проблеми. Тиранът дерини щеше да се възползва от объркването в Гуинид, съществуваше реална заплаха от свещена война.

Келсън въздъхна и прочете отново писмото. Откъдето и да го гледаш, новините бяха тревожни. Нямаше друг начин да ги съобщи, освен да започне да ги описва.

Дънкан бе коленичил в малкия параклис с одеянията при църквата „Свети Тейло“. Погледът му бе насочен към вечно горящата лампадка редом с малкия олтар. Не усещаше умора. Може би бе прекалил с деринските методи за отхвърляне на умората, но се чувстваше отпочинал и здрав. Вече се бе измил и обръснал, облякъл дрехите си на свещеник, но не искаше да мисли какво му предстои. Сега нямаше право да облича черния копринен епитрахил и филона, свещените одежди, които трябваше да сложи, за да извърши службата.

Не му се искаше да ги облича по няколко причини. Дълбоко в съзнанието си усещаше, че това може би ще е за последен път, че може би никога вече няма да му разрешат да участва в църковните тайнства, които бяха живота му през тези двадесет и девет години.

Той наведе глава и се опита да се моли, но не намираше нужните думи. Или по-точно, думите идваха, но се появяваха в ума му като безсмислени групи и фрази, които не го успокояваха. Можеше ли да помисли някога, че именно той ще предаде на гроба собствения си брат и сестрата на Морган? Кой можеше да си представи, че ще настъпи такъв момент?

Чу как вратата зад него се открехва внимателно и обърна глава. На прага се показа старият отец Анселм, облечен в расо и бяла дантелена стола, навел глава за извинение, че го е обезпокоил. Той погледна към шкафа с одеждите редом с Дънкан, към черния копринен филон, закачен в шкафа и още необлечен, а после се обърна към Дънкан.

— Не искам да ви притеснявам, монсиньор, но времето наближава. Мога ли с нещо да ви помогна?

Дънкан поклати глава и отново се обърна към олтара.

— Готови ли са всички?

— Семейството е в църквата, процесията се събира, имате само няколко минути на разположение.

Дънкан наведе глава и затвори очи.

— Благодаря ви, идвам веднага.

Чу как вратата зад него се затвори тихо и вдигна глава. Изображението над олтара бе на благия, всеобичащ Бог, той не се съмняваше в това. Бог щеше да разбере всичко, което Дънкан щеше да извърши, защото този единствен път трябваше да наруши църковните разпоредби. Сигурен бе, че Бог няма да го съди прекалено строго.

Дънкан въздъхна, изправи се и взе от шкафа черния епитрахил, поднесе го до устните си, а после го преметна през глава. След това сложи кръстосаните му краища под коприненото въже, което бе опасъл около кръста си. Облече филона и нагласи гънките, за да падат по нужния начин. Най-накрая огледа одеждите си внимателно, изглади кръста, избродиран със сребро върху лицето на черната коприна.

После се поклони на олтара и се запъти към вратата, за да се присъедини към процесията.

Този път всичко трябваше да е в пълен ред, съвсем както се полагаше, защото вероятно това щеше да е последната му служба, а тя трябваше да е образцова.

Морган седеше безмълвно на втората пейка зад ковчезите. От дясната му страна беше Келсън, от лявата бяха Джеърд и Маргарет. Всички бяха облечени в черно. Зад тях седяха Дери, Гуидиън и голяма група съветници и служители на херцог Джеърд, както и помощници и слуги от дома му. Зад тях стояха граждани на Кулди, тези от тях, които бяха успели да се вмъкнат в малката църква. Жителите на Кулди обичаха Бронуин и Кевин, затова народът скърбеше за смъртта им, както скърбяха хората от собственото им семейство.

Навън утрото беше слънчево, но мъгливо и студено, може би за последен път преди настъпването на пролетта. Но в църквата „Свети Тейло“ беше мрачно, тържествено, призрачно. Бледите пламъчета на траурните свещи заместваха сватбените светила, които би трябвало да огряват всичко, ако нещата бяха вървели както бе запланувано.

Двата ковчега бяха поставени в центъра на напречния кораб на църквата, от двете им страни имаше тежки погребални подставки за свещи, а самите ковчези бяха обвити в черни кадифени плащеници. Върху ковчезите бяха сложени нарисувани гербове на двете семейства и Морган, обзет от мъка по близките му същества, които лежаха вътре, си представи ясно изображенията на двата герба.

Родът Маклейн: Сребрист фон, върху него три червени рози, две от едната страна и една от другата. В центъра, на светлосин фон, сребърен спящ лъв. Най-отгоре щастливата цифра на Кевин — сребърна лента и три точки.

Родът Морган: Тука гърлото му се сви, но той намери сили да продължи. Черен фон, зелен грифон, долу двойна панделка от цветя. Сега това беше върху ромб, а не върху щит. Заради Бронуин.

Очите му се замъглиха и той премести поглед от ковчезите към олтара, където запалените свещи примигваха и се отразяваха върху лъснатото сребро и злато на свещниците и украшенията на олтара. Но одеянията от олтара бяха черни, позлатените фигури на светците бяха загърнати в черно. Хорът започна да пее химна за влизане на процесията. Всичко това потвърждаваше на противящото се съзнание на Морган, че той присъства не на нещо друго, а на погребение.

Участващите в службата тръгнаха един след друг: най-отпред облечен в расо и стола свещеник, размахващ кадилница, от която се носеше остра миризма на тамян, след него — друг с омотан в черно голям кръст в ръце, после момчета, носещи блестящи сребърни свещници със запалени свещи. След тях вървяха монасите от „Свети Тейло“, всеки от тях облякъл стола върху одеянието си, заметнал черен епитрахил в знак на траур. Най-отзад вървеше Дънкан, който щеше да ръководи службата, с бледо лице на фона на черно-сребристите си одежди.

Процесията наближи олтара и се раздели в двете посоки, за да може ръководителят на службата да стигне до самия олтар. Морган гледаше с невиждащ поглед и отговаряше автоматично, когато братовчед му започна литургията.

— Ще отида до олтара на Господа.

Морган падна на колене и зарови глава в ръцете си, не желаещ да гледа последните церемонии за тези, които така силно обичаше. Само преди няколко седмици Бронуин беше жива, изпълнена с радост за предстоящата си сватба с Кевин. А сега, покосена в разцвета на младостта си от черна магия, от същество от нейната раса…

В този момент Морган се мразеше. Той мразеше дерините, мразеше могъществото си, ненавиждаше факта, че половината от кръвта, която течеше във вените му, идваше от тази прокълната раса.

Защо всичко беше така объркано? Защо дерините трябваше да крият потеклото си, да се срамуват от могъществото си, да го спотайват така дълго, че няколко поколения по-късно умението да се използват тези сили по разумен начин беше изгубено, но силите си оставаха? А тези сили понякога достигаха до ръцете на побъркани, безумни практикуващи шарлатани, които ги използваха без дори и да знаят, без да предполагат, че силите им идват от древното и благородно наследство на хората, наречени дерини.

И така някаква си набръчкана и побъркана старица дерини, която не е знаела, която може би преди много години е била накарана насила да забрави могъществото си — или чиито родители го бяха забравили — се бе опитала да направи проста магия за един влюбен млад човек, и вместо това бе предизвикала смъртта.

Но и това не беше най-лошото. Предстояха им седмици и месеци, в които трябваше да решават многобройни въпроси. И всеки един от тях по някакъв начин беше свързан с проблема на дерините. Способностите на дерините бяха противопоставяли църквата и магьосничеството повече от три века, а сега дори заплашваха да разпалят съвсем не навреме свещена война. Способностите на дерините, наред с буйната омраза, която те предизвикваха в обикновените хора, бяха накарали Уорън де Грей да се почувства призван да унищожи всички дерини, започвайки с Аларик Морган. Това бе причината на трагичния епизод в „Свети Торин“, завършил с отлъчването на Дънкан и неговото собствено отлъчване.

Способностите на дерините бяха довели до кризата по време на коронацията на Келсън миналата есен, когато магьосницата Чариса направи опит да си „възвърне“ трона, който според нея би трябвало да заема собственият й баща. Тогава Келсън бе принуден да използва наследените от баща си способности, за да я спре, а Джихана, любещата майка на младия крал, реши да направи всичко възможно, за да предпази сина си от злото, което според нея идваше от дерините, макар че самата тя бе от благородно деринско потекло, въпреки че не го знаеше.

А нима причините за предстоящата война с Уенсит от Торънт не се криеха също в деринския въпрос? Нима Уенсит не беше чистокръвен дерински благородник, разполагащ по рождение с пълното могъщество на своята древна раса в страна, която приема тази магическа сила? И нима не се мълвеше, че той се съюзява с други дерини, че може би са верни страховете на обикновените хора, че въздигането на деринското могъщество в източните райони може отново да доведе до диктатура на дерините, подобно на тази от преди триста години — и би могло да се добави, че това ще е против интересите на обикновените хора?

Както и да е, независимо дали човек вярваше във вътрешно присъщото на дерините зло или не, времената бяха лоши за дерините, лоши за тези, които трябваше да приемат, че са членове на магьосническата раса. Ако в този момент Морган имаше възможност да избира, той би бил изкушен да отхвърли деринското у себе си и да стане обикновен човек, да се откаже от могъществото си и да го отхвърли завинаги, така както бе искал архиепископ Лорис.

Морган вдигна глава и се опита да се успокои, като слуша и наблюдава продължението на службата, ръководена от Дънкан.

Стана му ясно, че тези размишления бяха твърде егоистични. Не беше единственият дерини, който чувства угризение на съвестта в този миг. Какво ли беше на душата на Дънкан? Какви ли терзания изпитваше той сега, като се опълчваше срещу забраната да служи и дори срещу отлъчването, за да се появи в одеждите и в качеството си на свещеник?

Морган бе прекалено силно разстроен, за да се опита да долови мислите на Дънкан по време на неговата твърде възможно последна църковна служба. Освен това, той не би посмял да се вмъква в личната мъка на Дънкан. Но Морган не се съмняваше, че братовчед му страда жестоко, продължавайки погребалната церемония. До този ден църквата бе всичко в живота на Дънкан. А сега той се противопоставяше на църквата, нищо че това знаеха само Морган, Келсън и Дери. Дънкан бе предпочел да изрази последния си жест на уважение и любов към мъртвия си брат и към тази, която му беше почти като сестра. И на Дънкан не му беше никак лесно, че е дерини.

— Агнецо божи, който отнасяш земните грехове, пожалей ни — пееше тихо Дънкан.

Морган наведе глава и повтори тези думи шепнешката, заедно с всички събрали се в църквата, но това не му донесе облекчение. Трябваше да мине дълго време, преди да успее да примири това, което беше станало преди два дена, с божията воля. Много вода трябваше да изтече, преди да се убеди отново, че могъществото, което бе в него през целия му живот, бе само за добро. А в този момент това, което се беше случило с Бронуин и Кевин, тежеше като камък на душата му.

— Недостоен съм, Господи, да те приема под моя покрив. Кажи ми твоето слово, за да излекуваш душата ми.

Службата продължаваше и продължаваше, но Морган почти не я следеше. В разсъдъка му се преплитаха умора, отчаяние, безмълвна печал, безброй други чувства. Учуди се, когато осъзна, че се намира до вратата към криптата на „Свети Тейло“, редом с останалите. Разбра, че вратата се е затворила за последен път зад Бронуин и Кевин.

Огледа се и видя, че хората се разпръсваха, а малкото членове на семейството и близки до дома, които бяха допуснати на самото погребение, се разотиваха на групички и разговаряха помежду си. Келсън беше с херцог Джеърд и лейди Маргарет, но Дери стоеше до Морган и му кимна приветливо, когато той го погледна.

— Не мислите ли, че трябва да си починете, сър? Последните дни бяха твърде дълги за вас. В скоро време няма да ви е до сън.

Морган затвори очи и избърса чело с обратната страна на сложената си в ръкавица ръка, сякаш за да отхвърли мъката от последните часове, а после поклати глава.

— Измисли някакво оправдание за мене, Дери, а аз ще остана още малко сам.

— Разбира се, сър.

Дери го изгледа с тревога, а Морган се отдели от опечалените и тръгна към градината на двореца, която беше редом с църквата. След като преброди, без да вижда посипаните с чакъл пътеки, той най-сетне доближи параклиса, където бе погребана майка му, и влезе вътре през тежката дървена врата.

Отдавна не бе идвал тук, дори не можа да си спомни кога бе последното му посещение. Но параклисът беше истинско убежище — светло, въздушно и блестящо. Някой беше отворил прозореца от цветно стъкло над гроба на майка му и топлите слънчеви лъчи огряваха помещението с щедра златиста светлина. Алабастровата фигура върху гроба излъчваше топлина.

Гледката му напомни за по-щастливи мигове. Обикновено в този час на деня Морган обичаше да посещава гроба на майка си. Спомни си как като дете бе идвал тука с Бронуин и с леля им Вера. Слагаха цветя в нозете на каменната фигура, а леля им Вера разказваше упоителни приказни истории за лейди Елис де Коруин де Морган. Тогава, както и сега, той имаше чувството, че майка му никога не ги е напускала истински, че тя е при тях и наблюдава как той и сестра му си играят в параклиса и в градината около него.

Спомни си, как идваше и оставаше сам в хладното убежище на параклиса, когато светът отвън му се струваше непоносим, или пък как лежеше на гръб в морето от цветове, нахлуващи от прозореца над гроба, и се вслушваше в собственото си дишане, в шума на вятъра в клоните на дърветата навънка, в тишината на душата си. Дори сега тези спомени го успокояваха. Внезапно си помисли дали майка му знае, че единствената й дъщеря сега лежи в каменния гроб недалече от нея.

Широката медна ограда, която обкръжаваше гроба, блестеше под лъчите на слънцето. Морган постави ръцете си върху нея и наведе глава, обхванат от мъка. След малко повдигна кукичката на веригата, която бе част от оградата в единия край, и влезе вътре. С тежък звън краят на веригата падна върху мраморния под. Той погали нежно с пръста си мраморната ръка на изображението на майка си, но усети, че някой пее тихичко в градината отвън.

Мелодията му бе позната — една от най-приятните песни на Гуидиън. Той затвори очи и се заслуша, но песента, която певецът започна да пее, имаше други думи, непознати за него. Пееше Гуидиън, това се разбра след малко, а мекият глас на трубадура се сливаше със звучните акорди на лютнята в златиста хармония с неземна красота. Но нещо в гласа на Гуидиън не беше наред. След няколко минути Морган разбра, че малкият трубадур плаче.

Не можеше да улови всички думи, защото песента често се губеше в риданията на Гуидиън. Но свиренето на онемелите пръсти заместваше думите, когато гласът на певеца секваше, засилвайки смисъла на текста с нежността на мелодията.

Пееше за пролетта и за войната. Пееше за златокъдрата девойка, откраднала сърцето му и изчезнала завинаги. Пееше за благородния младеж, който се бе осмелил да обича девойката и затова бе умрял. Поетът пееше, че настъпва времето на мъката. Защото войната беше сляпа и покосяваше невинните, наред с тези, които участваха в битката. А когато идваше смъртта, човек трябваше да възпее в мъка тези, които са си отишли. Само мъката даваше смисъл на смъртта, само тя водеше към крайната победа.

Дъхът на Морган замря, докато слушаше песента на Гуидиън, и той сведе глава над гроба на майка си. Трубадурът имаше право. Те наистина водеха война и преди тя да свърши, щяха да умрат още много хора. Това бе необходимо, за да победи светлината, за да бъде отхвърлен мракът.

Но тези, които се бяха сражавали, не трябваше никога да забравят защо са отблъснали мрака, нито че цената на победата често пъти се измерва в човешки сълзи. И че сълзите също са необходими, за да се забрави мъката и вината, да олекне на сърцето и да може човешката душа да се изплаче.

Морган отвори очи и погледна към слънчевата светлина, а после се остави да го обгърне пустотата. Усети, че гърлото му се свива, когато почувства горчивината на загубата.

Бронуин, Кевин, скъпият Брайън, когото бе обичал като баща и брат, младият Ричард Фицуилям — всички те бяха загинали, всички бяха паднали жертва на този безумен и безсмислен конфликт, който продължаваше.

А сега, когато затишието в бурята даваше кратък отдих от гнева на ветровете, поне можеше да си позволи най-сетне да оплаче починалите и да остави духа им в покой.

Златистата светлина пред очите му затрепка и погледът му се замъгли. Този път той не се опита да спре сълзите, които изпълваха очите му. Минаха няколко минути, преди да осъзнае, че певецът си е отишъл. После долови стъпки по покритата с чакъл пътека към параклиса.

Чу ги доста преди да стигнат до вратата и знаеше, че някой търси него. Още преди вратата внимателно да се отвори, той успя отново да се овладее и да си наложи изражение на лицето, което му се струваше подходящо за външни хора. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, а когато се обърна, видя на ярко осветения праг фигурата на Келсън. До него бе застанал изцапан с кал пратеник в червена риза. Джеърд, Иуон, Дери и още неколцина военни съветници, които също придружаваха Келсън, бяха изостанали на известно разстояние, а младият монарх влезе в параклиса. В ръката си държеше сгънат лист пергамент, от който висяха множество различни печати.

— Курията в Дхаса се е разделила по въпроса за отстраняването от църквата, Морган — съобщи кралят и внимателно го изгледа със сивите си очи. — Епископите Кардиъл, Арилан, Толивър и още трима са скъсали с Лорис и не са приели решението за отлъчването. Съгласни са да се срещнем в Дхаса в срок до две седмици. Арилан смята, че може да организира събирането на петдесетхилядна армия до края на месеца.

Морган наведе очи, обърна се настрана и нервно потърка ръце.

— Това е добре, ваше величество.

— Да, добре е — отвърна Келсън, неприятно изненадан от краткия отговор. Той се доближи до генерала. — Смяташ ли, че ще се осмелят да се опълчат против Уорън? И ако е така, смяташ ли, че Джеърд и Иуон могат да задържат Уенсит на север, докато ние помогнем на разбунтувалите се епископи?

— Не зная, принце — каза тихо Морган? Той вдигна глава и погледна разсеяно през отворения прозорец към далечното синьо небе. — Не ми се вярва Арилан да тръгне против Уорън. Ако го стори, това всъщност би означавало да признае, че позицията на църквата по въпроса за магията е била погрешна двеста години, че кръстоносният поход на Уорън против дерините е погрешен. Не съм сигурен, че нашите епископи са готови да отидат толкова далече, дори и Арилан.

Келсън изчака Морган да продължи, но младият генерал като че ли бе свършил.

— Какво предлагаш тогава? — попита нетърпеливо Келсън. — Групата на Арилан изрази готовност да ни помогне. А ние имаме нужда от всяко съдействие, което можем да получим.

Морган сведе очи от неудобство, но не поиска да сподели с Келсън причината за своите съмнения. Ако кралят продължеше да подкрепя Дънкан и самия него, отлъчването от църквата щеше да обхване цял Гуинид още преди да се реши въпросът с епископите. Той не можеше да позволи…

— Чакам отговора ти, Морган!

— Простете, господарю, но вие не би трябвало да ме питате за тези неща. Аз дори не би трябвало да съм тука. Не мога да позволя да разклащате позицията си, като продължите контактите с човек, който е…

— Стига толкова! — извика Келсън, а после грабна ръката му и го погледна ядосано. — Още не сме получили официално съобщение от Курията за твоето отлъчване. А дотогава — а може би и след това — аз нямам намерение да се лиша от съветите ти само заради някакво си решение на глупавите архиепископи. Слушай, Морган, прави това, което ти казвам! Имам нужда от тебе!

Морган примига учудено от това избухване на младия крал, дори за миг му се стори, че пред него е застанал самият Брайън, сякаш кралят мъмреше прегрешил паж. Преглътна и наведе очи, разбирайки, че е отишъл твърде близо до превръщането на сигурността на Келсън в свое собствено самосъжаление. Той разбра и това, че Келсън чувства приближаването на опасността и е готов да я посрещне. Взря се в сърдитите му сиви очи и зърна в тях познатия решителен поглед, който никога преди не бе виждал у Келсън. Разбра, че вече не можеше да смята Келсън за малко момче.

— Вие сте истински син на баща си, принце — прошепна Морган. — Простете ми, че го бях забравил за миг. Аз… — той се запъна. — Нали разбирате, какво означава това решение, Келсън?

Келсън кимна тържествено.

— Това означава, че ти вярвам напълно — каза той с тих глас, — дори и ако десет хиляди архиепископа говорят срещу тебе. Това означава, че ние сме дерини и трябва да сме заедно, ти и аз, така както ти беше заедно с моя баща. Ще останеш ли с мене, Аларик? Ще вървим ли заедно срещу всички изпитания?

Морган се усмихна, а после кимна.

— Много добре, принце. Ето какво предлагам. Използвайте войските на Арилан, за да прикриете северозападната граница на Коруин срещу армията на Уенсит. Опасността там е реална. Не трябва да компрометираме Арилан, като го въвличаме по-дълбоко в проблема за дерините.

За самия Коруин — използвайте войските на Нигел, ако възникнат вътрешни размирици заради Уорън. Всички в Единадесетте кралства познават и уважават Нигел. Името му е неопетнено.

Що се касае до севера — Морган погледна към Джеърд и се усмихна, — смятам, че херцог Джеърд и Иуон могат да ни защитят спокойно на този фронт. Можем да призовем под знамената и граф Марли. В резерва ни остават храбрите войски от Халдейн, ако ни потрябват за нещо. Какво мислите, принце?

Келсън се усмихна, пусна ръката на Морган и възторжено го тупна по гърба.

— Точно това исках да чуя. Джеърд, Дери, Девърил, елате тук, ако обичате. Трябва веднага да пратим послания до Нигел и до непокорните епископи. Идваш ли, Морган?

— След малко, принце. Исках да изчакам Дънкан.

— Разбирам те. Елате, когато сте готови.

Келсън и останалите се оттеглиха, а Морган се обърна и отново влезе в „Св. Тейло“. Пристъпвайки тихичко, за да не тревожи неколцината опечалени, които все още се молеха в тишината, той се спусна по централната пътека, после зави към галерията и стигна до параклиса с одеждите, където трябваше да е Дънкан. Там се спря и погледна през открехнатата врата.

Дънкан беше сам. Бе свалил свещеническите си одежди и сега закопчаваше кожения си жакет, седнал с гръб към входа. Когато свърши, протегна се към меча и пояса, които бяха сложени на масата до него. Движението му разлюля одеждите в шкафа от дясната му страна, а коприненият епитрахил се изхлузи от закачалката. Дънкан замръзна за миг, когато епитрахилът падна на пода, а после се наведе бавно и го вдигна. Изправи се и остана неподвижен за няколко секунди, стиснал епитрахила в онемелите си пръсти, а после го поднесе до устните си и го остави на мястото му в шкафа. Върху сребърната бродерия падна светлина от високия прозорец. Морган тихо прекрачи прага и се опря на рамката на вратата.

— Боли те повече, отколкото си предполагал, нали? — промълви той с тих глас.

За миг Дънкан застина неподвижен, после кимна с глава.

— Не зная какво съм предполагал, Аларик. Може би съм смятал, че отговорът ще дойде сам по себе си, че той ще облекчи раздялата. Но не е така.

— И аз не вярвам, че от него ще ти стане по-леко.

Дънкан въздъхна и взе колана с меча и докато го препасваше около тънкия си кръст, се обърна към Морган.

— А сега какво? — попита той. — Къде може да отиде един дерини, отлъчен от църквата си, заточен от краля си?

— Кой ти е говорил за заточение?

Дънкан взе наметалото и го хвърли върху плещите си. Намръщено заразглежда закопчалката му.

— Нима не е ясно. Да бъдем реалисти. Нали не е нужно да го казва? И двамата знаем, че той не може да ни остави тука, когато над нас тегне забраната на църквата. Ако архиепископите научат, ще го отлъчат и него.

Най-сетне закопчалката щракна и Морган се усмихна.

— Разбира се, че могат да го направят. Но в сегашните обстоятелства той няма какво да губи.

— Няма какво да… — прекъсна го учуденият Дънкан, разбирайки какво има предвид Морган. — Нима вече е решил да рискува? — попита той и се вгледа в лицето на братовчед си за отговора.

Морган кимна.

— Нима не се безпокои? — Дънкан изглежда още не вярваше в това, което бе чул.

— Безпокои се — засмя се Морган, — но разбира кое е по-важно, Дънкан. Готов е да рискува. Иска да останем с него.

Дънкан изгледа братовчед си внимателно, а после бавно кимна с глава.

— Нали разбираш, че шансовете съвсем не са на наша страна — отбеляза той внимателно.

— Ние сме дерини. Съдбата ни винаги е била такава.

Дънкан огледа параклиса за последен път, спря за по-дълго поглед върху олтара, върху копринените одежди, закачени в шкафа, после тръгна с бавни стъпки и при вратата настигна Морган.

— Готов съм — каза той, без да се оглежда назад.

— Тогава да вървим при Келсън — отвърна Морган с усмивка. — Нашият дерински крал има нужда от помощта ни.