Поражението на дерините

Глава единадесета

Морган остана неподвижен за десетина секунди, а защитните му сили на дерини се появиха автоматически, докато той издирваше опасността. Луната светеше съвсем слабо, а сенките бяха дълги, но без съмнение в тъмнината наляво имаше нещо блестящо. Мислеше дали да извика, защото това можеше да е Дънкан. Но надали, иначе изострените му сетива вече щяха да са го открили. Ако някой се спотайваше в сенките, Морган не го познаваше.

Много внимателно, съжалявайки, че не се е сетил да вземе меча си, Морган тръгна наляво през църковния кораб, за да разузнае обстановката. Краищата на пръстите му се плъзгаха по външната стена, докато се промъкваше по страничната пътека до централния витраж. Мъждукането бе изчезнало още когато бе помръднал и сега той видя, че в този ъгъл на развалините няма нищо особено. Любопитството му обаче бе събудено.

Какво ли можеше да свети така ярко след толкова години? Стъкло? Случайно отражение на лунната светлина в застояла вода? Или нещо по-страховито?

Той долови слаб звук на отдалечаващи се стъпки по посока на разрушения олтар. Обърна се и замръзна, а в ръката му блесна готов за действие стилет. Не ставаше дума за въображение, нито пък за лунна светлина или застояла вода. Там имаше нещо!

Напрегнал зрение и слух, Морган чакаше и почти се надяваше да види как призрачното очертание на някой отдавна умрял монашески дух се изправя от разрушения олтар. Вече бе решил, че нервите му си правят лоша шега с него, когато един едър сив плъх изскочи неочаквано от прикритието си в развалините и се насочи право към него.

Морган изсъска от изненада и скочи настрана от пътя на животинчето, после въздъхна облекчено и тихо се засмя, когато плъхът избяга. Погледна назад към разрушения олтар, упреквайки се за своята детинщина, след това тръгна уверено по коридора.

Над ъгъла, който бе привлякъл вниманието му, все още имаше част от покрив, но подът бе изкривен и затрупан с боклуци. На задната стена бе запазена поставката на олтар, макар и със счупени краища и голяма пукнатина, сякаш нанесена от силни удари. В миналото в нишата, издълбана в стената, е имало мраморна статуя.

Сега обаче от нея бяха останали само стъпалата. И те, и напуканата плоча, и парчетата счупено стъкло и камък бяха неми свидетели на ужасното денонощие преди двеста години, когато бунтовниците бяха плячкосали манастира. Морган неволно се усмихна, когато погледът му се спря на стъпалата на статуята. Чудеше се кой ли е бил този нещастен светец, чиито обути в сандали стъпала все още тъпчеха разбитите мечти на това място. После погледът му падна върху късче посребрено стъкло, все още залепено за основата под стъпалата. Разбра, че е открил източникът на неуловимата светлина.

Върху замърсената плоча още имаше късчета сребро, и рубин — парченца от разбитата мозайка, която някога бе покривала нишата, разположена точно над олтара. Варварите я бяха разбили по същия начин, както бяха натрошили и статуите, цветните витражи във високите прозорци, мрамора и настилките по пода, ценните украшения по олтара.

Морган се протегна със стилета си, за да изчовърка парчето стъкло, но после се замисли, поклати глава и прибра оръжието в калъфа върху китката на ръката. Това единствено парченце сребро, което все още се задържаше на първоначалното си място, бе победило бунтовниците, времето и природната стихия. Можеше ли неизвестният светец, в чиято чест бе изваяна статуята, да направи същия извод за своите последователи — хората?

Според Морган отговорът бе отрицателен. Времето бе унищожило дори името на светеца. Или може би не?

Свивайки замислено устни, Морган прокара пръсти по очукания край на олтара, после се наведе, за да го разгледа по-внимателно. Както бе предполагал, върху камъка бяха издълбани букви, но техните сложни завъркулки бяха почти унищожени от гнева на грабителите, разразил се преди двеста години. Първите две думи можеха да се разчетат при малко въображение — „ЛИКУВАЩИ БОЖЕ“, това бяха обикновените думи за този вид олтари. Но следващата дума бе изтъркана, по-следващата — също. Успя да различи само буквите С-Е-И, които може би значеха „свети“. Последната дума беше името на светеца. Той успя да разчете полуразрушена буква К, после А, а в края Р. Дали не беше свети Камбър?

Морган се изправи и подсвирна тихичко на себе си. Отново свети Камбър, покровителят на деринската магия. Ясно защо грабителите бяха се старали да унищожат всичко. Дори се учуди, че все пак нещо беше останало.

Морган се отдалечи на няколко крачки и се огледа объркано. Искаше му се да има време и да разучи всичко по-подробно. Ако този ъгъл на църквата бе посветен на свети Камбър, имаше вероятност недалече да се намира и Порталът към отвъдното. Разбира се, дори и да действаше все още, а това бе малко вероятно след толкова години забвение, той вече не водеше никъде. Единствените други подобни портали, за които знаеше, че съществуват, се намираха в Ретмут — в кабинета на Дънкан и в ризницата на катедралата, но Морган нямаше намерение да ходи там. Целта му беше Дхаса.

По принцип идеята беше абсурдна. Порталът сигурно е бил разрушен преди векове, дори и сега да го откриеше. Пък и нямаше време да го търси.

Задържайки прозявката си, Морган се огледа наоколо за последен път, отправи небрежен поздрав към нозете на свети Камбър, след това се запъти бавно към мястото за почивка. Утрешният ден щеше да даде отговори на много въпроси, след като се срещнеха с Курията на Гуинид. А сега отново бе почнало да вали. Дъждът сигурно щеше да го приспи.

Тази нощ обаче Пол де Джендъс нямаше да спи. В лесовете, разположени не много далече от мястото, където почиваха Морган и Дънкан, той се взираше в проливния дъжд, а после намали галопа на коня си до обикновен ход, защото доближаваше до скрития планински лагер на Уорън де Грей. Запененият му кон дишаше тежко, изхвърляйки две струи пара през ноздрите си в студения нощен въздух. Самият Пол, изпръскан с кал и измокрен до кости, изтръска островърхата си шапка и се изправи в седлото, защото наближи първите постове на охраната.

Тази старателна подготовка бе оправдана. Постовите се появиха от тъмнината със забулени фенери в ръка, но веднага познаха конника и се оттеглиха в сянката. Факлите пред него осветяваха смътните очертания на палатките под дъжда. Пол доближи крайната палатка, от която изскочи тичешката някакъв младеж, чийто плащ бе украсен със същия знак на сокол, какъвто носеше самият Пол. Младежът пое коня, търкайки очи, за да прогони съня, а после учудено погледна ездача.

Пол кимна за поздрав, смъкна се от коня, треперещ от студ, за да огледа нетърпеливо района, осветен от факлите. После се загърна в своето мокро и кално наметало.

— Тука ли е Уорън? — попита той и отметна назад мократа си коса, преди да си сложи шапката.

По това време към него се бе приближил по-възрастен мъж във високи ботуши и наметало с качулка. Той кимна строго на Пол и даде знак на младежа да отведе уморения кон.

— Уорън има важен разговор, Пол. Каза да не го тревожим.

— Важен разговор? — Пол свали прогизналите си ръкавици и тръгна по калната пътека към центъра на лагера. — С кого разговаря? Без значение е, защото Уорън ще поиска да ме изслуша.

— Дори ако с това обиди архиепископ Лорис? — подметка събеседникът му и доволно се засмя, защото Пол се обърна крайно учуден. — Струва ми се, че добрият архиепископ ще подкрепи нашето дело, Пол.

— Самият Лорис ли е дошъл при нас?

Де Джендъс се ухили до уши, а после тупна спътника си възторжено по гърба.

— Приятелю, нямаш представа колко щастлива е тази нощ за нас. Вече съм сигурен, че Уорън ще приеме с радост новините, които му нося.

— Мисля, че вие разбирате моето положение — говореше Лорис в този момент. — Морган отказа да се оттегли и да се разкае за своя еретизъм, така че съм принуден да мисля за отлъчване от църквата.

— Вашите действия са ми пределно ясни — отвърна безстрастно Уорън. — Вие ще лишите Коруин от всички утехи на религията, ще обречете безброй човешки души на страдание и може би на вечни мъки без последно причастие — той наведе поглед към скръстените си ръце. — Съгласни сме, че Морган трябва да бъде спрян, ваше високопреосвещенство. Но аз не мога да оправдая вашите методи.

Уорън седеше на малък походен сгъваем стол, наметнат небрежно с подплатен с кожи халат в кехлибарен цвят, който го пазеше от студа. Пред него, в центъра на палатката, пламтеше ярко добре поддържан огън. Наоколо подът бе покрит с жълто-кафяви килими. Лорис, облечен във виненочервен пътен костюм, изцапан и измокрен от пътуването, седеше отдясно на Уорън в кожен сгъваем стол, където обикновено се настаняваше самият вожд на бунтовниците. Зад Лорис се бе изправил монсиньор Горони, облечен изцяло в черни свещенически дрехи, с ръце, скрити в гънките на ръкавите. Той току-що се бе завърнал от посещение при епископа на Коруин и слушаше внимателно разговора с безизразно лице.

Уорън преплете дългите си пръсти и облегна леко лакти на коленете си, а после погледна намусено към килима под чехлите си.

— Нищо ли не може да ви накара да се откажете от тези действия, ваше високопреосвещенство?

Лорис вдигна безпомощно ръце и тържествено поклати глава.

— Опитах всичко, което зная, но неговият епископ Толивър не ми помага. Ако беше отлъчил Морган, както го помолих, може би щяхме да избегнем сегашното положение. Остава ми само едно — да събера Курията и да…

Той прекъсна думите си, защото завесата на палатката се отмести настрана, за да пропусне изцапан от път човек със знака на сокола върху калното си наметало. Човекът смъкна мократа си шапка и поздрави с вдигане на десния юмрук към гърдите, а после кимна с извинение към Лорис и Горони. Уорън вдигна глава и се намръщи, когато позна новодошлия, но се изправи без бавене и отиде до входа, където човекът го чакаше.

— Какво има, Пол? — попита Уорън, приглаждайки с ръка разрошената си коса и отвеждайки Пол към входната завеса. — Казах на Майкъл да не ме тревожат, докато архиепископът е тук.

— Не мисля, че ще се сърдите на моето нахлуване, след като чуете новините, господарю — усмихна се Пол, автоматично снижавайки глас, за да не го чуе Лорис. — Малко преди стъмване видях Морган на пътя за „Св. Торин“. Той и един придружител се бяха спрели да пренощуват в развалините на стария манастир „Св. Неот“.

Уорън сграбчи Пол за раменете и го погледна крайно учуден.

— Сигурен ли си, човече? — Очевидно бе възбуден, а очите му блестяха, докато се взираха в очите на Пол. После промълви почти на себе си: — Боже мой, идва право в ръцете ни!

— Предполагам, че е тръгнал за Дхаса, господарю — ухили се Пол. — Можем да му организираме подходящо посрещане.

Очите на Уорън блестяха, когато се обърна към Лорис.

— Чухте ли, ваше превъзходителство? Морган бил забелязан в „Св. Неот“, на път за Дхаса!

— Какво! — Лорис се изправи неочаквано, лицето му бе почервеняло от гняв. — Морган тръгнал към Дхаса? Непременно трябва да го спрем!

Уорън сякаш не го чу. Той крачеше възбудено назад-напред по килима, а черните му очи святкаха замислено.

— Чуваш ли ме, Уорън? — повтори Лорис и погледна учудено водача на бунтовниците. — Това е някаква деринска хитрост, която е измислил, за да ни измами. Сигурно смята да провали утрешното събиране на Курията. Този лукав дерини може дори да убеди някой от моите епископи, че е невинен. Зная, че никога няма да се подчини на моята власт.

Уорън поклати глава, на устните му заигра едва забележима усмивка. Продължаваше да крачи нервно.

— Ваше превъзходителство, и аз не смятам, че ще се подчини. Но нямам намерение да му позволя да обърка вашата Курия. Може би е време да се срещнем лице в лице, Морган и аз. Може би е време да разберем чие могъщество е по-силно — неговите проклети вълшебства или божията мощ. Пол — обърна се той към човека на входа, — подбери лично група от петнадесетина души, която да ме придружи до „Св. Торин“ преди разсъмване.

— Слушам, господарю! — поклони се Пол.

— Освен това, след като негово високопреосвещенство си тръгне, не искам никой да ме безпокои, освен ако това е абсолютно необходимо. Ясно ли е?

Пол се поклони отново и се измъкна от палатката, за да изпълни заповедта. Когато Уорън се обърна към Лорис обаче архиепископът изглеждаше объркан.

— Може би не разбирам добре — каза Лорис, преди да седне в очакване на някакво обяснение. — Вие нямате намерение да нападате Морган, нали?

— От много месеци чакам възможност да се сблъскам с този дерини, ваше превъзходителство — отвърна Уорън, поглеждайки към Лорис с присвити очи. — В „Св. Торин“, откъдето трябва да мине, ако иска да стигне до Дхаса, има начин да го изненадам, дори да го пленя. В най-лошия случай, смятам да му попреча да се бърка в работата на вашата Курия. В най-добрия… как да го кажа, може би няма да стане нужда да се тревожите повече за този дерини.

Лорис се намръщи, после почна да мачка нервно полите на расото.

— Нима ще убиете Морган, без да му дадете възможност да се разкае за греховете си?

— Съмнявам се, че в Отвъдното има надежда за такива като него, ваше превъзходителство — заяви Уорън грубо. — Дерините са дяволско семе още от Сътворението. Не мисля, че могат да достигнат спасение.

— Може и да е така — съгласи се Лорис и се изправи, като хвърли отблизо остър поглед на вожда на бунтовниците, — но според мене не е наша работа да вземаме такова решение. Морган трябва да получи поне шанс за разкаяние. Не бих лишил от това право и самия дявол, въпреки че имам много причини да ненавиждам Морган. Вечността е твърде дълга, за да обричаме някого на вечни мъки.

— Защищавате ли го, ваше високопреосвещенство? — попита внимателно Уорън. — Ако не го унищожа, когато имам възможност да го сторя, може да стане късно. Трябва ли да даваме на дявола още една възможност? Трябва ли съзнателно да се излагаме на неговите козни, ако имаме възможност да не го правим? Нали е казано „избягвай възможността за грях“.

За първи път, откакто бяха влезли, Горони се закашля и даде знак на Лорис.

— Може ли да кажа нещо, ваше превъзходителство?

— За какво става дума, Горони?

— С ваше разрешение, има как да направим Морган безпомощен и да видим колко струва душата му. Може да му попречим да използва могъществото си, докато вземем решение как да постъпим с него.

Уорън се начумери и погледна подозрително към Горони.

— И какъв е този начин?

Горони хвърли бърз поглед към Лорис, а после продължи.

— Има едно лекарство, дерините го наричат мераша, което действа само на тяхната раса. То замъглява мислите им и ги прави неспособни да използват тъмните си сили, докато действието му не престане. Ако намерим малко мераша, нима не можем да неутрализираме Морган?

— Лекарство за дерините? — Лорис се намръщи и веждите му се събраха. — Нещо не ми харесва, Горони.

— Нито пък на мене — Уорън се изплю енергично. — Не искам да се докосвам до дерински хитрости, за да хвана Морган. Иначе ще съм същият, какъвто е той.

— С ваше разрешение — продължи търпеливо Горони, — ние имаме работа с един необикновен противник. Понякога трябва да използваме необикновени методи, за да победим подобни врагове. В крайна сметка, целта е благородна.

— В това има нещо вярно, Уорън — внимателно се съгласи архиепископът. — Освен това, ще намалим и риска за Уорън и хората му. Горони, как смяташ да използваш лекарството? Морган няма да чака, докато го сложиш в чашата му или пък докато използваш други хитрости.

Горони се засмя, а неговото добродушно и безизразно лице внезапно придоби едва забележим зловещ израз.

— Оставете това на мен, ваше превъзходителство. Уорън говореше за светилището на „Св. Торин“ като място за нападението. И аз съм на същото мнение. С разрешение на ваше високопреосвещенство, ще тръгна незабавно, за да набавя мерашата, а после ще продължа, за да мога да се срещна с Уорън и хората му при светилището на разсъмване. Познавам един от братята, който ще ни помогне да поставим капана. Вие, ваше благородие, трябва да се върнете в Дхаса с най-голяма бързина, за да подготвите утрешното заседание на Курията. Ако по някаква случайност ние не успеем, вие ще трябва да продължите процедурите по отлъчването от църквата.

Лорис обмисляше предложението, претегляйки всички възможни варианти, а после погледна под око към водача на бунтовниците.

— Е, Уорън? — повдигна той въпросително вежди. — Какво мислиш? Горони идва с вас и ви помага да хванете Морган, остава да чуе неговата изповед, ако реши да се разкае, а после Морган е ваш, правете с него каквото искате. Който и да успее от двама ви, ще отпадне необходимостта Коруин да се отлъчва от църквата. Ти, Уорън, ще можеш да претендираш, че си спасил Коруин от нещастието и най-вероятно ще бъдеш провъзгласен за нов управник. За мен остава удовлетворението, че ще отпадне нуждата да налагам църковно наказание на цяло херцогство заради греховете на един човек. Все пак, главната ми грижа е духовното благосъстояние на народа.

Уорън задържа задълго поглед върху пода, а после бавно кимна в знак на съгласие.

— Много добре, ваше превъзходителство. Ако твърдите, че няма да се оскверня, като използвам деринско лекарство, за да хвана Морган, ще приема думите ви на вяра. Все пак вие сте Върховен духовник на Гуинид. Аз трябва да се съглася с вашето мнение, ако искам да остана вярно чедо на църквата.

Лорис кимна одобрително и стана на крака.

— Ти си много мъдър, сине мой — каза той и даде знак на Горони да се оттегли. — Ще се моля за успеха на твоята мисия.

Той протегна ръката си с аметистовия пръстен печат и Уорън след кратка пауза прегъна коляно, и докосна камъка с устни. Но когато се изправи, в очите му се четеше ярост. Беше излъгал и затова не погледна към Лорис, когато го изпращаше до входа.

— Бог да е с теб, Уорън! — промърмори Лорис и вдигна ръка за благословия, задържайки се за малко на входа.

Когато архиепископът замина, Уорън остана безмълвен до вратата.

Обърна се и огледа вътрешността на палатката: груби жълтеникави стени, широко походно легло, покрито със сиво кожено одеяло, сгъваем стол и табуретка до огъня, кожен сандък до отсрещната стена. В ъгъла имаше прост молитвен стол, чиято твърда и доста изтъркана дъска за коленичене лъщеше осветена от играещия огън.

Уорън отиде бавно до стола и докосна тежкия кръст с верига, провесени през страничната облегалка. Ръката му конвулсивно сграбчи масивния къс сребро.

— Правилно ли постъпих, Боже? — прошепна той, притисна кръста и веригата до гърдите си и притвори очи. Имам ли право да използвам дерински оръдия, за да изпълня твоите завети? Не хвърлих ли съмнение върху твоята чест в стремежа си да ти се харесам?

Той падна на колене върху твърдата дървена дъска и зарови лице в ръцете си. Студеното сребро се плъзна между пръстите му и падна.

— Помогни ми, о Боже, умолявам те. Подскажи ми какво да сторя, когато утре се изправя пред твоя враг.